№ 235
гр. Сливен, 30.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Мария Кр. Донева
при участието на секретаря Радост Д. Гърдева
като разгледа докладваното от Мария Кр. Донева Въззивно гражданско дело
№ 20252200500311 по описа за 2025 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение № 391/14.05.2025г. по
гр.д. № 921/2023г. на Сливенски районен съд, в частта, с която съдът е приел
за установено, че С. Г. Г. не дължи на „Агенция за събиране на вземанията“
ЕАД сумите по изпълнителен лист от 07.04.2011г. по ч.гр.д. № 2153/2011г., а
именно главница в размер на 615,31 лв., ведно със законна лихва, както и 125
лв. разноски, поради изтекла в негова полза давност. С решението „Агенция за
събиране на вземанията“ ЕАД е осъдена да заплати на С. Г. Г. сумата от 400
лв., представляващи разноски по делото.
Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното
производство-„Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД и с нея се обжалва
първоинстанционното решение само по отношение на един от ищците в
първоинстанционното производство.
В жалбата се твърди, че постановеното решение е неправилно и
незаконосъобразно. Сочи се, че давностният срок не е изтекъл към датата на
предявяване на иска, като същата започва да тече от 26.06.2015г. с оглед ТР №
2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. ОСГТК на ВКС. Поддържа, че предвид
разпоредбата на чл.3, т.2 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение и спирането на давностните срокове, в случая
петгодишната давност изтича на 28.07.2020г. До тази дата са предприемани
действия, прекъсващи давността, а именно на 31.01.2019г., на 09.01.2023г. и на
1
12.01.2023г. В жалбата се твърди и че искането за прилагане на изпълнителен
способ е годно да прекъсне давността дори и ако не е предприето
изпълнително действие по причини, независещи от взискателя, както и че не е
необходимо действието да е дало резултат. Посочено е в жалбата, че
настъпилата перемпция е правно ирелевантна за погасителната давност. На
следващо място сочи, че в случая е налице пасивна солидарност и
удовлетворяването на взискателя чрез осъществяване на отделни
изпълнителни способи с предмет имуществото на единия от длъжниците има
действие и по отношение на всички останали съдлъжници и не е необходимо
да се искат изпълнителни действия спрямо всеки един от тях. С въззивната
жалба се иска отмяна на постановеното от районния съд решение в
обжалваната част и да се постанови друго, с което искът да бъде отхвърлен.
Претендират се разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба, с
който същата се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че постановеното
решение в обжалваната част е правилно. Сочи се, че погасителната давност е
започнала да тече на 12.07.2013г. и е изтекла на 12.07.2018г. Оспорва
извършването на изпълнително действие на 31.01.2019г., като към този
момент давността е и изтекла. Поддържа, че макар престацията да е обща и да
е налице солидарна отговорност, изпълнителните действия спрямо единия
длъжник не обвързват другия длъжник, като общата престация не означава
общо имущество. Моли съдът да отхвърли жалбата и да потвърди решението
в оспорената част. Претендират се разноски.
С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания
за въззивната фаза на производството.
В с.з. въззивника „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, редовно
призован, не се представлява. По делото е постъпила молба от процесуалния
представител на дружеството, с което се моли въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната част. Поддържа, че вземанията
спрямо С. Г. не са погасени по давност, за което излага подробни аргументи,
аналогични на посочените във въззивната жалба. Претендира разноски,
представляващи юрисконсултско възнаграждение и държавна такса. Прави
възражение за прекомерност на насрещното адвокатско възнаграждение.
В с.з. въззиваемият С. Г. Г., редовно призован, се представлява от
процесуален представител по пълномощие адв. Е. М., който оспорва
въззивната жалба като неоснователна и поддържа подадения отговор. Сочи, че
доказателствата по делото не установяват непогасени по давност задължения.
Моли съда да отхвърли жалбата и да потвърди първоинстанционното решение
като правилно. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Окръжен съд-Сливен, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и
2
чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ интерес от обжалването чрез постановилия
атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба и в частта, в която е обжалвано, настоящата инстанция, след
преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че
обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с
материалния закон и задължителната съдебна практика.
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени
отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК.
