Решение по КНАХД №1292/2025 на Административен съд - Бургас

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във вр. чл.63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по касационна жалба на С. Д. Я., [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица] със съдебен адрес в [населено място], [улица], ет. 2, офис 1, чрез адвокат Й. А., АК - Варна против решение № 23/20.05.2025 г., постановено по АНД № 81/2025 г. по описа на Районен съд Карнобат, с което е потвърдено наказателно постановление № 25-0282-000017/26.02.2025 г. на началник група в ОД на МВР – Бургас, Районно управление Карнобат, с което на касатора за нарушение на чл. 20, ал. 2 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) и на основание чл. 179, ал. 2, пр. 1 от същия закон е наложено административно наказание „глоба“, в размер на 200 лева.

Касационните основания, релевирани в жалбата, са за нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила във връзка с преценка и анализ на доказателствата. Касатора счита, че в хода на административнонаказателното производство са допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като не са спазени изискванията на чл. 40, ал.3 от ЗАНН. Приема за неправилни изводите на съда, че за съставомерността на деянието е без значение скоростта, с която се е движил водача на МПС. Посочва, че в настоящият случай липсва елементът на нарушението вина, респективно тя не е доказана. Иска отмяна на решението и отмяна на наказателното постановление. Претендира присъждане на разноски за двете инстанции.

В съдебно заседание касаторът, редовно призован, не се явява и не се представлява.

Ответникът по касация, редовно призован, не се явява, не се представлява и не изразява становище по жалбата.

Прокурор от Окръжна прокуратура - Бургас счита, че решението на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно.

Съдът, след като прецени допустимостта на жалбата и обсъди направените в нея оплаквания, събраните по делото доказателства и извърши проверка на обжалваното решение, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

С обжалваното решение Районен съд – Бургас е потвърдил НП № 25-0282-000017/26.02.2025 г. на началник група в ОД на МВР – Бургас, РУ Карнобат, с което на С. Д. Я., за нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и на основание чл. 179, ал. 2, пр. 1 от същия закон е наложено наказание „глоба“ в размер на 200 лв. За да постанови решението, съдът приел за установена, следната фактическа обстановка: на 12.01.2025 г. в 10:46 часа, в община Карнобат на път ІІІ 795 км. 50+300 по посока на движение от [населено място] към АМ „Тракия“ управлява собствения си лек автомобил [Марка] модел „Х5“ с рег. № А 82 82 НМ, като не избира скоростта си на движение съобразно атмосферните условия - снеговалеж и мокро пътно платно, излиза вляво извън пътното платно по посоката си на движение и се блъска в 2 броя пътни знаци „С7“, като допуска ПТП с материални щети.

В хода на съдебното производство пред районния съд са разпитани актосъставителя Н. Ч. и свидетеля Т. Г., които в показанията си потвърждават изложеното в акта.

При така установената фактическа обстановка районният съд е приел, че нарушението е установено безспорно както от обективна, така и от субективна страна без да са допуснати съществени процесуални нарушения, които да налагат отмяна на издаденото наказателно постановление.

Съгласно чл. 63в от ЗАНН решението на районния съд подлежи на обжалване пред административния съд на основанията предвидени в НПК по реда на глава ХІІ от АПК.

Съгласно чл. 218 от АПК съдът обсъжда само посочените в жалбата пороци, като за валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното решение с материалния закон, съдът следи служебно.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

Не могат да бъдат споделени и възраженията на оспорващия, че в хода на административното производство не са спазени правилата за съставяне на акта за установяване на административното нарушение, предвид това, че актът е съставен в присъствието само на един свидетел в нарушение на чл.40, ал.3 от ЗАНН. Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал.1 от ЗАНН, АУАН се съставя в присъствието на нарушителя и свидетелите, които са присъствали при извършване или установяване на нарушението. При тълкуването на тази норма се установява, че не е налице законово изискване за повече свидетели, присъствали при извършването или установяването на нарушението, напротив изисква се актът да бъде съставен в присъствието на свидетелите по извършване или установяване на нарушението, които могат да бъдат един или повече от един. Нормата на чл. 40, ал.3 от ЗАНН изисква актът да бъде съставен в присъствието на други двама свидетели, когато липсват свидетели при извършването или установяването на нарушението, но тази хипотеза не е приложима в конкретния казус, защото съставителят на акта и свидетелят са такива по установяване на нарушението. В случая, АУАН е бил подписан от актосъставителя и Н. А. Х., посочен като свидетел, присъствал при установяване на нарушението и при съставяне на акта. С оглед изложеното в настоящият случай не са били налице предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл.40, ал.3 ЗАНН, съгласно която при липса на свидетели, присъствали при извършването или установяването на нарушението, или при невъзможност да се състави акт в тяхно присъствие, той се съставя в присъствието на двама други свидетели, като това изрично се отбелязва в него, поради което не е допуснато твърдяното нарушение. В случая приложима е разпоредбата на чл. 40, ал. 1 от ЗАНН. В текста на последната е посочено, че актът за установяване на административното нарушение се съставя в присъствието на нарушителя и свидетелите, които са присъствали при извършване или установяване на нарушението.

