№ 226
гр. София, 05.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иво Д.
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Валентина Игн. Колева
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно търговско дело
№ 20221001000072 по описа за 2022 година
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба на М.
Й. М., чрез мл.адвокат Б.Б. и адв.Д.Д. – и двамата от АК Видин насочена против Решение №
64/25.10.2021 г., постановено по гр.д. № 205/2021 г. по описа на ОС Видин, с което е
отхвърлен предявеният от въззивника против „Банка ДСК“ЕАД иск с правно основание
чл.26, ал.1 ЗЗД за прогласяване на договора за ипотечен кредит, сключен между страните по
делото на 12.08.2008 г., за нищожен.
Поддържа се в жалбата, че първоинстанционното решение е неправилно, като
постановено при нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващи се в неправилна
преценка на приобщените по делото доказателства, довело и до неправилно приложение на
материалния закон, в нормата му на чл.26, ал.1 и ал.4 ЗЗД, както и за необоснованост, за
всяко едно от които се развиват подробни доводи.
Във връзка с тях като правен резултат се иска отмяна на решението на ОС Видин и по
същество уважаване на предявения иск.
В отговора по въззивната жалба насрещната страна поддържа неоснователност на
същата и правилност на обжалвания съдебен акт.
Софийският апелативен съд в решаващия състав, в изпълнение на правомощията си
по чл.269 ГПК след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на
първоинстанционното решение и прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, съобразявайки основанията за неправилност срещу първоинстанционния
съдебен акт, посочени във въззивните жалби, приема следното:
Обжалваното решение на ОС Видин е валидно и допустимо, като постановено от
надлежен съдебен състав, в рамките на неговата правораздавателна власт и в съответната
форма, по редовно предявени искове.
1
Разгледани по същество оплакванията за неправилност на същото настоящата
инстанция намира за неоснователни, като за да достигне до този извод съобрази от
фактическа и правна страна следното:
ОС Видин е бил сезиран с предявен установителен иск по чл.26, ал.1, т.1 ЗЗД от М.М.
против „Банка ДСК“ЕАД, с който е поискано прогласяване нищожността на договор за
ипотечен кредит, сключен между страните на 12.08.2008 г.
В обстоятелствената част на исковата молба се е твърдяло, че страните били обвързани
от посочения договор за кредит, но с влязло в сила съдебно решение - № 393/28.10.2019 г.,
допълнено с решение от 07.07.2020 г., постановени по гр.д.№ 260/2019 г. клаузата на чл.7,
изр.първо от този договор била призната за недействителна, поради неравноправност. Т.к. с
тази клауза страните постигнали съгласие за начина на формиране на възнаградителната
лихва, а договорът за банков кредит бил задължително възмезден, т.е. – за предоставената в
заем сума следва да съществува задължение за заплащане на възнаградителна лихва, то се
твърди от ищцата, че нищожността на чл.7, изр.1 от договора сочи на нищожност не само на
посочената клауза, а на целия договор. Последното, защото сключването на договора било
опорочено поради недействителността на клаузата, определяща възнаградителната лихва,
без която сделката не може да бъде сключена.
В отговора по исковата молба ответната страна е оспорила предявения иск, като
неоснователен.
Не е оспорила фактическите твърдения относно обвързаността на страните по делото
от договор за ипотечен кредит, сключен на 12.08.2008 г., при уговорените в него права и
задължения за страните, както и че с влязло в сила съдебно решение на РС Видин клаузата
на чл.7, изр.първо от този договор е призната за неравноправна, респ. – недействителна.
Поддържала е от своя страна, че след като недействителността е засегнала само част
от клаузата, касаеща уговорената възможност банката едностранно да променя едностранно
възнаградителна лихва, чрез промяна на базовия лихвен процент, в останалата си част
клаузата е действителна, обвързвала страните надлежно и не била налице претендираната
нищожност както на цялата клауза, така и на договора.
След самостоятелна преценка на приобщените пред първоинстанционния съд
доказателства решаващият състав приема следното от фактическа и правна страна:
Страните по делото са се обвързали надлежно с договор за ипотечен кредит, сключен
на 12.08.2008 г. в гр.Видин, с който въззиваемата банка, като кредитор, е предоставила на
М.М., като кредитополучател, парична сума в размер на 102 000 лева, със срок на
издължаване 360 месеца, считано от неговото усвояване.
