№ 180
гр. Пловдив, 29.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Вера Ив. Иванова Въззивно гражданско дело
№ 20255000500397 по описа за 2025 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 54/24.02.2025 г., постановено по гр.д. №
262/2024 г. на ОС-Смолян, в частта му, с която е осъдено „Алая груп“ООД-
гр.Смолян да върне на В. В. Н. сумата 230 000 лв. като дадена без правно
основание по предявения иск по чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от депозирането на исковата молба (17.06.2024 г.)
до окончателното й изплащане, съответно и в частта му за разноските, с която
дружеството е осъдено да заплати на В. В. Н. направените от нея разноски в
размер на 14 200 лв.
Обжалвано е и определение № 171/22.04.2025 г., постановено по гр.д. №
262/2024 г. на ОС-Смолян, с което е отхвърлено искането на „Алая груп“ООД-
гр.Смолян за изменението на постановеното по делото решение в частта му за
разноските, като бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 4 000 лв., като неоснователно.
Жалбоподателят „Алая груп“ООД-гр.Смолян моли решението да бъде
отменено в обжалваната негова част като незаконосъобразно, неправилно по
1
съображенията, изложени в подадената на 17.03.2025 г. въззивна жалба, като
бъде отхвърлен предявеният против дружеството от В. В. Н. евентуален иск
като неоснователен. Като ответник в производството пред окръжния съд
оспорва иска като неоснователен и моли той да бъде отхвърлен. Претендира
за присъждане на разноски. Заявява възражение за прекомерност на платеното
от ответната страна адвокатско възнаграждение за защита във въззивното
производство на основание чл. 78,ал.5 от ГПК.
Ответницата по въззивната жалба В. В. Н. оспорва жалбата по
съображения, изложени в писмен отговор от 12.05.2025 г., и моли тя да бъде
оставена без уважение като неоснователна. Като ищца в производството пред
окръжния съд предявява главен иск с правно основание „л.240,ал.1 от ЗЗД
(обективно кумулативно съединен с иск по чл. 86, ал.1 от ЗЗД за присъждане
на законна лихва) и евентуален иск с правно основание чл. 55,ал.1,предл.1 от
ЗЗД (обективно кумулативно съединен с иск по чл.86,ал.1 от ЗЗД за
присъждане на законна лихва) против ответника „Алая груп“ООД-гр.Смолян
за осъждане на дружеството да й върне сумата 230 000 лв., която сума е
предоставена като заем на ответното дружество на 26.11.2020 г., ведно със
законната лихва върху нея от датата на депозирането на исковата молба в съда
до окончателното й изплащане, а при условията на евентуалност, ако съдът
приеме, че не е налице сключен договор за заем, да осъди дружеството да й
заплати същата сума 230 000 лв., преведена от нея на дружеството на
26.11.2020 г., като платена без основание, ведно със законната лихва върху нея
от датата на депозирането на исковата молба в съда до окончателното й
изплащане. Претендира за присъждане на разноски за въззивното
производство.
Частният жалбоподател „Алая груп“ООД-гр.Смолян моли обжалваното
определение на бъде отменено като неправилно по съображенията, изложени
в подадената на 7.05.2025 г. частна жалба, като решението се допълни с
присъждане на направените от дружеството разноски в размер на 4 000 лв.
поради отхвърлянето на главния иск с правно основание чл. 240 от ГПК. Като
молител в производството пред окръжния съд с молба от 6.03.2025 г. моли на
основание чл.248 от ГПК съдът да измени, допълни постановеното по делото
решение в частта му за разноските, като в полза на дружеството и в тежест на
ищцата Н. да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 4 000 лв. за защитата срещу отхвърления главен иск за присъждане
2
на сумата 240 000 лв. на основание чл.240,ал.1 от ЗЗД.
Ответницата по частната жалба В. В. Н. моли тя да бъде отхвърлена
като неоснователна по съображенията, изложени в писмен отговор от
3.06.2025 г.
Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на
обжалваното решение съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка
с оплакванията и исканията на жалбоподателя, прецени събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, провери
законосъобразността на обжалваното определение във връзка с оплакванията
и исканията на частния жалбоподател, прецени обстоятелствата по делото и
намери за установено следното:
Безспорно е между страните, че на 26.11.2020 г. с платежно нареждане,
представено от ищцата в копие с исковата молба ведно с извлечение от
банковата й сметка, ищцата е превела по банкова сметка на ответното
дружество в банка „Райфайзен банк България“ЕАД и то е получило сумата
230 000 лв. Безспорно е, че ответникът не е заплатил на ищцата исковата сума.
Твърдението на ищцата, заявено с подадената на 17.06.2024 г. до
окръжния съд искова молба, е, че тя е предоставила на ответното дружеството
исковата сума 230 000 лв. по силата на договор за заем от 25.11.2020 г., като
заемът е бил предоставен в качеството й на съдружник в това дружество.
Твърди, че то е поело задължението да й я върне в тригодишен срок от
получаването й, до 26.11.2020 г. Твърди, че договорът е сключен в писмена
форма, но тя не разполага с подписан такъв, тъй като и двата екземпляра
останали в управителя на ответното дружеството и той не й предоставил
подписан екземпляр. Твърди, че основанието за предоставянето от нея на
сумата на дружеството е посочено в платежното нареждане от 26.11.2020 г., в
което е посочено, че по сметката на „Алая груп“ООД се превежда сумата
230 000 лв. с основание за превода договор за заем от 25.11.2020 г. за
закупуване на ПИ **********, С., С.. Твърди, че сумата е преведена като
целеви заем, като посоченият имот не е закупен от дружеството. Твърди, че
след изтичането на срока за връщане на заетата сума на 26.11.2023 г., към
който момент тя вече е била заличена като съдружник в дружеството, е имала
разговори с управителите и съдружниците в дружеството, но не получила
уверение, че сумата ще й бъде върната, като до момента не й е върната дори
3
част от нея. Заявява, че исковата молба следва да се счита и като писмена
покана за връщане на сумата по смисъла на чл.240,ал.4 от ЗЗД. Твърди, че ако
съдът приеме, че не се установява преведената от нея сума да е по договор за
заем, тогава тя ще е преведена без правно основание и се дължи връщането й
на основание чл.55,ал.1 от ЗЗД. Претендира за осъждане на ответното
дружество на основание чл.240,ал.1 от ЗЗД да й върне сумата 230 000 лв. като
предоставена в заем на 26.11.2020 г., ведно със законната лихва, а при
условията на евентуалност, ако съдът приеме, че не е налице сключен договор
за заем, да бъде то осъдено да й върне сумата 230 000 лв. като платена без
правно основание, ведно със законната лихва.
С отговора на исковата молба от 27.09.2024 г. ответникът оспорва иска с
правно основание чл.240,ал.1 от ЗЗД за връщане на исковата сума като
предоставена по договор за заем. Заявява, че не оспорва твърдението на
ищцата, че тя е направила банковия превод на исковата сума и признава, че
дружеството е получило сумата по платежното нареждане и не я върнало на
ищцата. Оспорва между страните да е сключен договор за заем. Заявено е, че
дружеството не е подписвало договор за заем, не е закупувало имот в с.С.,
нито са водени преговори за покупка на такъв имот и няма решение на общото
събрание за сключването на такъв договор. Заявено е, че не всяко плащане на
суми от едно на друго лице става въз основа на сключен договор за заем
между тях, а правните субекти си придават парични суми на различни
основания и може предаването на сумата да е свързано с погасяване на
предходен дълг, да е изпълнение на задължение по сключен друг неформален
договор и т.н. Заявено е, че е възможно задължението да произтича от друг
източник и ищецът не е освободен от доказателствената тежест да установи
този източник с допустимите от закона доказателствени средства. Твърди, че
само представеното платежно нареждане за предаване на процесната сума не
доказва, че това е станало по твърдяния договор за заем, защото такъв няма
подписан. Заявява, че представените писмени доказателства от ищцата не
доказват сключването на договор за заем. Затова ответникът претендира
предявеният иск като неоснователен да бъде отхвърлен. В отговора на
исковата молба не е взето становище и не са изложени съображения относно
предявения евентуален иск за присъждане на сумата като дадена без
основание на основание нормата на чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД. В единственото
проведено по делото открито съдебно заседание от окръжния съд на
4
29.01.2025 г. е взето становище в хода на устните състезания, че се иска
отхвърляне на предявените искове като неоснователни, недоказани, като
съображения отново са изложени само относно отхвърлянето на главния иск
по чл.240 от ЗЗД, но не и относно предявения евентуален иск.
