РЕШЕНИЕ
№ 192
гр. Смолян, 08.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и първи септември, през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Росица Н. Кокудева
Членове:Петранка Р. Прахова
Зоя Ст. Шопова
при участието на секретаря Мара Ат. Кермедчиева
като разгледа докладваното от Петранка Р. Прахова Въззивно гражданско
дело № 20215400500221 по описа за 2021 година
И за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
С Решение № 139/14.05.2021 г. по гр. д. № 1050/2020 г.
Смолянски районен съд е признал за установено по отношение на Д. Д. СЛ.,
че същият дължи на „КРЕДИТ ИНС“ АД сумата от 84, 49 лева –
представляваща непогасена част по Договор за потребителски кредит на
граждани без поръчителство „ЕКСТРА“ с № 89373/15.07.2019 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на предявяване на заявлението пред съда –
17.02.2020 г., до окончателното изплащане на главницата, за които суми по ч.
гр. д. № 195/2020 г. на РС – Смолян е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК.
Със същото решение е отхвърлен иска в частта за главницата – за
разликата над 84, 49 лева до претендирания размер от 272, 03 лева и изцяло в
частта за заплащане на сумата от 45, 00 лева – договорна лихва за периода
15.10.2019 г. – 15.01.2020 г., 142, 50 лева – договорна такса „Гарант“ за
периода 15.10.2019 г. – 15.01.2020 г. и 8, 10 лева – лихва за забава за периода
16.10.2019 г. до 12.02.2020 г. – като неоснователен.; ответникът е осъден да
1
заплати на ищеца сумата от 85, 82 лева – разноски по исковото производство
и сумата от 58, 72 лева – разноски по ч. гр. д. № 185/2020 г. по описа на РС –
Смолян, съразмерно с уважената част от иска; ищецът е осъден да заплати на
ответника разноски в размер на 327, 73 лева за адвокатско възнаграждение
съобразно отхвърлената част от иска.
Решението в отхвърлителната му част е обжалвано пред
Смолянски окръжен съд от ищецът „КРЕДИТ ИНС“ АД, чрез адв. Р. Д., с
оплаквания, че е неправилно и незаконосъобразно.
Във въззивната жалба се възразява срещу изводите за нищожност
на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави,
като се сочи, че размерът на акцесорните задължения е предварително
съгласуван между страните по договора и е съобразен с действащите към
момента на сключване на договора изисквания в ЗПК относно годишния
процент на разходите на кредита, като е резултат от съзнателния и свободен
избор на договарящите. Прави се позоваване на разпоредбата на чл. 19 ал. 4
от ЗПК. Излагат се доводи, че размера на възнаграждението за кредитодателя
по тези кредити е обвързано и с тяхната висока рисковост.
Прави се позоваване и на възможността по чл. 12 от ЗПФУР.
Възразява се в жалбата и срещу изводите на районния съд относно
такса „Гарант“. Твърди се, че при подаване на заявката кредитополучателят е
избрал опция „кандидатстване за заем с осигурен гарант“, с оглед на което
няма как да бъде споделено приетото от съда, че липсва съвпадение между
изразеното от потребителя желание за обвързване с конкретна договорна
клауза и отразеното в договора. Твърди се в жалбата, че в разрез с правната
логика районният съд е приел, че ответникът е искал от ищецът предоставяне
на банкова гаранция – само ответникът би могъл да бъде страна по договор с
банка за предоставянето на банкова гаранция на кредитодателя. Твърди се, че
такса „Гарант“ не следва да се включва в разходите по потребителския кредит
– тя представлява дължимо възнаграждение за услуга, предоставена от
дружество-гарант, за обезпечаване на вземанията по договора за кредит,
дължима е по силата на самостоятелно правоотношение; кредитополучателят
е бил информиран за това задължение и размера му, за което той се е
съгласил.
Прави се позоваване на разпоредбите на чл. 11 ал. 1 т. 10 и чл. 19
ал. 1 от ЗПК, като с оглед разпоредбата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК се твърди, че
дори да се приеме, че с включването на такса „Гарант“ се надвишава
посочения размер в чл. 19 ал. 4 от ЗПК, то нищожни са клаузите,
надвишаващи същия, а не целия договор.
