№ 6674
гр. София, 05.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20241100506453 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 20105699 от 16.10.2023 г., постановено по гр.дело № 7124/2021 г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 60 състав, е признато за установено, че съществуват следните
вземания на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“Ястребец“ № 23 Б, срещу Т. М. Л., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр.****, както следва: по иска с правно основание чл.415, ал.1 ГПК,
вр.чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр. чл.149 и сл. ЗЕ за сумата 2340,59 лв., представляваща
2/3 части от стойността на доставена топлинна енергия през периода от 01.07.2017 г.
до 30.04.2019 г. до следния топлоснабден имот, а именно: апартамент № 32, находящ
се в гр.**** с абонатен № 77892, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда-31.08.2020 г. до
окончателното изплащане на дължимата сума; по иска с правно основание чл.415, ал.1
ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 298, 43 лв., представляваща лихва за забава върху
главницата за периода от 15.09.2018 г. до 25.08.2020 г., които вземания са предмет на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 06.10.2020 г.,
издадена по ч.гр.дело № 41352 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд, Второ
1
гражданско отделение, 60- ти състав; признато е за установено, че съществуват
следните вземания на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, ул.“Ястребец“ № 23 Б, срещу К. И. Г., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр.**** ет.5, ап.32, както следва: по иска с правно
основание чл.415, ал.1 ГПК, вр.чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр. чл.149 и сл. ЗЕ за сумата
877,72 лв., представляваща 1/4 част от стойността на доставена топлинна енергия през
периода от 01.07.2017 г. до 30.04.2019 г. до следния топлоснабден имот, а именно:
апартамент № 32, находящ се в гр.**** с абонатен № 77892, ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда-
31.08.2020 г. до окончателното изплащане на дължимата сума; по иска с правно
основание чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 111,91 лв., представляваща
лихва за забава върху главницата за периода от 15.09.2018 г. до 25.08.2020 г., които
вземания са предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
от 06.10.2020 г., издадена по ч.гр.дело № 41352 по описа за 2020 г. на Софийски
районен съд, Второ гражданско отделение, 60- ти състав. С решението на съда е
осъдена на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК, Т. М. Л., ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр.****, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Ястребец“ № 23 Б, сумата 334,85 лв.,
представляваща направени в заповедното и исковото производство съдебни разноски
за внесена държавна такса и депозити за вещи лица, и юрисконсултско възнаграждение
съразмерно с уважената част от исковете. С решението на съда е осъден на основание
чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК, К. И. Г., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.**** ет.5, ап.32,
да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“Ястребец“ № 23 Б, сумата 334,85 лв., представляваща
направени в заповедното и исковото производство съдебни разноски за внесена
държавна такса и депозити за вещи лица, и юрисконсултско възнаграждение
съразмерно с уважената част от исковете.
Решението е постановено при участие на трето лице- помагач на страната на
ищеца- „Техем Сървисис” ЕООД, ЕИК *********, гр.София.
Постъпила е въззивна жалба от К. И. Г. и Т. М. Л., подадена чрез пълномощника
им адв.А. Д., с която се обжалва постановеното решение от СРС, 60 състав, в частта, с
която са уважени предявените по реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителни искове.
Жалбоподателите твърдят, че решението е нищожно, необосновано и неправилно,
постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона и на
съдопроизводствените правила, по съображения изложени в жалбата. Предвид
изложеното се моли настоящата въззивна инстанция да прогласи нищожността,
евентуално да обезсили или да отмени решението на СРС в частта, в която исковете са
уважени, и да постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени, като
неоснователни и недоказани. Претендират присъждане на направени разноски по
2
делото.
Въззиваемата страна- ищец „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, чрез своя
процесуален представител юрк.Н.П. оспорва жалбата, по съображения изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на
ответниците като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение
- потвърдено в обжалваната от ответниците част, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно, като на основание
чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД, гр.София срещу ответниците К. И. Г. и Т. М. Л.,
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД
и чл.86, ал.1 от ЗЗД и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и
съобразно приложимия материален закон. За да постанови решението си,
първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на установителните искове
са дължими поради проведено доказване на количеството и стойността на потребената
от ответниците топлоенергия, както и че същите са изпаднали в забава, тъй като
задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. В обжалвания
съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване
действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор.
Противно на изложеното във въззивната жалба изводите на съда са обосновани с оглед
данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи,
а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи, следва да се добави и следното:
3
Безспорно установено е обстоятелството, относно съществуването на валидно
договорно правоотношение между страните за продажба на топлинна енергия.
