№ 6509
гр. София, 30.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Димитър Ковачев
Йоанна Н. Станева
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20241100512662 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 08.01.2024г., постановено по гр. д. № 63648/2021г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 49 състав, са уважени предявените по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от “ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ” ЕАД /с предишно
наименование “ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД/ срещу Е. С. Г. обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.
229 от ЗЕС и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на следните
вземания: за сумата от 371, 38 лева – незаплатени задължения за потребени
услуги и месечни абонаментни такси по сключените договори за мобилни
услуги/допълнителни споразумения за номера ********; за сумата от 164, 86
лева – общ размер на задълженията за неустойка, дължими при предсрочно
прекратяване на договорите за процесните номера ******** и за сумата от
1 367, 57 лева – общ размер на незаплатените задължения за лизингови вноски
по сключените договори за лизинг, с които е предоставено ползването на
мобилни устройства Huawei P20 Lite Dual Black, Sony Xperia Xai Ultra Black и
Lenovo C2 Black, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 20232/2021г. по описа на СРС, ГО,
1
30 състав. Със същото решение е отхвърлен предявеният иск с правно
основание чл. 92 от ЗЗД за разликата над сумата от 164, 86 лева до пълния
предявен размер от 283, 54 лева неустойка, дължима при предсрочно
прекратяване на договора за номер ********.
Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е
подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника Е. С. Г., в
която са изложени оплаквания за допуснати от съда съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон.
Сочи се, че по делото не са ангажирани доказателства, че ответникът е в
неизпълнение на задълженията си по процесните договори към датата на
подаване на исковата молба. Заявено е, че се поддържа възражението за
изтекла погасителна давност по отношение на всички претенции. Релевирано
е оплакване за допуснато от първоинстанционния съз процесуално
нарушение, изразяващо се в непроизнасяне по наведеното правопогасяващо
възражение по чл. 111 от ЗЗД. С оглед изложеното е направено искане за
отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което
предявените искове да се отхвърлят.
Насрещната страна “ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ” ЕАД оспорва въззивната
жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно
и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото
доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни
норми, поради което е направено искане същото да бъде потвърдено.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
При извършената проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо
съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите,
заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.
269, предл. 2-ро от ГПК.
2
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове за установяване
съществуване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 20232/2021г. по описа на
СРС, ГО, 30 състав.
По делото не е спорно обстоятелството, че между страните са сключени
следните договори:
Договор за мобилни услуги от 03.10.2016г., по силата на който на
ответника е предоставен мобилен телефонен номер ********, при стандартен
месечен абонамент от 30, 99 лева, и мобилен апарат Lenovo, модел C2 Black,
при месечна лизингова вноска от 4 лева. Предоставянето на устройството е
уредено от страните в отделен договор за лизинг от 03.10.2016г., съгласно
който общата цена на лизинговата вещ е 92 лева, с вкл. ДДС. За ползването й, на
основание чл 3, ал. 1 от договора за лизинг, лизингополучателят се задължил
;
да извърши двадесет и три месечни лизингови вноски в размер на по 4 лева, с
вкл. ДДС всяка, като е предвидено те да се фактурират заедно с месечните
сметки за ползваните през отчетните периоди мобилни услуги чрез номера. В
клаузата на чл. 4 от договора за лизинг е удостоверено, че лизингополучателят
е получил процесното устройство. По делото е представено допълнително
споразумение от 04.04.2017г. към договор за мобилни услуги с
мобилен/фиксиран номер ********, по силата на което е променен
абонаментният план и дължимата месечна абонаментна такса на 60, 99 лева, с
вкл. ДДС, като за срока на договора е уговорена промоционална месечна
абонаментна такса в размер на 40, 99 лева с вкл. ДДС.
Представен е и договор за мобилни услуги от 18.11.2017г., по силата на
който на ищеца е предоставен мобилен телефонен номер ******** със
стандартен месечен абонамент от 24, 99 лева, и мобилен апарат Sony Xperia
Xai Ultra Black. Предоставянето на устройството е уредено от страните в
отделен договор за лизинг от 18.11.2017г., съгласно който общата цена на
лизинговата вещ е 643, 77 лева, с вкл. ДДС. За ползването й, на основание чл 3,
;
ал. 1 от договора за лизинг, лизингополучателят се задължил да извърши
двадесет и три месечни лизингови вноски в размер на по 27, 99 лева, с вкл. ДДС
всяка, като е предвидено те да се фактурират заедно с месечните сметки за
ползваните през отчетните периоди мобилни услуги чрез номера. В клаузата
на чл. 4 от договора за лизинг е удостоверено, че лизингополучателят е
3
получил процесното устройство.
