№ 147
гр. Ямбол, 15.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
Членове:Яна В. Ангелова
Калина Ив. Стоянова
при участието на секретаря Пенка Г. Узунова
като разгледа докладваното от Калина Ив. Стоянова Въззивно гражданско
дело № 20252300500229 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на Н. С. от гр.****, подадена чрез
пълномощник адв. С. Е. против Решение № 214 от 05.05.2025 г., постановено
по гр. д. № 2912/2022 г., на Районен съд - Ямбол, с което са отхвърлени
предявените от въззивника искове с правна квалификация чл. 1, ал. 1, т. 1 и т.
2 ЗУТОССР за установяване спрямо въззиваемите ТП на НОИ - гр. Ямбол
(НОИ) и „Демирев НМ“ ЕООД, че въззивникът има трудов и осигурителен
стаж на длъжност „отчетник в счетоводство“ в периода 05.10.2011 г. -
01.03.2019 г. Със същото решение въззивникът е осъдена да заплати на НОИ
разноски за заплатено юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от Н. С., с която се
обжалва първоинстанционното решение в цялост. Сочи се, че обжалваният акт
е необоснован поради това, че първоинстанционният съд е приел, че липсва
сключен трудов договор между Н. С. и „Демирев НМ“ ЕООД с твърдяното в
исковата молба съдържание. Въззивникът счита, че е налице нарушение на
съдопроизводствените правила, изразило се в липса на анализ на представения
по делото анекс към трудовия договор от 26.07.2016 г. На следващо място като
такова се сочи и позоваването на първоинстанционния съд на показания,
дадени в рамките на образуваното по случая досъдебно производство, за да
направи извод, че липсва сключен трудов договор, както и че Н. С. не е
полагала труд. С оглед твърдението си за валидно сключено трудово
1
правоотношение, въззивникът посочва, че данни са били изпращани редовно и
коректно до съответния регистър, както и че прекратяването на трудовия
договор от 01.03.2019 г. е останал неоспорен факт.
На следващо място въззивникът посочва друго нарушение на
съдопроизводствените правила, изразило се в неприлагане на разпоредбата на
чл. 17, ал. 2 ГПК от страна на първоинстанционния съд във връзка с
приложени по делото решения на ВАС от 2020 г., чиято сила е била зачетена.
Във връзка с това нарушение се твърди и необоснованост на
първоинстанционния акт, тъй като съдът въз основа на тези решения е
направил извод, че въззивникът не е осъществявала трудова дейност, без
доказателствен анализ и мотиви като цяло.
На последно място въззивникът оспорва решението на
първоинстанционния съд за недопускане на исканите от нея свидетели,
поради което не са били установени твърдяни от нея в първоинстанционното
производство факти, като посочва, че поддържа и всички останали свои
възражения, направени в хода на съдебното производство, на които
първоинстанционният съд не е отговорил.
С оглед изложеното въззивникът моли съда да отмени
първоинстанционното решение в цялост като неправилно и необосновано и да
постанови ново, с което да уважи така предявените искове. Претендира
разноски.
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от
НОИ. От страна на другия въззиваем - „Демирев НМ“ ЕООД - не е постъпил
отговор, като същият е редовно уведомен за образуваното въззивно
производство по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК.
В отговора на въззивна жалба НОИ оспорва така подадената въззивна
жалба. Излага подробно всички свои доводи от първоинстанционното
производство, които се основават на установеното в следствие на съвместни
проверки от органите на МВР, НАП и ИТ (сред които и образувано ДП №
43/2018 г. по описа на ОДМВР - Ямбол), при които се установява, че „Демирев
НМ“ ЕООД не отчита и не декларира търговска дейност, поради което
въззивникът няма как да е полагала труд за процесния период. Посочва, че
същото е установено по надлежния ред в административни производства,
приключили с влезли в сила решения на ВАС, при което намира недопустимо
зачитането на осигурителен период за този период на основание чл. 7
ЗУТОССР. Въззиваемият твърди, че исковата молба продължава да е
нередовна съобразно изискванията на чл. 4, 5 и 6 ЗУТОССР като прави
възражение за нередовност на упълномощаването на процесуалния
представител на въззиваемата. По изложените съображения моли решението
да бъде потвърдено, претендира разноски за производството пред въззивната
инстанция, като в условията на евентуалност прави възражение за
прекомерност на заплатеното от въззивника възнаграждение за адвокат.
