Р Е Ш Е Н И
Е № 261317
гр.Пловдив, 17.11.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, V-ти гр.с., в открито съдебно заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и
двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
секретар: Петя Мутафчиева, като
разгледа докладваното от съдията гр.дело № 1501 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано
въз основа на предявен от С.С.Т., ЕГН **********
против И.Л.Б., ЕГН **********, с
адрес: *** иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване на установено,
че не дължи на ответника, като погасена
по давност: сумата от 900 лв.- главница
по договор за заем с падеж на връщане – 01.03.2007 г., съгласно издаден
изпълнителен лист от 12.01.2009 г. по ч.гр.д. № 1793/2009 г. по описа на ПРС.
Ищецът твърди, че вземанията по
издадения изпълнителен лист, за които е образувано горепосоченото изпълнително
дело са погасени по давност, като моли де се признае за установено, че не се
дължи главницата в размер от 900 лв. Твърди се, че не са извършвани действия,
които да са довели до прекъсване и/или спиране на срока на погасителната
давност. Сочи се, че считано от датата, на която е образувано изпълнителното
дело- 21.01.2009 г. до датата на депозиране на исковата молба са изтекли 11
години, като към 21.01.2014 г. вземанията са погасени по давност. Моли се предявения иск да се уважи. Претендират
се разноски, независимо от обстоятелството, че ответникът признава иска.
В законоустановения срок е
постъпил отговор на исковата молба от ответника, който признава предявените
искове. Не оспорва фактите изложени в исковата молба във връзка с твърденията
за издаден изпълнителен лист, образувано изпълнително дело, предприети
изпълнителни действия и съответно изтичане на предвидения от закона срок на
погасителна давност по отношение на претенциите. Сочи, че на 27.06.2020 г. е получил
съобщение от ЧСИ, че производството е прекратено на основание чл. 433, т.8 ГПК.
Иска се отчитане на добросъвестното поведение на ответника, който до този
момент е знаел, че делото е висящо и валидно. Моли да се приложи разпоредбата
на чл. 78, ал.2 ГПК и разноските да се възложат в тежест на ищеца, тъй като с
поведението си ответникът не е станал повод за завеждане на делото и признава
иска. Моли за прекратяване на делото.
В съдебно заседание
процесуалният представител на ищеца прави искане за постановяване на решение при признание
на иска по реда на чл. 237 ГПК в открито съдебно заседание, като същото е
уважено. Претендира направените по
делото разноски, като счита, че същите не са прекомерни.
Ответникът оспорва искането на ищеца за
присъждане на разноски. При условията на евентуалност прави възражение за
прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение.
Съдът, след като
обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с
оглед изявленията на страните, намира следното:
Между страните не се спори и от приетите по делото доказателства се
установява, че ищецът не дължи на ответника претендираните суми, поради
погасяването им по давност.
Предявените искове са допустими, валидно е направено признание на исковете,
представляващо по същество процесуално действие на ответника, с което същият се
отказва от защита срещу иска, тъй като го счита за основателен; заявява,
че правното твърдение на ищеца, заявено с иска, отговаря на действителното
правно положение - т.е. претендираното от ищцовата страна право не съществува,
което от своя страна, води до съвпадение на правните твърдения на двете страни
пред съда. Доколкото признанието на иска касае право, признато от нашия правен
ред и не попада в хипотезите на чл.237,ал.3 от ГПК, нито в другите предвидени в
закона изключения – т. е . признато е право, с което страната може да се
разпорежда, признатото право не противоречи на закона и добрите нрави, и
предявеният иск не е брачен, не е иск по гражданско състояние или за поставяне
под запрещение, то съдът следва да го
зачете, като уважи изцяло предявените искове.
Налице е спор по отношение на
претенцията на ищеца за разноски, доколкото съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК при
уважаване на исковата претенция се присъждат разноски в полза на ищеца, а
съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК, на която се позовава ответникът ако ответникът с
поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска,
разноските се възлагат на ищеца.
Ответникът
се позовава на съдебна практика, постановена от ВКС и по – конкретно на Определение
№ 476/20.12.2018 г. по дело № 4569/2018 г. по описа на ВКС. Съгласно цитираното
определение ответникът не отговаря за
разноски по иск за несъществуване на вземането, когато то е погасено по давност
и ответникът е признал иска, е направен в съответствие с трайноустановената
съдебна практика /определение №95 от 22.02.2018 г. по ч.гр.д. № 510/2018 г. на
ВКС, ІV г.о. и определение №318 от 25.07.2018 г. по ч.гр.д. № 2828/2018 г. на
ВКС, ІII г.о./. В цитираната практика и в определението е прието, че извънсъдебната покана до длъжника да плати,
дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването
на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при
признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба. Така цитираната практика обаче не е приложима
към предмета на настоящия правен спор, доколкото по отношение на вземането,
предмет на производството е образувано изпълнително производство, по което са
предприемани действия по принудително изпълнение.