По делото е представено допълнително споразумение от 03.01.2018г.
към договор за мобилни услуги с мобилен/фиксиран номер ********, по
силата на което е променен абонаментният план и дължимата месечна
абонаментна такса на 30, 99 лева, с вкл. ДДС.
С договор за мобилни услуги от 21.04.2018, сключен между „Теленор
България” ЕАД и Е. С. Г., на клиента са предоставени мобилни услуги с
предпочетен номер ********, при стандартен месечен абонамент в размер от
10, 99 лева, както и и мобилен апарат марка Huawei P20 Lite Dual Black.
Предоставянето на устройството е уредено от страните в отделен договор за
лизинг от 21.04.2018г., съгласно който общата цена на лизинговата вещ е 781,
77 лева, с вкл. ДДС. За ползването й, на основание чл 3, ал. 1 от договора за
;
лизинг, лизингополучателят се задължил да извърши двадесет и три месечни
лизингови вноски в размер на по 33, 99 лева, с вкл. ДДС всяка, като е предвидено
те да се фактурират заедно с месечните сметки за ползваните през отчетните
периоди мобилни услуги чрез номера. В клаузата на чл. 4 от договора за
лизинг е удостоверено, че лизингополучателят е получил процесното
устройство.
Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна
до следните правни изводи:
По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 229 от ЗЕС за
установяване съществуване на вземания за абонаментни такси и мобилни
услуги по договорите за мобилни услуги, начислени за периода от 15.04.2018г.
до 15.06.2018г.:
Основателността на предявения иск се обуславя от установяването от
ищеца на наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за
предоставяне на мобилни услуги, по силата на който ответникът се е задължил
да заплаща абонаментна такса; че ищецът е изпълнил задълженията си и е
предоставил достъп до мобилната мрежа и далекосъобщителните услуги, като
за ответника е възникнало задължение за заплащането им.
В тежест на ответника при установяване на горните обстоятелства е да
установи по делото погасяване на задълженията си към ищеца.
От съвкупния анализ на представените по делото писмени доказателства
4
- договори за мобилни услуги и допълнителни споразумения към тях,
съдържащи подпис на представител на мобилния оператор и на ответника,
чийто подпис не е оспорен от последния, се установява, че между страните са
съществували облигационни отношения, по силата на които "ЙEТТЕЛ
БЪЛГАРИЯ" ЕАД (с предишно наименование "ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ" ЕАД)
се е задължило да предостави на ответника достъп до мрежа
за мобилни услуги за посочените в исковата молба и представените по делото
договори предпочетени номера. Ответникът не оспорва валидността на
процесните договори, както и обстоятелството, че ищцовото дружество е
изпълнило задълженията си да предостави достъп до мрежата за мобилни
услуги. Месечната абонаментна такса се дължи като престация за
предоставения достъп до мобилната мрежа и е обусловена от изтичането на
период от време /съответният отчетен месец/, през който договорът между
страните е бил действащ, съответно абонатът е имал достъп до
предоставената услуга и за същия е била налице потенциалната възможност
да ползва услугите, уговорени с договора и включени в съответния
абонаментен план. Освен това, ответникът нито твърди, нито установява
процесните договори за мобилни услуги да са били прекратени/развалени
преди заявения исков период, поради което се налага извод, че
претендираното вземане за заплащане на месечните абонаментни такси е
установено по основание, а техният размер съответства на уговорените в
процесните договори за мобилни услуги.
Ответникът не е релевирал възражения, че абонатът не е потребил
допълнителните мобилни услуги, за които ищцовото дружество е начислило
съответните такси, поради претенцията по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуването на вземане в размер на сумата от общо 371, 28 лева е
основателна.
По съображения за настъпила преклузия не следва да се разглеждат
релевираните от ответника извън срока за отговор на исковата молба
възражения за погасяване на вземанията по давност. В задължителните
разяснения, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. на
ВКС по тълкувателно дело № 1/2013г., ОСГТК, е посочено, че съгласно чл.
133, вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичане на срока за отговор на исковата
молба се преклудира възможността на ответника да противопоставя
5
възражения, основаващи се на съществуващи и известни му към този момент
факти. Ответникът не може да поправи в по-късен момент пропуските, които
поради собствената си небрежност е допуснал. Този извод се отнася в пълна
степен и за възраженията за погасителна давност. Същите се преклудират в
горепосочения срок, доколкото по естеството си не могат да се основават на
нововъзникнал факт, защото с предявяване на иска давността се прекъсва /чл.