Окръжен съд - Ямбол намира, че въззивната жалба е процесуално
2
допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна в преклузивния срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
следва да бъде разгледана по същество.
Съдът, с оглед предмета на въззивното производство, очертан във
въззивната жалба, като взе предвид доводите на страните и след като
прецени събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение,
намира от фактическа и правна страна следното.
Установяването на трудов и/или осигурителен стаж представлява
определяне на неговото наличие и продължителност в правната
действителност по правилата за изчисляване и удостоверяване на това
обстоятелство по надлежен ред. Когато определен правен субект не иска да
зачете конкретен времеви период като трудов и/или осигурителен стаж и да
удостовери по съответния ред този период като такъв, възниква правен спор.
ЗУТОССР като специално предвидения за това ред за разрешаване на тези
спорове съдържа три хипотези, които представляват три самостоятелни искови
претенции: за установяване на трудов стаж, придобит след 31.12.1999 г., за
установяване на осигурителен стаж по Кодекса за социално осигуряване и за
установяване на времето, което се зачита за трудов стаж и трудов стаж при
пенсиониране, положен до 31.12.1999 г.
В случая са предявени два обективно и кумулативно съединени иска с
правно основание чл. 3 във вр. чл. 1, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУТОССР. Настоящият
съдебен състав възприема доктриналното разбиране, че въпреки че законът
говори за един единствен иск, то всъщност са предвидени два вида
положителни установителни иска поради разликите в предмета - трудов/
осигурителен стаж, в надлежните страни - чл. 3, ал. 2 и 3 ЗУТОССР и в
отговорността за разноски - чл. 9, ал. 2 ЗУТОССР.
В тази връзка може да бъде отбелязано, че именно от тези разлики следва
да произтича разликата в допустимостта за касационно обжалване. Доколкото
ВКС няма еднозначна практика по въпроса, предвид Определение № 5747 от
10.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4335/2024 г., IV г. о. може да се приеме, че
към момента исковете по ЗУТОССР не подлежат на касационно обжалване.
Въпреки това към същото това определение е постановено особено мнение с
цитирана съдебна практика в обратен смисъл, а са налице и други актове:
Определение № 50178 от 24.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3017/2022 г., IV г. о.,
където е допуснато обжалване на иска по т. 3, както и Определение № 50852
от 17.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1739/2022 г., III г. о. относно иск по т. 2.
Stricto iure по-вероятно би било да е допустимо касационното обжалване
единствено на исковете за установяване на осигурителен стаж, тъй като
другите два иска касаят трудов стаж, което действително представлява трудов
спор предвид разпоредбата на чл. 357, ал. 1 in fine КТ във вр. чл. 280, ал. 3, т. 3
ГПК.
По допустимостта на исковете.
По настоящото производство е имало правен спор относно допустимостта
3
на исковете, тъй като производството по делото е било прекратено на това
основание. Съгласно окончателния акт на Окръжен съд - Ямбол
първоинстанционният съд неправилно е възприел възражението на НОИ за
недопустимост на производството предвид представени решения на
административни съдилища, за такова, че е сезиран с иск по чл. 1, ал. 1, т. 3,
ЗУТОССР. Това възражение на НОИ е всъщност възражение по
основателността на исковете, а не допустимостта на производството и ще бъде
отговорено на съответното място в настоящото изложение.
