№ 190
гр. София, 21.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20231001000116 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 21.11.2022 г. на ответниците „Формпласт БГ“ ЕООД и
„Молдпласт“ ЕООД против решението от 19.10.2022 г. по търг. дело № 218/2019 г. на Окръжен
съд – гр. Монтана, с което:
на осн. чл. 135 ЗЗД е обявен за относително недействителен по отношение на ищеца „ММ
Политрейд“ ЕООД сключеният между ответниците договор за покупко-продажба на
недвижими имоти, обективиран в нотариален акт № 103/15.11.2019 г., том І, рег. № 617, нот.
дела № 93/2019 г. на нотариус Д. Н., с рег. № *** на НК,
ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата 2 520 лв. – съдебни разноски.
В жалбата се твърди, че първоинстанционният съд е допуснал съществени процесуални
нарушения, тъй като изготвеният доклад по чл. 146 ГПК бил непълен и неточен, а мотивите на
решението били вътрешнопротиворечиви и взаимно изключващи се. Твърди се, че неправилно и
необосновано съдът е приел, че атакуваната сделка уврежда кредитора – ищеца, тъй като
затруднява неговото удовлетворяване. Сочи се, че увреждане няма, тъй като срещу прехвърления
недвижим имот била платена равностойна цена, която е постъпила в банковата сметка на
продавача, а ищецът не се е погрижил за интересите си и не е обезпечил вземането си. Твърди се,
че противно на приетото от съда парите в обръщение са най-бързо ликвидния актив, от който
кредиторът най-лесно би се удовлетворил. Не било отчетено и, че прехвърленият имот бил
обременен с ипотеки в полза на друг кредитор, от което също следвало липса на увреждане за
ищеца. Твърди се и, че неправилно съдът е приел за приложима презумпцията за знание за
1
увреждане по чл. 135, ал. 2 ЗЗД предвид родствената връзка между управителите на ответните
дружества. Поддържа се, че тази родствена връзка не била предпоставка за добри и близки
отношения, а било нормално и по-логична бащата с финансови проблеми да не споделя със
семейството си, в т.ч. и на сина си, за неприятностите, които има в бизнеса си. В тази насока не
били съобразени и показанията на разпитания свидетел.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да
отхвърли предявения иск, както и да му присъди направените разноски по делото.
Въззиваемият „ММ Политрейд“ ЕООД – ищец по иска – чрез процесуалния си представител
оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение – в сила, като
правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „ММ Политрейд“ ЕООД с искова молба от
12.12.2019 г., вписана на 20.12.2019 г., с която срещу „Формпласт БГ“ ЕООД и „Молдпласт“
ЕООД е бил предявен иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за обявяване за относително недействителен спрямо
ищеца на договора за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт №
103/15.11.2019 г., том І, рег. № 617, нот. д. № 93/2019 г. на нотариус Д. Н., с рег. № *** на НК.
В исковата молба се твърди, че между ищеца и ответника „Формпласт БГ“ ЕООД бил сключен
договор № 54/23.09.2019 г. за периодична продажба с доставка на пластмасови гранулати,
мастербачи и адитиви. По този договор ищецът доставил на ответника на 23.01.2019 г. стоки на
обща стойност 47 518,20 лв. с ДДС, за което била издадена фактура № **********/23.01.2019 г. На
13.02.2019 г. купувачът извършил частично плащане в размер на 3 919,70 лв., а остатъкът от
43 598,50 лв. не бил заплатен, като дължал и уговорената неустойка за забава в размер на 0,15 % за
всеки просрочен ден. На 30.10.2019 г. ищецът предявил иск срещу купувача за неплатените суми.
Процесната разпоредителна сделка от 15.11.2019 г. увреждала ищеца, като ответниците знаели за
увреждането, тъй като управителите на страните по сделката били баща и син.
По делото е представен договор за периодична продажба с доставка № 54/23.09.2019 г., с който
се определят общите условия за периодични доставки на пластмасови гранулати, мастербачи и
адитиви от доставчика „ММ Политрейд“ ЕООД на купувача „Формпласт БГ“ ЕООД. Уговорено е,
че условията на всяка конкретна доставка се определят по оферта на доставчика, отправена до 5-то
число на текущия месец, и по заявка на купувача. Според т. 5 доставчикът се задължава да изпълни
всяка заявка в срок до 30 календарни дни, считано от датата на приемане на заявката, освен ако
доставката надвишава по общо тегло 22 000 кг или общ брой опаковки 880, в който случай срокът
за доставка се договаря допълнително между страните. Според т. 7.1 цената на всяка конкретна
доставка се определя от доставчика с офертата или в отговор на заявката на купувача въз основа на
единична цена за 1 кг, включваща цена на доставка DDU или цена франко склада на доставчика,
като разходите, свързани с разтоварване и приемане на стоката са за сметка на купувача. Според т.
