РЕШЕНИЕ
№ 853
гр. Благоевград, 02.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:РУМЯНА С. МИТЕВА-НАСЕВА
при участието на секретаря Величка Н. Оркова
като разгледа докладваното от РУМЯНА С. МИТЕВА-НАСЕВА Гражданско дело №
20251210101009 по описа за 2025 година
И за да се произнесе взе предвид следното :
Производството по настоящото дело е образувано въз основа на искова молба,
подадена от Г. П. И., ЕГН 78051 11945, с постоянен адрес , чрез адвокат Л. К. Б. против
„АКСЕС ФАЙНАНС“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: София, ж.к.
Иван Вазов, ул. Балша № 1, бл. 9, ет. 2, представител Ц.К.
С исковата молба се иска от съда да постанови решение, с което да бъде прогласен
Договор за кредит „Бяла карта“, сключен на 13.03.2022 г. между Г. И. и „Аксес Файнанс“
АД, ЕИК ********* (правоприемник на „Аксес Файнанс“ ООД) за нищожен, поради
противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, а в условията на
евентуалност да се признае за установено по отношение на „Аксес Файнанс“ АД, че
клаузите в чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит „Бяла карта“, сключен на
13.03.2022 г., които предвиждат заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение,
заплащане на разходи за събиране на задълженията в размер на 2,50 лева на ден и
еднократно заплащане на такса разходи за дейност по извънсъдебно събиране на
задълженията, в размер на 120,00 лв., са нищожни. Претендират се и сторените по делото
разноски, както и да им се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т.
2 от ЗА.
Твърди се, че на 13.03.2022 г. Г. И. е сключил Договор за кредит „Бяла карта“, по силата
на който „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК ********* (правоприемник на „Аксес Файнанс“ ООД)
му е предоставило в револвиращ кредит сумата от 500,00 лв., под формата на разрешен
кредитен лимит, при фиксиран ГЛП от 43,20 % и ГПР от 45,90 %. Твърди се, че Договор за
кредит „Бяла карта“ е нищожен, тъй като съдържа неравноправни клаузи : - ГЛП е 43,20 %,
като се посочва, че видно от самия договор лихвата е прекомерна и само на това основание
договора се иска да бъде обявен за нищожен. Излага се, че в чл. 15 от Договора е уговорено,
че заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения : 1.
Банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно физическо лице, които да отговаря на
определени от кредитора условия, а в чл. 20, страните се договорили, че в случай на
непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в
размер на 10 % от усвоения и непогасен размер на кредитния лимит към последно число на
предходния календарен месец. Съгласно чл. 21, ал. 4 от договора, се посочва, че при забава
1
на заплащане на текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 от договора, ищцата
дължи разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2,50 лева за всеки ден,
до заплащане на съответното текущо задължение или сумата по чл. 12, ал. 1 от договора.
Твърди се, че ако ищцата не предостави допълнително обезпечение - поръчител, но заплати
15 % от кредитния лимит, дължи заплащането на неустойка по чл. 20 от договора в размер
на 10 %, В тази връзка се, в случай на неизпълнение на тези задължения, се сочи, че
заемополучателят следва да заплаща ежедневно разходи за действия по събиране на
задължението по 2,50 лева на ден и неустойка за непредоставеното допълнително
обезпечение, дължимо при всяка забавена вноска. Излага се, че в чл. 21, ал. 5 от Договор за
бяла карта от 13.03.2022 г. е уговорено, че след настъпване на предсрочна изискуемост,
ищцата дължи еднократно заплащането на такса в размер на 120,00 лева, включваща
разходите по извънсъдебно събиране на задължението. Сочи, се че според чл. 22 от ЗПК -
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т.
7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от
тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Излага се, че
в договора е посочен ГПР от 45.90 % и ГЛП от 43.20 %, но от съдържанието на договора не
може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Навежда се, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския
договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели
такива възражения или не (в този смисъл Решение № 23/07.07.2016г. по т. д. № 3686/2014г.
