№ 21026
гр. София, 18.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ КР. П.
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. П. Гражданско дело №
20231110170762 по описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основание чл. 49 ЗЗД.
Ищецът Л. П. П. твърди, че е лице, което има проблем с хазарта (хазартно зависим)
от 2013 г., както и, че е уязвимо лице по смисъла на чл. 10в, ал. 2 ЗХ, Излага, че през
м.12.2022 г. започнал посещения при психолог, а на 12.12.2022 г. подал уведомление по чл.
10в ЗХ и бил вписан в Регистъра на уязвимите лица, воден от НАП. Сочи, че организаторите
на хазартни игри са длъжни да не допускат вписаните в регистъра лица до участие в
организираните от тях игри, но на 06.07.2023 г. ищецът твърди, че успял да достъпи сайта на
лицензирания хазартен оператор „Ес Би Ентъртеймънт“ ООД – https://www.sportingwin.com/
и да извърши залагания в периода 07.07.2023 г.-14.07.2023 г. Счита, че допускането от
ответника на ищеца до хазартни игри представлява виновно противоправно поведение на
служители на ответното дружество, които не изпълнили задълженията си да не допускат
залагания от ищеца. Излага, че при достъпване на същия сайт и осъществяване на залагания
е реализирал загуба в размер на 3297,87 лв., като наред с това са му причинени болки,
страдания и интензивен психически дискомфорт, които оценява на 500 лв. Ето защо моли
ответникът да бъде осъден да плати сумата от 500 лв., обезщетение за неимуществени вреди,
и за сумата от 3297,87 лв., обезщетение за имуществени вреди, настъпили в резултат от
допускането му до сайт https://www.sportingwin.com на 06.07.2023 г., ведно със законната
лихва от датата на исковата молба 22.02.2023 г. до окончателното плащане. Претендира се
разноски.
Ответникът „Ес Би Ентъртеймънт“ ООД оспорва исковете като неоснователни. Не
оспорва, че ищецът е хазартно зависим, нито, че той поддържа сайта https://
www.sportingwin.com, в който ищецът на 06.07.2023 г. е успял да се регистрира и да залага.
Не оспорва и, че ищецът е вписан в регистъра на НАП на уязвимите лица. Сочи, че ищецът е
успал да залага поради особена хитрина при регистрацията, сочеща на негово – на ищеца –
противоправно поведение. Твърди, че е внедрил и поддържа софтуер, който да блокира
лицата, вписани в регистъра, да залагат. Оспорва твърденията да е налице деликт от страна
на ответника, като сочи, че ищецът не е недееспособен и доброволно е залагал, за което
1
ответникът не носел имуществена отговорност. Моли за отхвърляне на иска. Претендира
разноски.
Третото лице помагач на страната на ищеца Национална агенция по приходите
излага становище за основателност на исковете.
Съдът, като обсъди доказателствата по делото във връзка с доводите на
страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
Не е спорно, а и от писмените доказателства се установява, че ответното дружество е
лицензиран организатор на онлайн хазартни игри по смисъла на чл. 34, ал. 1 ЗХ, както и
собственик и оператор на сайта https://www.sportingwin.com/, чрез който се осъществяват
лицензирани онлайн залагания.
Ищецът на 12.12.2022 г. е подал уведомление по чл. 10в ЗХ за вписване в Регистъра
на уязвимите лица, като вписване е извършено на 22.12.2022 г.
От кредитираното като компетентно изготвено и като неоспорено от страните
заключение по СТЕ на в.л. Н. К. се установява, че ищецът с ЕГН ********** е вписан в
регистъра на уязвимите лица по чл. 10г, ал. 1 ЗХ на 22.12.2022 г., воден от третото лице
помагач. Проверките в този електронен регистър се извършват през софтуер, подробно
описан като механизъм от вещото лице. Ответникът е извършил три заявки за проверка за
ищеца в периода 12.12.2022 г. – 30.05.2023 г., както следва: на 21.02.2024 г., на 29.05.2024 г.
и на 14.12.2024 г. Ответникът не е отправил заявка за проверка в регистъра за периода
06.07.2023 г. – 14.07.2023 г., когато ищецът е осъществил регистрация и залагания на сайта
за залагания на ответника. Вещото лице сочи, че не е установило данни ответникът да е
правил проверка в периода 07.07.2023 г.-14.07.2023 г. по ЕГН, като първата проверка по ЕГН
е от 21.02.2024 г.
