№ 449
гр. Плевен, 14.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет
и пета година в следния състав:
Председател:ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА
Членове:РЕНИ М. СПАРТАНСКА
КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ
при участието на секретаря ЖЕНИ Н. СТОЙЧЕВА
като разгледа докладваното от КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ Въззивно
гражданско дело № 20254400500670 по описа за 2025 година
Производството е по чл.258 и следващите от ГПК.
С Решение № 719/20.05.2025 г., постановено по гр. дело № 7245/2024 г.
по описа на Плевенски районен съд е прогласена на основание чл.26 ал.1
предл. първо от ЗЗД вр. чл.11 ал.1 т.10 вр. чл.19 ал.5 от ЗПК нищожността на
Договор за паричен заем № ******/10.08.2022 г., сключен между Д. И. П., ЕГН
**********, с адрес: гр. Плевен, ж.к. „****“, бл.*****, вх.***, ап.***, като
заемател и „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр. Шумен, пл. „***“ №***, представлявано от С.Т., като
заемодател.
Със същото решение е осъден на основание чл.78 ал.1 ГПК, „СТИК-
КРЕДИТ“ АД, ЕИК**********, със седалище и адрес на управление: гр.
Шумен, пл. „***“ № ***, представлявано от С.Т. да заплати на Д. И. П., ЕГН
**********, с адрес: гр. Плевен, ж.к. „****“, бл.*****, вх.***, ап.*** сумата
от 2656,68 лв. деловодни разноски.
Постъпила е въззивна жалба срещу постановеното решение от
Плевенски районен съд от „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК ********** чрез
1
пълномощника – Адвокатско дружество „*****, М.“, чрез адв. Х. М. от САК, в
която се изразява становище, че същото е недопустимо е следва да бъде
обезсилено. Твърди се, че решението е постановено по иск, за който не е
налице правен интерес. Въззивникът посочва, че в настоящия случай, Д. И. П.
е предявила установителен иск за нищожност на договора за кредит и в
условията на евентуалност, за нищожност на отделна клауза от договора,
въпреки, че същият е погасен изцяло към момента на предявяване на иска,
което обстоятелство ищцата е признала в депозираната от нея искова молба. В
този смисъл, след като към момента на предявяване на установителните
искове процесният договор е бил изцяло погасен, респективно, не е бил
действащ между страните, то кредитополучателят не е имал правен интерес от
предявяването на установителните искове, доколкото в най-пълна степен е
могъл да защити правата си с осъдителен иск. Въззивникът счита, че в случая,
първоинстанционният съд е следвало да прекрати производството по
установителния иск, доколкото е налице основание за предявяване на
осъдителен иск и пълна и окончателна реализация на потребителска защита.
Въззивникът моли Окръжния съд, да обезсили обжалваното решение,
като недопустимо и да прекрати първоинстанционното производство.
Претендира направените разноски.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от въззиваемата Д.
И. П. чрез пълномощника – Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,
представлявано от адв. Д. М., в който се изразява становище, че
първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, постановено в
съответствие с материалния закон. Позовава се на практика на СЕС.
Въззиваемият моли Окръжния съд, да потвърди изцяло
първоинстанционното решение. Претендира направените разноски пред
настоящата инстанция.
Постъпила е частна жалба от „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК **********
чрез пълномощника – Адвокатско дружество „*****, М.“, чрез адв. Х. М. от
САК срещу Определение № 3204/24.06.2025 г. по реда на чл.248 от ГПК за
изменение на постановеното по делото решение. Жалбоподателят счита
същото за неправилно, доколкото за злоупотребата с право съдът следи
служебно и не е необходимо да бъде направено възражение в процеса, за да
бъде отказано присъждането на разноски, когато е нарушен чл.3 от ГПК.
2
Твърди се, че в постановеното определение не са разгледани по същество
възраженията на ответното дружество, че по настоящото дело правото на иск
е упражнено превратно, с цел увреждане на дружеството. Посочва се, че
ищцата е подала 26 искови молби срещу дружеството, с цел да се възложи в
тежест на същото заплащането на разноски в прекомерен размер.
Жалбоподателят моли Окръжния съд, да отмени обжалваното
определение, с което е оставена без уважение подадената молба по чл.248 от
ГПК и да постанови друго, с което да откаже присъждането на
претендираните от ищцата разноски, при условията на евентуалност, да
намали същите значително.