7.3 купувачът се задължава да заплати цената на всяка отделна доставка в срок до 40 календарни
дни от датата на издадената от доставчика фактура, а ДДС се плаща до 12-то число на месеца, в
който е изискуемо. Според т. 7.5 при забава в плащането на цената купувачът дължи на доставчика
неустойка в размер на 0,15 % върху неплатеното задължение за всеки просрочен ден, като се
издава фактура за неустойката. Според т. 8.1 договорът се счита за сключен за 1 година от
2
подписването.
Представена е двустранно подписана фактура № **********/23.01.2019 г., издадена от
доставчика „ММ Политрейд“ ЕООД с получател „Формпласт БГ“ ЕООД, за доставена стоки
/подробно описани/ за обща цена 47 518,20 лв. с ДДС. Към фактурата са приложени 2 бр. приемо-
предавателни протоколи от 23.01.2019 г.
С решение от 6.02.2020 г. по т.д. № 195/2019 г. на Окръжен съд – гр. Монтана, потвърдено с
решение от 20.01.2021 г. по т.д. № 2238/2020 г. на САС, и определение № 118/20.04.2022 г. по т.д.
№ 1192/2021 г. на ВКС, ответникът „Формпласт БГ“ ЕООД е осъден да заплати на ищеца „ММ
Политрейд“ ЕООД на осн. чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата 43 598,50 лв., представляваща неплатен
остатък с ДДС по фактура № **********/23.01.2019 г., ведно със законната лихва от 31.10.2019 г.
до изплащането, на осн. чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата 15 499,27 лв., представляваща неустойка за
забава за периода 5.03.2019 – 28.10.2019 г., а на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 4 854 лв. – съдебни
разноски.
С нотариален акт № 103/15.11.2019 г., том І, рег. № 617, нот. д. № 93/2019 г. на нотариус Д. Н.,
с рег. № *** на НК, „Формпласт БГ“ ЕООД, представляван от управителя Г. Е. Г., е продал на
„Молдпласт“ ЕООД, представляван от управителя И. Г. Г., следните недвижими имоти: поземлен
имот с идентификатор 03928.514.17 по кад. карта на гр. Берковица, с адрес – гр. Берковица,
Промишлена зона, с площ от 1 128 кв. м., съставляващ по предходния план парцел ХІ, кв. 1, ведно
с построената в него сграда с идентификатор 03928.514.17.1 със застроена площ от 375 кв. м.
Посочено е, че уговорената цена е 51 000 лв., която сума продавачът заявява, че е съгласен да
получи от купувача по банков път в срок от 1 месец от деня на подписване на договора, като
владението се предава в деня на подписване на договора. Посочено е, че данъчната оценка на
имотите е 45 991,80 лв.
Въз основа на същата продажба са били издадени от продавача: 1) фактура №
**********/15.11.2019 г. за сумата 6 334,80 лв. с ДДС – цена за земята, и 2) фактура №
**********/15.11.2019 г. за сумата 45 721 лв. с ДДС – цена за сградата. От представеното банково
извлечение е видно, че купувачът е заплатил на продавача по банков път сумите по фактурите чрез
плащания на 23.12.2020 г., 29.12.2020 г. и 30.12.2020 г.
Върху същите имоти в предходен период са били учредени договорни ипотеки с нотариален акт
№ 83/16.03.2016 г., том І, рег. № 502, нот. д. № 62/2016 г. на нотариус Е. П., с рег. № *** на НК, и
нотариален акт № 166/20.07.2017 г., том ІІ, рег. № 3051, нот. д. № 296/2016 г. на нотариус Е. П..