С обжалваното съдебно решение окръжният съд приема, че няма спор
между страните относно предоставянето на сумата от ищцата на ответника в
посочения размер 230 000 лв. с банковия превод на 26.11.2020 г. и че тя не е
върната, но по делото няма представени писмени доказателства за
сключването на договор за заем между страните, тъй като представеният от
ищцата договор за заем от 25.11.2020 г. не е подписан нито от дружеството за
заемател, нито от ищцата за заемодател и липсва волеизявление и на двете
страни. Съдът намира, че обстоятелството, че в основанието на превода на
сумата е посочен договор за заем е само индиция за сключен такъв, но не
представлява и не доказва сключването му, тъй като не обективира две
насрещни волеизявления, включително и същественото му съдържание.
Затова съдът преценява, че не се установява в случая валидно възникнало
правоотношение между страните, касаещо договор за заем, и затова искът с
правно основание чл.240,ал.1 от ЗЗД като неоснователен следва да бъде
отхвърлен. Поради отхвърлянето на главния иск съдът разглежда евентуално
предявеният иск с правно основание чл. 55,ал.1,предл.1 от ЗЗД. Съдът приема,
че ищцата е доказала предоставянето на сумата 230 000 лв. от нея на
ответното дружество чрез превода по банковата му сметка, а ответникът нито
е оспорил, нито е установил факта на връщане на процесната сума,
респективно, основанието за нейното получаване, като тежестта за доказване
на тези факти е негова, поради което претендираната сума в размер на 230 000
лв. подлежи на връщане, искът с правно основание чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД
се явява основателен и следва да бъде уважен.
С подадената на 6.03.2025 г. молба по чл.248 от ЗЗД дружеството-
ответник моли да бъде допълнено решението на съда в частта му за
разноските, като му бъде присъдена сумата 4 000 лв. за платено адвокатско
възнаграждение за защитата по отхвърления иск с правно основание
чл.240,ал.1 от ЗЗД за присъждане на ищцата на сумата 230 000 лв. като
предоставена от нея на дружеството по договор за заем. Заявено е, че съгласно
разпоредбата на чл.78,ал.3 от ГПК ответникът има право да иска заплащане на
направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска, като
5
искането е направено своевременно и е доказано.
С подадения на 28.03.2025 г. отговор ответницата по молбата В. Н.
взима становище за нейна неоснователност, тъй като с исковата молба са
предявени искове при условията на евентуалност и на ответната страна биха
се дължали разноски само ако и двата иска са отхвърлени. Посочено е, че в
случая са предявени два иска при условията на евентуалност за защита на
един интерес – връщане на сумата 230 000 лв. и ищцата дължи както ДТ, така
и разноски като за един иск, които биха се дължали обаче на ответника само
при отхвърлянето на всички искове. Заявено е, че противната логика би
създала възможност за недобросъвестно поведение от страна на ответника,
който би насочил защитата си към уважаване на втория евентуално съединен
иск с цел получаване на разноски за първия който ще бъде отхвърлен. Заявено
е, че в случая ответната страна е оспорила наличието на облигационно
правоотношение между страните, поради което е уважен втория иск - за
връщане на полученото поради неоснователно обогатяване, а ако бе посочен
като първи евентуално съединен иск този по чл.55 от ЗЗД, ответната страна е
щяла да възрази, че сумата е получена по договор за заем (какъвто има
подписан на разположение) и така отново е щяла да претендира разноски за
първия отхвърлен иск. Затова се иска молбата да бъде оставена без уважение.