От съдебно-счетоводната експертиза се установява, че за периода 06.07.2023 г. –
10.07.2023 г. ищецът е направил в сайта за онлайн залагания общо 19 депозита (залагания)
на стойност 7640 лв., а в периода 07.07.2023 г. – 14.07.2023 г. е извършил тегления (печалби)
в размер на 4323,13 лв. В резултат на горното нетната разлика възлиза на 3297,87 лв.
Показанията на свидетелката П.а, съпруга на ищеца, които съдът кредитира по реда
на чл. 172 ГПК, тъй като са непротиворечиви и кореспондират с останалия доказателствен
материал по делото, сочат, че е ищецът страда от хазартна зависимост, залага от 18-19-
годишен. Залага основно върху резултати от тенис мачове. През 2002 г. и 2023 г.
продължавал да залага, но се криел от семейството си. Имало периоди, в които бил в
депресия, когато загубел заплатата си или спестявания. През 2022 г. свидетелката поставила
ултиматум на ищеца да престане с хазарта, в противен случай тя щяла да го напусне, и той
обещал да спре, вписал се в регистъра на НАП, започнал да посещава психотерапия и
започнал да споделя повече със свидетелката за проблемите си. При ранния етан на
терапията ищецът продължил да залага, а след извършване на залагания, изпадал в
състояния на силен емоционален срив. Посочва се, че допуснатите онлайн залагания са
довели до влошаване на психическото състояние на ищеца и компрометиране на
терапевтичния процес.
При така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните
правни изводи:
По исковете с правно основание чл. 49 ЗЗД
За да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД в тежест на ищеца
е да докаже: осъществяване на противоправно поведение (в случая бездействие) от страна
на служител на ответника; настъпили неимуществени и имуществени вреди, техният вид и
размер; причинно-следствена връзка между деянието и настъпилия вредоносен резултат;
качеството на ответника на възложител на работа на прекия причинител на вредите,
2
причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа.
В настоящото дело безспорно е установено неизпълнението на ответника на
задължението му по чл. 10д, ал. 3 ЗХ да не допуска до участие в хазартна игра ищеца, като
лице, което е вписано по собствено желание в Регистъра, воден към НАП, на лице, което
смята, че има проблем с хазарта. Недоказано е твърдението на ответника, че ищецът е успял
да заобиколи проверката, като е посочил погрешно ЕГН. За периода, в който са правени
процесните залагания - 07.07.2023 г.-14.07.2023 г. – няма никакви данни ответникът да е
правил заявка за проверка в Регистъра към НАП. Неизпълнението на това законово
задължение за ответника може да съставлява административно нарушение за ответника
оператор на лицензирани хазартни игри по см. на чл. 110, ал. 1 ЗХ.
Не може да се сподели разбирането обаче, че всяко административно нарушение
съставлява непременно и гражданскоправен деликт. В действащото право не съществува
правило, което приравнява административното нарушение на фактическия състав на деликта
по чл. 45 ЗЗД. Административно нарушение е това деяние (действие или бездействие), което
нарушава установения ред на държавното управление, извършено е виновно и е обявено за
наказуемо с административно наказание, налагано по административен ред – чл. 6 ЗАНН.
Съставите на административни нарушения са уредени, за да санкционират накърняванията
на установения административен ред в страната. Общият състав на непозволеното
увреждане по чл. 45 ЗЗД брани правната сфера на равнопоставените гражданскоправни
субекти от накърняване на техните абсолютни или относителни права и законни интереси.
Прегледът на уредбата на Закона за хазарта сочи, че законодателят разглежда
отношенията между залагащия/играещия в хазартна игра, от една страна, и организаторът на
хазартната игра, от друга, като договорни. ЗХ предоставя на държавата правомощието да
лицензира организаторите на хазартни игри, като само лицензирани лица могат валидно да
предлагат услуги по чл. 34 ЗХ. Тези правоотношения представляват договори за участие в
хазартна игра, подчинени както на общата уредба на ЗЗД, така и на императивните норми на
ЗХ. Дотолкова, доколкото хазартната игра е разрешена и се управлява от лицензиран
оператор, то участието в нея от лице, което има правото да участва, съставлява сключване и
изпълнение на позволен договор между страните, пораждащ облигационни отношения.