Особена предпоставка за допустимост на тези искове съгласно чл. 5, ал. 1
ЗУТОССР е наличието на удостоверение, издадено от работодателя/
осигурителя, при който е придобит стажът, от неговия правоприемник или от
друго юридическо или физическо лице, което съхранява книжа, ведомости за
заплати и други, че документите са изгубени или унищожени, така
Определение № 2656 от 20.09.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3548/2023 г., IV г.
о.
По делото е представено Удостоверение с изх. № 9/19.11.2021 г., по повод
на което в рамките на първоинстанционното производство е било проведено
производство по чл. 193 ГПК по инициатива на ответника НОИ. Съобразно
заключението на съдебно-почерковата експертиза този частен документ е
приет за автентичен, поради което особената предпоставка за допустимост на
исковете от формална страна е налице.
С оглед допустимостта на исковете следва да се изследват изискванията
за редовност на исковата молба, които са в чл. 4 ЗУТОССР. Действително
исковата молба е била предявена като нередовна, но видно от данните по
делото (л. 239) същите са отстранени с молба от 21.03.2023 г., поради което
оплакването в отговора на въззивната жалба се явява неоснователно.
На последно място следва да бъде отговорено оплакването на НОИ,
направено и във въззивното производство, че е налице нередовност на
упълномощаването на ищеца в първоинстанционното производство.
Оплакването е неоснователно предвид представеното с молба от 09.10.2023 г.
по делото пълномощно (л. 386) като от осъществяваните действия от адв. Е.
през цялото производство може да се изведе, че дори в някакъв момент
упълномощаването да е било нередовно, действията са санирани, съответно е
налице надлежна представителна власт вкл. и към настоящия момент.
Предвид изложеното Окръжен съд - Ямбол констатира, че
първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, а спорът
следва да бъде разгледан по същество.
По основателността на исковете.
Основателността на предявените искове предполага кумулативната
наличност на следните предпоставки: престирането на работна сила на
посочената длъжност през определен период от време въз основа на трудов
договор, както и продължителността на работния ден и начина на заплащането
4
му.
Спорният пред двете инстанции въпрос е дали Н. С. е упражнявала
трудова дейност в „Демирев НМ“ ЕООД в периода 05.10.2011 г. - 01.03.2019 г.
Доколкото това представлява основна предпоставка за основателност и на
двата иска, същата ще бъде разгледана подробно, а по останалите съдът ще се
произнесе единствено във връзка направените от въззивника оплаквания.
Разглеждането на тази предпоставка общо за двата иска произтича от
една от приликите между тях, а именно че съгласно чл. 351 КТ и чл. 9, ал. 1
КСО времето, през което работникът или служителят е работил по трудово
правоотношение, представлява както трудов, така и осигурителен стаж.
Следователно, за да се реализира трудов и осигурителен стаж, е необходимо
както наличието на трудово правоотношение, така и полагането на труд. От
това правило са налице изключения, посочени в нормите на чл. 351-354 КТ и
чл. 9, ал. 2 КСО – хипотези, в които законодателят признава определени
периоди от време за трудов или осигурителен стаж, без да е налице
действително трудово правоотношение или без да е положен труд.
В рамките на първоинстанционното производство въззивникът се домогва
да докаже наличието на тази предпоставка на първо място посредством
приетото по делото удостоверение по смисъла на чл. 5 ЗУТОССР. Както бе
посочено, документът е приет за автентичен, но доколкото същият е частен
документ, той не разполага с материална доказателствена сила, тоест съдът не
е задължен да приеме за установени изложените в него обстоятелства, а
единствено че лицето е направило такова изявление. Следователно не може да
бъде прието за безспорно установено намиращото се там изявление на М.Н.,
че Н. С. е работила в процесния период по трудов договор при него.
На второ място по делото са представени и приети Отчетни форми за
явяване/ неявяване на работа за месец (л. 7-32). Въззиваемият НОИ оспорва
така представените документи като неподписани, а в мотивите на
първоинстанционния съд се отчита недостатъчен доказателствен анализ.