С обжалваното определение от 22.04.2025 г. окръжният съд приема, че
преценката досежно броя и вида на предявените искове, включително и при
условията на евентуалност, е свързана с анализа на броя и вида интереси-
предмет на защита, в какъвто смисъл е и действащата нормативна уредба
досежно определяне на дължимата ДТ съгласно чл.72 от ГПК – че за
предявените с една молба искове в защита на един интерес се събира една ДТ
върху защитавания интерес, независимо от броя на ответниците. Съдът
посочва, че съгласно чл.5,ал.5 от Наредба №1/9.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа, за процесуално представителство, защита и съдействие по
граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на
предявените искове, за всеки едни от тях поотделно, независимо от формата
на съединяване на исковете. Съдът приема, че не е разумно и не преследва
легитимна цел различното третиране на начина на определяне на дължимата
ДТ, респективно адвокатско възнаграждение за защита на един и същ интерес,
който предмет на няколко отделни искове, още повече не е справедливо
6
подзаконов нормативен акт, какъвто е цитираната наредба, да предвижда
финансово по-натоварващ резултат. Съдът посочва, че в случая защитаваният
интерес, касаещ връщане на процесната сума в размер на 230 000 лв., е един,
независимо че е предявен като главен и евентуален иск – по чл.240,ал.1 от
ЗЗД, респективно по чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД, при условията на обективно
съединяване. Съдът констатира, че и пълномощното, и договорът за правна
защита и съдействие, представени от ответника, са с дата 26.09.2024 г., но са
депозирани по различно време – пълномощното е приложено към отговора на
исковата молба, а договорът – в проведеното открито съдебно заседание и в
него като основание е посочено изготвяне на отговор и процесуално
представителство и защита по делото, а договореното адвокатско
възнаграждение е разделено по равно за двата иска – за всеки един по 4 000
лв. Съдът преценява, че в случая не е разумно и справедливо да се присъди
отделно възнаграждение за всеки един от предявените искове, касаещи едно и
също благо. Затова съдът приема, че искането за изменение на решението в
частта му за разноските с присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение на ответника в размер на 4 000 лв. е неоснователно и го
отхвърля.
С подадената въззивната жалба дружеството-жалбоподател твърди, че
решението е неправилно в обжалваната негова част, с която е уважен искът за
връщане на исковата сума на основание чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД като дадена
без правно основание, тъй като в решението липсват мотиви защо съдът е
приел, че сумата 230 000 лв. е получена без основание. Заявено е, че трябва по
делото да се докаже, че ответникът се е обогатил, ищецът е обеднял, това
обогатяване се е осъществило без правно основание и ищецът не е
предоставил имуществото доброволно. Заявено е, че в случая е видно от
платежното нареждане, че сумата 230 000 лв. е преведена за покупка на имот,
което обикновено показва, че транзакцията има правно основание. Заявено е,
че при иск по чл.55,ал.1,предл.3 от ЗЗД основанието съществува при
получаването на престацията, но след това то е отпаднало и в тежест на ищеца
е да докаже факта на плащането, който в случая е установен, а задължение на
ответника е да установи, че е налице основание за получаване, респективно за
задържане на полученото, и тъй като в случая основанието, на което е
престирано сумата, не е отпаднало (липсват предпоставките за разваляне на
договорната връзка поради неизпълнение), липсва и основание за връщане на
7
даденото на съществуващото основание. Заявено е, че в случая институтът на
неоснователното обогатяване при хипотезата на чл.55,ал.1,предл.3 от ЗЗД не
може да намери приложение, доколкото извършеното плащане е дадено на
основание, което основание не е отпаднало и между страните съществува
облигационна обвързаност. Твърди се, че заплатената от ищцата сума 230 000
лв. за закупуването на имот е получена или е задържана с основание от
дружеството, поради което искът по чл.55 от ЗЗД е неоснователен. Затова се
иска решението в обжалваната негова част да бъде отменено и да бъде
отхвърлен предявеният от ищцата Н. иск за присъждане на сумата 230 000 лв.