116, б. "в" ЗЗД и чл. 84 ЗС/. Следователно, възраженията на ответника за
погасителна давност се преклудират с изтичане на срока за отговор на
исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да бъдат
направени в по - късен момент, освен ако страната поради нарушаване на
съдопроизводствените правила (например нарушаване на правото й на
участие в първоинстанционното производство, което може да се изразява в
неполучаване на препис от исковата молба или уточнителните молби към нея)
не е могла да ги заяви в срока за отговор на исковата молба. Само в последната
хипотеза пропускът на ответника да направи възражение за давност в срока по
чл. 131, ал. 1 ГПК е извинителен и няма да има за последица преклудиране на
възможността да стори това в по – късен момент.
В случая по делото се установи, че препис от исковата молба е бил
надлежно връчен на особения представител на ответника на 21.10.2022г., като
едномесечният срок за подаване на отговор е изтекъл на 21.11.2022г. В
установения в разпоредбата на чл. 131 от ГПК преклузивен срок не е постъпил
отговор на исковата молба. Такъв е подаден едва на 20.03.2023г., поради което
правилно първоинстанционният съд не е разгледал наведените в същия
правопогасяващи възражения. Във въззивната жалба не се твърди да са
допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
нарушаване на правата на ответника във връзка с връчването на препис от
исковата молба и подаване на отговор на същата в първоинстанционното
производство. С оглед изложеното предявеното след изтичане на
преклузивния срок по чл. 131 от ГПК възражение е преклудирано и поради
това с неразглеждането му първоинстанционният съд не е допуснал
нарушение на процесуалните правила.
С оглед изложеното се налага извод, че предявеният иск с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД е установен по основание и размер,
включително и относно претенцията за заплащане стойността на
6
предоставените по процесните договори допълнителни услуги. Ищецът е
изпълнил задълженията си по процесните договори и допълнителни
споразумения към тях, като е предоставил на ответника достъп
до мобилната си мрежа за ползването й от последния. Към датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК всички абонаментни такси и такси за допълнителни услуги
договорите за мобилни услуги са падежирали, т.е. били са изискуеми.
Ответникът като потребител не е доказал, че е изпълнил задължението си да
заплати стойността на предоставените му услуги, които съгласно
ангажираните от ищеца фактури и заключението на съдебно-счетоводната
експертиза възлизат на посочената в исковата молба обща сума.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 342 от ТЗ:
Уважаването на предявената претенция по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл.
342 ТЗ е обусловена от установяването на следните обстоятелства: наличие на
валидно правоотношение между страните, възникнало по силата на договор за
лизинг, по което ищецът е предоставил на ответника мобилно устройство, а за
лизингополучателят е възникнало задължение да заплати стойността на вещта
по определения в договора погасителен план.
В случая от представените по делото договори за лизинг, подписани от
ответника и неоспорени от същия, се установява наличието на валидно
възникнали правоотношения между страните с посочените в договорите права
и задължения. Установява се също фактическото предаване на лизинговите
вещи, което обстоятелство е изрично удостоверено в клаузата на чл. 4 от
договорите. В тази част договорите имат характер на разписка за получената
вещ, носеща подписа на ответника и тя му е противопоставима, а
доказателствената им сила не е опровергана. При това положение въззивната
инстанция счита, че страните по делото са били валидно обвързани по
сключени договори за лизинг и лизингополучателят дължи изплащането на
лизинговите вноски по тях. Към датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК –
12.04.2021г. всички лизингови вноски са били падежирали, т.е. били са
изискуеми /договорите за лизинг за сключени за срок от 23 месеца/.
Ответникът нито твърди, нито установява да е погасил задълженията по
процесните догори, поради което предявените искове са основателни.
7
Възражението за погасяване на вземането по давност не следва да се
разглежда като преклудирано по изложените по-горе съображения.
По предявените искове с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за
установяване съществуване на вземане за неустойки при предсрочно
прекратяване на договорите за услуги:
Съобразно релевираните в исковата молба фактически твърдения,
обосноваващи предявените искове с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД,
възникването на предявеното спорно акцесорно материално право се обуславя
от осъществяването на следните материални предпоставки: 1/. наличието на
облигационна връзка – двустранна правна връзка, валидно договорно
задължение, от което да възниква задължение за изпълнение; 2/. че
кредиторът /ищецът/ е изпълнил задълженията си по сключения договор/че е
бил готов да ги изпълни/; 3/. че процесният договор е бил предсрочно
прекратен/развален и 4/. че между страните е била валидно уговорена по
размер неустойка в случай на предсрочно прекратяване/разваляне на
договора.
Ответникът е оспорил предявените претенции единствено с възражение
за погасяването им по давност, което като преклудирано по изложените по-
горе съображения не следва да се разглеждане от настоящия състав.