на ВКС, I т. о.). Навежда се, че кумулирането на неустойката към погасителните вноски води
до "скрито" оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за
потребителя като ГПР от 45.90 % нараства допълнително и обогатява неоснователно
кредитора като въвежда допълнителен източник на доход на икономически по-силната
страна, извън посочените ГЛП и ГПР. Твърди се, че клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21,
ал. 5 от процесния договор за кредит са нищожни и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като
накърняващи добрите нрави. Според ищеца съдебната практика и закона са категорични, че
по един нищожен договор заемателя следва да се върне единствено главницата по
договора.са дадени по един нищожен договор и представляват неоснователно обогатяване
на ответника.
Изпълнена е процедурата по чл. 131 ГПК. Препис от исковата молба и доказателствата
към нея е изпратен на ответника и връчен на 28.05.2025 година. В указания от съда
едномесечен срок на 27.06.2025 г. ответното дружество е депозирало писмен отговор, с
който се оспорва предявения иск, като неоснователен и недоказан. Претендират се и
сторените по делото разноски.
Възразява се срещу искането на ищеца целият Договор да бъде обявен за
недействителен, както и срещу исканията отделни негови клаузи да се обявяват за нищожни.
Счита се, че претенциите на ищеца са напълно неоснователни и като такива се иска да бъдат
отхвърлени. По отношение на твърдението за нищожност на клаузата за възнаградителна
лихва, с която е уговорен фиксиран годишен лихвен процент в размер на 43,2 %, поради
противоречие с добрите нрави, нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.9 и т.10 ЗПК и
внасяне на неравноправие между правата и задълженията на страните се твърди, че това
твърдение е неоснователно. Сочи се, че възнаградителната лихва представлява цената на
предоставяната от кредитора услуга - ползването на парични средства - и поради това той е
свободен да определи какъв да е нейният размер. Счита се, че твърдението на ищеца, че
уговореният лихвен процент създавал неравноправие между правата и задълженията на
потребителя и доставчика на финансовата услуга е неоснователно. Оспорва се твърдението,
че уговорената с чл. 20 от Договора неустойка представлявала скрита лихва и следвало да се
включи при калкулацията на ГПР. Излага се, че ясно е посочено в чл. 20 от процесния
договор, задължението за заплащане на неустойка, което е условно и възникването му зависи
изцяло от действията на потребителя, следователно се сочи, че не е в нарушение на чл. 11,
2
ал. 1, т.9 ЗПК и не следва неустойката да се включва при договорната лихва. По отношение
на твърдението на ищеца, че договореният размер на фиксирания годишен лихвен процент и
клаузата за неустойка и нейният размер противоречали на добрите нрави в исковата молба се
сочи, че не е наведена никаква конкретна обосновка. В този смисъл се излага, че това
твърдение се явява голословно и неподкрепено от аргументи или доказателствен материал.
Сочи се, че добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието
на договора със закона. На следващо място се сочи, че договорената лихва представлява
цената, която потребителят заплаща на кредитора за това, че ползва неговите парични
средства, именно това прави лихвата възнаградителна, а не наказателна, поради което се
дължи така, както е уговорена. Твърди се, че процесният случай не може да обоснове
противоречие с добрите нрави, като договорената възнаградителна лихва не може да се
счете за прекомерна, водеща до противоправно облагодетелстване и противоречаща на
добрите нрави. Клаузата в договора не е нищожна, а волята на страните следва да бъде
зачетена. Твърди се, че кредиторът не е банка, за задълженията на кредитополучателя не са
дадени обезпечения, а повишеният риск оскъпява финансовия ресурс. Според ответника не
трябва да се пренебрегва и фактът, че договорът е сключен през Март 2020 г., а ищецът
повдига въпроса за нищожност на негови клаузи повече от 5 години след като е сключил
договора за паричен заем. Дори да се приемат твърденията на ищеца за нищожност на
клаузата, с която е уговорен размерът на възнаградителната лихва поради това, че надвишава
трикратния размер на законната лихва за забава, то се иска от съда да има предвид, че това
надвишаване е минимално и в пренебрежим размер. Ако все пак съдът счете за клаузата
уговорена в нарушение на добрите нрави, се сочи, че тя не следва да бъде обявявана за
нищожна в целия уговорен размер на лихвения процент, а до допустимия според ищцовата
страна трикратен размер на законната лихва.