Също като представеното удостоверение, тези документи могат да бъдат
единствено частни такива, но при условие, че са подписани (чл. 180 ГПК).
Доколкото липсва подпис, същите не представляват документ в правния
смисъл на думата, съответно не представляват доказателство, което да може
да се кредитира и от настоящия съд. Първоинстанционният съд действително
има задължение да укаже на страните за кои твърдяни от тях факти не сочат
доказателства (чл. 146, ал. 2 ГПК), но доколкото в съдебната практика не е
прието еднозначно, дали когато страната сочи доказателство, което се явява
негодно доказателствено средство, съдът дължи указание на страната, че не
сочи доказателства, не може да се установи категорично, че
първоинстанционният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените
правила като не е указал на въззивника, че доказателствата, които сочи, са
негодни, съответно че не сочи доказателства за твърдяно обстоятелство.
Третият начин, по който въззивникът се домогва да докаже престирането
5
на работна сила пред първата инстанция, представлява твърдението, че
заличаването на записите относно трудовия и осигурителен стаж на Н. С. в
базата данни на НАП е неправомерно.
По делото са представени и приети като писмени доказателства
Задължителни предписания № ЗД-1-28-00539206/18.03.2019 г. (л. 164) и
Задължителни предписания № ЗД-1-28-00590708/09.07.2019 г. (л. 172).
Същите представляват официални документи, предвид което и на основание
чл. 179, ал. 1 ГПК, съдът е задължен да приеме за установено изявленията,
направени пред органа, който ги е съставил, както и действията, които са били
извършени от него и пред него. От тези писмени доказателства се извлича, че
НОИ е разпоредил на „Демирев НМ“ ЕООД да заличи данни по отношение на
осем лица, предвид това че е установено, че по отношение на тях липсват
доказателства за полаган труд и извършване на реална трудова дейност в
посоченото търговско дружество. Периодите, за които това обстоятелство е
констатирано относно Н. С. са: с предписанията от 18.03.2019 г. за периода
25.07.2016 г.- 28.02.2019 г., а с предписанията от 09.07.2019 г. за периода
05.10.2011 - 24.07.2016 г. Следователно е налице констатация на държавен
орган, че Н. С. не е упражнявала трудова дейност за периода 05.10.2011 г. до
28.02.2019 г. Предвид това НОИ е предприел служебно заличаване на данните
чрез Заявление № 1019-28-129/29.05.2019 г. (л. 143), поради което и записите
са заличени.
Относно възражението на въззивника за нередовно протекла процедура
по обжалване на тези административни актове. Двата цитирани документа
представляват индивидуални административни актове, поради което редът за
тяхното оспорване е АПК. Действително за гражданския съд е налице
възможност по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК да извърши т. нар. „инцидентен
контрол“ за законосъобразност на административни актове, доколкото
страната, на която той се противопоставя, не е била страна по издаването или
обжалването на акта. Тук следва да се уточни, че тези индивидуални
административни актове имат за адресат осигурителя на Н. С., а не нея самата.
Предвид това тя поначало няма интерес от тяхното обжалване, съответно
възраженията й във връзка административната процедура, развила се или не,
се явяват категорично неотносими към настоящия гражданскоправен спор.
Правото на защита на Н. С. по отношение разпореденото в задължителните
предписания възниква от момента, в който бъде издаден друг индивидуален
административен акт, чийто адресат е именно тя. Ето защо граждански съд
няма как да проведе инцидентен съдебен контрол по отношение на така
представените задължителни предписания, при което това оплакване във
въззивната жалба е неоснователно.