За сравнение, в отменения ЗЗД 1892 г., по италиански образец – Гражданския кодекс
на Кралство Италия от 1865 г., играта и обзалогът са били уредени в чл. 546 и сл. като
юридически факти, които поначало не създават гражданскоправни задължения, а само
естествени задължения. Този, който е загубил на хазарт, не може да бъде осъден да плати на
организатора на играта, но пък това, което е платил, не може поначало да иска обратно с
кондикционен иск. Изключение от последното правило се съдържа в чл. 548 ЗЗД 1892 г.,
според която радпоредла този, който е изгубил, не може в никой случай да иска повръщането
на това, което доброволно е заплатил, освен ако е имало измама или лукавство от страна на
тогова, който е спечелил, и [или, бел. на съда] ако изгубилият е непълнолетен, запретен или
се намира под попечителство.
Както е видно от посочената норма, законът разглежда възможността за кондикция на
платеното – при ясно изразени противоправни действия на организатора на играта или при
особена уязвимост на участника в нея – но само на това. За вреди уредбата не разсъждава,
защото не схваща организирането на хазартна игра като гражданскоправен деликт.
Санкционирането на хазарта е въпрос на публичното право.
По същия начин, разрешените от ЗХ хазартни игри, организирани и провеждани по
регламентирани правила от лицензирани правни субекти, са позволени, но пък са
съпроводени с редица публичноправни забрани. Сред тези забрани е разпоредбата на чл. 10в
ЗХ, която въвежда изрична забрана организаторът на хазартните игри да допуска до участие
лица, които са вписани в Регистъра на уязвимите лица. Разпоредбите в ЗХ, включително и
тази забрана, са императивни. Забраната в чл. 10в ЗХ е насочена към защита на лица със
3
зависимости и ограничава договорната свобода на страните. Следователно, когато
организаторът допусне такова лице до участие, сключеният договор противоречи на
императивната норма на чл. 10в ЗХ. Съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, договорът е нищожен,
когато противоречи на закона, т.е. на императивни законови норми. Именно това е смисълът
на нормата – договор има, но той е правно недействителен, защото нарушава пряко
императивно уредена забрана.
С оглед на нищожността на правното основание, на което са извършени процесните
плащания, отношенията между страните се уреждат по правилата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
във връзка с чл. 34 ЗЗД, тъй като е налице разместване на имуществено благо при липса на
валидно правно основание. Правната последица от нищожността на договора е
реституционна, като всяка страна следва да върне полученото. Българското облигационно
право разграничава деликтното от кондикционното вземане. Деликтното вземане произтича
от противоправно нарушаване на забраната да не се вреди другиму, представлява сурогат
(заместител) на засегнатото от нарушението благо (имуществено и/или неимуществено) и
никога не е същото благо. Кондикционното вземане е израз на забраната за неоснователно
обогатяване на един правен субект за сметка на друг, провеждана последователно от
законодателя (арг. от чл. 59 ЗЗД), и винаги е за връщане на същото имущество (на
полученото). Паричните задължения и плащания са за стойност. Когато една сума е излязла
от имуществото на един субект в полза на друг, искането за връщането й е за същото, а не за
друго имущество. Във фактическия си състав всяка кондикционна претенция включва
разместване – загуба на фактическа власт над нещо – пари или вещ – и преминаването й от
един правен субект към друг. Патримониумът на загубилия вещта или парите обаче не
намалява, тъй като имуществото не се е загубило. Съществува правна възможност за
връщане на престираното „нещо“ и то не съставлява имуществена „вреда“ за престиралия.
Ищецът е следвало да предяви иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 34 ЗЗД, а предявеният
иск по чл. 49 ЗЗД е неоснователен и следва да се отхвърли. Съобразно диспозитивното
начало в процеса – чл. 6, ал. 2 ГПК – съдът може да се произнесе по иска, с
правопораждащите факти, при които е предявен, а не при други непредявени основания.
Относно претенцията за обезщетяване на неимуществените вреди:
Както вече се посочи, по същество от отношенията, които фактите по делото
разкриват, се установява сключването между ищеца и ответника на нищожен договор за
участие в хазартна игра. От това – от нищожния договор – ищецът твърди, че е претърпял
процесните неимуществени вреди. В теорията у нас безспорно се приема, че при нищожна
сделка отговорността на субектите за вреди е подчинена на правилото на чл. 12 ЗЗД (вж.
