№ 526
гр. Кърджали, 24.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, ІІ СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Динчер Хабиб
при участието на секретаря Илман Хидает
като разгледа докладваното от Динчер Хабиб Гражданско дело №
20255140100378 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени искове на М. Ш. Е., ЕГН
**********, постоянен адрес: *******, против „СИТИ КЕШ” ООД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес па управление: гр. София, р-п „Младост”
бул. „Цариградаско шосе“ № 115 Е, ет. 5 представлявано от Н. П. П., за
признаване за установено, че сключеният между страните договор за
потребителски кредит № ******* от 05.07.2024 г. е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, а в условията на евентуалност за признаване за
установено, че клаузата на чл. 11 от договора е неравноправна, както и за
осъждането на ответника, на основание чл. 55, ал. 1, пред. I ЗЗД, да върне на
ищеца платената без основание сума в размер на 1110 лева, ведно със
законната лихва от 14.03.2025 г. - датата на исковата молба до окончателното
им погасяване.
В исковата молба се твърди, че ищецът е сключил договор за
потребителски кредит № ******* от 05.07.2024 г., за който се поддържа, че е
недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК. Твърди се още, че дори и договорът
да не е недействителен, то клаузата, предвиждаща неустойка е неравноправна.
Иска се осъждането на ответника да върне платените без основание суми,
представляващи платеното извън размера на главницата.
Ответникът счита предявения иск за неоснователен. Поддържа, че не е
налице твърдяната от ищеца недействителност на процесния договор.
На първо място посочва, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността
на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор,
доколкото същият можел да се прилага и без нея, какъвто бил и настоящият
случай. В тази връзка твърди, че неустоечната клауза не била част от
1
съществените параметри на договора за заем, напротив - тя била договорена
между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на
заемателя.
Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на
формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ ответникът поддържа,
че били спазени всички изисквания по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Както в
договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити било
ясно посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формирал същият,
а именно - от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти.
Освен това, в случая ГПР не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва
за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Посочва, че уговорената неустойка не била включена в ГПР, тъй като
кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
сключване на договора. От своя страна, неустойката била проявление на
свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай страните я
уговорили като плащане, което да бъде извършено в случай че
кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на
кредитодателя след сключване на договора, от които ставало ясно, че
изначално невъзможно било уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.
Противното щяло да бъде нарушение на закона, който давал задължителни
указания какви са компонентите на ГПР, който представлявал сбор от
разходите, които представлявали цената за предоставената от него услуга.
Неустойката, от своя страна, обслужвала неизпълнението и нейната
функция била да обезщети страната по сключения договор. В настоящия
случай, освен че неустойката била дължима от потребителя за неспазване на
конкретно задължение по договора, тя била уговорена като фиксиран размер и
двете страни били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът
на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Твърдението на ищеца,
че уговорената между страните неустойка следвало да бъде включено в ГПР
според ответника било неоснователно и противоречало на действителните
уговорки между страните. В настоящия случай неустойката била
индивидуално договорена между страните, като клаузата й била напълно ясна
и разбираема - такава би била дължима след сключване на договора и само в
случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си, т.
е. към датата на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще възникне
основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката била уговорена като
фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя била разсрочена на вноски,
които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на
всеки падеж. Обстоятелството, че тя се дължала само при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение било посочено изрично в плана
за погасяване.
Според ответника клаузата за неустойка не била нищожна. Оспорената
2
от ищеца неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че
кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора
ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от изброените в него
обезпечения. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при
потребителското кредитиране била съобразена със закона практика, която не
водела задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните.
Процесният договор бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил
искане за сключване на договор за кредит, бил получил подробна информация
за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски
формуляр и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на
договора, вкл. да предложи различни формулировки. Освен това,
кредитополучателят разполагал и с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да
упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 7, ал. 1 от Договора и
чл. 29 от ЗПК, без да е обвързан по никакъв начин от спорната неустойка,
както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на
обезщетения или такси. Именно с тази клауза се уговаряло равновесието
между страните и се защитавали в пълна степен правата на потребителя, в
случай че реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него
условия. Друга възможност за кредитополучателя било удължаването на
тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или
предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис
на заповед например.