Тук следва да бъде отговорено и на друго оплакване на въззивника от
първоинстанционното производство, че служителите не следва да носят
отговорност за това, че техните работодатели не внасят дължимите
осигуровки. Именно поради това принципно в осигурителното
законодателство по отношение на осигурителните вноски се използва изразът
6
„дължими или внесени“ (чл. 9, ал. 1, чл. 10, чл. 41 и др. КСО), посредством
което законодателят изрично отграничава отговорността на работника/
служителя от тази на работодателя във връзка действителното внасяне на
осигурителните вноски.
Специалният закон предвижда и друг ред, по който престирането на
работна сила може да бъде доказано - чл. 6 ЗУТОССР, във връзка с което е и
друго оплакване във въззивната жалба. Действително още с първата искова
молба въззивникът прави доказателствено искане да бъдат разпитани
свидетели, които да установят пред съда, че Н. С. е упражнявала трудова
дейност в посоченото дружество. В последствие са били представени
формално необходимите писмени доказателства (л. 343-345) съгласно чл. 6,
ал. 4 ЗУТОССР. С оглед представени от НОИ писмени доказателства
първоинстанционният съд с протоколно определение от 21.03.2024 г. (л. 441)
приема, че доколкото трудовите договори на поисканите свидетели са
заличени, потвърдено с влезли в сила решения на Върховен административен
съд, те не биха могли да свидетелстват по настоящото дело, като дава
възможност да се посочат и други лица. В следващо открито заседание такива
не се сочат, предвид признание и от ищцовата страна, че трудовите договори
на всички други служители във фирмата са били служебно заличени.
Първоинстанционният съд правилно е отхвърлил доказателственото искане за
допускане на разпит на тези лица, тъй като посредством проведеното обратно
доказване от страна на НОИ, както и признанието на ищцовата страна, се
установява липсата на предпоставката по чл. 6, ал. 4 ЗУТОССР. Ето защо
оплакването на въззивника, че неправилно не са били допуснати исканите от
нея свидетели до разпит, се явява неоснователно.
Друг начин, по който би могло да се докаже полагането на труд, както
въззивникът и първоинстанционният съд посочват, е оборимата законова
презумпция по чл. 351, ал. 1 КТ (неправилно посочена в мотивите на
съдебното решение като чл. 62, ал. 5 КТ), според която времето, през което е
бил налице трудов договор между страните, се счита за трудов стаж. На
практика основната защитна теза на въззивника почива именно на тази
презумпция, тъй като въззивникът представя множество писмени
доказателства (трудов договор, отчетни форми за явяване и фишове за
заплати, наред с удостоверението по чл. 5 ЗУТОССР), които целят доказване
пряко на обстоятелството, че е съществувало трудово правоотношение. Следва
да бъде уточнено, предвид правното естество на оборимите презумпции, дори
да бъде доказано валидно трудово правоотношение за процесния период, това
не винаги доказва полагането труд, тъй като се касае за отделен и различен от
сключването и прекратяването на трудовия договор факт, който не е
обективиран в съдържанието им.
Тук следва да бъде даден отговор на оплакванията във въззивната жалба,
свързани с извода на първоинстанционния съд, че не е налице трудов договор
между Н. С. и „Демирев НМ“ ЕООД.
7
По делото с исковата молба е представен Трудов договор № 10 от
05.10.2011 г. (л. 5), на база на който първоинстанционният съд прави следните
изводи. Първият е относно подписът, поставен под управител, че същият
прилича на подписа на М.Н., а не на тогавашния законен представител на
дружеството. Би могло да се направи извод относно приликата в подписа,
която е видна и съпоставяйки същия с приетата по делото съдебно-почеркова
експертиза (л. 548), но доколкото този документ не е бил обект на
самостоятелно изследване, за достигане до несъмнен извод относно това
първоинстанционният съд е следвало служебно да назначи експертиза,
позовавайки се на чл. 195, ал. 1 ГПК. Служебното допускане на експертиза е в
правомощията на съда, когато страните твърдят факти или сочат
доказателства, които не могат да се установят или оценят без специални
знания, което не накърнява диспозитивното начало на гражданския процес,
така Определение № 1107/03.10.2013 г. по гр. д. № 3121/2013 г. на ВКС, ІV г. о.