напр. Калайджиев, Анг. Облигационно право. Обща част. 4. издание, 2007, с. 105). При това
преобладаващото становище е, че отговорността по чл. 12 ЗЗД при сключен договор или при
нищожен договор е особена деликтна отговорност, поради което и предявеният по
настоящото дело иск в крайна сметка следва да бъде разгледан при заявените от ищеца
твърдения за непозволено увреждане.
Нормата на чл. 12 ЗЗД, която урежда преддоговорната отговорност, изразява
общото правило, че при участието си в гражданския оборот страните трябва да действат
добросъвестно. Както е известно понятието добросъвестност и недобросъвестност в правото
е многозначно. Добросъвестността има два различи вида, които отдавна са признати от
теорията (вж. напр. Мръчков, В. Трудово право. 4 издание. С., 2004, с. 75-76). На първо
място, съществува т.нар. легална недобросъвестност – отнася се до знание или увереност за
дължимостта и законовата основателност на определен факт, вземане, владение, поведение и
т.н. Такава е напр. добросъвестността по см. на чл. 70-72 ЗС, чл. 78 ЗС, чл. 75 КТ и др. От
друга страна, има и етическа недобросъвестност – свързана с некоректно поведение,
нарушаващо установените стандарти на честност, лоялност и полагане на грижа на добрия
стопанин в гражданския оборот (чл. 63, ал. 1 ЗЗД, чл. 8 КТ и др.).
4
Коя добросъвестност има предвид нормата на чл. 12 ЗЗД? Законът посочва лаконично,
че при воденето на преговори и при сключването на договори страните трябва да действат
добросъвестно, което може да подведе към тълкуване, че се има предвид само една от двата
вида добросъвестност – етическата или легалната. Съдът обаче намира, че нормата има
предвид и двата вида добросъвестност.
Двойната природа на добросъвестността при преддоговорната отговорност личи ясно
при съпоставка с Италианския граждански кодекс от 1942 г., от който кодекс се смята, че
основно е реципиран действащият ЗЗД (вж. данните на Иванов, Св. Съставянето на Закона
за задълженията и договорите от 1951 г., електронна публикация в Електронно издание
„Предизвикай правото!“ от 12.06.2022 г., достъпна на адрес:
https://www.challengingthelaw.com/obligacionno-pravo/sastavianaeto-na-zzd-ot-1951/, а също и в
сп. „Търговско право“, № 3/2021 г.), и по-специално чл. 1338, който гласи: „Страната, която,
знаейки или бидейки длъжна да знае за съществуването на основание за недействителност
на договора, не е уведомила другата страна, е длъжна да обезщети вредите, които
последната е претърпяла, като е разчитала, без своя вина, на валидността на договора.“ Под
недействителност тук се има предвид както нищожност, така и унищожаемост (Rescigno,
Pietro (cur.). I testi fondamentali commentate con la dottrina e annotati con la qiurisprudenza.
Codice civile. Quinta ed. T. I. L. I-IV. Coordinatori G. P. Cirillo, V. Cuffaro, F. Roselli. Milano,
Giuffre ediotre, 2003, коментар към чл. 1338).
Особено в областта на преддоговорната отговорност няма съмнение (вж. Стойчев,
Кр. Преговори за сключване на договор и преддоговорна отговорност. С., 2007, с. 208-209),
че българският законодател, приел ЗЗД 1950, е реципирал от италианския, приел Кодекса от
1942 г. Така напр., нашият чл. 12 ЗЗД е почти дословен превод на италианския чл. 1337 от
Кодекса от 1942 г.: Le parti, nello svolgimento delle trattative e nella formazione del contratto,
devono comportarsi secondo buona fede. – „Страните, при провеждането на преговорите и при
сключването на договора, трябва да действат добросъвестно.“
Нормата на чл. 1338 от италианския кодекс от 1942 г. допълва функционално чл. 1337
от същия кодекс и показва, че смисълът на закона е, че макар чл. 1337 да говори сякаш само
един вид добросъвестност (buona fede), всъщност визира и знание/незнание на факти, и
поведенческа коректност.
Същият извод за българското право може да се изведе и от правилата, уреждащи
преддоговорна отговорност в отделни хипотези – отговорност при несключен/нищожен
договор и при унищожен с обратна сила договор – напр. при чл. 28, ал. 3 ЗЗД (грешка) и чл.