Ипотеките са били учредени в обезпечение на отпуснати „от „Тексим Банк“ АД на „Формпласт
БГ“ ЕООД банкови кредити по договори от 15.03.2016 г. и 14.07.2017 г. в размери съответно
164 000 евро и 153 500 евро, по които солидарен длъжник е Г. Е. Г. /управител и ЕСК на
кредитополучателя/, като са учредени от собствениците на имотите към онзи момент – В. Г. К. и
С. Н. К.. Впоследствие същите имоти са продадени от В. Г. К. и С. Н. К. на ответника „Формпласт
БГ“ ЕООД с нотариален акт № 155/19.04.2018 г., том І, рег. № 1637, нот. д. № 132/2018 г.
В първоинстанционното производство е разпитан свидетелят Г. Й. Г.. Същият заявява, че е
счетоводител, който води счетоводството на няколко търговски дружества, едно от които и
ответното „Формпласт БГ“ ЕООД, с чийто управител Г. Е. Г. били в близки служебни и лични
отношения. Познавал и управителя на „Молдпласт“ ЕООД, с който не бил в толкова близки
отношение, но който бил син на управителя на „Формпласт БГ“ ЕООД. Свидетелят не знаел дали
управителят Г. е споделял със семейството си за финансовите си проблеми, по според свидетеля не
3
бил споделял, тъй като бил много свит и по принцип се въздържал да споделя в семейството си за
служебните работи. Свидетелят заявява, че знаел за подписано споразумение от 2019 г. между
„Тексим Банк“ АД, „Формпласт БГ“ ЕООД и „Молдпласт“ ЕООД, с което „Молдпласт“ ЕООД
ставало солидарен съдлъжник по кредитите на „Формпласт БГ“ ЕООД. Впоследствие всички
плащания по кредитите се извършвали от „Молдпласт“ ЕООД, което станало причина
управителите на двете дружества да се разберат за извършеното през 2019 г. прехвърляне на
собствеността на процесните недвижими имоти в полза на „Молдпласт“ ЕООД, тъй като същите
били ипотекирани в полза на банката.
Други доказателства не са ангажирани.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество
жалбата е неоснователна.
І. По иска по чл. 135 ЗЗД
Предмет на делото е отменителен иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, който е предявен от ищеца „ММ
Политрейд“ ЕООД срещу ответниците „Формпласт БГ“ ЕООД и „Молдпласт“ ЕООД с искане за
обявяване на относителната недействителност на сключения между ответниците договор по
нотариален акт № 103/15.11.2019 г. Правният интерес за подобен иск произтича от твърдяното от
ищеца качество на кредитор на първия ответник – прехвърлител по договора, с оглед евентуалната
възможност за принудително удовлетворяване от имотите, предмет на договора.
Отменителният иск по чл. 135 ЗЗД е едно от средствата за защита на кредитора срещу
увреждащи го действия на длъжника, същността на което е потестативното материално право да
бъдат обявени по съдебен ред за недействителни спрямо кредитора на отделни правни действия на
длъжника, с което техните правни последици да станат непротивопоставими на кредитора, т. е. да
не се зачитат спрямо него. Материалноправно легитимиран да упражни това право е всеки
кредитор на длъжника, включително и този, който е носител на непарично вземане – така ППВС
№ 1/29.03.1965 г. Фактическият състав на това право включва следните кумулативни елементи: 1)
обективен елемент – атакуваното действие на длъжника да уврежда кредитора, което е налице,
когато то води до изключване, намаляване или затрудняване на възможността на кредитора да
получи дължимата престация по облигационното отношение, вкл. и чрез принудително
изпълнение, и 2) субективен елемент, изразяващ се в субективно отношение, което е различно
според различните хипотези, а именно: 2.1) ако действието е извършено след възникване на
вземането – знание за увреждането у длъжника, а ако действието е възмездно и у лицето, с което е
договарял, което субективно отношение и за двамата се предполага до доказване на противното,
ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника /чл. 135, ал. 2 ЗЗД/,
или 2.2) ако действието е извършено преди възникване на вземането – намерение за увреждане у
длъжника и лицето, с което той е договарял, в който случай презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД не
се прилага. По наличието на посочените предпоставки в конкретния казус въззивният съд намира
следното:
1. Активната материалноправна легитимация на ищеца не е спорна. Тя е доказана от
представените и неоспорени договор за периодична продажба с доставка № 54/23.09.2019 г. и
фактура № **********/23.01.2019 г. Същевременно, установено е със СПН, че ответникът
„Формпласт БГ“ ЕООД дължи на ищеца неизплатени суми по този договор и фактура, а именно
4
сумата 43 598,50 лв., представляваща неплатен остатък от главницата, ведно със законната лихва
от 31.10.2019 г. до изплащането, както и сумата 15 499,27 лв., представляваща неустойка за
забава за периода 5.03.2019 – 28.10.2019 г., а също и сумата 4 854 лв. – съдебни разноски –
присъдени с решение от 6.02.2020 г. по т.д. № 195/2019 г. на Окръжен съд – гр. Монтана,
потвърдено с решение от 20.01.2021 г. по т.д. № 2238/2020 г. на САС, и определение №
118/20.04.2022 г. по т.д. № 1192/2021 г. на ВКС.