В изпълнение на задължението за служебна проверка на
действителността на неустоечните клаузи, съдът намира следното:
Неустойката представлява договорен способ, при който страните при
сключване на договора уговарят начин на обезвреда за едната страна по
договора, ако е допуснато неизпълнение от насрещната страна на договорно
правоотношение. В хипотезата, когато е уговорена неустойка, страната не е
длъжна да доказва вредите си, а има правото да претендира уговорената в
нейна полза неустойка. За да бъде действителна клаузата за неустойка,
необходимо е неустойката да съответства на нейните обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Претендираната неустойка в размер на три месечни стандартни
абонаментни съответства на обезщетителната и санкционна функции, които са
присъщи на неустойката, отчитайки допуснато неизпълнение на договорно
задължение от страна на потребителя на далекосъобщителни услуги. Така
уговорената неустойка не разкрива признаците и на неравноправна клауза.
8
Неустойката представлява санкция за страната, допуснала неизпълнение на
свое договорно задължение и същевременно обезщетява изправната страна по
договора, изпълнила своите договорни задължения. В случая тази неустойка
не е необосновано висока и не води до неоснователно обогатяване
на мобилния оператор. С оглед на това не е налице нарушаване на добрите
нрави и съответно не е налице нищожност на неустоечната клауза.
Неустойката за неспазен срок на договора в максималният й троен
размер на съответната абонаментна такса има за цел да компенсира вредите от
накърнения негативен интерес на кредитора от прекратяване на
правоотношението преди изтичане на срока на облигационната връзка. Наред
с това така уговорената неустойка цели да набави заместваща облага за
оператора, поради факта, че същият пропуска възможността да реализира
приходи от предоставянето на услуги за по-продължителен срок, като той вече
е осигурил техническата възможност за това. Не се констатират и нарушения
на императивни правила, уреждащи потребителската закрила по смисъла
на чл. 143-чл. 146 от ЗЗП, доколкото не е налице неяснота на клаузата или
същата да създава значително неравновесие в правата и задълженията на
страните.
Основателна е и претенцията за заплащане на неустойка в размер на 59,
92 лева, представляваща отстъпка от цената на закупеното крайно устройство
с договора за продажба на изплащане от 21.04.2018г. Уговорената клауза за
неустойка не е нищожна на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП. Търговецът е
предоставил преференциална цена при ползване на абонамент като е уговорил
неустоечна клауза за дължимост на стандартната цена в зависимост
/съответстваща/ на оставащия срок на ползване по съответния абонамент.
Следва да се посочи, че в случая не е налице хипотеза на недопустимо
кумулирането на горепосочената неустойка с тази, представляваща
стойността на отстъпките от пазарните цени на крайни устройства, тъй като и
двете обезщетяват вреди от неизпълнението на абоната. Не е налице
припокриване на вредите, които всяка от претендираните неустойки
обезпечава. Неустойката при предсрочно прекратяване на договора за услуги
в тройния размер на съответната абонаментна такса има за цел да набави
заместваща облага за оператора, поради факта, че същият пропуска
възможността да реализира приходи от предоставянето на услуги за по-
9
продължителен срок, като той вече е осигурил техническата възможност за
това. Неустойката в размер на предоставената в полза на абоната отстъпка от
пазарната цена на крайно устройство има за цел да обезщети оператора за
това, че е пропуснал възможността да продаде устройството по пазарна цена,
като го е предоставил на намалена такава на клиент, който към този момент се
е легитимирал като дългосрочен такъв по силата на облигационната връзка
между страните по договора за съобщителни услуги. Впоследствие това
условие е отпаднало, респективно е отпаднал и интересът на оператора да се
лиши от разликата в цените, която евентуално би могъл да компенсира в
условията на дългосрочна обвързаност.
С оглед изложеното се налага извод за основателност на предявените
искове по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, както правилно е приел първоинстанционният
съд. Решението следва да бъде потвърдено в обжалваните му части.
По частната въззивна жалба срещу определението на СРС, постановено
по чл. 248 от ГПК:
С обжалваното решение първоинстанционният съд се е произнесъл по
отговорността за разноските, като с оглед изхода на спора в полза на ищеца са
присъдени разноски за исковото производство в общ размер на 1 004, 94 лева.
С молба от 01.02.2024г. ищцовото дружество е направило искане за
допълване на постановеното решение в частта му за разноските, като
ответникът бъде осъден да заплати сторените такива в заповедното
производство.
С определение от 09.07.2024г. първоинстанционото решение е
допълнено по реда на чл. 248 от ГПК, като в полза на ищцовото дружество са
присъдени направените разноски в заповедното производство в размер на 389,
72 лева.