В чл.7, от договора страните са се споразумели, че за предоставения кредит
кредитополучателят ще заплаща на кредитора лихва, формирана от базов лихвен процент за
този вид кредити, определян периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде
намалена с отстъпки, съгласно условия за ползване на преференциален лихвен процент по
програмата ДСК Уют. Конкретизирано е, че към датата на сключване на договора базовия
лихвен процент е 4,69 % стандартна надбавка и е в размер на 3,60 процентни пункта или
лихвения процент по кредита е общо 8,29%.
Страните не спорят и се установява от приобщените писмени доказателства, че
настоящият въззивник и кредитополучател но договора е предявил пред РС Видин
обективно съединени искове за прогласяване недействителността, като неравноправни, на
няколко клаузи от обсъждания договор, както и за връщане на платеното без основание от
него на банката, поради недействителността на същите клаузи, по които е било образувано
гр.д. № 260/2019 г. Същото е приключило с влязло в сила на 11.01.2021 г. Решение
393/28.10.2019 г., допълнено с Решение № 1407/07.07.2020 г., с което за недействителни,
поради нищожността им, са обявени клаузите на чл.7, изр.първо и чл.14 от договора, както и
на т.9.1, т.9.4 и т.25.3 от общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити
на „Банка ДСК“ АД и банката е била осъдена да върне на ищцата сумата от 5 000 лв., като
платени без основание, поради недействителността на посочените клаузи.
В изложените мотиви към решението съдът е приел, че в клаузата на чл.7, изр.първо
от процесния договор за ипотечен кредит не е посочен начин на формулиране на правото за
2
едностранно изменение на лихвата от страна на банката, вкл. не е посочен методът, по
който се извършва тази промяна, поради което и в тази й част клаузата е неравноправна по
смисъла на чл.143, т.12 ЗЗП.
При гореустановеното от фактическа страна въззивната инстанция приема, че
обжалваното първоинстанционно решение не страна от посочените във въззивната жалба
пороци и е правилно – постановено е при спазване на установените съдопроизводствени
правила по събиране и проверка на доказателствата, както и при точно приложение на
относимия материален закон.
ОС Видин е обсъдил по отделно и в съвкупност всички приобщени по делото
доказателства /оплаквания в обратната насока и не са формулирани/, като въз основа на
анализа им е достигнал и до правилния краен правен извод за неоснователност на
предявения иск по реда на чл.26, ал.1, т.1, във вр. с ал.4 ЗЗД.
Изложените мотиви в подкрепа на този извод изцяло се споделят от настоящия
решаващ състав, като за избягване на излишното им приповтаряне се препраща към тях по
реда на чл.272 ГПК.
Във връзка с оплакванията, развити във въззивната жалба, излага и следното:
Несъстоятелно е оплакването, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че
клаузата на чл.7, изр.1 от процесния договор за кредит, регламентиращ начина на
формиране на възнаградителната лихва, е прогласена за нищожна изцяло, а не само частта, с
която е уредена възможността на банката да увеличава лихвата.
Същото не държи сметка както за предмета на предявения иск за прогласяване
нищожността на част от спорната клауза, очертан от самата М.М. в исковата молба, по която
е образувано гр.д. № 260/2019 г. по описа на РС Видин, така и за съдържанието на влязлото
в сила съдебно решение на РС Видин, с което изрично, ясно и недвусмислено е посочено, че
за нищожна, поради неравноправност, се прогласява единствено частта от клаузата на чл.7,
съдържаща се в неговото изречение първо и отнасяща се до уговорената неиндивидуално
възможност в договора за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначалния
съгласуван размер на базовия лихвен процент – така, както е поискано от самата ищца по
спора.
Само по този разрешен въпрос с влязлото в сила съдебно решение е установена сила
на пресъдено нещо между страните по делото.
Съобразно задължителните тълкувателни мотиви в т.2 от ТР № 3 от 22.04.2019 г. на
ВКС по т. д. № 3/2016 г., ОСГТК, обективните предели на силата на пресъдено нещо /СПН/
очертават нейния предмет - правоотношението, чието съществуване или несъществуване е
установено по делото, и субективното материално право, което произтича от него, а
субективните предели - страните по материалното правоотношение, както и лицата, които,
макар и да не са страни, са обвързани от установеното положение.