2. Процесният договор по нотариален акт № 103/15.11.2019 г. уврежда ищеца в качеството му
на кредитор, независимо че е възмезден. Това е така, защото увреждане е налице, както когато
разпоредителното действие намалява актива на имуществото, така и когато затруднява
възможността за удовлетворяване на кредитора. Отчуждаването на недвижим имот без
насрещна престация безусловно уврежда кредитора, тъй като намалява актива на длъжника.
Отчуждаването на недвижим имот срещу парична престация също представлява увреждащо
действие за кредитора тъй като парите лесно се укриват и разходват, за разлика от имота. При иск
по чл. 135 ЗЗД в тежест на ответника съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК е било да докаже, че извън
процесните недвижими имоти длъжникът притежава и други съществуващи секвестируеми
имущества, които без затруднения биха могли да послужат за удовлетворяването на кредитора.
В конкретния казус ответниците не твърдят и доказват, че към настоящия момент длъжникът
„Формпласт БГ“ ЕООД разполага с други недвижими имоти или с налични парични средства, вкл.
и по банкови сметки, достатъчни да покрият съдебно установените вземания на ищеца в общ
размер на 63 951,77 лв., без да се отчита присъдената законна лихва. Обстоятелството, че по
процесния договор от 15.11.2019 г. е заплатена цена от 51 000 лв., макар това да е станало 1 година
по-късно през 2020 г. с банкови преводи от 23.12.2020 г., 29.12.2020 г. и 30.12.2020 г., е
ирелеватно, ако към днешна дата въпросната сума не се намира в имуществото на длъжника, за
което липсват доказателства, а и не се твърди.
Без значение за наличието на увреждане на ищеца е обстоятелството, че същите недвижими
имоти са обременени с ипотеки в полза на друг кредитор /“Тексим Банк“ АД/, учредени през 2016
г. и 2017 г. за обезпечаване на вземания по банкови кредити, отпуснати на „Формпласт БГ“ ЕООД.
От една страна, по делото не се твърди и установява задълженията по тези кредити да не се
обслужват, т.е. липсват данни, че ипотекарният кредитор е предприел или ще предприеме действия
по принудително изпълнения спрямо ипотекираните имоти. Дори и разпитаният по делото
свидетел на ответниците е заявил, че вноските по въпросните кредити понастоящем се извършват
от втория ответник „Молдпласт“ ЕООД, т.е. липсват данни, че има основание банката да активира
ипотечните си права. От друга страна, дори и при предприето от ипотекарния кредитор
изпълнение върху ипотекирания имот, хирографарните кредитори биха се удовлетворили от
същия имот, ако получената от публичната му продан сума надхвърля размера на вземането на
ипотекарния кредитор. По тази причина наличието на ипотеки в полза на друг кредитор не
означава липса на увреждане по смисъла на чл. 135 ЗЗД за ищеца като хирографарен кредитор от
атакуваната разпоредителна сделка. Отделен е въпросът, че видно от нотариалния акт уговорената
за процесната продажба цена от 51 000 лв. и почти близка до данъчна оценка 45 991,80 лв., а е
ноторно, че данъчните оценки на имотите отдавна не са актуализирани в България, като
понастоящем те не съответстват на реалната пазарна стойност на имотите.
Ето защо процесният договор уврежда ищеца в качеството му на кредитор.
3. На трето място, въззивният съд приема за доказана и субективната предпоставка на правото
5
по чл. 135 ЗЗД.