Вторият извод е относно печата, поставен на този договор, като е видно, че
същият е на дружеството-приобретател - „Демирев НМ“ ЕООД. Този извод
може да бъде частично споделен от настоящия съдебен състав при условие, че
представлява и още едно основание за служебно назначаване на експертиза.
Паралелно с това първоинстанционният съд се позовава на представено
от НОИ копие на Трудов договор № 10/05.10.2011 г., ведно с пълномощно от
21.11.2011 г. (л. 258 и 259), за да обоснове липса на представителна власт,
следователно липса на сключен трудов договор. По този въпрос следва отново
да се посочи не само правото, а задължението на всеки съд да назначава
служебно експертиза съгласно чл. 195, ал. 1 ГПК. По делото действително са
налични два документа, които са с идентични номера, съдържание и се
различават единствено по положените подписи и печати, при което това
обстоятелство дори не е било самостоятелно коментирано.
Относно процесния трудовия договор трябва да се отбележи, че същият
представлява предмет на разследване по ДП № 44/2018 г. по описа на ОДМВР
- Ямбол (към което е присъединено ДП № 43/2018 г. - л. 544), предвид което
същият не е представен в оригинал по делото. В тази връзка има искане на
въззивника да се изискат материали от въпросното досъдебно производство,
което само формално е било осъществено от първоинстанционния съд без
други последващи действия.
Във връзка с констатацията на първоинстанционния съд относно
трудовия договор е налице и друго оплакване на въззивника, че е налице
неправилно позоваване на свидетелски показания, дадени по водено по случая
досъдебно производство. В случая става въпрос за приложените по дело като
писмени доказателства Протокол за разпит на свидетел по реда на чл. 223
НПК по ДП № 43/2018 г. (л. 195), както и Протокол за разпит на свидетел по
ДП № 43/2018 г. от 13.08.2018 г. (л. 191). Следователно става въпрос за
свидетелски показания в писмен вид, което в гражданското производство е
принципно недопустимо доказателствено средство предвид установеното в
чл. 11 във вр. чл. 163, ал. 1 ГПК, поради което оплакването във въззивната
8
жалба се явява напълно основателно. Това нарушение на
съдопроизводствените правила от страна на първоинстанционния съд е още
по-значимо предвид това, че дори не е била изследвана възможността
съответните лица да бъдат призовани и разпитани лично.
В тази връзка е и оплакването на въззивника за липса на доказателствен
анализ на представения Анекс към трудов договор от 26.07.2016 г. (л. 242).
Същото е частично основателно. Първоинстанционният съд го е посочил в
мотивите си като прието писмено доказателство по делото, но не го е обсъдил.
От съдържанието на представения документ се извлича, че Н. С. и „Демирев
НМ“ ЕООД потвърждават сключването на трудовия договор от 05.10.2011 г.
предвид настъпилото правоприемство между „Гаджев“ ЕООД и „Демирев
НМ“ ЕООД на 19.07.2016 г. От логическата последователност на изложените
във въззивната жалба оплаквания може да се направи извод, че представяйки
този анекс, въззивникът се домогва да докаже, че дори да има нередовности на
основния трудов договор, посредством анекса същите са били санирани. Дори
това да е било така, то в рамките на първоинстанционното производство
същият би следвало да има искане поне в условията на евентуалност исковият
период да с начална дата 26.07.2016 г., което не е сторено. Доколкото
диспозитивното начало на гражданския процес (чл. 6, ал. 2 ГПК) не позволява
на съда да се произнася извън поисканото от страните, остава неизяснен
мотивът и защитната теза на въззивника, представяйки този документ.
Предвид всички посочени нарушения, допуснати от първоинстанционния
съд, настоящата съдебна инстанция, ограничена от наличния по делото
доказателствен материал, приема, че е налице трудов договор за исковия
период.
