№ 1654
гр. Плевен, 31.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Силвия Г. Иванова
при участието на секретаря Наталия Ст. Николова
като разгледа докладваното от Силвия Г. Иванова Гражданско дело №
20254430100117 по описа за 2025 година
на основание закона и данните по делото, за да се произнесе, съобрази
следното:
Производството по делото е образувано по подадена коригирана искова
молба от Г. П. А.А с ЕГН ********** от гр.Плевен, ул. „***“ №***, чрез адв.
В. Б. от САК, против „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление ***, представлявано от Н.П., с правно основание чл. 26
ЗЗД и чл. 55 ЗЗД.
След депозиран отговор по чл. 131 ГПК, и представени приложения от
ответника, Съдът е дал възможност на ищеца да направи уточнение,
доколкото в първоначалната искова молба е посочен друг ищец-П.Д.А..
Постъпила е коригирана искова молба, с уточнение, че е била допусната
техническа грешка и ищецът всъщност е Г. П. А., която прилага пълномощно
към адв. В. Б. от САК.
Твърди се, че на *** г. между „СИТИ КЕШ" ООД, като Заемодател и Г.
П. А.А, като Заемател, бил подписан Договор за потребителски кредит №
******. Страните постигнали споразумение Заемодателят да предостави
паричен заем в размер на 1900 лева Определен бил размер на годишен лихвен
1
процент съгласно чл. 3, ал.7 - 40.05 %. Броят на вноските по кредита бил 17, а
крайната дата за издължаване 27.02.2023 г. В чл. 3, ал.1, т. м 5 бил посочен
годишният процент на разходите в размер на 49.85 %.
Излага се, че при сключването на договора, в чл. 5, във връзка с чл. 11 от
същия било предвидено условието за обезпечаване на договора за паричен
заем с предоставяне на банкова гаранция или поръчител, които да отговарят
на предвидените условия в чл. 5 от договора. При непредоставяне на
предвидените гаранции в тридневен срок от подписване на договора, в чл. 11
било предвидено начисляването на неустойка в размер на 822,90 лева. Още с
подписването на договора и изготвянето на Погасителен план към него, се
твърди, че била начислена неустойка за непредставяне на обезпечение, като
същата била включена в крайната сума за връщане.
Твърди се, че ищецът бил заплатил всички суми, дължими по Договора
за паричен заем, ведно с възнаградителната лихва и начислената неустойка за
непредоставено обезпечение.
Навеждат се доводи, че в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора за заем
следвало да се съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. В процесния договор бил посочен годишен
процент на разходите, но не било ясно нито какво включвал, нито как бил
формиран - изрично било уговорен само годишен лихвен процент от 40.05 % и
годишен процент на разходите от 49.85 %.
Твърди се, че в посочения ГПР не била включена дължимата сума при
непредоставено обезпечение, която според ищеца била разход по кредита,
който следвало да бъде включен. Липсата на изрично отбелязване в договора
за кредит, че този разход се включвал в ГПР, както и изобщо кои разходи били
взети предвид при определянето му, било в противоречие с императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на
договора на основание чл. 22 от ЗПК, според ищеца. ГПР имал единствено
цифрово изражение, което било незаконосъобразно, без да се посочели
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 към закона начин.
Навеждат се още доводи, че прочитът на клаузите на в чл. 5, във връзка с
чл. 11 от договора, налагало разбирането, че по своето същество неустойката
представлявала скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които
2
посочените клаузи въвеждали за потребителя, били на практика
неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният
търсел паричен кредит в сравнително нисък размер, както и обстоятелството,
че тази неустойка била включена в погасителния план към датата на
подписване на договора.
Неустойката по своя характер притежавала санкционна функция, но не
зависела от вредите от това неизпълнение, а целяла да се кумулира със
задължението, с което се отклонявала от обезпечителната и обезщетителната
си функция, което противоречало на принципа на добросъвестността.
Начислената неустойка била типичен пример за неустойка, която накърнявала
добрите нрави, целяща единствено постигане на неоснователно обогатяване.
С оглед обстоятелството, че същата била включена наред с основното
задължение по погасителния план също водело до извод, че не целяла
обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, без да е включено в ГПР, с
което на самостоятелно основание се заобикалял закона, с оглед чл. 19, ал. 4
ЗПК вр. пар. 1 ДР ЗПК.
Сочи се, че така предвидената неустойка в размер на 822,90 лева,
задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, което съгласно чл.
143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП водело до извод за неравноправност на клаузата.
Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на
решение, с което да се прогласи нищожността на процесния Договор за
потребителски кредит. Претендира се също така да бъде осъден ответника
“Сити Кеш” ООД, да върне на ищеца недължимо платени от него суми за
възнаградителна лихва в размер на 150,10лева за периода 07.11.2022г. -
27.02.2023г. и за неустойка в размер на 822,90лева за периода 07.11.2022г. -
27.02.2023г., за непредставено обезпечение, ведно със законната лихва от
датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане.
Направени са доказателствени искания. Претендират се и направените
по делото разноски.
Ответникът „Сити кеш“ ООД е депозирал писмен отговор в срока по
чл.131 от ГПК, чрез адв. Х. М. от САК.
В отговора на исковата молба не се оспорва сключване на процесния
договор за потребителски кредит.
3
Твърди се, че при нормативно определен ГПР от 52,45 %, ГПР в
договора е 49,85%, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Ответникът счита, че действителността на клаузите на Договор за
потребителски кредит произтичат от това, че са съобразени с всички
изисквания на ЗПК. Твърди, че както в договора за потребителски кредит, така
и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв е размерът на
ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти.
Излага съображения, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде
включвана в ГПР. Сочи, че Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и
компонентите му към датата на сключване на договора; ГПР е сбор от
разходите, които представляват цената за предоставената на потребителя
услуга и за да бъде информирано решението на кредитополучателя, то
същият следва да е наясно предварително за размера на тази цена. Развива
съждения, че неустойката е проявление на свободата на договаряне между
страните, като в настоящия случай твърди, че е уговорена като плащане, в
случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на
кредитодателя след сключване на договора.
Излага доводи, че неустойката, обслужва неизпълнението и нейната
функция е да обезщети страната по сключения договор. Посочва, че освен че
неустойката е дължима от потребителя за неспазване на конкретно
задължение по договора, тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни
са били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на
неизпълнение на задължението, което обезпечава.
Счита, че разходите, които се включват в ГПР са такива, с които
кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. Излага доводи,
че в настоящия случай неустойката е индивидуално договорена между
страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема - такава би била дължима
след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи
обезпечение на задължението си.
Твърди, че към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел
дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Посочва, че
неустойката е уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя
4
е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за
главница и лихва на всеки падеж. Счита, че търговецът е внесъл достатъчно
яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора, е посочена
възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване. Сочи, че
обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е посочено изрично в плана за погасяване, като в
6-та и 7-ма колона от него с знак „*" и съответната бележка след плана е
посочено, че тези суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение по кредита. Твърди, че ясно и
точно са посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях
представлява лихва и главница към всеки един падеж.
Ответникът излага доводи, че оспорената неустойка е действителна.
Сочи, че е била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че
кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора
ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните
обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в
договора условия.
Ответникът излага доводи, че съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето
на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със закона
практика, която не води задължително до неравновесие в правата и
задълженията на страните: дружеството е предоставило паричен заем срещу
обезпечение, а кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума и
договорената лихва. Изложени са доводи, че процесният договор за
потребителски кредит е сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил
искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за
желания от нея кредитен продукт под формата на Стандартен европейски
формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на
договора, вкл. да предложи различни формулировки. Ответникът сочи, че
дори ищецът да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който
поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави
обезпечение по кредита, то в последствие е разполагал с цели 14
/четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по
реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със Стандартния
европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в
5
настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни
последици - заплащане на обезщетения или такси. Счита, че именно чрез
възможността за отказ от договора се гарантират в най-пълна степен правата
на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при
недостатъчно изгодни за него условия. Ответникът сочи, че друга възможност
за кредитополучателя е било удължаването на тридневния срок чрез
предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на
различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед
например. Ответникът посочва, че в случая ищецът не се е възползвал от нито
една от договорно и законоустановените си права. Ответникът счита, че
ищецът изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, а тъкмо
обратното - с изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно от
кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни
искове срещу своя кредитор. Счита, че ищецът е договарял недобросъвестно в
нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на
правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение.
Ответникът излага доводи, че е налице индивидуално договаряне и
добросъвестност от страна на кредитора, тъй като ищецът се е запознал
многократно с условията на конкретния кредитен продукт на ответното
дружество в периода 2022 г. - 2023 г., като по всеки кредит е получавал
преддоговорна информация и сама е избирала да се обвърже с клаузите за
неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези
уговорки. Счита, че това опровергава твърденията за недобросъвестност,
нарушение на принципа за справедливост и добрите нрави от страна на
кредитодателя. Ответникът прави извод, че ищецът се е запознал многократно
с условията на конкретния кредитен продукт на ответното дружество в
периода от 2022 г. - 2023 г., като по всеки кредит е получавал преддоговорна
информация и сам е избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при
знание за икономическите последици на тези уговорки.