На следващо място, неустойката имала предварително определен
начален и краен момент, също така била с фиксирани параметри за срока на
договора. И доколкото преценката за нищожност на неустойката на това
основание се прави за всеки конкретен случай, както задължава Тълкувателно
решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на ВКС; Решение № 776
от 5.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 969/2009 г., IV г. о., ГК, в разглеждания
такова противоречие с добрите нрави не било налице, още повече, доколкото
при изследването на този въпрос се правела проверка за наличие и на
допълнителни критерии, които също отсъствали. При сключване на
процесните договори кредитополучателят не бил предоставил обезпечение,
което да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения
заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът бил направил
предварителна оценка на вредите от липса на такова обезпечение в хипотезата
на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в неустойката по чл. 11, като
бил дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова
обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Следвало да се вземе
предвид също, че в практиката на ВКС се приемало, че кредиторът има право
на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за
която същата е била уговорена.
Поддържа се още в отговора на исковата молба, че не е налице и
твърдяната неравноправност по ЗЗП. Клаузите от договора били уговорени
конкретно с ищеца, същите били ясно и точно описани в договора и
3
потребителят бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение към
търговеца, както при сключване на процесния договор, така и преди това. В
погасителния план, както и в Стандартния европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити също били
посочени разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и
размера на неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. Така
ищецът бил информиран за условията за ползване на продукта на търговеца
предварително - да представи обезпечение, като има право на избор какво да
бъде то, в случай че не го направи, да плати фиксирано определена лихва за
ползването на услугата и неустойка в точен и индивидуално определен
размер. Това изключвало възможността ищецът да не е бил предварително
наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит,
респективно - да е налице нарушение на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП.
Отделно от горното, настоящият договор следвало да се тълкува в
контекста на трайните отношения между конкретния потребител и търговец,
тъй като преценката за неравноправност на клаузи сключени с потребител на
първо място винаги започвала от въпроса налице ли е индивидуално
договаряне на конкретното условие. Въпреки твърденията си за нищожност на
процесния договор ищецът бил сключил с ответното дружество 26 договора за
кредит за идентични кредитни продукти предоставяни при идентични
условия, предвид на което не можела да се твърди липса на индивидуално
договаряне на клаузите по договорите, както и липса на информираност с
условията и последиците от процесните клаузи, доколкото ищецът се бил
запознавал с тях многократно и всеки път имал възможност да не се
задължава с тях, но сам е избирал да направи обратното. Ищецът бил
информиран за условията за ползване на продукта на търговеца
предварително - да представи обезпечение в тридневен срок, като имал право
на избор какво да бъде то, а в случай че не го направи, да плати неустойка в
точен и индивидуално определен размер, да връща заемната сума при
фиксирана лихва. Впоследствие и след еднократно задължаване с условията
по договора, потребителят отново бил избрал същите условия и повторно се
задължил с тях и това поведение било повтаряно от потребителя до
сключването на 26 идентични договора. От това било явно, че в случая е
налице индивидуално договаряне, което изключвало неравноправността на
оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите
задължения, които се поемат с тях.
Освен това се твърди от ответника, че сключването на 11 договора за
кредит оборвало твърденията на ищеца за недобросъвестност от страна на
ответното дружество и противоречие с добрите нрави, доколкото от
фактическата обстановка на трайните отношения между страните ставало
ясно, че същите са договаряли равнопоставено, като ищецът сам бил
инициирал сключването на договорите при пълно знание за условията им.
Според ответника процесните клаузи напълно отговаряли на
изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в
4
потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС,
както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице
действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно да бъде
индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин.
От неоснователността на иска за обявяване на нищожност на договора в
цялост и на неустоечната клауза следвала и неоснователност на иска за
връщане на даденото по договора, респективно клаузата за неустойка. В
случая договорът и отделните му клаузи били действителни по изложените в
отговора съображения, поради което всички платени от ищеца суми били
получени на валидно правно основание и не подлежали на реституция.
Така, всички доводи в исковата молба били неправилни, поради което
следвало предявените искове да бъдат отхвърлени.
Прави възражение по искането на ищеца за присъждане на такива на
процесуалния му представител, както и по искането в негова тежест да не
бъдат възлагани разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени
доказателства договор за потребителски кредит № ******* към искане №
******* от 05.07.2024 г. и погасителен план към договора за кредит, се
установява, че на 05.07.2024 г. между ищеца, като кредитополучател и
ответника, в качеството на кредитор, е възникнало облигационно
правоотношение и по силата, на който договор на ищеца е предоставен
паричен заем от 2100 лева – главница.
Съгласно чл. 3 от Договора параметрите на последния били следните:
Размер на кредита: 2100 лева; Размер на погасителната вноска: 6 х 20,42 лв. и
38 х 66,36 лв.; Ден на плащане: петък; Вид вноска: седмична; брой вноски –
44; Годишен процент на разходите на заема /ГПР/: 65,60%; Фиксиран годишен
лихвен процент /ГПЛ/: 50%; Дата на първо плащане: 12.07.2024 г.; дата на
последно плащане: 09.05.2025 г.; обща сума за плащане: 2644,20 лева.
Съгласно чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от Договора се предвижда заемополучателя
да предостави на заемодателя обезпечение под формата на банкова гаранция
или поръчителство от физическо лице, като при неизпълнение на това
задължение и на основание клаузата на чл. 11 от договора дължи заплащането
на неустойка в размер на сумата от 2063,80 лв.
Видно от погасителен план към договор за потребителски кредит №
******* към искане № ******* от 05.07.2024 г., общият размер на
погасителната вноска с включена неустойка възлиза на 107 лева, съответно
всички плащания по договора с включена неустойка възлизат на сума в размер
общо на 4708 лева.
Не е спорно и се установява от приетата съдебно-счетоводна експертиза,
5
че ищецът е заплатил по договора общо 3210,00 лева.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение иск
с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
ЗПК, за провъзгласяване недействителността на сключен между страните
договор за потребителски кредит № ******* към искане № ******* от
05.07.2024 г., както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД за сумата от 1110 лв., които са процесуално допустими.
Установява се от приетите по делото писмени доказателства, и най-вече
от приетата по делото ССчЕ, която съдът кредитира изцяло, че между
страните е сключен договор за потребителски кредит № ******* към искане
№ ******* от 05.07.2024 г., по силата на който в полза на ответника е
предоставена сумата от 2100 лева, платима по погасителен план на седмични
погасителни вноски. Страните са договори също така и заплащането на суми
под формата на неустойка, ако ответникът не предостави в срок обезпечение
на задълженията си по договора.
Установява се от приетата по делото ССчЕ, че вземанията за неустойка
не са включения в ГПР по кредита, като действителният размер на ГПР е
573,76 % на годишна база.
Съдът намира, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Нарушена е разпоредбата на чл. чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин,
като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на
договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразявa общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В случая потребителят е поел задължение за заплащане на
възнаграждение за неустойка, което съществено е оскъпило ползвания от него
паричен ресурс. Същото по своето естество представлява скрита
възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от гледище на закона
обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в неравностойно
положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора.
Предвидените в него допълнителни плащания заобикалят изискването на чл.
19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите.
Преследваната от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в
положение, при което договорът се явява свръх обременителен за него, като
6
разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес. Въведеното
законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е
икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и
клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде
договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи
търговската печалба плюс всички останали разходи ще надвишат 50 процента
на годишна от база от стойността на кредита.
Следва да се изтъкне, че дори и годишният процент на разходите да е
съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира
разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т.10 ЗПК, доколкото процентът на ГПР в договора следва да отговаря на
действително положение, от гл. точка възможността потребителят да направи
обоснован и информиран избор дали да встъпи в договорни отношения или
не. При неточно посочен ГПР договорът е недействителен и на връщане само
на главницата, в който смисъл е практиката на СЕС, обективирана в решение
по дело C-714/22.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следва да се посочи,
че за да бъде уважен, в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване,
съответно получаване на парична престация, нейният размер и пряка
причинно- следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест
на ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на което е
осъществено имущественото разместване.
