Р Е
Ш Е Н
И Е N
132
гр.
Сливен, 01.07.2020 г.
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в открито заседание на първи
юли през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН
САНДУЛОВ
мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Пенка Спасова, като
разгледа докладваното от Надежда
Янакиева въз.гр. д. N 294 по описа за 2020 год., за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се развива по
чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно
решение № 49/21.02.2020г. по гр.д. № 1294/19г. на НзРС,
с което е признато за установено между страните, че вземането на „Теленор България” ЕАД, гр.София срещу К.Я.К. за сумата 686, 19 лв.,
представляваща неплатени месечни абонаментни такси, използвани продукти и
услуги, и неустойка по договора за мобилни услуги и договор за лизинг, за което
е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 558/19г. на НзРС,
заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК – 24.04.19г., до окончателното изплащане,
съществува и са присъдени разноски за заповедното и исковото производство.
Въззивникът – ответник в първоинстанционното
производство, обжалва изцяло цитираното решение на НзРС
чрез особен процесуален представител по чл. 47 ал. 6 от ГПК, като твърди, че то
е незаконосъобразно, неправилно и необосновано, постановено в противоречие със
събраните доказателства. Заявява, че не са представени доказателства за
ползването на услугите, посочени в договорите за молибни
услуги. Представените договори за лизинг са с липсващи реквизити – няма дати на
месечните вноски, няма доказателство за предаването и ползването от него на
устройството. Въззивникът твърди още, че липсва
писмено предупреждение за едностранно прекратяване на договора от страна на
оператора. Представените фактури не са подписани от ответника и не могат да
установят по несъмнен начин, че визираното задължение съществува, а част от тях
имат неясно съдържание. на последно място въззивникът
се оплаква, че клаузата за нейстойка е нищожна като
противоречаща на добрите нрави, тъй като води до неоснователно обогатяване на мобилния
оператор, понеже той ще получи имуществена облага по прекратения договор в
същия размер, какъвто би получил ако договорът не беше прекратен, но без да
предоставя ползването на услугите.
С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло като неправилно атакуваното
решение и постанови ново, с което отхвърли предявените искове като
неоснователни.
Няма направени нови доказателствени искания за въззивната
фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала
писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като
неоснователна и иска потвърждаване на обжалваното решение като правилно и
законосъобразно. Развива подробни доводи, с които последователно оборва всички релевирани с въззивната жалба
оплаквания, заявява, че представените доказателства са годни и установяващи
твърденията му. Поради това моли въззивната жалба да
бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено.
Претендира разноски за тази
инстанция. Възразява за прекомерност на претендирания
хонорар на особения представител и иска намаляване под установения минимум.
Няма направени нови доказателствени или
други процесуални искания.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът,
редовно призован, не се явява лично, за него се явява особен процесуален
представител по чл. 47 ал. 6 от ГПК, който поддържа въззивната
жалба, оспорва отговора и иска отмяна на обжалваното решение на НзРС и постановяване на ново, с което исковете бъдат
отхвърлени.
В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява
процесуален представител по закон, подадено е писмено становище от процесуален
представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, поддържа отговора, иска потвърждаване на
атакувания съдебен акт, претендира разноски за тази инстанция, представя списък.
Въззивният съд намира въззивната
жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261
от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ
интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред РС доказателства, намира,
че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че
формираната от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна, поради
което препраща мотивите си към нея. Освен това споделя и правните му изводи,
които са обосновани и намират опора в материалноправните
норми, приложими към настоящия спор.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Предявеният установителен иск има за предмет установяване на парично
задължение на ответника към ищеца, чийто размер и основание следва да бъдат
идентични с тези по заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК. Ищецът претендира, че му се дължи сумата 686, 19 лв., представляваща сбор от конкретно описани по размер
задължения за неплатени абонаметни такси и използвани
услуги по договори за мобилни услуги за предпочетени номера, лизингови вноски
за предпочетени номера по сключени договори за лизинг и неустойка по договори за
мобилни услуги за предпочетени номера, заедно с обезщетение за забава в размер
на законовата лихва от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, и 350 лв.
разноски по заповедното производство.
Въззивният съд счита, че е извън всякакво
съмнение, че между страните са били сключени два договора за предоставяне на
мобилни услуги за предпочетени номера и два договора за лизинг към тях за
предпочетени номера. Правата и задълженията по договорите са описани в тях,
както и в общите условия на мобилния оператор по договора за мобилни телефонни
услуги и по договора за лизинг, с които ответникът е бил запознат, подписал се
е за това и те са станали неразделна част от съглашенията.