Ответникът счита, че искът за обявяване на нищожност на неустоечната
клауза е неоснователен, което от своя страна води до неоснователност и на
иска за връщане на даденото по договора, респективно клаузата за неустойка.
Ответникът оспорва получаването на претендираната в настоящото дело
сума като неустойка над размера от 445,60 лева, и получената сума за
6
договорна лихва над 83,15 лева. Счита, че претенцията на ищеца над този
размер е неоснователна. Представя справка за извършени плащания движение
по договора. Моли да не бъде допускана исканата от ищеца съдебно-
счетоводна експертиза.
Твърди, че клаузата е действителна по изложените в настоящия отговор
съображения. Счита, че всички платени от ищеца суми са получени на
валидно правно основание и не подлежат на реституция.
В заключение, в случай, че производството не бъде прекратено като
недопустимо, ответникът отправя искане претенцията да бъде отхвърлена
като неоснователна и недоказана.
Не са направени са доказателствени искания. Прилагат се писмени
доказателства по опис.
В открито съдебно заседание ищецът не се явява, представлява се от мл.
адв. Ива Илиева. Исковата молба се поддържа по изложените съображения.
Прави изменение на осъдителния иск на осн. чл. 214 ГПК. Претендират се
разноски.
В открито съдебно заседание ответникът не се представлява. С молба
№30514/29.09.2025г. взема становище по хода на делото. Отговорът на
исковата молба се поддържа по изложените съображения.
С Протоколно определение №2462/03.10.2025г. е допуснато
изменение на претенцията по реда на чл. 214 ГПК, като искът по чл. 55
ЗЗД се счита предявен за сумата от 83,15 лева
договорна/възнаградителна лихва и за сумата 445,60 лева неустойка.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено от
фактическа страна следното:
Установява се от представеното копие на Договор за потребителски
кредит № ****** от дата ***г. че същия е бил сключен между ответника
„Сити Кеш“ ООД, в качеството на заемодател и ищеца Г. П. А., в качеството
на заемател.
Видно е, че съгласно договора, на ищеца е бил предоставен заем от 1900
лева, който е следвало да се върне на 17 погасителни вноски с дата на първо
плащане 07.11.2022г. и дата на последно последно плащане 27.02.2023г.
Видно е, че лихвеният процент е бил фиксиран за срока на договора и
посочен в размер на 40,05 %, а годишният процент на разходите - в размер на
7
49,85 %.
Съгласно чл. 5 от договора, страните се договарят договорът да бъде
обезпечен в тридневен срок от сключването му, с едно от следните
обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно
или две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора
условия – да отговарят на конкретни условия за размер на осигурителен
доход: при един поръчител: осигурителният доход да е в размер не по-малко
от 7 пъти размера на минималната работна заплата; при двама поръчители:
размерът на осигурителен доход на всеки от тях да е в размер на не по-малко
от 4 пъти минималната работна заплата; да не са поръчители по други
договори с кредитодателя; да не са кредиполучатели по договори с
кредитодателя, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки
или финансови институции, с класификация, различна от „редовен“, както по
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните регистри на
ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодател или съответен
документ, удостоверяващ доход.
Съгласно чл.11 от договора, в случай, че кредитополучателят не
представи договореното в чл. 5 обезпечение в тридневен срок или
предоставеното обезпечение на отговаря на договореното, то
кредитополучателят дължи неустойка в размер на неустойка в размер на
822,90 лева, платима разсрочено.
При така установеното от фактическа страна, Съдът намира от правна
страна следното:
По процесният договор, страни са ищецът - като потребител по смисъла
на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за
свои лични нужди/, и ответникът - заемодател, като небанкова финансова
институция - търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според легалната
дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника- потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
8
търговска дейност на длъжника нужди, то следва да се приеме, че
предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и
търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по
правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от
ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 -
чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за
наличието на които съдът следи и се произнася служебно.