Постъпил е отговор на частната жалба от Д. И. П. чрез пълномощника –
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от адв. Д. М., в
който се изразява становище, че частната жалба е неоснователна, а
постановеното от ПлРС определение е правилно и законосъобразно. Твърди
се, че от страна на ответника липсва направено възражение за прекомерност
до приключване на съдебното дирене, поради което искането по реда на
чл.248 от ГПК е преклудирано. Твърди се, че правилно съдът е присъдил
разноските, тъй като е представен Договор за правна защита и съдействие,
фактура, касов бон и списък на разноските, преди приключване на устните
състезания и няма спор по делото, че сумата е заплатена.
Ответникът моли Окръжния съд, да потвърди обжалваното определение
на ПлРС.
В съдебно заседание, въззивникът „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК
********** не се представлява. В депозирана молба, пълномощникът – адв. Х.
М. от САК поддържа въззивната жалба, както и подадената частна жалба.
Моли съда, да обезсили обжалваното решение на ПлРС, като недопустимо,
поради липса на правен интерес от водене на делото и да прекрати
производството по същото. Моли, да бъде уважена и подадената частна жалба
срещу обжалваното определение на ПлРС, постановено по реда на чл.248 от
ГПК. По отношение на претендираните от въззиваемата разноски в
настоящото производство, въззивникът моли, да се вземе предвид
обстоятелството, че настоящото дело е заведено при условията на злоупотреба
с право.
В съдебно заседание, въззиваемата Д. И. П. не се явява и не се
3
представлява. В депозирана молба, пълномощникът – адв. Д. М. моли съда, да
потвърди изцяло обжалваното решение и определение, като правилни и
законосъобразни, постановени в съответствие с материалния закон.
Претендира направените разноски в настоящата инстанция. Прави възражение
за прекомерност на адвокатско възнаграждение, претендирано от въззивната
страна, в случай, че същото е над минималното такова.
Окръжният съд, като прецени доводите, изложени в жалбата и
доказателствата по делото, намира за установено следното от
фактическа страна:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от активно
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно нормата на чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Предметът на настоящото производство обхваща решението изцяло.
Въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е допустимо,
тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали
отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е произнесъл
именно по исковата молба, с която е бил сезиран, поради което няма
произнасяне в повече от поисканото.
Пред Плевенски районен съд са предявени искове от Д. И. П. чрез адв. Д.
М., против „СТИК- КРЕДИТ“ АД, ЕИК **********, както следва:
- иск с правно основание чл. 26 ал.1 от ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11 ал.1 т.10 от
ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем №
******/10.08.2022 г., като главен;
- иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11 вр. чл.19 от
ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем №
******/10.082022 г., като евентуален;
4
- иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11 вр. чл.19 от
ЗПК вр. чл. 143 от ЗЗПотр. за прогласяване нищожността на клаузата по чл.27
от Договор за паричен заем № ******/10.08.2022 г., като евентуален.
Безспорно е установено по делото, че между страните е сключен
Договор за потребителски кредит № ******/10.08.2022 г., по силата на който
ответното дружество е предоставило на ищцата Д. И. П. потребителски
кредит в размер на 3000,00 лв., размер на годишна лихва: 36,00%, при ГПР:
42,58%.
В чл.17 от Договора за потребителски кредит, страните са уговорили, че
същият ще бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията, посочени в ОУ
доход или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита.
В чл.27 от Договора за потребителски кредит, страните са уговорили, че
в случай на неизпълнение на задължението по чл.17 от Договора, а именно да
представи обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоения кредит,
като е уговорено, че страните се съгласяват, че непредставянето на
договореното обезпечение причинява вреди на кредитора в посочените
размери. Неустойката се заплаща от заемателя разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски.
Ищцата твърди, че й е начислена неустойка в общ размер от 2610,00 лв.,
тъй като не е представила в срок надлежни поръчители или друг вид
обезпечение, посочено в процесния Договор. Твърди, също така, че е погасила
изцяло сумата по Договора, вкл. и неустойка.
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е
необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10 ал.1 ЗПК,
чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК и чл.12 ал.1 т.7-9 ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1,
чл.11 ал.1 т.7-12 и т.20, чл.12 ал.1 т.7-9 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали
при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност
на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи /арг. чл.23 от ЗПК/.
