№ 270
гр. Бургас , 03.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на тринадесети юли, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Елеонора С. Кралева
при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова
като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно гражданско
дело № 20212100500678 по описа за 2021 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********,
подадена чрез пълномощник адв.Н.Ш., против Решение № 260103/20.01.2021 г.,
постановено по гр.д.№ 1899/2020 г. по описа на РС-Бургас, с което са отхвърлени исковете
на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, предявени против Д. СТ. Д. от гр.***, ул.***,
ЕГН **********, за установяване със сила на пресъдено нещо, че ответникът дължи на
ищцовото дружество сумата от 139.61 лв. – сбор от неплатени абонаментни такси и
използвани услуги за периода от 10.04.2017 г. до 09.06.2017 г., дължими по договори за
мобилни услуги с предпочетени номера ++359*********, ++359********* и ++359*********,
сключени между страните на 21.03.2016 г., 15.04.2016 г. и 10.01.2017 г., ведно със законната
лихва върху сборната главница, начиная от 30.09.2019 г. до окончателното й изплащане, за
които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 8074/2019 г. по
описа на БРС.
Въззивникът изразява недоволство от постановеното решение, като счита същото за
неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Посочва се, че съдът не е взел предвид
различния характер на абонаментните такси от една страна и използваните мобилни услуги
извън стандартните месечни пакети от друга страна, не е обсъдил представените от ищеца
доказателства и наведените фактически твърдения, като решението не и мотивирано. В тази
връзка се сочи, че месечните абонаментни такси се дължат по силата на самото сключване
1
на договорите за мобилни услуги, след като с тяхното подписване ответникът е декларирал,
че е получил достъп до мрежата на мобилния оператор, като последното обстоятелство не е
оспорено от ответника. Сочи се също, че районният съд не е отчел и значението на
представените фактури с оглед другите приети за доказани обстоятелства по делото, в
случая сключването на договорите за мобилни услуги, като съдържанието на фактурите
също не е оспорено от ответната страна, а само голословно се твърди, че те не били
подписани. По отношение на използваните мобилни услуги извън пакет, които се заплащат
само, ако са потребени, въззивникът сочи, че такива са използвани от предпочетен номер
++359*********, начислени във фактура № **********/10.05.2017 г., като става дума за 1 бр.
SMS на стойност от 0,19 лв. с ДДС, като предвид малката стойност на тази услуга ищецът е
счел за нецелесъобразно да иска изготвяне на техническа експертиза, за да не обременява
делото с по-големи разходи, а освен това ответникът не е оспорил получаването и
употребяването на претендираните мобилни услуги извън стандартните пакети. На следващо
място се твърди, че районният съд въобще не е взел предвид становището на ищеца,
подкрепено със справка за извършените плащания от ответника, като се сочи, че отчетния
период на процесните задължения започва на 10.04.2017 г., договорите са сключени на
21.03.2016 г., 15.04.2016 г. и 10.01.2017 г. и след като в продължение на такъв дълъг период
ответникът е изпълнявал задълженията си по договорите, то той е имал достъп до
мобилната мрежа на оператора. В заключение, моли въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение като неправилно и да уважи предявените искове. Не са
направени доказателствени искания. Претендират се направените разноски за двете съдебни
инстанции, както и разноските в заповедното производство.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемия Д. СТ. Д. ,
подаден чрез назначения му от съда особен представител по реда на чл.47, ал.6 ГПК –
адв.Мария Илчева-Тодорова. В писмения отговор са изложени съображения са
неоснователност на въззивната жалба и се изразява съгласие с изводите на районния съд.