Съдът приема, че клаузата по чл.5 от договора за заем - установяваща
задължение за обезпечение чрез поръчителство, е нищожна, на основание
чл.21, ал.1 от ЗПК. Съобразно цитираната норма, всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката, вменяваща
задължение на заемателя да осигури обезпечение в кратък срок след
сключването на договора - в рамките на 3 работни дни, чрез осигуряване на
един поръчител физическо лице с осигурителен доход не по-малко от 7 пъти
размера на минималната работна заплата за страната; двама поръчители
физически лица, осигурителния им доход да е в размер на не по-малко от 4
пъти МРЗ за страната, се явява и неравноправна, по смисъла на чл.143, ал.2,
т.5 от ЗЗП. Съдът намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение,
противоречи на добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15,06,2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка,
която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Съдът приема също, че тази допълнителна сума
представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в
отношенията между страните, касае се и за недействителност на клаузата по
чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД. Дължимата неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение по същество противоречи и на
императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, която предвижда, че
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
9
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл.19, ал.5 от ЗПК
- клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, се считат за нищожни.
Съдът намира, че са създадени предпоставки за начисляване на
неустойката, като във всяка от периодичните вноски е включена част от нея и
това води до оскъпяване на заема. Неустойката не е обоснована от вредите за
кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера
на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при
неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за заем задължение на
длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение на
длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез
поръчителство. Претендираната неустойка противоречи и на чл. 143, ал. 2, т. 5
от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка.
Между страните не е налице спор, че компонентите, които са включени
при изчисляване на ГПР са главницата и възнаградителната лихва, а сумата за
неустойка не е включена.
Не се спори и се установява от приложената счетоводна справка, че
ищецът е заплатил на ответника суми в размер на 1900лева за погасяване на
главницата, 83,15лева за възнаградителна лихва и 445,60лева за неустойка.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на
ГПР 49,85% т.е. формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ГПК и
размерът му не надвишава максималния по чл.19, ал.4 от ЗПК. Този размер
обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от
разходите за кредита, а именно - неустойката за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение, което се включва в общите
разходи по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК. По силата на §1, т.1 от
ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
10
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съдът приема, че
неустойката в размер на 445,60лева е разход, свързан с предмета на договора
за потребителски кредит, т.к. тя не може да съществува самостоятелно без
него, а и разходите по нея са включени в погасителния план на кредита.
Изложеното води и до извода, че в конкретния случай начислената неустойка
има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа
неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с
предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга
да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за
ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.
Плащането на неустойка обаче не е отразено като разход при формирането на
оповестения ГПР. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на
изискването на чл.19, ал.1 от ЗПК. При отчитането на възнаграждението за
предоставяне на гаранция като несъмнен разход действителният ГПР би бил
значително завишен, и размерът би надхвърлил законоустановеният от 50%.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят не е посочил
действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10
от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно
действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и
реалните разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит
от договора, съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК. Допълнителен извод за допуснатото нарушение е и липсата на
ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за това кои компоненти формират
посочения ГПР. Липсата на тази методика не дава възможност на потребителя
да прецени икономическите последици от сключването на договора; налице е
невярна информация относно общите разходи по кредита, което пък води до
нелоялна и по-специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на
член 6, §1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го
подтиква, или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в
11
противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно
общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна
по смисъла на чл.3, §1 и чл.4, §1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание
чл.22 от ЗПК недействителност на договора в неговата цялост. Съгласно чл.22
от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и
т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - т.9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на
ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C-714/22, сезирания с настоящия
спор съд изследва дали предвидената неустойка попада в рамките на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на 3, буква
ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3,
буква и).
За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на
Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C-686/19,
EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerova, C-377/14,
EU:C:2016:283, т. 84).
Настоящият съдебен състав приема, че в случая регламентираното като
неустойка задължение на кредитополучателя да заплати на кредитора сума за
непредоставяне на обезпечение представлява точно такъв разход, свързан с
договора и известен на кредитора още при сключването му.
Съдът намира, че постигането на съгласие по клаузите на чл.5 и чл.11 от
Договора е условие за сключването му и предоставяне на заемната сума. Касае
се за клаузи, които са част от бланкови договори по предоставяни от
финансовата институция кредити и не се установява от доказателствата по
делото да е имало възможност за кредитополучателя да влияе върху
съдържанието на процесния договор, изключвайки тези клаузи.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно
основание чл.26, ал.1 от ЗЗД за прогласяване недействителността на Договор
за потребителски кредит № ****** от дата ***г. е основателен и следва да
бъде уважен.