като дадена без правно основание с правно основание на иска
чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата.
С отговора на въззивната жалба от ответницата по нея В. Н. се заявява,
че в решението на окръжния съд се съдържат мотиви защо съдът е приел, че
сумата 230 000 лв. е получена от ответното дружество без основание. Заявено
е, че според жалбоподателя основанието за получаване на сумата е записано в
самото платежно нареждане, а именно, че тя е преведена за покупка на имот,
но ответникът не е представил доказателства за действително закупуване на
имот, като в платежното нареждане не е посочено основание „за покупка на
имот“, а „договор за заем от 25.11.2020 г. за закупуване на ПИ **********, С.,
С.“ и затова ако се приеме, че е имало правно основание за извършения
превод, то това основание е заем, макар и целеви. Заявено е, че ответникът
обаче е оспорил в отговора на исковата молба да е получил сумата като заем,
оспорвайки твърдението на ищцата за наличието на сключен между страните
договор за заем, което възражение е възприето от окръжния съд, който е
приел, че липсата на представени по делото писмени доказателства за
сключването на договор за заем между страните налага извод, че в случая не се
установява валидно възникнало правоотношение между страните по договор
за заем. Заявено е, че след като окръжният съд правилно е приел, че
основанието сключване на договор за заем е недоказано, след като то е било
оспорено от ответника, няма как съдът да приеме, че сумата е преведена на
някакво друго основание при положение, че не са представени никакви
доказателства за това. Заявено е, че предоставянето на парични средства от
ищцата на ответното дружество в размер на 230 000 лв. е безспорно
установено по делото, а не са представени никакви доказателства за
наличието на основание за извършения превод, правният извод на съда за
8
получаване на сумата без правно основание е правилен.
С подадената частна жалба от дружеството като частен жалбоподател се
предявените искове по чл.240 от ЗЗД и по чл.55 от ЗЗД представляват
самостоятелни обективно съединени искове с различно правно основание,
съответно, за договорен заем и за неоснователно обогатяване, като независимо
че те са предявени в едно и също производство, съдът е разгледал всеки от тях
по същество и е постановил различен изход – отхвърляне на иска по чл.240 от
ЗЗД и уважаване на иска по чл.55 от ЗЗД. Твърди се, че страната, в чиято полза
е решен спорът, има право на разноски съразмерно с уважената част от иска и
в случая ответникът изцяло е спечелил делото по иска по чл.240 от ЗЗД,
поискал е присъждане на разноски за тази част от спора, които са доказани с
договор за правна помощ, разделят двете претенции поотделно. Заявено е, че
няма направено възражение от ищцовата страна за прекомерност на
адвокатското възнаграждение и не са налице основания по чл.78,ал.5 от ГПК,
които да оправдаят намаляването или отказа за присъждане. Заявено е, че
трайната практика на ВКС (посочени са определение № 497/22.07.2015 г. по
ч.гр.д. № 3264/2015 г. и решение № 64/2017 г. по гр.д. № 205/2016 г.) е, че при
обективно съединени искове разноските следва да се разпределят съразмерно
с изхода по всеки от тях, независимо че са разгледани в едно и също
производство.
С подадения отговор на частната жалба от ответницата по нея В. Н. са
изложени съображенията, вече заявени с отговора от 28.03.2025 г. на молбата
по чл.248 от ГПК, представен пред окръжния съд.
Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, този, който е
получил нещо без основание, е длъжен да го върне. Нормата на чл. 55,
ал.1,предл.1 от ЗЗД урежда състав на претенция за връщане на сума поради
неоснователно обогатяване, основана на получаване на сумата при начална
липса на основание. Основателността на исковата претенция по евентуално
предявения иск по чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД е обусловена от кумулативното
наличие на предпоставките предаване и получаване на нещо (в случая
безспорно преведена от ищцата по сметка на ответното дружество и получена
от него парична сума в размер на 230 000 лв.) без основание за получаване да
е било налице при извършването на престацията, като в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно главно доказване факта на плащане на
9
процесната сума, а ответникът дължи доказване, че е налице основание за
получаването. В случая ищцата е заявила твърдение, на първо място, по
предявения от нея главен иск, че сумата е преведена на основание договор за
заем, като се позовава в исковата молба на посоченото от нея в платежното
нареждане от 26.11.2020 г. основание за превода „договор за заем 25.11.20
закупуване ПИ **********, С., С.“ и представя неподписан текст на договор
за заем с дата 25.11.2020 г., в който като страни са посочени тя и ответното
дружество и който урежда отношения между тях именно по договор за целеви
заем на сумата 230 000 лв., която да бъде използвана за закупуване на
посочения поземлен имот. Ответникът с отговора на исковата молба отрича
наличието на заемно правоотношение между страните. След като ищцата не
представя доказателства за изразена от страна на дружеството воля за
сключване на договор за заем и ответното дружество оспорва то да е получило
от нея сумата на това основание, окръжният съд отхвърля като неоснователен
главния иск и разглежда евентуално предявения иск с правно основание
чл.55,ал.1,изр.1 от ЗЗД, с който ищцата претендира за връщане на сумата като
преведена без правно основание. В производството пред окръжния съд
ответникът не изразява становище по този иск с отговора на исковата молба, в
който отговор са изложени съображения единствено за неоснователност на
главния иск и в който отговор липсва дори посочване, че има предявен
евентуален иск. След като с отговора ответникът не е заявил твърдения за
наличие на каквото и да било основание той да получи исковата сума от
ищцата, съответно, не е ангажирал и доказателства за установяване на такова
основание, включително не е заявил доводи и впоследствие до приключването
на производството по делото в окръжния съд (включително в единственото
открито съдебно заседание по делото в хода на устните състезания е заявено,
че се оспорват исковете, но отново без да са изложени никакви съображения
относно неоснователност на предявения евентуален иск), той по начало
неоснователно едва във въззивната жалба навежда довод за наличие на правно
основание той да получи сумата, защото било видно от платежното
нареждане, че сумата от 230 000 лв. е преведена за покупка на имот, което
обикновено показвало, че транзакцията има правно основание, основанието за
престирането не било отпаднало и затова липсвало основание за връщане на
даденото на несъществуващо основание, като е посочено и че не била
приложима в случая хипотезата на чл.55,ал.1,предл.3 от ЗЗД, каквато хипотеза
10
обаче не е предмет на делото, а предявеният иск е с правно основание
чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД. Освен че е преклудирано, това възражение е и
очевидно неоснователно, тъй като е основано на невярното твърдение, че в
платежното нареждане било посочено, че сумата се превежда за покупка на
имот, докато в него ясно е посочено като основание целеви договор за заем за
покупка на имот, като от ответника не са нито своевременно и надлежно
ангажирани, нито представени доказателства за изразена воля от страните по
делото (насрещни волеизявления на ищцата и на ответника с конкретно
съдържание, съответно изразени по начин, който да е установен) относно
установяване между тях на каквато и да било договорна връзка, в рамките на
която да е преведена от ищцата и получена от ответника исковата сума, и
която договорна връзка понастоящем също да съществува. В молбата,
представена от страна на жалбоподателя за откритото съдебно заседание на
апелативния съд с вх. № 8145/7.10.2025 г., също неоснователно е заявено, че в
платежното нареждане е посочено основание „закупуване на недвижим имот –
ПИ **********, с.С.“, както и се твърди, че това поражда сериозни съмнения