Оспорва се като невярно твърдението на ищеца, че в нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗЗП
Кредитодателят не е оповестил по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо какви са
икономическите последици от поетите от него задължения и какъв е действителния размер
на възнаградителната лихва. Излага се, че в СЕФ-а, който лицето получава преди сключване
на договор за кредит и в самия Договор по напълно разбираем и прозрачен начин са
подробно описани възнаградителна лихва, ГПР, изискванията към обезпечението, размерът
на неустойката за неизпълнение на договорно задължение (в случай че такава се начисли) и
при какви условия се начислява, както и всички други параметри и условия по Договора,
необходими за правилна преценка на икономическите последици от сключването на
Договора. По отношение на искането за прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 15,
ал. 1 и ал. 4 и чл. 20 от Договора поради противоречие с добрите нрави, на чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП, като заобикаляща изискванията на чл. 33 ЗПК, се сочи, че твърденията за нищожност
са неоснователни. Сочи се, че съгласно чл. 15, ал. 1 от Договора, ищецът се е съгласил в
случай, че не заплати текущото си задължение на падежа, в срок от три дни след падежа, да
предостави обезпечение поръчител. Сочи се още, че за кредитора не съществува забрана да
изисква заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени. Твърди се, че финансовият продукт
„Бяла Карта“ е револвиращ кредит, който се предоставя под формата на разрешен кредитен
лимит, който лимит от своя страна се усвоява чрез платежен инструмент - платежна карта.
Веднъж сключили договор за кредит „Бяла Карта“ се сочи, че кредитополучателите сами
взимат решение как и кога да усвояват суми по предоставения заем. В случай че
кредитополучателят усвои сума чрез платежния инструмент, се твърди, че той следва да
заплати всичко усвоено, ведно с начислената договорна лихва в срок до 2-ро число на
месеца, следващ месеца през който има усвоена сума от кредитния лимит. Навежда се, че
уговорената в Договор за кредит „Бяла Карта“ неустойка нито е прекомерна, нито
противоречи на принципа на справедливостта. Оспорват се като неоснователни твърденията
на ищеца, че неустойката излиза извън определените й функции. Твърди се, че предвидената
3
неустойка не е уговорена в отклонение от функциите й, предвидени в чл.92 ЗЗД,
следователно не противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД. Сочи се, че
неустойката се начислява единствено при неизпълнение на задълженията на клиента, т.е.
задължението за заплащане на неустойка е условно и възникването му зависи изцяло и само
от действията на потребителя. На следващо място се сочи, че твърдението на ищеца, че
неустойката заобикаля ограничението на чл.33, ал.1 и ал.2 ЗПК е незаконосъобразно, като се
сочи, че предвидената в договорите за кредит „Бяла Карта“ неустойка не представлява
такава, санкционираща неплащане от страна на потребителя, а е такава, свързана с
неизпълнение на друго договорно задължение на кредитополучателя, за което чл.33, ал.1 и
ал.2 от ЗПК не се прилага (нито пък която и да е друга норма от ЗПК) - задължението за
осигуряване на допълнително обезпечение (това задължение е уредено в чл.71 ЗЗД). По
отношение на искането за прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 4, ал. 1, т. 4 от
Договора поради неравнопоставеността на уговорката на ГПР и поради неспазване на чл. 11,
ал. 1, т.10 ЗПК, се излагат подробни съображения. По отношение твърденията на ищеца, че
неустойката по чл. 20, ал.1 от Договора следвало да се включи при калкулацията на ГПР и че
поради невключването й посоченият в Договора ГПР не бил действителен, се сочи, че при
изчисляване на ГПР чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично изключва плащания, възникващи при
неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит. Счита се, че уговорената
неустойка не влиза в противоречие с целта на въведеното ограничение на ГПР, а дори
напротив, цели минимизирането на риска от неизпълнение и осигурява добросъвестно
поведение от страна на длъжника, като го стимулира да спазва стриктно договора, без да
поставя в риск. По отношение твърденията на ищеца, че в договора не е ясно посочено при
какви условия е изчислен ГПР, се считат същите за неоснователни. Посочва се, че от
договора, в чл.4, ал.1, т.4, ясно и категорично са написани допусканията за изчисление на
ГПР, както ЗПК изисква. По отношение на искането за прогласяване на нищожност на
клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал.5 от Договора поради противоречие на чл. 10а, ал.2 и ал.4 ЗПК,
чл. 33 ЗПК и като противоречащи на добрите нрави, с последица чл. 21 ЗПК отново се
излагат подробни съображения. Твърди се, че разходите за събиране обаче не попадат в
понятието действия по управление на кредита, поради следните причини: сочи се, че
действия по управление на всеки един кредит се извършват, независимо дали по тях има
забава или не. Разходите се начисляват само на клиенти, допуснали да изпаднат в забава,
поради което те включат допълнителни действия, излизащи извън понятието „управление на
кредита“. Според ответника чл. 11, ал.1, т.15 от ЗПК изрично посочва, че в договора трябва
да са ясно описани „всички разходи, дължими от потребителя при неизпълнение на
договора“, а чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК изрично посочва, че „При изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит“. Сочи се, че
ако този вид разходи попадаха в смисъла на понятието „действия по управление на
кредита“, то цитираните по-горе текстове е следвало да бъдат отменени или изменени. С
оглед изложеното се сочи, че може да се направи обосновано заключение, че разходите за
събиране, начислявани съгласно договор за кредит „Бяла Карта“, не противоречат на чл.10а,
ал.2 от ЗПК. Като неоснователни се оспорват твърденията на ищеца, че клаузите
противоречат на добрите нрави.
В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не изпраща
представител. В писмена молба, подадена от пълномощник се поддържа предявения иск.
Сторено е искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
В съдебно заседание ответникът „Аксес Файнанс“ АД, редовно призован, не се явява
законен и процесуален представител.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа страна:
4
От представения по делото Договор за кредит „Бяла карта“ се установява, че на
13.03.2020 година „Аксес Хайнанс“ ООД, в качеството на кредитодател и Г. П. И., в
качеството на кредитополучател е сключен Договор за кредит „Бяла карта“, по силата на
който на И. е предоставен револвиращ кредит сумата от 500,00 лв., под формата на разрешен
кредитен лимит, при фиксиран ГЛП от 43,20 % /чл. 4, ал. 1, т. 2/ и ГПР от 45,90 % /чл. 4, ал.
1, т. 4/.
Съгласно чл.15, ал. 1 от договора за кредит, в случай, че Кредитополучателят не
заплати текущото си задължение на падежа, съгласно условията на този договор, същият се
задължава в срок от 3 /три/ дни след падежа, да предостави на Кредитодателя допълнително
обезпечение поръчител, който да отговаря едновременно на следните условия : лице над 21
години с минимален осигурителен доход от 1500,00 /хиляда и петстотин/ лева; да работи от
минимум 6 месеца по трудово правоотношение по силата на безсрочен трудов договор; да
няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна
история със статус "период на просрочие от 0 до 30 дни"; служебна бележка от настоящия
работодател на поръчителя; лицето да не е поръчител или кредитополучател по друг
активен договор за паричен заем с „Аксес Файнанс“ ООД, а съгласно ал. 2, относно
отговорността на поръчителя, между Кредитодателя и Поръчителя се подписва Договор за
поръчителство със срок от 30 /тридесет/ дни. Съгласно чл.20, ал. 1 от договора за кредит, в
случай, че Кредитополучателят не предостави допълнителното обезпечение в посочения
срок по чл.15 от настоящия договор последният дължи на Кредитодателя неустойка в размер
на 10 % /десет процента/ от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото
задължение за настоящия месец. Неустойката се начислява за всяко отделно неизпълнение на
задължението. Неустойката се начислява на шесто число на месеца, в който
Кредитополучателят не е погасил текущото си задължение по Договора в срок до 2-ро число
на текущия месец, като не е предоставил и допълнителното обезпечение в срока по чл.15,
ал.1, т.е. до 5-о (пето) число на месеца, без междувременно да е погасил текущото си
задължението. Съгласно чл.21, ал. 1, в случай че Кредитополучателят изпадне в забава за
плащане, на което ти да е парично задължение по настоящия договор с повече от 10 (десет)
дни или не е заплатил минимум 15 % /петнадесет процента/ от одобрения си кредитен
лимит, в рамките на два последователни месеца, като в поне един месец да бъдат внесени
общо 15 % /петнадесет процента/ от сумата по одобрения кредитен лимит, Кредитодателят
има право да обяви цялото му задължение по настоящия Договор за предсрочно изискуемо.