12
По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД:
Според задължителната практика в т. 1 от ППВС № 1/1979 г.,
фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД
предполага преминаване на имуществени блага от една правна сфера в друга и
начална липса на основание за разместване на благата. В тежест на ищеца по
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже сключване на
договора с посочените клаузи, плащане по договора - разместването на
благата - напр. даване на вещ или плащане на определена сума пари, довело
до намаляване на патримониума му, т.е. наличието на обедняване, а
съществуването на основание за разместването подлежи на доказване от
ответника, размер на претенцията си. Съобразно изхода на предявения иск за
недействителност, то нищожното правно основание се приравнява на липса на
основание.
Предвид изложените по-горе мотиви за недействителност на процесния
договор за кредит, заплатената сума в размер на 83,15 лева
договорна/възнаградителна лихва и за 445,60 лева неустойка се явяват
платени при начална липса на основание и подлежат на връщане, поради което
искът следва да бъде уважен в предявения си размер след допуснатото
изменение. Върху сумата следва да се присъди и законната лихва от датата на
завеждане на исковата молба до окончателното изплащане. Не се спори от
ответника, че сумата е била платена от ищеца.
Съдът намира за неоснователни възраженията на ответника, че ищецът е
инициирала множество граждански дела, с идентичен предмет. Действително
са образувани множество дела от ищеца, но същите имат за предмет различни
договори, с различно съдържание, клаузи и особености, предполагат
различни форми на правна защита, поради което поведението на ищеца не
следва да се тълкува като злоупотреба с право.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът
дължи на ищеца направените деловодни разноски. Ищецът е заплатил по
производството държавна такса в размер на 132лева и следва да бъдат
присъдени в негова полза тези разноски.
Съдът намира, че направеното от ответника в писмения отговор
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено от
13
ищеца, по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, е основателно. Сочената разпоредба
предвижда, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък
размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално
определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съдът счита,
че в случая, с оглед фактическата и правна сложност на делото следва да се
определи като дължимо минимално посоченото в Наредба №1/2004г.
Предявеният установителен иск за недействителност на процесния
договор е оценяем и цената му е 1900лв., определена по правилото на чл.69,
ал.1, т.4, пр.1 от ГПК - от размера на заемната сума ( при съобразяване
практиката на ВКС, изразена в определение №1368 от 05.05.2025г. на ВКС по
к.ч.т.д. №596/2025г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 134 от 22.01.2024 г. по
ч. т. д. № 1958/2023 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 829 от 03.04.2024 г.
по ч. т. д. № 618/2024 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др. Минимално възнаграждение,
посочено в чл. 7, ал.2, т.2 от Наредбата се изчислява на 490лева. Що се касае
до предявеният осъдителен иск по чл. 55, ал.1 от ЗЗД, то съдът намира, че се
касае до един иск, както е прието и при определяне на дължимата по
производството държавна такса, и оглед цената му, минималното адвокатско
възнаграждение се изчислява на 400лева. Съобразно изложеното, в полза на
ищеца следва да бъдат присъдени разноски за адв. възнаграждение от 890лева
Съдът съобразява фактическата и правна сложност на делото, както и личното
участие на процесуалния представител на ищеца в откритото съдебно
заседание.
По изложените съображения Районен съд-Плевен
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на осн. чл. 26, ал.1 ЗЗД, Договор за
потребителски кредит № ****** от дата ***г. сключен между Г. П. А.А с ЕГН
********** от гр.Плевен, ул. „***“ №***, и „СИТИ КЕШ“ ООД, със
седалище и адрес на управление ***, с ЕИК ********, представлявано от
Н.П., поради противоречие със закона ЗПК и ЗЗД и добрите нрави.
ОСЪЖДА на осн. чл. 55, ал.1 ЗЗД „СИТИ КЕШ“ ООД, със седалище
и адрес на управление ***, с ЕИК ********, представлявано от Н.П., да
14
заплати на Г. П. А.А с ЕГН ********** от гр.Плевен, ул. „***“ №***, сумата
от 83,15 лева договорна/възнаградителна лихва и сумата от 445,60 лева
неустойка, представляващи недължимо платени разходи, по Договор за
потребителски кредит № ****** от дата ***г., ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба 08.01.2025 г. до окончателното
изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, със седалище и адрес на управление
***, с ЕИК ********, представлявано от Н.П., да заплати на Г. П. А.А с ЕГН
********** от гр.Плевен, ул. „***“ №***, сумата от 132лева, представляваща
деловодни разноски за държавна такса и сумата от 890лева - разноски за
адвокатско възнаграждение, намалено по правилото на чл.78, ал.5 от ГПК.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните пред Окръжен съд-Плевен.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
15