В Определение № 474 от 07.11.2019 г. по ч.гр.дело №3063/2019 г. по описа на ВКС е прието, че ответникът при признание на предявения иск за
установяване на вземането поради погасяването му по давност не дължи разноски, ако не е
разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда
или не е дал друг повод за предявяването на иска. В този смисъл е и Определение 95/22.02.2018г. по ч.гр.д.
510/2018г. на ВКС, IV Г.О. на което са базирани множество други определения на
ВКС, като в него е посочено, че даже да признае иска ответникът няма да отговаря за разноски само
ако няма на свое разположение валиден
изпълнителен титул, какъвто е изпълнителния лист, включително и след
прекратяване на образувано по него изпълнително дело поради т.нар. перемпция
(чл. 433, т. 8 ГПК). В случая има валиден изпълнителен лист и даже да бе
признал иска ответника пак не би могъл да се освободи от отговорност.
С оглед на
гореизложеното съдът счита, че в настоящия случай цитираната от ответника
съдебна практика по отношение на приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК при
признание на предявен иск за установяване на недължимост на вземане поради
погасяване по давност, не обхваща хипотезите на образувано изпълнително дело
въз основа на издаден в полза на ответника изпълнителен титул.
Съгласно Определение №709/28.12.2012 по дело
№592/2012 на ВКС, ГК, I г.о. Предпоставките за недължимост на разноските по
делото от ответника, когато искът е уважен, са посочени в чл.78 ал.2 ГПК и те
са две: ищецът да не е дал повод за предявяване на иска и да го е признал. Тези
предпоставки са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета на
конкретното дело. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не трябва да се
натоварва с разноски когато неговото поведение нито е обусловило предявяването
на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Когато обаче
сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца,
признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от
отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл.78 ал.2 ГПК. В случая сезирането на съда е условие за установяване на обстоятелството,
че процесните вземания са погасени по давност, като следва да е налице правен
интерес от предявяване на иска. Доколкото ответникът е поискал от съдебния
изпълнител да събере всички вземания по издадения изпълнителен лист, то същият е станал причина
за завеждане на настоящото производство. Ищецът не би могъл да осъществи
защитата си срещу насоченото срещу него принудително изпълнение за цялото
вземане, включително и погасеното по давност, по друг, различен от съдебния ред
за това. Предвид така изложеното съдът счита, че не са налице кумулативните
предпоставки на чл. 78, ал. 2 ГПК, поради и което ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски. Ответникът е
направил своевременно възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение, което с оглед
фактическата и правна сложност на делото, извършените процесуални действия и
съответно материалния интерес е основателно.
Съгласно
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният
размер на адвокатското възнаграждение е 300 лв. Настоящото производството съдът
счита, че не се отличава с фактическа и правна сложност и предвид липсата на
процесуални действия по събиране на допълнителни доказателства, то на
основание т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по т.д. № 6 от 2012
г. по описа на ВКС, ОСГКТ, заплатеното възнаграждение следва да се намали до минималния такъв от 300 лв.
Ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски в общ
размер от 350 лв., включваща
50 лв.- платена държавна такса и сумата от 300 лв.- намалено поради
прекомерност адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното,
съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между
страните, че И.Л.Б., ЕГН **********, с адрес: *** не дължи на С.С.Т., ЕГН ********** като погасена по давност сумата от 900 лв.-
главница по договор за заем с падеж на връщане – 01.03.2007 г., съгласно издаден
изпълнителен лист от 12.01.2009 г. по ч.гр.д. № 1793/2009 г. по описа на ПРС,
за събирането на която е образувано изпълнително дело № ***.
ОСЪЖДА И.Л.Б., ЕГН **********, с
адрес: *** да заплати на С.С.Т., ЕГН ********** сумата от общо 350 лв. - разноски, от които
сумата от 50 лв. – държавна такса и 300 лв. – намалено поради прекомерност
адвокатско възнаграждение.
Решението е постановено
на основание чл. 237 ГПК, съобразно направеното признание на иска.
Решението подлежи на
обжалване пред ОС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с
оригинала.
ПМ