Съгласно ал. 4 от чл. 21, при забава за плащане текущото задължение или на сумата по чл.12,
ал.1, Кредитополучателят дължи на Кредитодателя разходи за действия по събиране на
задълженията в размер на 2,50 лева /два лева и петдесет стотинки/ за всеки ден, до
заплащане на съответното текущо задължение или на сумата по чл.12, ал.1. В случай, че
Кредитополучателят не предостави допълнителното обезпечение по чл.15 от Договора, но
заплати 15 % /петнадесет процента/ от кредитния лимит, съгласно чл.12, ал.1, същият не
дължи разходите за действия по събиране на задълженията по настоящата алинея, но дължи
неустойката по чл.20 от Договора в размер на 10 % /десет процента/, а съгласно ал. 5, след
настъпване на предсрочна изискуемост, Кредитополучателят дължи еднократно
заплащането на такса в размер на 120,00 (сто и двадесет) лева, включваща разходите на
Кредитодателя за дейността на лице/ служител, което осъществява и администрира
дейността по извънсъдебно събиране на задължението на Кредитополучателя.
По делото е представено Приложение № 1 към договора за кредит „Бяла карта“ от
13.03.2020 година, Рамков договор за издаване и предоставяне на платежна карта Бяла карта
и общи условия към него.
По делото е представено и извлечение за извършени плащания по процесния договор
за кредит.
От правна страна, по допустимостта и основателността на предявените искове, съдът
5
намира следното:
По отношение на ответника са предявени при условията на евентуално съединяване
иск за недействителност на сключения между страните Договор за кредит с правно
основание чл. чл.26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 във вр. с чл. 22 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК вр. чл.143 и чл.146 ЗЗП за прогласяване на недействителен
договора за кредит и в условията на евентуалност е предявен иск за нищожност на клауза от
договор за предоставяне на потребителски кредит - правно основание чл.26, ал. 2, пр.2, пр. 3
ЗЗД, чл.26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 във вр. с чл. 22 от ЗПК, чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК вр. чл.143 и чл.146 ЗЗП.
Предявеният иск е допустим. Ищецът има правен интерес от предявяването им, тъй
като ответникът оспорва претенциите му, което обуславя спорност на вземането, няма
постигната спогодба между страните, не са налице процесуални пречки за разглеждане
спора по същество.
По иска за недействителност на договора за кредит, съдът намира следното:
За да е налице нищожност, на която и да е договорна клауза тя трябва да има толкова
съществени пороци, че да й пречат да породи правното си действие още към момента на
сключването на договора.
Една от предпоставките за предявяване на възражение с правно основание чл. 26, ал. 1
от ЗЗД е наличието на правен интерес, който според съда за ищеца е налице, тъй като между
страните съществува спор относно действителността на договор за предоставяне на
потребителски кредит. Даже при липса на въведено възражение, съдът е длъжен да
констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които
регулират правния спор. В правовата държава е въведен принципа на законността (чл. 4 от
КРБ), като разпоредбата на чл. 5 от ГПК сочи законността като основен принцип на
гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на
императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното
начало в процеса (чл. 6 от ГПК). Съдът следи служебно и при незаявено основание за
нищожност на договора, когато: 1. Е нарушена норма, предвидена в закона в обществен
интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2. Е относимо до формата (външната
страна на представения правопораждащ спорното право документ); 3. Е налице
противоречие с добрите нрави (в този смисъл решение № 229/21.01.2013 г. по т. д. №
1050/2011 г. на II т. о. на ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и др.); 4. Е
налице неравноправна клауза.