относно действителната правна природа на превода, както и че това сочи на
наличие на друго правно основание – инвестиция или съдружническа
престация с оглед придобиване на актив в интерес на страните, а не заем или
безвъзмездно предоставена сума. Заявено е още с молбата, че в случая е
налице престация с правно основание, видно от платежния документ и общите
фактически отношения между страните, които не са били в типични
граждански отношения, а в съдружнически и/или лични взаимоотношения,
при които престациите са имали друго – икономическо и правно – основание,
поради което не е налице нито липса на основание, нито неоснователно
имуществено разместване, а по-скоро вътрешно-дружествена или
съдружническа преценка за разпределение на разходи и финансиране, което
изключва приложението на института на чл.55,ал.1 от ЗЗД. Тези твърдения
обаче са голословни и затова неоснователни. За да бъде отхвърлена
претенцията на платилата сумата ищца, ответникът следва да докаже
установяването на конкретно правно отношение между страните, в рамките и
в изпълнение на което е преведена сумата (а не възможност да има такова с
неизяснен характер), което той не е направил. Установена е по делото
основателността на твърдението на ищцата, че ответното дружество е
получило по своя банкова сметка преведената от нея на 26.11.2020 г. сума в
11
размер на 230 000 лв. и не е установено при доказателствена тежест на
ответника между тях да е имало облигационна връзка, която да бъде
основание за плащането, както ясно е посочил окръжният съд в обжалваното
решение, именно поради което е приел, че искът с правно основание
чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД е основателен. Правилен е изводът на окръжния съд,
че е налице в случая основанието по чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД, тъй като
ищцата е превела на ответника исковата сума и той я е получил без основание,
поради което е длъжен да я върне. Въззивната жалба е неоснователна и следва
да бъде оставена без уважение, а решението следва да бъде потвърдено в
обжалваната негова част, с която този иск е уважен, съответно, и в частта му
за разноските, присъдени с оглед уважаването на този иск.
От ответницата по въззивната жалба се претендира за присъждане на
разноски за производството пред апелативния съд. Такива по начало са й
дължими от жалбоподателя с оглед резултата от въззивното обжалване. Видно
е от представения договор за правна защита и съдействие от 23.09.2025 г., че е
договорено възнаграждение, което Н. да заплати на своя пълномощник по
делото адвокат П., в размер на 8 000 лв., платими по банков път, като е
посочено още, че сумата е преведена по банковата сметка на адвокат П.. До
приключване на производството по делото пред апелативния съд обаче не е
представен платежен документ за това плащане, като с писмената защита на
16.10.2025 г. се представя банково извлечение от сметка на адвокат П., в което
е посочено, че на 25.09.2025 г. е постъпил превод на сумата 8 000 лв. от Н. по
договор от 23.09.2025 г. Както е посочено в т.1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС
по тълк.д. № 6/2012 г., ОСГТК, съдебни разноски за адвокатско
възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението,
като в договора следва да е вписан начинът на плащане и ако той е по банков
път, задължително се представят доказателства за това. В мотивите по т.11 от
същото тълкувателно решение е указано, че събирането на доказателствата в
исковия процес приключва с постановяване на определението, с което съдът
обявява края на съдебното дирене и дава ход по същество на спора, като след
тази фаза на процеса съдът постановява своя съдебен акт, а страните вече не
могат валидно да осъществяват процесуални действия, дължими и свързани с
фази на производството, които са приключили, включително те не могат да
ангажират нови доказателства. Затова с писмената защита страните не могат
да представят доказателства, спрямо които противната страна не може да
12
вземе становище и да ангажира доказателства, включително такива за
установяване основателност на претенцията за разноски, която, макар и
акцесорна, съставлява искане, свързано със спорния предмет. При тези
обстоятелства искането на ответницата по въззивната жалба за присъждане на
разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение, като
неоснователно ще бъде оставено сега без уважение, като е безпредметно в
тази хипотеза да се разглежда заявеното от страна на дружеството-
жалбоподател с молбата от 7.10.2025 г. възражение по чл.78,ал.5 от ГПК за
прекомерност на платено от ответницата по въззивната жалба адвокатско
възнаграждение.