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предоставя възможност на длъжника в
изпълнителното производство да оспори чрез иск изпълнението, като поиска
установяване на несъществуване на неговото задължение. Искът на длъжника
може да се основава само на факти, настъпили след приключването на
производството, по което е издадено изпълнителното основание, какъвто факт
е изтеклата погасителна давност за вземанията, каквото е наведеното от ищеца
възражение за недължимост на сумите.
За да постанови атакувания акт районният съд е приел, че срещу С. Г. Г.
от образуването на изпълнителното производство едва на 31.01.2019г. са
предприети изпълнителни действия, т.е. при вече погасени по давност
задължения. Този извод е неправилен, поради следните съображения:
По делото не е спорно, че процесните вземания се погасяват с 5-годишна
погасителна давност. Това е така, тъй като са установени с влязла в сила
заповед за изпълнение, която се приравнява като правни последици на влязло
в сила съдебно решение по чл. 117, ал. 2 ЗЗД съгласно практиката на ВКС
/Решение № 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г., I V ГО на ВКС, Решение
№ 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г., IV ГО на ВКС, Определение №
214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV ГО на ВКС и др. /.
Изпълнителният лист от 07.04.2011г., по който е образувано на
11.07.2011г. изп. дело № 931/2011г. по описа на ЧСИ П. Г., преобразувано в
изп. дело № 162/2012г. по описа на ЧСИ Т. Д., а впоследствие в изп. дело №
2173/2012г. при ЧСИ С. Н. и изп. дело № 976/2022г. при ЧСИ Г. Г., е срещу В.
В. Р. и С. Г. Г. като солидарни длъжници.
В Тълкувателно решение № 3/2020 от 28.03.2023г. по тълк. дело №
3/2020г. ОСГТК на ВКС е прието, че докато е траел изпълнителният процес
относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно
решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, изпълнителни
дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече
3
от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/ 1980 г. В т. 3
от Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024г. по тълк. дело № 2/2023г. ОСГТК
на ВКС е разяснено, че давността за тези вземания e започнала да тече от
26.06.2015 г., но само когато са налице двете кумулативно посочени в ППBC
№ 3/18.11.1980 г. предпоставки: да е направено пред държавен орган
надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземане, „което
волеизявление е с не по-малко значение на предявяването на иск или на
възражение в исковия процес”, и изпълнителното производство да е висящо.
Когато преди датата 26 юни 2015 г. е отпаднало второто от посочените две
условия, преустановява се и ефектът на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, което при
действието на ППBC № 3/18.11.1980 г. указва началото на новия давностен
срок. В тези случаи нова давност започва да тече от деня на прекратяването на
изпълнителното дело, до този момент се прилага чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД,
което тълкуване отпада едва с обявяване на тълкувателното решение, с което
постановлението е обявено за загубило сила. При действието на
постановлението на Пленума на ВС, искането на взискателя за извършване на
изпълнителни действия поставя началото на изпълнителния процес и прекъсва
давността, когато изпълнително дело е образувано.
С оглед на възприетото в горепосоченото тълкувателно решение в
случая следва да се отговори на въпроса дали изпълнителното производство с
длъжник С. Г. Г. е перемирано преди 26.06.2015г., като от това ще зависи от
кой момент тече петгодишния давностен срок и по-конкретно дали същият
тече от 2013г., както се твърди в отговора на въззивната жалба, или от
26.06.2015г. с оглед постановките на тълкувателните решения.
За да се даде отговор на този въпрос следва да се съобрази и посоченото
в т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024г. по тълк. дело № 2/2023г.
ОСГТК на ВКС, а именно в случай на множество солидарни длъжници в
изпълнителното производство, образувано срещу тях въз основа на един
изпълнителен лист, изпълнителното производство не може да бъде
прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК само по отношение на тези от
тях, срещу които не е поискано извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години, когато в същия период изпълнителни действия са
предприемани срещу останалите длъжници. За настъпване на перемпцията
трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от
солидарните длъжници в производството.
От това следва, че дали изпълнителното производство е прекратено,
което настъпва по право според утвърдената съдебна практика, зависи от това
дали е искано от взискателя извършване на изпълнителни действия не само
спрямо С. Г. Г., но и спрямо другия длъжник-В. В. Р..