С въззивната жалба се прави искане за отмяна на обжалваната
част от първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което
исковата претенция да бъде уважена в пълен размер, както и направените в
2
производствата разноски. Претендират се разноски пред настоящата
инстанция.
В срок е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от
ответникът по иска Д. Д. СЛ., чрез пълномощник адв. М. М., с който се
оспорва жалбата като неоснователна.
В отговора се сочи, че съгласно установената съдебна практика,
противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, като се прави
позоваване на решения на ВКС; сочи се, че възнаградителната лихва
надвишава този размер и се твърди, че нищожността на клаузата за договорна
лихва има за юридическа последица изначална недействителност на
кредитната сделка. Сочи се, че независимо от принципа на свободата на
договаряне, противоречаща на добрите нрави е сделка, в която са уговорени
икономически неизгодни условия за участващата по-слаба в икономическо
отношение страна по нея.
По отношение такса „Гарант“ в отговора се сочи, че от заявката за
отпускане на кредит е видно, че ответникът е посочил, че желае банкова
гаранция, а в представения по делото договор е посочено, че е избрал
кредитодателят да ангажира дружество гарант; налице е нарушение на чл. 11
ал. 2 от ЗПФУР, защото ангажираното впоследствие дружество не е банкова
институция и липсва съвпадение между изразеното от потребителя желание
за обвързване с конкретна договорна клауза и отразеното в договора. Твърди
се, че кредиторът се е ангажирал да осигури банкова гаранция и след като
твърди, че това е изначално невъзможно, посочената клауза не обвързва
потребителя. Излагат се твърдения, че такса „Гарант“ следва да бъде включен
в ГПР, при което размерът му ще бъде повишен значително и по този начин
кредитодателят се опитва да заобиколи закона и установените в него
ограничения.
В отговора се излагат и доводи относно недействителност на
посочения ГПР от 49, 70 %, като се сочи, че ГПР и общ размер на разходите
са тъждествени понятия. Сочи се, че ГРП е посочен единствено като
абсолютна процентна стойност – 49, 70 %, като липсва посочване на взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения
начин в Приложение № 1 на ЗПК, каквото е изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10
от ЗПС; липсва яснота как е формиран ГПР в договора и в общите условия,
поради което договорът в тази му част също е нищожен поради противоречие
със закона. Сочи се, че при посочения ГПР ответникът е следвало да заплати
възнаграждение в размер на 124, 35 лева, а не претендираното с договора 370
лева – реално претендираното възнаграждение отговаря на ГПР в размер на
135, 14 % и надвишава почти два пъти допустимия размер.
С отговора се прави искане да бъде потвърдено обжалваното
3
решение като правилно и законосъобразно, претендират се разноски за
въззивната инстанция.
В съдебно заседание жалбоподателят не се явява и не изпраща
представител. С писмено становище пълномощникът му адв. Р. Д. поддържа
въззивната жалба по изложените в нея съображения.
За въззиваемият пълномощникът му адв. М. оспорва въззивната
жалба по изложените в писмения отговор съображения..
Смолянски окръжен съд, след като взе предвид становищата на
страните и прецени доказателствата по делото поотделно и в тяхната
съвкупност, намира, че въззивната жалба е процесуално допустима като
депозирана в законно установения срок от надлежна страна, ДТ е внесена, а
по същество съобрази следното:
Претенцията, предмет на спора, се основава на Договор за
потребителски кредит „Екстра“ от 15.07.2019 г., с който ответникът е
отпуснал на ответника потребителски кредит в размер на 500 лева, при
условия – срок на погасяване 6 месеца на равни месечни вноски в размер на
145, 83 лева, включваща главница от 83, 33 лева, лихва от 14.5. 00 лева, такса
гарант от 47, 50 лева – или общо дължима сума в размер на 875, 00 лева;
фиксиран ГЛП в размер на 36 % и ГПК в размер на 49, 7 %.
Установява се, че ответникът за погасяване на кредита е изплатил
обща сума в размер на 415, 51 лева.
Настоящата инстанция споделя извода на районния съд за
нищожност на клаузата в процесния договор относно възнаградителната
лихва. Същата е уговорена в договора в размер на 36 % - надвишава
трикратния размер на законната лихва, поради което противоречи на добрите
нрави съгласно трайно установената съдебна практика.