Моли се за оставяне без уважение на въззивната жалба и за потвърждаване на
първоинстанционното решение.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от лице, което има правен
интерес от обжалването и отговаря на изискванията на чл.259 и сл. ГПК, поради което съдът
я намира за допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, след
преценка на събраните по делото доказателства и предвид разпоредбите на закона,
Бургаският окръжен съд приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1
ГПК, вр. чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от „Теленор България“ ЕАД
против Д. СТ. Д., за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от
2
139.61 лв., представляваща сбор от неплатени абонаментни такси и мобилни услуги по
сключени три договора между страните, ведно със законната лихва върху главницата от
подаване на заявлението по чл.410 ГПК. Изложени са твърдения, че на 21.03.2016 г. е
сключен Договор за мобилни услуги с предпочетен номер ++359*********, за срок от 24
месеца, по план Стандарт+, с месечен абонамент от 20.99 лв., като са останали неплатени
задължения за месечни такси в размер на 46.92 лв. Твърди се, че на 15.04.2016 г. е сключен
между страните Договор за мобилни услуги с предпочетен номер ++359*********, за срок от
24 месеца, по план Интернет 6500, с месечен абонамент от 19.99 лв., като са останали
неплатени задължения за месечни такси в размер на 10.22 лв. А на 10.01.2017 г. е сключен и
Договор за мобилни услуги с предпочетен номер ++359*********, за срок от 24 месеца, по
план Нонстоп, с месечен абонамент от 29.99 лв., като са останали неплатени задължения за
месечни такси в размер на 52.47 лв. Всички неплатени задължения са за отчетен период
10.04.2017 г. – 09.06.2017 г. и за тях са издадени фактура № **********/10.05.2017 г. на
стойност от 100.94 лв., по която е извършено частично плащане със сума от 17.99 лв.,
поради което неплатеното задължение по тази фактура е в размер на 82.95 лв., както и
фактура № **********/10.06.2017 г. на стойност от 56.66 лв., или неплатеното задължение е
общо от 139.61 лв. За посочената сума ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК по гр.д.№ 8074/2019 г. по описа на БРС, срещу която длъжникът е депозирал
писмено възражение, поради което и в изпълнение указанията на заповедния съд е предявен
и настоящият иск.
Ответникът Д. СТ. Д. е представляван в процеса от особен представител –
адв.Мария Илчена-Тодорова, която е депозирала писмено отговор в срока по чл.131 ГПК, с
който исковата претенция е оспорена като неоснователна. Не е оспорено наличието на
облигационни правоотношения между страните по сключените договори за мобилни услуги,
нито предоставянето по тях на услугите. Исковата претенция е оспорена с твърдения за
липса на доказателства за извършените от ответника плащания и на отправена до същия
покана за доброволно плащане. Представените от ищеца фактури не са оспорени от
ответника, но са изложени доводи, че претендираните суми не кореспондират на фактурите,
от които не става ясно по кой от трите договора са издадени, като същите не са подписани от
получателя и поради това не задължават съда да приеме, че е извършена услугата, за която
са издадени.
По делото са ангажирани писмени доказателства – цитираните в исковата молба
договори и приложения към тях, подписани от двете страни, фактури и справка за
извършени плащани от страна на криента, които доказателства не са оспорени от ответника
по надлежния ред.
С обжалваното решение, първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск на
„Теленор България“ ЕАД против Д. СТ. Д. като неоснователен. Съдът е приел, че страните
са обвързани от твърдените облигационни правоотношения, вследствие на сключените
между тях договори за мобилни услуги, на които са установени и основните им елементи –
3
страни, предмет, цена и пр., но ищецът не е провел пълно и главно доказване на факта, че е
бил изправна страна по договорите, тъй като липсват доказателства, годни да установят
предоставянето на мобилните услуги, респ. осигуряването на достъп до мобилната мрежа за
срока на договорите. БРС е приел, че изходящите от ищцовата страна фактура и справки за
потребление са неподписани от ответника, поради което не биха могли да се ценят като
разполагащи с материална доказателствена сила относно предоставянето на посочената в
тях услуга. В тази връзка, съдът е приел за установено, че на ответника-потребител са
предадени активни СИМ-карти по трите договора, което той е удостоверил с подписа си, но
тяхното активно състояние – осигуряването на достъпа до мобилната мрежа през целия
процесен период (без оглед наличието или липсата на потребление), което е обуславящо за
дължимостта на месечните абонаментни такси, е останало недоказано. По тези мотиви,
районният съд е отхвърлил предявените искове като неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При тази служебна проверка, Бургаският
окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт.
Въззивната инстанция не споделя изводите на районния съд за неоснователност на
предявените искове и намира обжалваното решение за неправилно, а депозираната против
него въззивна жалба за основателна. Съображенията на съда са следните:
В настоящия случай, БРС правилно е приел, че по делото е безспорно установено
наличието на облигационни правоотношения между страните по описаните в исковата
молба договори за предоставяне на мобилни услуги, същите са подписани от двете
договарящи страни и не са оспорени в процеса по надлежния ред, като не е оспорено и
предоставянето, респ. ползването на услугите. Ищецът се е позовавал на неизпълнение от
ответника на задълженията му по тези договори и като доказателство е представил 2 бр.
фактури и справка за извършени от ответника частични плащания, които също не са
оспорени по делото по надлежния ред. Обстоятелството, че посочените доказателства са
едностранно издадени от ищеца, респ. неподписани от ответника не обосновава по никакъв
начин тяхната непригодност да установят твърдените в исковата молба обстоятелства, нито
извод, че същите не могат да се ползват с материална доказателствена сила, щом като
договорното правоотношение и предоставените по него услуги не са оспорени от ответната
страна, още повече, че в случая се претендират месечни абонаментни такси. Тук е
необходимо да се отбележи, че уговорения размер на месечните абонаметни такси се дължи
от абоната за срока на договора, независимо дали същият ползва услугите по него, поради
което дължи уговорената месечна абонаментна цена за избрания от него абонаментен пакет,
на базата на ежемесечно отчитане и издаване на ежемесечни фактури. В договорите изрично
е записано (в т.5), че на абоната са предоставени по един брой СИМ карта, като
изпълнението им от страна на ищеца не е оспорено от особения представител на ответника с
отговора на исковата молба, а този въпрос е повдигнат служебно от съда, което е
4
недопустимо при действащия ГПК. Поради това, настоящата инстанция намира за
основателни доводите на въззивника, че предоставянето на СИМ картите на Д.,
удостоверено с подписването на договорите от него, установява, че операторът е изпълнил
задължението си до осигури на ответника достъп до мобилната си мрежа и да ползва
договорените мобилни услуги. В този смисъл, въззивният съд намира, че БРС неправилно е
отхвърлил исковата претенция, приемайки, че не можело да се направи обоснован извод за
предоставянето на мобилните услуги и за осигуряването на достъп до мобилната мрежа на
оператора за процесния период.
Съгласно сключените договори за мобилни услуги и уговореното в т.27 от Общите
условия, за които ответникът е удостоверил с подписа си върху договорите, че са тяхна
неразделна част, абонатът се е задължил да заплаща стойността на предоставените му услуги
и дължимите месечни такси в срок не по-късно от 18 дни след издаване на фактурата за
плащане на посочената в нея сума, която се издава до 10-то число на месеца. За
предоставените услуги ищецът претендира стойността на неплатени месечни абонаментни
такси в общ размер от 139.61 лв., съгласно издадени на 10.05.2017 г. и 10.06.2017 г.
фактури, за отчетен период 10.04.2017 г. – 09.06.2017 г., които също не са оспорени от
ответника в писмения отговор. В тази връзка е без значение за дължимостта на сумата
обстоятелството, че фактурите не са подписани от получателя, доколкото в чл.114 ЗСч не е
предвиден като задължителен реквизит подпис на страните, поради което изложените в този
смисъл доводи от особения представител на въззиваемия са неоснователни. Видно е, че
представените фактури съдържат подробни данни за общото потребление за съответния
номер и за стойността на услугите, като претендираната с исковата молба сума е формирана
от сбора на дължимите абонаментни такси по трите договора за отчетния период 10.04.2017
г. – 09.06.2017 г., които се дължат ежемесечно, независимо от потреблението на ответника
(чл.23 от ОУ). По втория от договорите се твърди, че са извършвани плащания от страна на
ответника в процесния период, което твърдение също не е било оспорено от него, а това е
индиция, че ищецът е предоставил на абоната уговорените мобилни услуги. Ето защо,
въззивният съд намира за неправилен извода на първата инстанция, че ищецът не е доказал,
че услуги, за които са начислени абонаментните такси по всеки от договорите, са реално
потребени.