По делото не се спори, че страните са сключили процесния договор. Налице е сключен
между страните договор за потребителски кредит. В конкретният случай приложение
намират нормите на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние и Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги, в съответствие с които
съдът приема, че писмената форма на договора е спазена и няма основания за подписване на
електронния документ, чрез електронен подпис или последващо подписване на хартиен
носител.
Спорният предмет на делото се въвежда от ищеца с исковата молба.
Недействителността на целия договор е обоснована със съществени пороци на няколко от
клаузите на договора.
Кредитополучателят има качество на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 2 ЗПК, а
именно - физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит
действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност.
По отношение на действителността на договорите за потребителски кредити,
приложими са специалните разпоредби на чл. 22 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11,
6
ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е
посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. При
тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК във вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която
този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те
следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и
относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да
вземат със себе си и да обмислят. Според съображение 31 от Директивата, за да се даде
възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит,
този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. С
оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК, ще е налице не
само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не
позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини,
както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на
ГПР не съответства на действително прилагания между страните. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
този смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи
по кредита за потребителя следва да включват всички разходи, включително лихва,
комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи,
които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на
нотариални разходи. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите : 1. които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит; 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя.
Нарушената правна норма, която се твърди от ищеца е тази на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната правна норма е посочен
неговият максимално допустим размер - пет пъти размера на законната лихва. Съгласно §1,
т. 1 ДР ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В конкретния случай не е посочен начина на определяне на ГПР, но е налице и спор
дали посоченият в договора годишен процент на разходите в размер на 45,90 % отговаря на
7
действително приложимия между страните ГПР.
Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за кредит
формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото в него е посочен
годишен процент на разходите, но така посоченият размер не съответства на действителния,
съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното
задължение за потребителя да заплаща неустойка при непредоставяне на обезпечение в
размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която е включена в задължението за
месеца, неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в
договора. Тази неустойка представлява допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е уговорено в
противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения.
Ето защо се налага изводът, че задължението е уговорено с цел получаване на
възнаграждение за отпуснатия кредит над допустимото по закон, поради което то следва да
се отчете при общия разход по кредита и да се включи при изчисляването на ГПР съобразно
императивните разпоредби на чл. 19, ал.1 ЗПК и § 1, т.1 от ДР на ЗПК. Дори и без да се
ползват специални знания е видно, че при годишен лихвен процент от 43,20 % за целия срок
на договора и ГПР, изчислен при включване като разход единствено на уговорената
възнаградителна лихва, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на
непредоставяне на обезпечение не съответства на годишния процент на разходите от 45,90
%.
Предвид горното съдът намира, че при сключването на процесния договор за
потребителски кредит е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита, а посоченият в договора размер на годишния процент на разходите е различен от
действително уговорения такъв. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора по смисъла на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С посочването в
договора за кредит на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал.1 ЗПК, се
създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук
се налага изводът, че договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК,
отнасящо се до посочване на годишния процент на разходите по кредита, изчислен към
момента на сключване на договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл.
22 ЗПК същият следва да се приеме за недействителен.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, за прогласяване
недействителността на Договор за кредит „Бяла карта“, сключен на 13.03.2022 г. между Г. И.
и „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК ********* (правоприемник на „Аксес Файнанс“ ООД) е
основателен и следва да бъде уважен, при което положение евентуалните искове не следва
да се разглеждат, доколкото не са се сбъднали процесуалните предпоставки за това.
Предвид изхода на делото разноски се дължат на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК само
на ищеца. От същия е направено искане на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв
на процесуалния представител на ищеца - адв. Л. К. Б. да се присъди възнаграждение за
осъществената правна услуга. В производството по делото ищецът е представляван от
адвокат Л. К. Б. въз основа на сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно
който адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за
адвокатурата, т. е. на материално затруднено лице.
От страна на ответника е сторено възражение за прекомерност.