Неоснователно е първото
оплакване на въззивника – че липсвало доказателство
за предоставянето на услугите. В представените като писмени доказателствени
средства фактури е описано потреблението за периода по вид, количество,
стойност. Те не са оспорени своевременно и съдът приема, че не е оборена
материалната им доказателствена сила. Правата и
задълженията на всяка от страните произтича от договорната връзка, чието
валидно съществуване съдът приема за непререкаемо
доказано, тъй като представените диспозитивни писмени
документи, носещи подписите на страните, не са оспорени относно тяхната
автентичност. В този смисъл е неоснователно и възражението относно липсата на
доказателство за предоставяне на устройствата, предмет на договорите за лизинг
– в съдържанието на последните е отбелязано, че те са получени от лицето и с
подписа си то е удостоверило верността на това изявление. Що се отнася до
възражението за липсващи реквизити на последния – непосочени дати на вноските –
то също е несъстоятелно. Това не представлява задължителен елемент от договора
и не представлява порок, водещ до неговата недействителност. На следващо място
съдът не може да сподели и довода, касателно липсата
на писмено предупреждение от страна на мобилния оператор за едностранно
прекратяване на договорите – на 20.02.17г. му е отправена писмена покана за
доброволно плащане, в която са описани по вид и цена услугите, които не са
заплатени своевременно, клиентът се предупреждава, че в противен случай ще
бъдат прекратени всички договори, което ще породи и задължение за неустойка. Същата
се счита получена при условията на фингирано
връчване, доколкото страните са уговорили, че адресът за кореспонденция е този,
посочен от лицето в договора и неоткриването му на него не е пречка за
уведомяването му. Неоснователно е и възражението, че представените фактури не
носели подписа на ответника – тези счетоводни документи не представляват по
правния си характер нито договор, нито разписка и не е необходимо да са
подписани от задълженото с тях лице, тъй като те само констатират неговото
задължение, а не го създават. Както бе
посочено – в тях подробно е отразена разбираема информация относно клиента,
услугата, периода, количеството, единичната цена и общата стойност, които
кореспондират с уговореното в договорите.
Ищецът не разполага с друг
вид доказателствени средства за същите обстоятелства,
които да имат по-голяма доказателствена тежест.
Представените от него писмени документи са годни и допустими такива, и макар да
са съставени от дружеството, това е извършено по законоустановен
ред, поради което те служат за доказване на твърдените от него факти. Ето защо
съдът ги цени сами по себе си, като носители на информация относно правнозначимите факти. С оглед това въззивният
съд счита, че начисляването е точно и е отразено надлежно в представените
заверени копия от издадените фактури за периода. Оплакването, свързано с нищожност
на клаузата за неустойка, а оттам – и за недължимост
на същата, е неоснователно. Уговорената неустойка е свързана с неизпълнението
на договорните задължения и има за предназначение да мотивира страната да престира редовно, както и в противен случай - да обезщети
доставчика на услугата. Начинът на формиране размера на обезщетението за
вредата от неизпълнението, която да не се доказва самостоятелно, е уговорен
като сбор от оставащите абонаментни такси. Дори да се приеме, че така уговорен,
той е прекомерен /тъй като зависи от дължината на периода, който би се формирал
при осъществяване на предпоставката – предсрочно прекратяване на договора/ - то
в такъв случай съдът може да намали размера на неустойката, без това да повлече
нищожност на цялата неустоечна уговорка. Така
обезщетение в размер на три месечни вноски не се явява прекомерно, а в случая е
видно, че именно в такъв размер се претендира неустойката.
Някакви други правоизключващи, правопогасяващи
или правопрепятстващи възражения, включително за
извършени плащания, ответната страна не е правила нито с отговора на исковата
молба, нито с въззивната жалба, поради което
настоящият състав счита, че всички описани в заявлението, съответно – в
исковата молба суми, се дължат в пълния заявен размер, съответстващ на този, за
който е издадена заповедта за изпълнение, заедно с обезщетение за забава в
размер на законовата лихва.
Така установителните
искове се явяват изцяло основателни и доказани, както и по отношение на дължимостта на сумата, представляваща направени разноски по
заповедното производство в размер на 385 лв., поради което следва да бъдат
изцяло уважени.
Ето защо, щом правните
изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба
се явява неоснователна и не следва да се уважава, а първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено, включително относно разноските.
С оглед изхода на процеса
отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са
направени, и заплати тези на въззиваемата страна в
размер на 100 лв. за особен представител
по чл. 47 ал. 6 от ГПК. Не са представени надлежни доказателства относно други,
действително направени от страната разноски във въззивното
производство, поради което такива не следва да бъдат присъждани. Разноските по
заповедното и първоинстанционното исково производдство са присъдени с решението на НзРС.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно
решение № 49/21.02.2020г. по гр.д. № 1294/19г. на НзРС.
ОСЪЖДА
К.Я.К. да заплати „Теленор България” ЕАД, гр.София направените
разноски по делото за въззивното производство в
размер на 100 лв.
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: