№ 21984
гр. София, 01.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело №
20251110140311 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени искове, както следва: установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК, чл.422, ал.1 ГПК, вр.чл.86, ал.1 ЗЗД и осъдителни
искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с 430 ТЗ, вр. чл. 10а,
предл. 2 ЗПК.
Производството е образувано по искова молба от „ПРОФИ КРЕДИТ България”
ЕООД срещу Ц. Л. С. за установяване на вземания, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 18233/2025 г. по описа
на СРС. Предявени са и осъдителни искове за сумите, за които подаденото заявление е
отхвърлено.
В исковата молба ищецът твърди, че на 28.09.2016 г. между него и ответника,
бил сключен договор за потребителски кредит № **********, по силата който
предоставил на последния кредит в размер на 5000 лева за срок от 24 месеца, при
размер на месечната вноска – 309,11 лева, ГПР – 49,89 %, ГЛП – 41,17 %, лихвен
процент на ден – 0,11 %, при което общо задължение по кредита възлизало на сумата
от 7418,64 лева. Поддържа, че ответникът избрал и закупил и допълнителен пакет от
допълнителни услуги на стойност 3750,00 лева, с размер на вноска от 156,25 лева.
Сочи, че така общото задължение по кредита и пакета от допълнителни услуги възлиза
на сумата от 11168,64 лева, а общия размер на вноската – 465,36 лева. Твърди се, че
ответникът е усвоил предоставената му в заем сума, но не е изпълнил поетото с
договора задължение за нейното връщане съгласно погасителния план и не е платил
1
нито една месечна вноска. След падежа на последната погасителна вноска на
01.10.2018 г. ищецът твърди, че започнал да начислява и обезщетение за забава в
размер на законната лихва. Ищецът твърди, че подал заявление по чл.410 ГПК, но
поради оспорване на издадената заповед и частично отхвърляне на част от
заявлението, обуславя правния си интерес от предявените в настоящото производство
искове. Моли съда да признае за установено, че ответникът дължи на ищцовото
дружество сумата от 5 000,00 лева, представляваща главница по Договор за кредит №
**********/08.09.2016 г., ведно със законната лихва до изплащане на вземането, както
и сумата от 8 847,66 лева, представляваща законна лихва, начислена за периода от
01.10.2018 г. до 27.03.2025 г. Предявява осъдителни искове за сумата от 2 418,64 лева,
представляваща неплатено договорно възнаграждение за периода от 01.11.2016 г. до
01.10.2018 г., както и за сумата от 3 750,00 лева, представляваща неплатено
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги.
В срока по чл.131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника, в
който се изразява становище за неоснователност на исковите претенции. В тази насока
се излагат доводи за нищожност на процесния договор поради противоречие със
закона, в частност ЗЗП. Поддържа се, че договорът не отговаря на изискванията на
чл.10, ал.1 ЗПК, а именно – правоотношението да е обективирано по ясен и разбираем
начин, както и че на потребителя не е осигурено време за запознаване и осъзнаване на
обвързващите го клаузи и задължения, направено и смесване на вземанията за
договореното възнаграждение и годишна лихва, липсва реален ГПР. Излагат се още и
доводи, че процесния договор е нищожен, тъй като нарушава добрите нрави, тъй като
ищцовата страна всъщност се домогва да събира лихви за отпуснат заем, прикрити зад
възнаграждение за услуги, които са в много по-висок размер от законово допустимия,
а от друга страна води като краен резултат до очевидно неравенство между страните,
нарушава добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и води
до неоснователно обогатяване на кредитора. В условията на евентуалност се заявява
искане за разваляне на договора поради сключването му при използване на
забранените от закона агресивни и нелоялни търговски практики. Прави се и
възражение за изтекла погасителна давност по отношение претенциите на кредитора.
По изложените в отговора доводи се иска отхвърляне на предявените искове и
присъждане на сторените в производството разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становищата на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
Видно от приложеното към настоящото производство ч.гр.д.№ 18233/2025 г. по
описа на СРС, 43-ти състав е, че по заявление на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ”
ЕООД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, с
която е разпоредено длъжникът – настоящ ответник да заплати на кредитора сумата от
2
5 000,00 лева, представляваща главница по Договор за кредит №
**********/08.09.2016 г., ведно със законната лихва до изплащане на вземането,
сумата от 8 847,66 лева, представляваща законна лихва, начислена за периода от
01.10.2018 г. до 27.03.2025 г, сумата от 27,88 лева, представляваща лихва за забава,
начислена за периода от 02.11.2016 г. до 01.10.2018 г., както и разноски за държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение, съразмерно на уважената част от
заявлението.