5
Настоящата съдебна инстанция счита изводите на първоинстанционния
съд за правилни и законосъобразни.
Разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК предвижда, че договорът за
кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл.11 ал.1
т.10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Ал.4 на чл.19 от ЗПК предвижда, че годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
В ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши
потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По
силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, каквото е изискването за
представяне на обезпечение в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси.
За изясняване на делото от фактическа страна, в първоинстанционното
6
производство е допусната и назначена съдебно-икономическа експертиза. От
заключението на вещото лице Теодора Цанкова Илиева се установява, че на
10.08.2022 г. е сключен Договор за потребителски кредит между „СТИК –
КРЕДИТ“ АД и Д. И. П. за сумата от 3000 лв., със срок на погасяване 12
месеца, при годишен лихвен процент (ГЛП) 36% и годишен процент на
разходите (ГПР) 42,58%. Сумата от 3000,00 лв. е усвоена в брой на 10.08.2022
г., като на 19.10.2022 г. е предсрочно погасена чрез окончателно плащане
сумата от 3165,51 лв. Общо изплатената сума по кредита е в размер на 3550,51
лв., от които: главница в размер на 3000,00 лв., договорна лихва в размер на
199,35 лв. и неустойки в размер на 351,16 лв. Посоченият ГПР по договора е
42,58%, отчитащ само договорната лихва. Вещото лице е посочило, че при
включване на платената неустойка, реалният ГПР възлиза на 71,09%, което
превишава над пет пъти законната лихва (50%) към датата на договора.
В настоящия случай е видно, че в процесния Договор за потребителски
кредит е посочен процент на ГПР от 42,58%, отчитащ само договорната лихва,
т.е. формално е изпълнено изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, доколкото
така отразен този размер не надвишава максималния по чл.19 ал.4 от ЗПК.
Според заключението на вещото лице, обаче, този размер на ГПР не отразява
действителният такъв, тъй като не включва платената неустойка в размер на
351,16 лв. Видно е, че при включването на платената неустойка реалният ГПР
възлиза на 71,09%, което ще надвиши нормативно установения такъв, който
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Неустойката е разход по кредита
и е следвало да бъде включено в ГПР. Посочването на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се
определи като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на
чл.6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО, която подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл.19 ал.4 от ЗПК и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора. Посочването
на стойност на ГПР, по-малка от действителната, която превишава
ограничението на чл.19 ал.4 от ЗПК, представлява нарушение на чл.11 ал.1
т.10 от ЗПК. Неустойката е разход по кредита, който е следвало да бъде
включен в ГПР и липсата на този разход в Договора за кредит при
изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл.11
7
ал.1 т.10 от ЗПК, водещо до недействителност на целия Договор за кредит, на
основание чл. 22 от ЗПК.
Доколкото посоченият в договора за кредит размер на ГПР не
съответства на действително прилагания между страните е налице нарушение
на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, тъй като потребителят се явява реално лишен от
информация за действителния размер на приложимия на ГПР. В годишния
процент на разходите не е включена неустойката в размер на 0,9% от
стойността на усвоения кредит, в случай на неизпълнение на задължението на
заемателя да представи обезпечение с гарант или банкова гаранция, а това
плащане е съставна част от ГПР по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съдът
счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито
възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено,
както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент на
разходите. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В тази връзка, уговорената
неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на
договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на
неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за
допълнително плащане в полза на кредитора, което всъщност, се явява за
потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение,
дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално
извън договорната лихва. Последното несъмнено води до съществено и
необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия,
които се възлагат в тежест на потребителя. В аспекта на изложеното следва да
се приеме, че след като неустойката не е включена като разход по кредита в
обявения в договора за кредит ГПР, то този договор не съдържа реалния
размер на процента на разходите. Годишният процент на разходите е част е
8
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя, с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да
може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя
информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване
на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за
потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.
В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на
задължението на кредитополучателя да осигури обезпечение на
отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по
договора за кредит. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение
за предоставяне на обезпечение. Уговорената между страните неустойка не
обезпечава изпълнението на задълженията по договора за кредит, нито
вредите от неизпълнението на задълженията по договора за кредит, а
евентуални такива от непредставяне на обезпечение чрез поръчителство. От
неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение не настъпва
вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в клауза за
неустойка. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито
оскъпяване на кредита.