Ответникът, който носи доказателствената тежест да докаже погасяване на
задължението си, не е ангажирал доказателства, че е платил дължимите за процесния период
абонаменти такси по сключените договори в уговорения размер според избрания
абонаментен план. Ето защо, същият дължи на ищеца сумата от общо 139.61 лв. – неплатени
абонаментни такси и стойност на предоставени услуги по договорите за мобилни услуги от
21.03.2016, 15.04.2016 и 10.01.2017 г. за предпочетени номера съответно ++359*********,
++359********* и ++359*********. При това положение, искът за установяване вземанията на
ищеца за тази сума е основателен и следва да бъде уважен, ведно с акцесорния иск за
законната лихва върху главница, считано от подаване на заявлението на 30.09.2019 г. до
окончателното й плащане.
5
С оглед изложените съображения и поради несъвпадане изводите на въззивната
инстанция с тези на районния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено като
неправилно и вместо него предявените исковете следва да бъдат уважени в претендираните
размери.
При този изпод на делото направеното от въззивника искане по чл.78, ал.1 ГПК е
основателно, като на същия следва да му се присъдят направените разноски за двете
инстанции и направените такива в заповедното производство, в общ размер от 1695 лв.,
съгласно представения списък за разноски и договори за правна помощ (385 лв. – в
заповедното производство, 725 лв. в исковото производство пред БРС и 585 лв. – във
въззивното производство пред БОС).
Тъй като въззиваемият Д. СТ. Д. е представляван в настоящия процес от назначен от
съда особен представител адв.Мария Илчева-Тодорова, на адвоката следва да се определи
възнаграждение за осъщественото процесуално представителство в размер на 150 лв., което
следва да бъде заплатено от внесения от въззивното дружество депозит.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260103/20.01.2021 г., постановено по гр.д.№ 1899/2020 г. по
описа на РС-Бургас, с което са отхвърлени исковете на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК
*********, предявени против Д. СТ. Д. от гр.***, ул.***, ЕГН **********, за установяване,
че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от 139.61 лв. – сбор от неплатени
абонаментни такси и използвани услуги за периода от 10.04.2017 г. до 09.06.2017 г.,
дължими по договори за мобилни услуги с предпочетени номера ++359*********,
++359********* и ++359*********, сключени между страните на 21.03.2016 г., 15.04.2016 г. и
10.01.2017 г., ведно със законната лихва върху сборната главница, считано от 30.09.2019 г.
до окончателното й изплащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 8074/2019 г. по описа на БРС,
КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че Д. СТ. Д. от гр.***, ул.***, ЕГН **********,
дължи на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление
гр.София, ж.к.“Младост 4“, Бизнес парк София, сгр.6, сумата от 139.61 лв. – главница,
представляваща сбор от неплатени абонаментни такси и използвани услуги за периода от
10.04.2017 г. до 09.06.2017 г., дължими по договори за мобилни услуги с предпочетени
номера ++359*********, ++359********* и ++359*********, сключени между страните на
21.03.2016 г., 15.04.2016 г. и 10.01.2017 г., съгласно издадени фактура №
**********/10.05.2017 г. и фактура № **********/10.06.2017 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 30.09.2019 г. до окончателното й изплащане, за което вземане
6
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с № 3598/01.10.2019 г. по ч.гр.д.№
8074/2019 г. по описа на БРС.
ОСЪЖДА Д. СТ. Д. от гр.***, ул.***, ЕГН **********, да заплати на „Теленор
България“ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.София, ж.к.“Младост
4“, Бизнес парк София, сгр.6, сумата от 1695 лв. – направените разноски в заповедното и в
исковото производство пред БРС и БОС.
ОПРЕДЕЛЯ на адв.Мария Илчева-Тодорова от АК – гр.Бургас, назначена за
особен представител на въззиваемия-ответник Д. СТ. Д. по реда на чл.47, ал.6 ГПК,
възнаграждение в размер на 150 лв. за процесуално представителство във въззивното
производство. ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕТО да се изплати от внесения по делото депозит.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7