Въпреки това по настоящото дело презумпцията по чл. 351, ал. 1 КТ се
явява категорично оборена едновременно от неизпълнение на тежестта за
доказване от ищцовата страна (чл. 154, ал. 1 ГПК) и от успешно проведеното
пълно обратно доказване от страна на НОИ. Съображенията за това са
следните.
От Протокол № П-02002818122235-073-001/22.01.2019 г. (л. 127) се
извлича, че НАП са констатирали, че в „Демирев НМ“ ЕООД се назначават
работници по трудов договор от упълномощено лице, които се водят на работа
само фиктивно, при което необходимите декларации се подават в
предвидените срокове, без обаче да се заплащат дължимите вноски по КСО,
ЗЗД и ЗДДФЛ.
В следствие на установеното е назначена проверка, като резултатите от
нея са отразени в № КП-5-28-00541925/22.03.2019 г. (л. 168). От значение за
делото е и приложената към него Декларация от М.Д.Н. (л. 169). От
съдържанието на тези два документа се извлича, че физическото лице, което е
вписано като управител на „Демирев НМ“ ЕООД, е използвано за „сламен
човек“ за целите на тази фирма.
Посоченият документ е от значение по делото поради това, че в
9
последствие е издадено Разпореждане № РВ-3-28-*********/31.12.2019 г. (л.
68), с което ръководителят на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ -
гр. Ямбол на основание чл. 114, ал. 1 и 3 КСО е разпоредил Н. С. да
възстанови недобросъвестно получени парични обезщетения от НОИ. В
следствие на това, както и друга идентична проверка относно друг период, са
се развили производства по АПК, при което са постановени Решение № 126 от
12.08.2020 г. и Решение № 33 от 19.02.2020 г. на Административен съд -
Ямбол, потвърдени с Решение № 15163 от 08.12.2020 г. и Решение № 9950 от
21.07.2020 г. на Върховен административен съд (л. 283-300).
Дотук посочените и анализирани писмени доказателства са представени
от НОИ и приети по делото в рамките на първоинстанционното производство,
поради което и настоящата съдебна инстанция ги използва, за да постанови
решението си. Следва да бъдат направени две уточнения.
На първо място документите, изходящи от НОИ и НАП (включително
задължителните предписания), представляват официални документи по
смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, поради което притежават материална
доказателствена сила - съдът е обвързан от констатациите на длъжностните
лица, които са ги съставили при непосредственото им възприемане. Доколкото
не е било проведено успешно оборване на материалната им доказателствена
сила, настоящият съдебен състав ги кредитира в пълнота.
На следващо място, както правилно първоинстанционният съд се е
позовал на чл. 302 ГПК, за всеки граждански съд влязло в сила решение на
административен съд е задължително по отношение на валидността и
законосъобразността на оспорения административен акт. В случая по реда на
АПК са били оспорени индивидуални административни актове - две решения
на директора на ТП на НОИ - гр. Ямбол, постановени след подадени жалби от
Н. С. срещу издадените по повода разпореждания. Видно от приложените по
делото решения на административните съдилища, тези индивидуални
административни актове са валидни и законосъобразни.
В тази връзка доводът на въззивника във въззивната жалба, че
първоинстанционният съд не е приложил чл. 17, ал. 2 ГПК, се явява
неоснователен. На първо място, видно от представените по делото решения на
административните съдилища, Н. С. е била страна по тях, тъй като именно тя
чрез същия процесуален представител е била страна в тези производства -
цитираната разпоредба in fine. На второ място, първоинстанционният съд
правилно е приложил чл. 302 ГПК като относимата към случая правна норма
на ГПК, а не тази на чл. 17, ал. 2 ГПК, така и Решение № 371 от 25.06.2025 г.
на ВКС по к. гр. д. № 1258/2024 г., III г. о.