Доколкото възникването на твърдяното вземане на ищеца предхожда атакуваната сделка, то е
приложима хипотезата на чл. 135, ал. 1 и изискуемото от закона субективно отношение е знание за
увреждане, което при възмездна сделка като процесната следва да е налице както у длъжника
„Формпласт БГ“ ЕООД, така и у приобретателя „Молдпласт“ ЕООД. По необходимост това знание
предполага знание за наличието на облигационна обвързаност между ищеца и ответника
„Формпласт БГ“ ЕООД, по силата на която за ищеца са възникнали неудовлетворени парични
вземания. Несъмнено обстоятелството, че ответникът „Формпласт БГ“ ЕООД е страна по
облигационното отношение с ищеца е достатъчно за установяване и на знание у него за същото.
Що се отнася до ответника „Молдпласт“ ЕООД, то според въззивния съд знанието в случая е
доказано и за него. Не е спорно, че управителите и едноличните собственици на капитала на двете
ответни дружества са в близка роднинска връзка – баща и син. Според част от съдебната практика
на ВКС /цитирана от първоинстанционния съд/ в подобна хипотеза намира пряко приложение
презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, според която знанието се предполага до доказване на
противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. Според
друга част от практиката на ВКС презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД не може да се прилага
разширително, но наличието на съответната степен на близост в отношенията има значение и ако
бъде доказана може да залегне в основата на фактическия извод за наличието на знание, като
естеството на тази близост определя естеството на узнатите обстоятелства[1]. Изяснено е и, че
доказването на подобно знание за увреждане най-често се извършва по пътя на косвеното
доказване чрез такава верига от косвени доказателства, която да създаде сигурност, че фактът,
индициран от съвкупността от доказаните факти, наистина се е осъществил[2].
В случая дори и да се приеме, че презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД не намира приложение към
конкретния казус, то установената роднинска връзка между управителите на двете дружества към
момента на сключване на процесния договор е достатъчно косвено доказателство за това, че
ответникът „Молдпласт“ ЕООД е знаел за наличието на неудовлетворено задължение на ответника
„Формпласт БГ“ ЕООД спрямо ищеца. Доколкото двете дружества са юридически лица, то
знанието на техните законни представители се счита за тяхно знание, а тези законни представители
са баща и син. Споделим е изводът на първоинстанционния съд, че липсата на знание у управителя
на приобретателя „Молдпласт“ ЕООД не следва по никакъв начин от показанията на свидетеля Г.,
който сам заявява, че не знаел управителят на „Формпласт БГ“ ЕООД да е споделял със
семейството си за финансовите си проблеми. Заявлението на свидетеля, че според него той не бил
споделял, тъй като бил много свит и по принцип се въздържал да споделя в семейството си за
служебните работи, е само едно предположение, а не обективно възприет от свидетеля факт.
Доводите в жалбата, че било нормално и по-логична бащата с финансови проблеми да не споделя
със семейството си, в т.ч. и на сина си, за неприятностите, които има в бизнеса си, не се споделят
от въззивния съд, според когото житейски е по-логично обратното предвид традиционните
патриархални отношения в българските семейства.
В заключение: Налице са всички законови предпоставки за уважаване на предявения иск по чл.
135, ал. 1 ЗЗД.
Що се отнася до доводите в жалбата за допуснати съществени процесуални нарушения, то
същите са бланкетни и като такива не подлежат на обсъждане – твърди се, че изготвеният доклад
по чл. 146 ГПК бил непълен и неточен, а мотивите на решението били вътрешнопротиворечиви и
6
взаимно изключващи се. Не се сочи обаче в какво се изразява непълнотата и неточността на
доклада, нито в какво се изразява вътрешното противоречие в мотивите. Отделен е въпросът, че
въззивният съд не установи нито едното, нито другото твърдяно нарушение, а и жалбоподателят не
е направил доказателствени искания, в който случай единствено евентуалните процесуални
нарушения биха имали значение. Ето защо жалбата е неоснователна.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявения иск въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.
ІІ. По разноските за производството
Въпреки този изход на спора не следва да се присъждат разноски на ищеца за въззивното
производство, доколкото липсва искане и доказателства в тази насока.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
[1] така решение № 13/19.02.2015 г. по гр. д. № 4606/2014 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 34/4.05.2022 г. по гр. д. №
1250/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о.
[2] така решение № 61/1.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 266/18.03.2021 г. по гр. д. №
247/2020 г. на ВКС, ІV г.о.;
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 19.10.2022 г. по търг. дело № 218/2019 г. на Окръжен съд – гр.
Монтана.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7