С депозираната частна въззивна жалба се оспорва правилността на
постановеното определение по доводи, че размерът на разноските не е
определен пропорционално и съобразно уважената част от исковете.
Настоящият съдебен състав счита частната въззивна жалба за
неоснователна по следните съображения:
Съгласно т. 12 от ТР № 4/2013г. на ОСГК на ВКС, съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, следва да се
10
произнесе за дължимостта на разноските, направени в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноски, както в исковото, така и в заповедното производство.
В конкретния случай заявителят е доказал извършването на разноски в
заповедното производство в общ размер на 414, 02 лева, от които 40, 45 лева
за държавна такса и 373, 57 лева адвокатско възнаграждение, които са били
своевременно претендирани и присъдени с издадената заповед за изпълнение
на парично задължение Предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове са
били частично уважени, поради което и в приложение на правилото по чл. 78,
ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят съдебни разноски за
заповедното производство съразмерно на уважената част от иска. При
съобразяване на общия размер на предявените искове /2 022, 49 лева/ и
размера на уважената част от тях /1 903, 81 лева/, се налага извод, че
пропорционално /съразмерно/ дължимите в полза на ищеца съдебни разноски
възлизат на сумата от общо 389, 72 лева. С обжалваното определение
първоинстанционният съд е определил същия размер при съблюдаване на
правилото по чл. 78, ал. 1 от ГПК, поради което частната въззивна жалба като
неоснователна следва да се остави без уважение.
По отношение на разноските:
Въззивникът е представляван от особен представител по чл. 47 от ГПК,
поради което в негова тежест следва да се възложат разноските за държавна
такса по въззивната жалба, които възлизат на сумата от 38, 08 лева. Тази сума
следва да бъде присъдена по реда на чл. 78, ал. 6 от ГПК в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на СГС.
В полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по
делото разноски в размер на 300 лева за заплатено адвокатско възнаграждение
на особения представител на насрещната страна. Не се претендират разноски
за адвокатско възнаграждение.
С оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените
искове и предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение
не подлежи на обжалване.
Настоящото решение, в частта, имащо характер на определение, с което
съдът се произнася по депозираната частна въззивна жалба срещу акта на
първоинстанионния съд по чл. 248 от ГПК, не подлежи на касационно
11
обжалване по аргумент от нормата на чл. 274, ал. 4, вр. чл. 280, ал. 3 от ГПК,
доколкото постановеното по делото решение по предявените искове не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 435 от 08.01.2024г., допълнено по реда на
чл. 248 от ГПК в частта му за разноските с определение от 09.07.2024г.,
постановено по гр.д. № 63648/2021г. по описа на СРС, ГО, 49 състав, в
обжалваните му части, с които са уважени предявените по реда на чл. 422, ал.
1 от ГПК от “ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ” ЕАД /с предишно наименование
“ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД/ срещу Е. С. Г. обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 229 от ЗЕС,
чл. 92 от ЗЗД и чл. 342 от ТЗ за установяване съществуването на следните
вземания: за сумата от 371, 38 лева – незаплатени задължения за потребени
услуги и месечни абонаментни такси по сключените договори за мобилни
услуги/допълнителни споразумения за номера ********; за сумата от 164, 86
лева – общ размер на задълженията за неустойка, дължими при предсрочно
прекратяване на договорите за процесните номера ********; и сумата от
1 367, 57 лева – общ размер на незаплатените задължения за лизингови вноски
по сключените договори за лизинг, с които е предоставено ползването на
мобилни устройства Huawei P20 Lite Dual Black, Sony Xperia Xai Ultra Black и
Lenovo C2 Black, ведно със законната лихва до окончателното изплащане, за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК по ч.гр.д. № 20232/2021г. по описа на СРС, ГО, 30 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна въззивна жалба на Е. С. Г. срещу
определение № 27936 от 09.07.2024г., постановено по гр.д. № 63648/2021г., по
описа на СРС, ГО, 49 състав.
ОСЪЖДА Е. С. Г., ЕГН **********, гр. София, жк “******** да
заплати на “ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, с ЕИК *********, седалище и адрес
на управление гр. София, жк “Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 300 /триста/ лева –
съдебни разноски във въззивното производство.
12
ОСЪЖДА Е. С. Г., ЕГН **********, гр. София, жк “********, на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати по сметка на Софийски градски съд
сумата от 38, 08 /тридесет и осем лева и 08 ст./ лева, представляваща дължима
държавна такса за въззивното производство.
Решението, включително и в частта му с характер на определение по чл.
248, ал. 3 от ГПК, не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13