Съгласно чл.153, ал.1 от ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима редакция след
17.07.2012 г./ потребител, респективно битов клиент на топлинна енергия през
процесния период е физическо лице - ползвател, притежаващ вещно право на
ползване, или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Разпоредбата императивно
установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота
- собственост или вещно право на ползване. В случая, не е имало оспорване на
обстоятелството, че ответниците К. И. Г. и Т. М. Л. са собственици на процесния
недвижим имот, както и че сградата - етажна собственост /в която се намира
процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, т.е без съмнение
същите са имали качеството потребители на топлинна енергия за процесния период по
смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ и са страна по договорното правоотношение с ищеца за
продажба на топлинна енергия. Съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР, като писмена форма на договора
не е предвидена. Т.е по силата на закона /чл.150 от ЗЕ/ между битовия потребител и
топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна
енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им
приемане от потребителя. Тези общи условия се публикуват най-малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от закона/. В случая несъмнено е, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока
по чл.150, ал.3 ЗЕ. Следователно правилно първоинстанционният съд е приел, че
между страните е възникнало договорно правоотношение по продажба на топлинна
енергия за битови нужди. В тази връзка съдът приема за изцяло неоснователни
основните доводи изложени в жалбата, в тази насока.
Като неоснователни следва да се преценят доводите за недопустимост и
нищожност на обжалваното решение. Съгласно задължителната съдебна практика - т.9
от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без
да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на
право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е
4
разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното
начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената
защита. В настоящия случай обжалваното решение на Софийски районен съд е
допустимо, тъй като е постановено по допустими искове, надлежно предявени от
легитимирани страни при наличието на необходимите положителни процесуални
предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки. Обжалваното
първоинстанционно решение е допустимо - не са нарушени процесуалните изисквания
за постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата на положителни
процесуални предпоставки за предявяването на иска. Обжалваното решение е
постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Обжалваното първоинстанционно решение е и валидно, тъй като отговаря на всички
изисквания за валидност на съдебното решение - постановено е от надлежен орган,
функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда,
в писмена форма, подписано е и изразява волята на съда по начин, който позволява да
се изведе нейното съдържание. Едно съдебно решение е нищожно, когато не отговаря
на изискванията за валидно решение. Вярно е, че в закона няма определение за това
кога едно решение е нищожно, но в теорията и практиката са изяснени хипотезите,
при които следва да бъде прогласена нищожността на решението, изхождайки от
естеството на съдебното решение като едностранно властническо волеизявление на
държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Налице е
практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, по въпроса кога едно съдебно
решение е нищожно, а именно: когато е постановено от незаконен състав на съда,
когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението
не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да
бъде изведена поради абсолютна неразбираемост /в този смисъл- решение № 668 от
15.11.2010 г., постановено по гр.дело № 1790/2009 г., I г.о., ВКС; решение № 73 от
18.05.2015 г., постановено по гр.дело № 5113/2014 г., III г.о., ВКС и др./. Съгласно
правната теория едно решение е нищожно, когато не би могло да се приеме за валиден
съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Такъв е случаят, когато:
решението е постановено от ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав;
решението е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда; не е
спазена писмената форма на решението или решението не е подписано; волята на съда
е абсолютно неразбираема и не може да бъде изведена чрез тълкуване.
Нищожността е най-тежкият порок, от който може да бъде засегнато съдебното
решение. ГПК не съдържа легална дефиниция за нищожността, но в правната теория и
в съдебната практика /вж. - ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГТК,
решение № 361/07.05.2009 г. по гр.дело № 706/2008 г., I г. о., решение по гр. дело №
4694/2007 г., I г. о., решение по т.дело № 52/2010 г., II т. о., решение по гр.дело №
3692/2018 г., ІІІ г.о. на ВКС и др./ по тълкувателен път безпротиворечиво е изяснено
5
съдържанието на понятието. Константно е разбирането, че съдебното решение е
едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с
което се разрешава правният спор. Поради това, нищожно е това решение, което не
дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на
надлежно властническо волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато
решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на
правораздавателната власт на съда, не е спазена писмената форма, липсват подпис или
подписи на съдебния състав под съдебния акт, или решението е неразбираемо до
степен, в която неговият смисъл не би могъл да се извлече дори по пътя на
тълкуването. Съдът приема, че нищожността на решението касае начина на формиране
и изразяване на волеизявлението на съда, но този порок няма отношение към
съдържанието на държавното властническо волеизявление по същество. Нарушението
на материалния закон, включително на норми от правото на Европейския съюз, е
процесуален порок, който няма за последица нищожност на съдебния акт поради
липса на валидно формирана правораздавателна воля, а обуславя единствено
неправилност, която се релевира по пътя на инстанционния контрол и в рамките на
преклузивните срокове за подаване на въззивна и касационна жалба.
