№ 470
гр. Дупница, 23.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, IV-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично
заседание на двадесет и осми август през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Ели Д. Анастасова Мицевска
при участието на секретаря Росица К. Ганева
като разгледа докладваното от Ели Д. Анастасова Мицевска Гражданско дело
№ 20251510100881 по описа за 2025 година
Производството е по реда на Дял І, глава ХІІ от ГПК.
Образувано е по предявен от ищцата Н. М. К. срещу ответника „Кеш Пойнт
България“ ООД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК
за установяване недължимост на сумата от 700.00 лева, представляваща главница по
сключен договор за потребителски кредит с № 1185652/13.11.2024г.
В ИМ се твърди, че процесното вземане е погасено чрез плащане в период от
11.12.2024г. до 26.05.2025г. /съобразно УМ от 31.07.2025г./. Същевременно се посочва,
че сключеният между страните по делото договор за потребителски кредит с №
1185652/13.11.2024г. е недействителен, поради следните съображения: сключеният
договор противоречи на ЗПК, доколкото не става ясен какъв е действителният размер
на ГПР и как точно е определен като в него не е включена и предвидената неустойка в
размер на 569.01 лева; клаузата, предвиждаща заплащането на неустойка е нищожна,
доколкото същата е неравноправна по смисъла на ЗЗП като същевременно с нея се
постига и заобикаляне на закона. Ето защо счита, че със заплатената от ищцата сума е
погасено вземането за главница, а останалите вземания не се дължат, , съобразно
нормата на чл. 23 ЗПК, доколкото сключеният договор е недействителен. С оглед
изложените съображения намира предявения иск за основателен и доказан.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал ОИМ, с който оспорва
предявения иск като неоснователен, поради следните съображения: ищцата
действително е заплатила процесната сума в размер на 700.00 лева, но със същата са
1
заплатени вземанията, както следва: за договорна лихва в размер на 86.84 лева; за
неустойка в размер на 479.01 лева и за такси в размер на 140.00 лева; договорът е
сключен, в съответствие с всички законови изисквания на ЗПК; в процесния договор е
посочен конкретен размер на ГПР като при изчисляването му не следва да се включва
размерът на предвидената неустойка, която по своята същност е разход; клаузата за
неустойка е индивидуално уговорена. С оглед изложените съображения намира
предявения иск за неоснователен и недоказан. Предвид посочените съображения моли
предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски.
РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, IV състав, като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл.235, ал.2, във вр. с чл.12 ГПК, по свое
убеждение, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК.
Предмет на така предявения иск е установяване със сила на пресъдено нещо
между страните, че не съществува задължението на Н. М. К. да заплати сумата от
700.00 лева, представляваща главница по сключен договор за потребителски кредит с
№ 1185652/13.11.2024г.
В тежест на ответната страна – „Кеш Пойнт България“ ООД е да докаже
кумулативното наличие на следните предпоставки: наличие на валидно облигационно
правоотношение между ищцата и „Кеш Пойнт България“ ООД по сключен договор за
потребителски кредит с № 1185652/13.11.2024г., с параметри посочени в отговора на
исковата молба; обстоятелството, че сключеният договор отговаря на изискванията на
ЗПК.
С изготвения по делото доклад /л. 71, стр. 2/ съдът е отделил като безспорно
установени и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните следните
обстоятелства: наличието на сключен между страните договор за потребителски
кредит с № 1185652/13.11.2024г., по силата на който ищцата е получила главница в
размер на 700.00 лева; предвидена в процесния договор неустойка в размер на 569.01
лева, която не е включена в ГПР; обстоятелството, че в периода от 11.12.2024г. до
26.05.2025г. ищцата е заплатила на ответника сумата от 700.00 лева.
С оглед изложените съображения следва да се обоснове извода, че спорният
между страните въпрос е основанието за заплащане на процесната сума от 700.00 лева.
В тази връзка следва да се изложат следните съображения: в отговора на исковата
молба ответникът релевира, че предвидената в процесния договор неустойка в размер
на 569.01 лева не следва да се включи като компонент от ГПР. При обсъждане на това
възражение, съдът намира, че по отношение на сключения между страните договор
се прилагат правилата на Закона за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата
на чл. 19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения. Годишният
процент на разходите изразява общите разходи по кредита (чл.19, ал.1 ЗПК), като
2
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а в тези разходи се
включват лихвите (§1, т.1 от ДР на ЗПК), като общата сума, дължима от
потребителя, е сборът на общия размер на кредита (предоставената сума) и общите
разходи по кредита за потребителя - §1, т.2 и т.3 от ДР на ЗПК. Изводът, който
следва от законодателната уредба е, че кредитополучателят заплаща лихвени и
извънлихвени разходи, които като сбор не могат да надвишават пет пъти законната
лихва. Съотношението между лихвените и извънлихвените разходи в общите
разходи по кредита може да е различно, но това не променя обща сума, дължима от
потребителя. Такава промяна може да настъпи при уговорен променлив лихвен
процент по кредита - §1, т.4 и 5а от ДР на ЗПК. По силата на чл. 24 ЗПК за договора
за потребителски кредит се прилагат правилата на Закона за защита на
потребителите, уреждащи неравноправните клаузи в договорите. Клаузите относно
извънлихвените разходи по кредита биха могли да са неравноправни, ако
предвиждат плащане от потребителя на такси или комисионна в явно
непропорционален размер спрямо услугата, предоставяна като насрещна
престация (решение на СЕС по дело С-321/22). Клаузата за лихвените разходи
изразява възнаграждението за ползването на предоставената сума по кредита и
съставлява основния предмет на договора, поради което тази клауза може да се
преценява като неравноправна, само ако не е изразена на ясен и разбираем език –
чл.145, ал.2 ЗЗП. В практиката на СЕС, както и в практиката на ВКС за
неравноправни се считат клаузи за изменение на първоначално уговорените лихви
по кредита, докато при ясно посочен в договора приложим лихвен процент върху
предоставената сума потребителска защита обичайно не се предоставя. Във всички
случаи преценката за неравноправност изисква от съда да вземе предвид предмета
на договора, обстоятелствата около сключването му, останалите клаузи или друг
договор, от който той зависи – чл.145, ал.1 ЗЗП. Идентичен подход е приет и в
Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, според
което при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на
страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този
случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните
факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи
нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността според
примерните критерии на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
За да възникне правото на ответника да претендира уговорената неустойка в
сочения размер, следва да са налице предпоставките по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, а именно
неустойката да е уговорена писмено, да е настъпило предвиденото в договора
основание за нейното плащане, като същата трябва да отговаря на присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Неустойката е проявление на
принципа на автономия на волята в частното право. С нея страните уговарят
предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в
случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на
вредите, настъпили от неизпълнението. Уговорката за неустойка е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави.