42, ал. 1 ЗЗД (мним представител). И в двете хипотези възможността за търсене на
обезщетение от увреденото лице е обвързана от това дали то е знаело за опасността от
увреждане, което е именно проявление на легалната недобросъвестност. Когато вредата
възниква след сключване на договора, но поради действието на факт, който е съществувал в
процеса на преговорите/сключването на договора, отговорността у нас се разглежда като
договорна, а не като преддоговорна, но принципът е същият – претендиращият обезщетение
се лишава от такова, ако е бил легално недобросъвестен. Примери не липсват. Напр. чл. 192,
ал. 1 ЗЗД – при недобросъвестност на купувача при съдебно отстранение той може да
претендира от продавача само връщане на цената, не и обезщетение за вреди; чл. 254, ал. 2
ЗЗД – влогодателят отговаря за вредите и особените разноски от скритите недостатъци на
вложената вещ, освен ако влогогоприемателят е бил недобросъвестен.
Любопитно е да се отбележи, че Калайджиев, Анг. Цит. съч., с. 108, смята
цитираните по-горе примери, при които отговорността за вреди е изключена при легална
недобросъвестност на ищеца, за примери за изключения от правило, а не за израз на един и
същи принцип. Този автор греши, тъй не съобразява историята на рецепцията на ЗЗД 1950
от италианския Кодекс от 1942 г. и конкретно нормата на чл. 1338 от този кодекс.
В конкретния случай доказателствата сочат, че и двете страни са недобросъвестни,
5
макар и по различен начин. Ответникът, като лицензиран организатор на хазартни игри, не е
изпълнил нормативното си задължение да осигури недопускане до участие в хазартната игра
на вписано в регистъра лице, което разкрива липса на дължимата професионална грижа на
добрия търговец – етическа недоросъвестност. Ищецът обаче също е действал при пълно
знание, че е вписан като уязвимо лице и че не може да участва в хазартни игри, но
съзнателно е пристъпил към регистрация и залагания – легална недобросъвестност. При тази
двустранна недобросъвестност следва да се приеме, че отпада предпоставката на чл. 12 ЗЗД
за възникване на отговорност за вреди, тъй като законът защитава само страната, която без
вина се е доверила или участвала в сключването на договора, а не страна, която е създала
или съпричинила недействителността чрез собственото си поведение. Страната, която
съзнателно е участвала в сключването на нищожен договор, има право във всички случаи на
връщане на даденото по нищожния договор, но това връщане е последица на предявен и
уважен кондикционен иск, какъвто по делото няма. За търсенето на обезщетение на вреди
обаче, предпоставките на чл. 12 ЗЗД не са налице. Гражданскоправната защита на хазартно
зависимите пълнолетни лица, вписани в Регистъра по чл. 10г ЗХ, се състои само в
кондикцията за връщане на престираното (и евентуално на законната лихва за забава върху
сумата от датата на поканата).
Искът за обезщетяване на неимуществени вреди следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
В обобщение: допускането от страна на организатор на хазартна игра до участие в
такава на лице, вписано в Регистъра на уязвимите лица, воден от НАП по ЗХ, не съставлява
гражданскоправен деликт, а договор. Такъв договор е нищожен, като противоречащ на
закона. При нищожен договор последицата е възникването на задължение по чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 34 ЗЗД за двустранна реституция на даденото. Престираното по двустранен
нищожен договор не е имуществена вреда за никоя от страните. Претендирането на
обезщетение за вреди от нищожен договор е допустимо – на осн. чл. 12 ЗЗД, но изключено за
тази страна по договора, която е легално недобросъвестна – такава страна, която е знаела за
съществуването на основание за недействителност на договора, не е уведомила другата
страна.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има ответникът, на който следва да се
присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Л. П. П., ЕГН **********, против „Ес Би
Ентъртеймънт“ ООД, ЕИК *********, искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане
на сумата от 500 лв., обезщетение за неимуществени вреди, представляващи психически
страдания, депресия и притеснения, и на сумата от 3297,87 лв., обезщетение за имуществени
вреди, изразяващи се в нетна разлика между заложено и получено, настъпили в резултат от
допускането на ищеца от служител на ответника до залагания в сайт
https://www.sportingwin.com на 06.07.2023 г., в периода 07.07.2023 г.-14.07.2023 г., въпреки
вписване в Регистъра по чл. 10г, ал. 1 ЗХ.
ОСЪЖДА Л. П. П., ЕГН **********, да заплати на „Ес Би Ентъртеймънт“ ООД,
ЕИК *********, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 200 лв., разноски, сторени в
производството по делото.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
6
страните пред Софийския градски съд.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на
ищеца – Национална агенция по приходите.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7