С постановеното по делото на 24.02.2025 г. съдебно решение окръжният
съд е присъдил разноски само в полза на ищцата и в тежест на ответника
(14 200 лв. за ДТ и адвокатско възнаграждение) и с обжалваното определение
от 22.04.2025 г. е отхвърлил искането на ответното дружество да му бъде
присъдена сумата 4 000 лв. за платено адвокатско възнаграждение за защитата
против отхвърления главен иск с правно основание чл.240,ал.1от ЗЗД.
Определението е правилно. В случая са предявени главен иск и евентуален
иск, обективно евентуално съединени, като и при двата иска претенцията е за
присъждане на сумата 230 000 лв., по главния иск съгласно чл.240,ал.1 от ЗЗД
на основание неизпълнение на задължение за връщане на сумата като дадена
по договор за заем, а по евентуалния иск съгласно чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД на
основание получаване на сумата от ответника без основание. Несъмнено е, че
с исковата молба са предявени в случая между едни и същи страни (от ищцата
против ответника) евентуално съединени искове (един главен и един
евентуален иск) в защита на един интерес, поради което дължимо е само едно
адвокатско възнаграждение, което се присъжда с оглед основателността на
разгледания иск. В случая след отхвърлянето на главния иск с правно
основание чл.240,ал.1 от ЗЗД е уважен евентуалният иск с правно основание
чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД и разноските следва да се присъждат с оглед на
уважаването на този иск. По евентуалния иск съдът дължи разглеждане и
произнасяне с решението си само ако се сбъдне процесуалното условие, при
което той е предявен, а именно отхвърляне на главния иск, и в този случай
произнасянето по претенциите на страните за разноски зависи от изхода по
спора по евентуалния иск – ако той бъде уважен, право на разноски има само
ищецът съгласно чл.78,ал.1 от ГПК (в тази насока – определение №
13
3413/8.11.2023 г. на ВКС по ч.гр.д. № 4456/2023 г., ГК, 4 ГО, определение №
1212/15.03.2024 г. на ВКС по ч.гр.д. № 490/2024 г., ГК, 1 ГО, определение №
284/6.04.2012 г. на ВКС по ч.гр.д. № 238/2012 г., ГК, 4 ГО, определение №
675/28.02.2025 г. на ВКС по ч.т.д. № 1855/2024 г., ТК, 1 ТО, определение №
4/5.01.2022 г. на ВКС по ч.т.д. № 344/2021 г., ТК, 2 ТО). Установява се, че
подадената частна жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без
уважение, а обжалваното определение на окръжния съд като правилно следва
да бъде потвърдено.
С оглед на гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 54/24.02.2025 г., постановено по гр.д. №
262/2024 г. на ОС-Смолян, В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ЧАСТ, с която е
осъдено „Алая груп“ООД-гр.Смолян да върне на В. В. Н. сумата 230 000 лв.
като дадена без правно основание по предявения иск по чл.55,ал.1,предл.1 от
ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от депозирането на
исковата молба (17.06.2024 г.) до окончателното й изплащане, и е осъдено
дружеството да заплати на В. В. Н. направените от нея разноски в размер на
14 200 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ като неоснователно заявеното от
ответницата по въззивната жалба В. В. Н. искане за присъждане на разноски за
въззивното производство в размер на 8 000 лв., която сума се претендира за
присъждане като платено адвокатско възнаграждение.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 171/22.04.2025 г., постановено по
гр.д. № 262/2024 г. на ОС-Смолян, с което е отхвърлено искането на „Алая
груп“ООД-гр.Смолян за изменението на постановеното по делото решение в
частта му за разноските, като бъдат присъдени разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 4 000 лв., като неоснователно.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК пред
Върховния касационен съд – гр. София с касационна жалба в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
14
Членове:
1._______________________
2._______________________
15