Настоящият съдебен състав констатира, че в практиката на ВКС е налице противоречие
относно това дали ответната страна може да оспорва наличието на материална затрудненост
8
на страната, която е получила безплатна правна помощ или не. След като се запозна с
постановената в тази насока най-нова практика на ВКС, намира, че следва да изостави
разбирането, че ответника може да оспорва присъждането на адвокатско възнаграждение
при оказана безплатна правна помощ. В практиката на ВКС, се приема, че осъдената за
разноски насрещна страна не може да оспорва правото на адвоката да получи
възнаграждение съгласно чл.78 от ГПК за нейна сметка по съображения, че в
действителност материалното състояние на безплатно представлявания не е затруднено.
Изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл.38,
ал.1 от ЗА, обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната
хипотеза. Достатъчно за уважаване на искането по чл.38, ал.2 от ЗА е: правна помощ по
делото да е осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер на
възнаграждението по чл.36, ал.2 от ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е
договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски, съобразно правилата на чл.78 от ГПК. Достатъчно е да се
представи договор за защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният
адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от тези основания. Касае се за вътрешни
отношения между страните, в които съдът не може се намесва, за разлика от хипотезата при
освобождаване от публични държавни вземания по чл.83 от ГПК. Възражението на другата
страна, че ползващият безплатна правна помощ не е материално затруднен по смисъла на
чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатура всъщност не е основание тази страна да се освободи
от разноски. Адвокатът вече е осъществил действията по защитата на страната,
следователно разноските са реално извършени и заплащането им се дължи съгласно
разпоредбите на чл.78 от ГПК. Именно тези разпоредби са приложими по отношение на
отговорността за разноски, а не общото правило на чл.154, ал.1 от ГПК, което касае
установяването на фактите, свързани с предмета на спора /Определение № 220/02.02.2024г.
по ч.т.д. № 653/2023г. на ВКС, I т.о.; Определение № 1738/10.04.2024г. по гр.д. № 1522/2023г.
на ВКС, II г.о.; Определение № 60227 от 03.06.2021г. по ч.гр.д. № 1954/2021г. на ВКС и др./.
При определянето на размера на адвокатското възнаграждение, предвид приетото с
решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, че
посочените в изменената с ДВ бр.88/04.11.2022г. редакция на Наредба №1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения минимални размери не обвързват
съда, поради несъответствието на наредбата с правото на ЕС, настоящият състав
съобразявайки предмета на делото, обжалваемия материален интерес, вида и количеството
на извършената от адвоката правна дейност, правната и фактическа сложност на делото,
намира, че обоснован и справедлив съобразно критериите по чл.36, ал.2 от ЗАДв е
адвокатски хонорар от 400,00 лева.
По отношение на дължимата се държавна такса, ищцата с Определение №
909/08.05.2025 година на основание чл. 83, ал. 2 ГПК е освободена от заплащането на
държавна такса, следователно на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответника следва да бъде
осъден да заплати по сметка на Районен съд - Благоевград дължимата се държана такса в
размер на 50,00 лева.
По изложените съображения , съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 26 ал.1, пр.1, ЗЗД, вр. с чл. 23 във вр. с
чл. 22 от ЗПК, поради противоречие със закона, Договор за кредит „Бяла карта“, сключен на
13.03.2022 г. между Г. П. И. и „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК ********* (правоприемник на
„Аксес Файнанс“ ООД).
9
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, „АКСЕС ФАЙНАНС“ АД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: София, ж.к. Иван Вазов, ул. Балша № 1, бл. 9, ет. 2,
представител Ц.К., да заплати по сметка на Районен съд - Благоевград сумата в размер на
50,00 лв. /петдесет лева/, представляваща дължима се държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата „АКСЕС
ФАЙНАНС“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: София, ж.к. Иван Вазов,
ул. Балша № 1, бл. 9, ет. 2, представител Ц. К., да заплати на адвокат Л. К. Б., ЕГН
**********, с адрес на управление на дейността гр. София, ул. „Триадица“ № 5Б, ет. 3, офис
311 сумата от 400,00 лв. /четиристотин лева/, представляваща възнаграждение за адвокат.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Благоевград в двуседмичен срок
от съобщаването на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Този съдебен акт е издаден в електронна форма и е подписан електронно /чл. 102а, ал.1
ГПК/, поради което не носи саморъчен подпис на съдията.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
10