Легално законово определение за нищожност на решението липсва както в
отменения Гражданско процесуалния кодекс - чл.209 ГПК/ отм./, така и в новия ГПК -
чл.270, ал.1 от ГПК, поради което съдържанието на понятието следва да се извлече по
пътя на тълкуването, основаващо се на характера на съдебното решение като
едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с
което се разрешава правният спор. Правната теория и съдебна практика приемат, че
нищожно е всяко решение на съда, което не дава възможност да бъде припознато като
валиден съдебен акт, поради липса на надлежно волеизявление. Липса на
волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав,
произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да
се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма,
липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението
е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване.
Нищожният съдебен акт е засегнат от най-тежката форма на порочност, поради което
заинтересованата страна може да релевира нищожността на съдебното решение и чрез
възражение, а при обжалване съдът следи служебно за валидността на акта.
Легално определение на понятието „нищожност” на съдебното решение няма
нито в ГПК, нито в друг закон, но в съдебната практика и в правната теория се приема,
че нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган; от орган,
функциониращ в ненадлежен състав; извън пределите на правораздавателната власт на
съда; неизготвено в писмена форма или неподписано; когато повелява изпълнение на
нещо, което е неизпълнимо с оглед научните и технически постижения на
6
съвременната цивилизация; което е толкова неясно и неразбираемо, че волята на съда
не може да бъде изведена дори чрез тълкуване /така: ТР № 1 от 10.02.2012 г. по
тълк.дело № 1/2011 г. на ВКС, ОСГТК; Решение № 810 от 17.10.2008 г. по гр.дело №
2895/2007 г. на ВКС, І г.о., Решение № 432 от 26.10.2010 г. по гр.дело № 826/2010 г. на
ВКС, ІІ г.о. и др./. Това са критериите, по които се извършва преценката за валидност
на съдебния акт - както в рамките на провеждан инстанционен контрол, така и в
процес по чл.270, ал.2 ГПК. Съответно - това са и правните проблеми, във връзка с
изясняването на които могат да възникнат въпроси, явяващи се обуславящи за
произнасянето по иск по чл.270, ал.2 ГПК.
На следващо място, съдът приема, че във въззивната жалба на ответниците не
са изложени други конкретни доводи за неправилността на обжалваното решение. В
тази връзка предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК
вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване на съществуването на
вземането на ищеца по отношение на ответниците се явяват изцяло основателни и
доказани, и като такива правилно са били уважени от първоинстанционния съд до
размер на сумите за които е признато вземането.
При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва
да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
По отношение на разноските за въззивното производство.
С оглед изхода на спора на ответниците не се следват разноски за настоящата
въззивна инстанция. В процесния случай, с оглед изхода на спора пред въззивната
инстанция, искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на
въззиваемата страна- ищец съдът намира за основателно. Досежно размера на
дължимото юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна - ищец, съдът
намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила
изменение на разпоредбата на чл.78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата
редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на
делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се
присъди, когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от
съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен
по реда на чл.37 от ЗПП. И тъй като чл.37 от ЗПП препраща към Наредбата за
заплащането на правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата
на чл.25, ал.1 от Наредбата. Съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ, за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението
е от 100 до 300 лв. Настоящият въззивен състав, като съобрази изключително ниската
степен на фактическа и правна сложност на делото и законовата възможност то да е
под минималния размер по чл.25а, ал.2 от Наредбата за заплащането на правната
помощ /приложим по аналогия/, го определя в размер на сумата от 100,00 лв./ по 50 лв.
дължимо от всеки един ответник/.
Водим от горното съдът
7
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20105699 от 16.10.2023 г., постановено по гр.дело
№ 7124/2021 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 60 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Т. М. Л., ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация София“
ЕАД, гр.София, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.“Ястребец“ № 23 Б, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК,
сумата от 50,00 лв. /петдесет лева/ представляваща направените пред въззивната
инстанция разноски /юрисконсултско възнаграждение/.
ОСЪЖДА К. И. Г., ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация София“
ЕАД, гр.София, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.“Ястребец“ № 23 Б, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК,
сумата от 50,00 лв. /петдесет лева/ представляваща направените пред въззивната
инстанция разноски /юрисконсултско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на чл.280, ал.3
от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на „Техем Сървисис”-
ЕООД, гр.София, като трето лице - помагач на ищеца “Топлофикация София” ЕАД,
гр.София.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8