С разпореждане от 07.04.2025 г. по ч.гр.д.№ 18233/2025 г. по описа на СРС
съдът е отхвърлил заявлението в частта му за сумата от 2 418,64 лева, представляваща
неплатено договорно възнаграждение за периода от 01.11.2016 г. до 01.10.2018 г., за
сумата от 3 750,00 лева, представляваща неплатено възнаграждение за закупен пакет
от допълнителни услуги, както и за сумата от 80,00 лева, представляваща задължение
за подготовка на документи.
С влязло в сила определение от 24.09.2025 г. по ч.гр.д.№ 18233/2025 г. по описа
на СРС, съдът е обезсилил издадената заповед по чл.410 ГПК в частта за сумата от
27,88 лева, представляваща лихва за забава, начислена за периода от 02.11.2016 г. до
01.10.2018 г., тъй като в законоустановения срок не е предявен установителен иск за
това вземане.
По делото са представени стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация, договор за потребителски кредит "Профи Кредит Стандарт" и общи
условия, от които се установява, че между „Профи Кредит България" ЕООД, в
качеството на кредитор и Ц. Л. С., в качеството му на кредитополучател, е сключен
договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № **********/28.09.2016 г.,
по силата на който дружеството-ищец е предоставило на ответника сума в размер на
5000,00 лв., при поето от него задължение да погаси заема в срок от 24 месеца, на
месечни вноски от по 309,11 лв. месечно, при ГПР 49,89 % и ГЛП 41,17 % , лихвен
процент на ден 0.11 %, дължима сума по кредита 7418,64 лв. Договорени са и пакет
допълнителни услуги при възнаграждение в размер на 3750,00 лева платимо на вноски
от по 156,25 лв., като общо поетото задължение на ответника към ищеца възлиза на
11168,64 лв., а размера на всяка вноска – 465,36 лв. Съгласно приложения към договора
погасителния план, падежът на последна погасителна вноска е на 01.10.2018 г.
В договора за кредит е отбелязано /б. Б от раздел „Декларации“/, че е подписан
при Общи условия, които са негова неразделна част, предадени са на клиента при
подписването му и той е декларирал, че е запознат със съдържанието им и ги приема,
няма забележки към тях и се задължава да ги спазва. Отбелязано е /б. А от раздел
„Декларации“/, че клиентът декларира, че са му предоставени: безвъзмездно на
хартиен носител и на български език, в ясна и разбираема форма, информация под
формата на Стандартен европейски формуляр; разяснения по договора с оглед
преценка от клиента, доколко предлаганият кредит съответства на възможностите и
3
финансовото му състояние, разяснения на преддоговорната информация, основните
характеристики на предлаганите продукти, в т. ч. последиците в случай на просрочени
плащания, разяснения на пакета от допълнителни услуги и т. н. Декларирано е от
кредитополучателя /б. Г/, че е уведомен, че изборът и закупуването на допълнителни
услуги не е условие за сключване на договора. Ответникът е декларирал, че при
подписване на договора е получил екземпляр от договора, ОУ, погасителен план и
споразумение.
По делото е прието извлечение по сметка към процесния договор за
потребителски кредит, от което се установява, че към 11.07.2025 г. ответникът не е
извършвал плащания.
Други относими и допустими доказателства по делото не са представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По предявените осъдителни искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. с 430 ТЗ вр. чл. 10а, предл. 2 ЗПК:
Договорът за кредит има характеристиките на договор за потребителски кредит
съгласно дадената в чл.9, ал.1 ЗПК легална дефиниция, а кредитополучателят има
качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо, същите
следва да бъдат съобразени изцяло с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. №
3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от
т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК,
нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
Съгласно чл.15.1 от ОУ, „Допълнителни услуги“ представлява приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителски кредит, която клауза настоящият съдебен
състав намира, че противоречи на добрите нрави и е неравноправна.
Съгласно разпоредбата на чл.10 а ЗПК, кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. В конкретния случай т.нар. „допълнителни услуги“, за които е
уговорено възнаграждение в размер на 3750,00 лева не попада в приложното поле на
горецитираната правна норма. Срещу тази такса (възнаграждение) не се дължи
никакво поведение от страна на кредитора – сумата се дължи за възможност за
ускорено разглеждане на искането му. С оглед предходното, това вземане няма
характер на такса, тъй като не се дължи заради извършени разходи, нито заради
определени действия, предприети от кредитора. Описаните елементи от пакета
4
допълнителни услуги са договорени единствено като възможност за предоставяне, но
не и като задължение на кредитора. Принципите на справедливост и добросъвестност
изискват потребителят да заплаща възнаграждение за реалното ползване на определена
услуга, а не за хипотетичното и евентуално предоставяне на такава.