Фактът, че с включването на клаузата за неустойка е предвидено
допълнително възнаграждение за кредитора, се установява и от начина, по
който е установено това задължение, доколкото в договора е предвидено
неустойката да бъде включена във всяка една от вноските, наред с главницата
и договорната лихва. В случая, неустойката представлявала сигурна печалба
за кредитора, която печалба би увеличила стойността на договора.
Уговорената неустойка води до увеличаване на подлежащата на връщане сума
и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя.
Тази клауза нарушава съществено принципа на добросъвестност и
справедливост в гражданските и търговските правоотношения и не държи
сметка за реалните вреди от неизпълнението.
Невключването на неустойката в ГПР по Договора за кредит обуславя
9
санкцията по чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а именно недействителност
на целия Договор за потребителски кредит.
По отношение на предявените евентуални искове, с оглед изхода на
главния иск, същите не следва да бъдат разглеждани по същество.
ПО ЧАСТНАТА ЖАЛБА НА „СТИК КРЕДИТ“ АД, ЕИК
**********.
С Определение № 3204/24.06.2025 г., постановено по гр. дело №
7245/2024 г. по описа на ПлРС е оставена без уважение подадената молба от
„СТИК-КРЕДИТ“ АД с правно основание чл.248 от ГПК за изменение на
постановеното първоинстанционно решение в частта за разноските. С
депозираната молба се прави искане да бъде отказано присъждането на
разноски в производството, поради злоупотреба с права.
С първоинстанционното решение съдът е присъдил в полза на ищцата Д.
И. П. деловодни разноски в размер на 2656,68 лв., представляващи адвокатско
възнаграждение, държавна такса и деловодни разноски/.
Настоящата съдебна инстанция счита за правилни изводите на
първоинстанционния съд в обжалваното определение.
Разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК предвижда заплатените от ищеца
такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е
имал такъв, да се заплащат от ответника, съразмерно с уважената част от иска.
В първоинстанционното производство, ищцата е представила списък по чл.80
от ГПК, в който са посочени направените по делото разноски в общ размер от
2656,68 лв., от които адвокатско възнаграждение в размер на 2200,00 лв. с
ДДС. Видно от приложения Договор за правна и защита и съдействие /л.42 от
делото пред ПлРС/, сумата от 2200,00 лв. с ДДС е заплатена в брой на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от адв. Д. М..
Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК дава възможност за присъждане на
по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално
определения размер, съобразно чл.36 от ЗА, но само по искане на насрещната
страна, когато заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно, съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото. В настоящия случай, по делото няма възражение от ответника за
прекомерност на претендираните от ищцата разноски, вкл. няма и искане за
10
неприсъждане на разноски, което да съдържа твърдения за злоупотреба с
процесуални права по смисъла на чл.3 от ГПК. Направеното с молбата по
чл.248 от ГПК възражение е преклудирано по отношение на разноските пред
първата инстанция и правилно съдът не го е зачел. Същото следва да се
направи до приключване на съдебното дирене пред съответния съд, за да
породи своите правни последици.
С оглед изложеното и предвид уважаването на предявения иск,
настоящата съдебна инстанция счита, че дължимите от ответника разноски са
правилно определени от първоинстанционния съд.
Предвид изложеното, следва да бъде потвърдено Решение №
719/20.05.2025 г., постановено по гр. дело № 7245/2024 г. по описа на
Плевенски районен съд.
Следва да бъде потвърдено и Определение № 3204/24.06.2025 г.,
постановено по гр. дело № 7245/2024 г. по описа на Плевенски районен съд.
При този изход на въззивното производство на въззиваемата страна се
дължи присъждането на разноски за настоящата инстанция, но тъй като
такива не се установяват по делото – не са представени доказателства за
извършване на такива и не е представен списък по чл.80 от ГПК съдът не
присъжда.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА на основание чл.272 от ГПК Решение №
719/20.05.2025 г., постановено по гр. дело № 7245/2024 г. по описа на
Плевенски районен съд, като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 3204/24.06.2025 г., постановено по
гр. дело № 7245/2024 г. по описа на Плевенски районен съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на осн. чл.280 ал.3
т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
11
1._______________________
2._______________________
12