Белезите, които индивидуализират всяко материално правоотношение и съответно
субективно материално право, представляват обективни предели на СПН, а именно:
юридическите факти, от които спорното право произтича, съдържанието на спорното право
/в какво се състои то/ и неговото правно естество /правна квалификация/. Субективното
материално право не може да бъде установено извън правопораждащите го факти, извън
основанието му. Когато искът е за установяване на факт, обективните предели на СПН
обхващат само съответния факт, а субективните предели - лицата, за които осъществяването
на този факт има правно значение. При исковете за правоотношение, вкл. за парично
вземане, фактите са индивидуализиращи белези, а предмет на установяване са накърненото
субективно материално право и правоотношението, от което то произтича. Силата на
пресъдено нещо на решението, постановено по иска за защита на правото в пълния му обем,
препятства последващото твърдение на ищеца, че вземането му е по-голямо, възражението
на ответника, че то е по-малко, както и последващите твърдения и възражения на ответника,
че вземането се дължи на друго основание, съответно друго материално правоотношение.
Задължението за неоспорване се отнася до всеки елемент на установеното или
отречено от съда спорно право - не само до неговия размер, но и до основанието и правната
му квалификация.
3
Отнесено към настоящия казус горното предпоставя, че по отношение на страните по
настоящето дело е налице пълен идентитет с тези по гр.д. № 260/2019 г. по описа на РС
Видин, и че същите са обвързани от СПН, установена от това решение, но само по
отношение установеното спорно право – нищожността на на чл.7, изр.1 от клаузата на
договора за ипотечен кредит, и то само в частта й, касаеща едностранно предвидената
възможност на банката да променя базовия лихвен процент.
В останалата й част, касаеща уговорката относно начина на формиране на
възнаградителната лихва, определеният като действащ базов лихвен процент към момента
на сключване на договора, както и определеният общо дължим лихвен процент по кредита
към същия момент, клаузата на чл.7 от договора не само е призната от съда за действителна
и обвързваща надлежно страните, но и именно във връзка с тази действителност е бил
уважен е предявения от настоящия въззивник кондикционен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД до
размер на 5 000 лв.
Последната сума е определена като такава, платена без правно основание от
кредитополучателя М. по договора за ипотечен кредит и представляваща разликата за
определения период, формирана между размера на договорената между страните въз основа
на нищожната клауза погасителна вноска в частта за възнаградителната лихва и реално
дължимата се такава, определена от действителната част на клаузата от чл.7, изр.второ от
договора.
Действителността на клаузата в посочената й част изключва приложимостта на чл.26,
ал.4 ЗЗД така, както се поддържа от въззивника, защото няма пречка сделката да се счита
сключена и валидно обвързваща страните и без признатата за нищожна нейна част в чл.7,
изр.първо от договора.
При съобразяване със същата и текстът на чл.7, изр.второ следва, че конкретния размер
на общо дължимия лихвен процент е определен от постигнатото съглашение между
страните като формиращ се от две компоненти – базов лихвен процент и надбавка, чиито
конкретни стойности са изрично посочени в клаузата към момента на сключване на
договора. По този начин размерът на дължимата се от кредитополучателя договорна лихва
не само е определяем, но е и конкретно определен.
Противно на поддържаното клаузата няма декларативен характер, защото изрично и
недвусмислено определя и сочи дължимия се лихвен процент по кредита при сключването
му. Затова и твърденията, че единствената клауза, регламентираща възнаградителната лихва
и нейния начин на формиране е прогласена за нищожна и към момента договора за кредит е
лишен от възнаградителна лихва, са несъответни на установеното по делото.
Както вече се посочи, за нищожна е призната клаузата, касаеща формирането на
възнаградителната лихва единствено в частта й, отнасяща се до едностранно предвидената
възможност на банката да променя базовия лихвен процент. Съдържащото се в тази клауза
съглашение между страните относно начинът на формиране на възнаградителната лихва и
конкретно договорения въз основа на него размер на възнаградителната лихва обаче не се
обхваща от тази нищожност, поради което и няма как да се споделят доводите на
въззивника, че договорът за кредит е лишен от клауза, определяща възнаградителната лихва.
По изложените съображения, като правилно, първоинстанционното решение следва да
се потвърди.
Съобразно изхода от спора пред настоящата инстанция сторените от въззиваемата
страна разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция, каквото
изрично се претендира с отговора по въззивната жалба. Според решаващият състав размерът
на същото, определим по реда на чл.78, ал.8 е в размер на 150 лв.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети
състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 64/25.10.2021 г., постановено по гр.д. № 205/2021 г. по описа
4
на ОС Видин.
ОСЪЖДА М. Й. М. – ЕГН ********** от гр.*** да заплати на „Банка ДСК“ЕАД, ЕИК
********* сумата от 150 лв. - разноски по делото пред въззивната инстанция за
юрисконсултско възнаграждение на процесуалния й представител.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5