От приложеното изп. дело се установява, че след образуваното на
първото изпълнително производство на 11.07.2011г., на 21.07.2011г. е връчено
запорно съобщение до „Тетбрюле“ ООД върху трудовото възнаграждение на
В. В. Р.. На 01.10.2012г. е подадена молба от взискателя с искане за справка за
4
наличие на трудово правоотношение на С. Г. Г., както и на запор на
вземанията за трудово възнаграждение. На 24.11.2012г. е изпратено запорно
съобщение до „Тетбрюле 2“ ООД. На 01.02.2013г. от страна на „Агенция за
събиране на вземанията“ ООД е поискано от ЧСИ налагането на запор на
трудовото възнаграждение на В. В. Р.. На 04.04.2013г. е подадена молба от
взискателя до ЧСИ да се изпрати напомнително писмо до работодателя на В.
В. Р. за неспазване на запорното съобщение. На 30.04.2013г. е депозирана
молба от „Агенция за събиране на вземанията“ ООД за присъединяване на
кредитора „Кредибул“ ЕАД в полза на който има издаден изпълнителен лист
срещу длъжника В. В. Р.. На 26.08.2013г. е подадена молба от взискателя за
изпращане на напомнително писмо до работодателя на В. В. Р. заради
неспазване на запорното съобщение, а на 22.05.2015г.-молба за изпращане на
напомнително писмо до работодателя на солидарния длъжник по изп. дело
2173/2012г. заради неспазване на запорното съобщение. На 25.08.2015г. е
подадена молба от взискателя с искане за извършване на запор на банкова
сметка на В. В. Р., като на същата дата е издадено запорно съобщение.
Предвид изложеното, въззивният съд намира, че не е налице период от
две години от датата на образуване на изпълнителното производство до
26.06.2015г., в който взискателят да е бездействал.
На първо място, неоснователно е твърдението в отговора на въззивната
жалба, че за периода 11.07.2011г.-11.07.2013г. не са извършвани изпълнителни
действия спрямо въззиваемия и е настъпила перемпция, тъй като на
01.10.2012г. е подадена молба от взискателя с искане не само на справка за
наличие на трудово правоотношение, но и на запор на вземанията за трудово
възнаграждение на С. Г. Г., което е изпълнително действие, прекъсващо
двугодишния срок. Молба за налагане на запор на трудовото възнаграждение
на другия длъжник е депозирана на 01.02.2013г., като са правени и искания за
действия по реализирането на запорите чрез напомнителните писма чрез ЧСИ
до работодателя, на който е връчено запорно съобщение (на 04.04.2013г.,
26.08.2013г., 22.05.2015г.), които също представляват активно поведение от
взискателя и искане за изпълнително действие /в този смисъл Решение № 21
от 11.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 439/2023 г., III г. о., ГК/.
По този начин, към 26.06.2015г. изпълнителното производство е все още
висящо и давността тече от тази дата.
Така, следва да се отговори на въпроса, извършвани ли са изпълнителни
действия спрямо С. Г. Г., годни да прекъснат давността, след 2015г.
От 26.06.2015г. нататък според постановките на тълкувателните
решения давността се прекъсва многократно и нова давност тече от
предприемането на последното по време валидно изпълнително действие,
като прекратяването на изпълнителния процес поначало няма отношение към
прекъсването на погасителната давност и същата се прекъсва от изпълнително
действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция
/т. 10 на ТР № 2/26.03.2015 г. на ОСГТК на ВКС и т. 3 от Тълкувателно
5
решение № 2 от 04.07.2024г. по тълк. дело № 2/2023г. ОСГТК на ВКС/.
Видно от приложеното изпълнително производство и противно на
соченото от въззиваемия, на 11.01.2019г. е поискано от взискателя с молба до
ЧСИ запор на банковите сметки на С. Г. Г., като на 24.01.2019г. е изпратено
запорно съобщение до „Първа Инвестиционна Банка“ АД. Такова е изпратено
и на 06.01.2023г. до „Лемприер Уул“ ЕООД за запор на трудовото
възнаграждение на С. Г.. Следователно до датата на настоящата искова молба
– 28.02.2023 г. процесните вземания срещу въззиваемия не са погасени по
давност, тъй като не е изтекъл приложимият петгодишен давностен срок.
Отделно от това следва да се има предвид и че през 2020 г. с оглед обявеното
извънредно положение и приемането на Закона за мерките и действията по
време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020 г. и
за преодоляване на последиците, давностният срок спира да тече за периода
13.03.2020 г. -13.05.2020 г.
Освен това, дори и да не се вземат предвид предприетите спрямо В. В. Р.
действия, то предвид поисканият на 01.10.2012г. запор на сметките на С. Г. Г.,
изп. производство спрямо него би било перемирано на 02.10.2014г. и от тази
дата би започнал да тече петгодишния давностен срок с оглед т. 3 от
Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024г. по тълк. дело № 2/2023г. ОСГТК
на ВКС. Запор върху негови сметки е поискан на 11.01.2019г., което е преди
изтичане на петгодишния давностен срок.
Предвид изложеното, вземането в полза на въззивника спрямо С. Г. Г. не
е погасено по давност, тъй като след 26.06.2015г., не е изтекъл 5-годишен
давностен срок до датата на подаване на исковата молба без същият да е бил
прекъсван предвид запора от м.01.2019г. и от м.02.2023г. Като е приел, че от
образуването на изпълнителното дело от 2011г. едва на 31.01.2019г. срещу С.
Г. Г. са предприети действия, годни да прекъснат давността, районният съд е
постановил неправилно решение.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено като
неправилно в обжалваната отхвърлителна част, касаеща единият от ищците в
първоинстанционното производство.
В останалата част, в която съдът отхвърля исковата претенция на В. В.
Р., първоинстанционното решение не е обжалвано и като такова е влязло в
сила.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на ответника по първоинстанционното
производство се дължат разноски, като предвид влязлата в сила част от
решението и определеното юрисконсултско възнаграждение от 300 лв., 200 от
които са в тежест на В. В. Р., то С. Г. Г. следва да бъде осъден да заплати
сумата от 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.
По отношение на разноските, направени във въззивното производство, с
оглед изхода на спора по въззивната жалба и основателност на същата, то на
6
въззивника се дължи сумата от 100 лв. юрисконсултско възнаграждение,
определено от съда, както и сумата от 50 лв. държавна такса за въззивната
жалба или общо сумата от 150 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение № 391 от 14.05.2025г.,
постановено по гр.д. № 921/2023г. по описа на Сливенски районен съд, в
обжалваната част, с която е ПРИЕТО ЗА УСТАНОВЕНО, че С. Г. Г. с ЕГН
**********, със съдебен адресат адв. Е. М. не дължи на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК **********, със седалище гр.София и
адрес на управление на дейността -бул.“Д-р Петър Дертлиев“ № 26, офис-
сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, поради погасяване на задълженията му с
изтекла в негова полза давност, сумите по изпълнителен лист от 07.04.2011г.,
издаден от Сливенски районен съд по ч.гр.д.№ 2153/2011г., а именно: главница
в размер 615.31лв., ведно със законната лихва, както и разноски от 125лв. и в
частта, в която „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК ********** е
осъдена да заплати на С. Г. Г. с ЕГН ********** сумата от 400 лв. разноски по
делото
и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от С. Г. Г. с ЕГН
**********, със съдебен адресат адв. Е. М. срещу „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, с ЕИК **********, със седалище гр.София и адрес на
управление на дейността -бул.“Д-р Петър Дертлиев“ № 26, офис-сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4 отрицателен установителен иск с правно основание чл.
439 ГПК за признаване на установено, че С. Г. Г. не дължи на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД сумите по изпълнителен лист от 07.04.2011г.,
издаден от Сливенски районен съд по ч.гр.д.№ 2153/2011г., а именно: главница
в размер 615.31лв., ведно със законната лихва, както и разноски от 125лв.,
поради погасяването им по давност.
ОСЪЖДА С. Г. Г., с ЕГН **********, със съдебен адресат адв. Е. М. да
заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК **********; със
седалище гр.София и адрес на управление на дейността -бул.“Д-р Петър
Дертлиев“ № 26, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 сумата от 100 лв.,
представляваща направени в първоинстанционното производство разноски и
сумата от 150 лв., представляваща направени пред въззивната инстанция
разноски.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
7
Членове:
1._______________________
2._______________________
8