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
3
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при
иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно (така TP № 1/2009 г. на ОСТК
на ВКС). В този смисъл е и разрешението в т. 1 на ТР 1/2013 на ОСГТК, съгласно
което съдът може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушаване не е въведено като основание за обжалване, тъй като се касае за
приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило.
Тази принципна постановка се аргументира с чл. 5 ГПК, която вменява на съда
задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да
намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не
диспозитивно правило, отклонението от което с необжалването му следва да се
третира за възприето от заинтересованата страна. Начинът на определяне на
неустойката, както и границите й, не са определени с императивни правни норми,
поради което договарянето й без краен предел, както и евентуалната й прекомерност,
сами по себе си не водят до нищожност на неустойката.
Във връзка с гореизложеното следва да се съобрази и константната практика на
СЕС относно тълкуване на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008
г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно със ЗПК. В
този смисъл в Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС разяснява, че „общи
разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва,
комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да
заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума,
дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя.
С оглед възприетата от СЕС дефиниция за общите
разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11,
ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени
като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо,
включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.
В настоящия случай съдът намира следното: в чл. 11 от процесния договор
за кредит /л. 34, стр. 2/ е предвидено, че ако длъжникът не предостави
договореното в чл. 5 от процесния договор обезпечение в 3-дневен срок от
сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията,
посочени в процесния договор за кредит, кредитополучателят дължи на кредитора
неустойка в размер на 569.01 лева която следва да бъде заплатена разсрочено.
Във връзка с гореизложеното, съдът намира, че уговорената между
4
страните неустойка е нищожна, доколкото същата не отговаря на присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, като в тази връзка следва да се
изложат следните съображения: предвидената неустойка в общ размер от 569.01 лева
е около 81% от размера на главницата от 700.00 лева; уговорката, че същата се дължи
разсрочено – на 8 вноски /видно от приложения към договора погасителен план – л.
36/, като първите три вноски са с размер от по 152.17 лева, а останалите са с размер от
по 22.50 лева/ обосновава извода, че действително единствената й цел е да увеличи
възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, като по този
начин същата по естеството си представлява скрита такса, която би следвало да бъде
включена като компонент от ГПР. При включването на вземането за неустойка в ГПР,
последният би възлязъл на около 95.21%, изчислено по реда на чл. 162 ГПК. По този
начин ГПР надвишава пет пъти размера на законната лихва и е определен в
нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед констатираното противоречие между посочения в договора размер на
ГПР и действителния му размер се налага изводът, че договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е
отразен действителният процент на ГПР. В тази връзка следва да се посочи, че
годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което
води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване на изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се явява недействителен – чл. 22 ЗПК, като
доводите на ответника в обратен смисъл са неоснователни.
Предвид достигнатия от настоящия състав извод, че договорът е
недействителен, то кредитополучателят дължи единствено и само главницата по него,
а доколкото с изготвения по делото доклад /л. 71, стр. 2/ съдът е отделил като
безспорно установено и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните
обстоятелството, че в периода от 11.12.2024г. до 26.05.2025г. ищцата е заплатила на
ответника сумата от 700.00 лева, то предявеният иск се явява основателен.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски
възниква за ищцата като ответникът следва да бъде осъден да заплати сумата от 70.00
лева – заплатена държавна такса за настоящото производство.
5
Предвид изложените съображения, РС – Дупница, IV с-в
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК, предявен от Н. М. К., с ЕГН **********, с адрес: *** срещу „КЕШ ПОЙНТ
БЪЛГАРИЯ“ ООД, с ЕИК *********, с адрес: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ №
115Е, ет. 5, че Н. М. К. не дължи сумата 700.00 лева, представляваща главница по
сключен договор за потребителски кредит с № 1185652/13.11.2024г.
ОСЪЖДА „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ООД, с ЕИК *********, с адрес: гр.
София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да
заплати на Н. М. К., с ЕГН **********, с адрес: *** сума в размер на от 70.00 лева –
разноски за производството пред РС – Дупница.
Решението подлежи на обжалване пред ОС – Кюстендил в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Дупница: _______________________
6