Тук следва да бъде даден отговор на възражението на въззиваемия за
недопустимост на настоящото производство, направено още на първа
инстанция и останало неотговорено. Възражението се състои в това, че
предвид влезлите в сила решения на административните съдилища,
настоящият граждански процес се явява недопустим. Този довод не може да
10
бъде споделен, тъй като цитираната от процесуалния представител на НОИ
норма на чл. 297 ГПК касае задължителната сила на решенията на
гражданските съдилища. Доктрината и съдебната практиката никога не са
приравнявали силата на пресъдено нещо на едно гражданскоправно съдебно
решение на законовите последици на административно съдебно решение.
Второто има задължителен характер за гражданските съдилища единствено
при условията на цитираната норма на чл. 302 ГПК. Това възражение на НОИ,
с направеното уточнение, че касае основателността, а не допустимостта на
исковете, се явява частично основателно по отношение на иска по чл. 1, ал. 1,
т. 1 ЗУТОССР по изложените по-горе съображения.
Относно иска по чл. 1, ал. 1, т. 2 ЗУТОССР.
Особена предпоставка за основателност на иска за установяване на
осигурителен стаж представлява правилото в чл. 7 ЗУТОССР - следва да бъде
доказано, че ищецът е бил в кръга на лицата по чл. 2 и са били дължими или
внесени осигурителни вноски съгласно чл. 10 КСО. Според тази разпоредба
осигуряването възниква от дена, в който лицата започват да упражняват
трудова дейност по чл. 4 КСО. В същия смисъл е и § 1, ал. 1, т. 3 ДР КСО,
според който „осигурено лице“ е физическо лице, което извършва трудова
дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и за което са
внесени или дължими осигурителни вноски. Следователно разбирането на
въззивника, че формалното наличие на трудов договор за определен период от
време представлява осигурителен стаж, е погрешно и почива на избирателно
позоваване само на част от разпоредбите на КСО. Затова и според чл. 7
ЗУТОССР осигурителен стаж може да се установи само ако в хода на
съдебното производство се докаже, че ищецът е бил в кръга на лицата по чл. 2
от същия закон и за това време са били дължими или внесени осигурителни
вноски съгласно действащите разпоредби. Втората предпоставка в случая не е
установена, доколкото бе установено, че Н. С. не е упражнявала трудова
дейност през процесния период, поради което осигуровки не са били нито
дължими, нито внасяни. Следователно този иск се явява неоснователен и на
специалното основание, предвидено в чл. 7 ЗУТОССР, поради което
възражението на НОИ в тази част се явява основателно.
Предвид обема от писмени доказателства, приети по делото, настоящият
съд дължи да уточни, че са обсъдени единствено онези, които са относими и
необходими към изясняване на предмета на делото, а необсъдените такива
съдебният състав намира за неотносими.
В обобщение, не се установи въззивникът да е полагала труд в исковия
период, поради което от правна страна не е реализирала нито трудов, нито
осигурителен стаж за същия този период. Ето защо законосъобразно
първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове по чл. 3 вр. чл. 1,
ал. 1, т. 1 и 2 ЗУТОССР и поради съвпадане на изводите на двете инстанции,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, на основание чл. 81 във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК,
11
право на разноски възниква за въззиваемия НОИ, който своевременно е
направил искане за заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Същото не
подлежи на доказване съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, а се определя от съда.
Настоящият съдебен състав намира размера от 160 лв. за подходящ като
въззивникът следва да бъде осъден да го заплати.
Така мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 214/05.05.2025 г., постановено по гр. д. №
2912/2022 г. по описа на Районен съд - Ямбол.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Н. С. С., ЕГН **********, с
адрес гр.****, ул.****№ ** да заплати на ТП на НОИ - гр. Ямбол, с адрес гр.
Ямбол, ул. „Г. С. Раковски“ № 9 сумата в размер от 160 лв., представляваща
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването
му пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12