По отношение претенцията за такса „Гарант“:
Не е налице съвпадение на волеизявленията на страните по
договора по отношение тази клауза. В заявлението за отпускане на кредит
ответникът е посочил, че желае банкова гаранция, а в договора е вписано, че
кредитополучателят е избрал кредитодателят да ангажира дружество гарант
за гарантиране връщане на вноските му по кредита, за което се е съгласил да
заплати в полза на кредитодателя такса „Гарант“, разсрочена към месечните
му вноски. В този смисъл е налице и несъответствие на информацията,
предоставена на кредитоискателя преди сключване на договора, и заложените
в договора клаузи.
Настоящата инстанция счита, че клаузата за такса „Гарант“ е
нищожна по смисъла на чл. 143 ал. 1 и ал. 2 т. 20 от ЗЗП и като неравноправна
и противоречаща на добрите нрави, сключена в ущърб на икономически по-
4
слабата страна, принудена да приема неблагоприятни договорни условия.
Нейният дял спрямо останалите компоненти на месечната вноска – повече от
½ от размера на главницата, сочи, че тази т. нар. такса „Гарант“ няма
обезпечителна функция, а на практика прикрива едно допълнително,
значително по размер, възнаграждение за кредитодателя, което
възнаграждение не е включено в размера на договорната лихва, а за да се
избегнат законовите ограничения, в противоречие с изискванията за точно и
ясно определяне параметрите на договора, е дефинирано като отделно
задължение за заплащане на такса „Гарант“.
Настоящата инстанция споделя извода на районния съд, че наред с
горепосоченото, доколкото съдът приема, че се касае за възнаграждение по
усвояване, отпускане и управление на кредита, същото следва да се включи в
годишния процент на разходите – чл. 19 ал. 1 от ЗПК, като уговарянето му
като отделно възнаграждение има за цел заобикаляне разпоредбата на чл. 19
ал. 4 от ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР.
Разпоредбата на чл. 16 от ЗПК предвижда императивно
задължение за кредиторът да оцени кредитоспособността на потребителя
преди да предостави кредит на последния, поради което клаузата за такса
„Гарант“ де факто прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежеспособността на
длъжника върху самия длъжник и води само до допълнително увеличение на
задълженията по договора.
Предвид гореизложеното договорът между страните следва да се
счита нищожен, поради което на основание чл. 23 от Закона за
потребителския кредит ответникът дължи връщане единствено на чистата
стойност на кредита. Поради което обосновано районният съд, като е
съобразил направените плащания от ответникът, с които следва да се погаси
единствено главницата, е приел за дължим единствено непогасения остатък
от главницата, а за останалите претенции е отхвърлил искане като
неоснователен и недоказан.
Поради това следва решението в обжалваната част да бъде
потвърдено като обосновано и законосъобразно, а жалбоподателят следва да
бъде осъден да заплати на въззиваемия деловодните разноски за настоящата
инстанция в размер на 400 лева за адвокатско възнаграждение.
Водим от гореизложеното Смолянски окръжен съд
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕ № 139/14.05.2021 г. по гр. д. № 1050/2020 г.
Смолянски районен съд, В ЧАСТТА, с която от отхвърлен иска на „КРЕДИТ
ИНС“ АД срещу Д. Д. СЛ. да бъде признато за установен, че Д. Д. СЛ. дължи
на „КРЕДИТ ИНС“ АД главница – за разликата над 84, 49 лева до
претендирания размер от 272, 03 лева и изцяло в частта за заплащане на
сумата от 45, 00 лева – договорна лихва за периода 15.10.2019 г. – 15.01.2020
г., 142, 50 лева – договорна такса „Гарант“ за периода 15.10.2019 г. –
15.01.2020 г. и 8, 10 лева – лихва за забава за периода 16.10.2019 г. до
12.02.2020 г., както и В ЧАСТТА относно присъдените разноски.
ОСЪЖДА „КРЕДИТ ИНС“ АД, ЕИК *********, да заплати на
Д. Д. СЛ., ЕГН **********, деловодни разноски за въззивната инстанция в
размер на 400 лева за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване предвид ограниченията
на чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6