Неоснователни са и възраженията във връзка съставомерността на нарушението и наличието на вина.

Съгласно разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП (в приложимата редакция), водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. В АУАН от обективна страна е посочено в какво точно се състои неправомерното действие на водача – в неправилно избрана скорост на движение, съобразно атмосферните условия – снеговалеж и мокро пътно платно, вследствие на което автомобилът е излязъл вляво извън пътното платно по посоката си на движение и се е блъснал в 2 броя пътни знаци „С7“ – настъпило е ПТП с материални щети. Това се подкрепя от приложения по делото протокол за ПТП, представляващ официален свидетелстващ документ, издаден от служител на МВР в кръга на правомощията му в установената форма и ред. Като такъв той се полза, не само с обвързваща формална доказателствена сила относно авторството на документа, но съгласно чл. 179, ал. 1 от ГПК, и със задължителна материална доказателствена сила, като съставлява доказателство за факта на направени пред съставителя изявления и за извършените от него и пред него действия.

Според касатора, непосочването на скоростта на движение води до невъзможност за преценка дали тази скорост е „съобразена“ по смисъла на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. За констатиране на нарушение по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП не е необходимо отчитането на точно фиксирани стойности на скоростта на движение. Обстоятелството дали същата е съобразена или не с посочените от законодателя условия на пътя се извлича от настъпилите последици. В процесния случай те са ясно установими от снимковия материал и протокола за ПТП и са такива, от които не остава никакво съмнение, че касаторът Я. не е съобразил скоростта на движение на управлявания от него автомобил със мократа пътна настилка и снеговалеж, респ. с риска, който движението с несъобразена скорост носи. За да бъде осъществен съставът на деянието чл. 20, ал. 2 от ЗДвП не е необходимо установяване на конкретната скорост на управление на превозното средство, такова установяване не се изисква и от законодателя, а и в повечето сходни случаи това е и невъзможно. Следва да се прави разлика между движение с „несъобразена“ и с „превишена“ скорост – при която вече е необходимо посочване на конкретната скорост на движение на автомобила. Разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП вменява задължение за водачите на пътни превозни средства да съобразяват скоростта си на движение с посочените условия, характеристики и вероятни препятствия, които биха могли да провокират опасни и критични ситуации и пътни инциденти. Мократа настилка и снеговалежът са елемент от „атмосферните условия“ и „състоянието на пътя“, въведени от законодателя в разпоредбата и водачът е длъжен при наличието на такава да съобрази скоростта си на движение и спре, респ. предотврати настъпване на произшествие.

Неоснователно е и възражението за липсата на елементът на нарушението вина, респективно недоказването и. Както бе посочено по-горе разпоредбата на чл. 20 ал. 2 от ЗДвП, задължава водачите на пътни превозни средства при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. От така цитираната разпоредба се достига до извод, че деянието е виновно извършено, доколкото деецът, като правоспособен водач на МПС, е съзнавал задължението си да съобрази поведението си с правилата за движение по пътищата, регламентирани в ЗДвП, които не е изпълнил.

Като е достигнал до същите правни и фактически изводи и е потвърдил процесното НП, КРС е постановил валидно, допустимо и правилно решение. Като такова, същото следва да бъде оставено в сила.

С оглед изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, във вр. с чл. 63в от ЗАНН, Административен съд - Бургас

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 23/20.05.2025 г., постановено по АНД № 81/2025 г. по описа на Районен съд Карнобат.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.