В случая липсва спор, че в изпълнение на задълженията си по
кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника общо сума в
размер на 3210 лева. Предвид съображенията, изложени по - горе, плащането
на тази сума е осъществено по договор, който се явява недействителен по
смисъла на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност
на кредита в случая възлиза на 2100 лв. за главница, респ. разликата между
платената от нея сума по договора – 3210 лева и чистата стойност на кредита,
възлизаща в случая на 1110 лева се явява платена без основание, доколкото
липсва такова за получаването й от ответника, поради което този иск също е
основателен и следва да бъде уважен като такъв.
По разноските:
С оглед изхода на делото и и на основание на чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът
има право да му бъдат присъдени сторените по делото разноски. Съгласно
представения списък на разноските, ищецът е направил такива в размер на по
100 лева за държавна такса, общо 350 лв. за съдебно-счетоводна експертиза
или общо 450 лв., които следва да бъдат възложени върху ответната страна, с
оглед изхода на делото.
7
В представения по делото договор за правна правна помощ от
05.03.2025 г. е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв.,
които са заплатени съгласно приложено преводно нареждане от 10.03.2025 г.
Относно размерът на възнаграждение, което е дължимо на адвоката,
съдът приема, че то следва да се определи с оглед на фактическата и правна
сложност на делото, като не се счита обвързан от опредените с НАРЕДБА № 1
от 9.07.2004 г. размери на адвокатските възнаграждения, в каквато насока е
тълкуването на Съюзното право, дадено с решение от 24.01.2024 г. на Съда на
Европейския съюз по дело C-438/22 г. Подобно разрешение не е удачно, тъй
като хипотетично при едни и същи факти, при една и съща фактическа и
правна сложност на дела като настоящото, не е оправдано възнаграждението
на адвоката да варира и да е функция само на стойността по кредита.
Съобразно горното, съдът намира, че производството не е било с
правна и фактическа сложност. Същото е решено на базата на представените с
исковата молба и отговора към нея доказателства, с провеждането на едно
открито съдебно заседание, в което процесуалният представител на ищеца не
се е явил, а е представил единствено писмено становище. В него съдът е приел
проекто-доклада за окончателен и е счел делото за изяснено, като е обявил, че
ще се произнесе с решение в срок. Отчитайки тези факти, настоящата
инстанция намира, че следва да се определи едно общо възнаграждение за
водене на производството в размер от 400 лв., тъй като всички претенции
произтичат от едно и също основание и споровете не се отличават с
фактическа и правна сложност, което да се заплати от ответника. В настоящия
случай е направено и изрично възражение за прекомерност на
възнаграждението от насрещната страна, което е съобразено от съда.
Водим от горното, Районен съд - Кърджали
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за недействителен договор за паричен заем № *******
от 05.07.2024 г., сключен между М. Ш. Е. и „СИТИ КЕШ” ООД, по
предявения от М. Ш. Е., ЕГН ********** срещу „СИТИ КЕШ” ООД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес па управление: гр. София, р-п „Младост”
бул. „Цариградаско шосе“ № 115 Е, ет. 5 иск с правно основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от „СИТИ КЕШ” ООД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес па управление: гр. София, р-п
„Младост” бул. „Цариградаско шосе“ № 115 Е, ет. 5 ДА ЗАПЛАТИ на М. Ш.
Е., ЕГН **********, с адрес: ******* сумата в размер на 1110 лева, платена
без правно основание по недействителен договор за паричен заем № *******
от 05.07.2024 г., сключен между М. Ш. Е. и „СИТИ КЕШ” ООД, ведно със
законната лихва от датата па подаване на исковата молба до окончателното
плащане.
8
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „СИТИ КЕШ” ООД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес па управление: гр. София, р-п
„Младост” бул. „Цариградаско шосе“ № 115 Е, ет. 5, да заплати на М. Ш. Е.,
ЕГН **********, с адрес: *******, сумата от 450 лева, представляваща
направени разноски за държавна такса и съдебно-счетоводна експертиза.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „СИТИ КЕШ” ООД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес па управление: гр. София, р-п
„Младост” бул. „Цариградаско шосе“ № 115 Е, ет. 5, да заплати на М. Ш. Е.,
ЕГН **********, с адрес: *******, сумата от 400 лева, представляваща
заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Кърджали в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Кърджали: _______________________
9