В случая, наименованието на допълнителния пакет услуги прикрива истинската
цел на клаузата – увеличение възнаграждението на кредитора за предоставения заем,
което от своя страна води до нарушение на императивната разпоредба на чл.19, ал.4
ЗПК, според която годишният процент на разходите не може де бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Добавено
към уговореното възнаграждение по договора /а и само по себе си/, възнаграждението
за допълнителните услуги очевидно води до многократно превишаване тавана на ГПК,
което обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение. Видно
от данните по договора, ГПР е уговорен на 49,89 %, без да е включено допълнителното
възнаграждение, като след прибавянето му към уговорения ГПР, се налага извод, че
общият размер на ГПР надхвърля неколкократно императивно предвидения
максимален размер съобразно чл.19, ал.4 ЗПК.
Предвид гореизложеното съдът намира, че така предвидената такса е нищожна,
като противоречаща на закона и на добрите нрави, доколкото срещу уговорените
възнаграждения кредитополучателят не получава никакво конкретно благо.
Потребителят следва да заплати възнаграждение с неясна насрещна престация,
клаузите са предварително уговорени и няма доказателства потребителят да е
разполагал с каквато и да е възможност да повлияе върху тяхното съдържание; не е
ясно и какъв е начинът за определяне на размера им. С така уговорената допълнителна
сума се постига увеличение на възнаграждението на кредитора за предоставения заем,
като с тях се цели заобикаляне на императивните изисквания на чл. 19, ал.4 ЗПК.
Разпоредбите на чл.10а от ЗПК дават възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на
потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. По своята същност това са
действия, целящи осигуряване на изпълнението, вкл. и по принудителен път, на
задълженията на потребителя по договора. Следователно тези дейности имат за
предназначение да улеснят взаимоотношенията между кредитор и потребител и да
помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и изплащането на сумите по
него. Събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с усвояването и
управлението на кредита, обаче е изрично забранено с императивната разпоредба на
чл.10а, ал.2 ЗПК, което обосновава неравноправността на услугата „Фаст“,
предполагаща заплащането на възнаграждение във връзка с усвояването на кредита.
Съгласно разпоредбата на чл.146, ал.1 ЗЗП, неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. С оглед изводите на
5
съда за нищожност на клаузата за допълнителни услуги, предявения осъдителен иск за
сумата от 3750,00 лева следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Ето защо, предявения осъдителен иск за
договорно възнаграждение също следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По предявените установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК:
Настоящият съд счита, че процесният договор за кредит нарушава разпоредбите
на ЗПК, поради което е недействителен.
На първо място, в договора е посочен ГПР като абсолютна процентна стойност
– 49,89 %, като не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно
разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В конкретния случай както в договора, така и в ОУ липсва
конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води до
неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чм.10, ал.1
ЗПК). Следва да се има предвид, че неясното определяне на ГПР е самостоятелно
основание за нищожност на договора, съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В
настоящия случай сумата по договор за потребителски паричен кредит е в размер на
5000,00 лева, а само възнаграждението за допълнителните услуги /в размер на 3750,00
лева/, представлява повече от 50 % от сумата по заема, без да се включват останалите
суми, формиращи ГПР. Видно от приетия по делото договор за кредит, останалите
суми, формиращи ГПР са в размер на 49,89 %. Ето защо може да се направи
законосъобразен извод, че действителният размер на ГПР надхвърля многократно
допустимия от закона размер.
В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит
кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит
6
на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11
от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г.
по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. №
7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
С оглед предходното и съгласно нормата чл.23 ЗПК, според която потребителят
връща само чистата стойност на кредита, следва да бъде разгледано обективираното в
писмения отговор възражение за настъпила давност.
Видно от приложения по делото погасителен план към процесния договор за
кредит е, че падежа на последната вноска е 01.10.2018 г. При съобразяване, че
задължението за главница се погасява с предвидената в чл.110 ЗЗД петгодишна
погасителна давност, то безспорно е, че към датата на подаване на заявлението по
чл.410 ГПК в съда – 28.03.2025 г., задължението за главница е погасено по давност.
С оглед предходното, правопогасяващото възражение на ответника е
основателно и предявените установителните искове също следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
На основание чл.78, ал.3 ГПК право на разноски има ответникът, но както в
исковото, така и заповедното производство липсват доказателства за реално направени
такива, поради което съдът не присъжда разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.„България“ № 49, бл. 53Е, вх.В
против Ц. Л. С., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК, чл.422, ал.1 ГПК, вр.чл.86,
ал.1 ЗЗД – за признаване за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество
сумата от 5 000,00 лева, представляваща главница по Договор за кредит №
**********/08.09.2016 г., ведно със законната лихва до изплащане на вземането, и
сумата от 8 847,66 лева, представляваща законна лихва, начислена за периода от
01.10.2018 г. до 27.03.2025 г., както и осъдителни искове с правно основание по чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с 430 ТЗ, вр. чл. 10а, предл. 2 ЗПК - за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 2 418,64 лева, представляваща неплатено договорно
възнаграждение за периода от 01.11.2016 г. до 01.10.2018 г., както и сумата от 3 750,00
лева, представляваща неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
7
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8