№ 1520
гр. Русе, 29.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Стела Д. Бъчварова
при участието на секретаря М.В.Б.
като разгледа докладваното от Стела Д. Бъчварова Гражданско дело №
20254520102497 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взема предвид:
Производството е с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК.
Ищецът Е. Е. Ю. твърди, че на 11.03.2024 г. сключил договор за
потребителски кредит № ************** с ответното дружество „Кредирект“
ЕООД, по силата на който ответника му е предоставил в заем сумата от 2000
лева при следните условия: погасяване на кредита на 18 месечни вноски,
както следва: 4 по 83,33лв. и 14 месечни вноски по 191,63 лв., с крайна дата на
падежа 11.09.2025г., фиксиран лихвен процент по кредита от 50%, годишен
процент на разходите от 62,85 %. В чл.6 от договора страните договорили
кредитът да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, които трябва
да отговарят на конкретно посочени в договора условия. Твърди, че съгласно
чл. 18 от договора, ако не се предоставело уговореното в чл. 6 от договора
обезпечение в двудневен срок от сключването му или представеното
обезпечение не отговаряло на условията, посочени в договора за кредит,
кредитополучателят дължал на кредитора неустойка в размер на 3812,66 лева.
Заявява, че процесният договор се явява нищожен поради изначална
недействителност, поради нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 ЗПК. В тази
1
връзка заявява, че кредиторът не е изпълнил задължението си да разпише в
съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва
- предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в
договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да
става ясно как се начислява този процент за възнаградителна лихва: дали
върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при
отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок, или по
някакъв друг свободно избран от страните начин и оттук дали вноските са
анюитетни или са намаляващи.
Също така твърди, че разписаният ГПР бил неточен и подвеждащ,
защото в него не била включена скритата под формата на неустойка договорна
лихва, още повече, че разписаният в договора ГПР от 62,85% излизал извън
законоустановените рамки, съгласно чл.19, ал.4 ЗПК. Кредиторът не бил
изпълнил и изискването да посочи кои компоненти формират размерът на
ГПР.
Заявява, че нищожна се явявала неустоечната клауза, която нямала
обезпечителна и обезщетителна функция и оскъпявала скрито кредита.
Заявява, че уговорената възнаградителна лихва била нищожна, като
противоречаща на добрите нрави по см. на чл.26 от ЗЗД, като неравноправна
по см. на чл.143 ЗЗП и като заобикаляща изискванията на ЗПК по см. на чл.21
ЗПК. Договореният фиксиран годишен лихвен процент в размер на 50,00 % се
явявал прекомерно висок, тъй като надвишавал трикратния размер на
законната лихва.Счита размера на договорената лихва за подвеждащ, тъй като
към него следвало да се прибави и уговорената неустойка. Именувайки го
„неустойка“ кредиторът преодолявал забраната на чл. 19, ал.4 от ЗПК.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлявало
невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл.
68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на
чл. 19, ал. 4 ЗПК и не позволявала да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора. Освен това, в процесния договор,
кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности
на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвала обаче ясно разписана
методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои
2
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора
ГПР, което от своя страна нарушавало основното изискване за сключване на
договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК/.
На следващо място счита уговорената възнаградителна лихва за
неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. При сключване на договора
потребителят не можел да прецени обхвата на поетото от него задължение,
тъй като същият бил заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в
размер на 50,00 %.
Предвид, че в случая не била приложима нормата на чл. 26, ал.4 ЗЗД,
нищожността на посочената клауза по договора обуславяла
недействителността на целия договор. Счита, че сключеният между страните
договор за потребителски кредит № ************** /11.03.2024г. следва да
бъде прогласен за нищожен, на осн. чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК, поради противоречие със закона.
Моли съда да постанови решение, с което да приеме за установено в
отношенията между страните, че сключеният между тях договор за
потребителски кредит № ************** /11.03.2024г. е нищожен на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Претендира
разноски.
В рамките на предоставения му срок по чл. 131 от ГПК, ответникът е
депозирал отговор на исковата молба. Оспорва исковата молба като
неоснователна. Не била налице недействителност на процесния договор по
смисъла на ЗПК.
На първо място сочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на
отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор,
доколкото същият може да се прилага и без нея. Настоящият случай бил
такъв. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на
договора за заем, напротив тя самата била договорена между страните, за да
обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Евентуално,
ако неустойката се приемела са нищожна, то същата ще се счита изначално за
неуредена между страните.
Оспорва твърдението, че клаузите в договора били в противоречие с
принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави.
Още преди подписване на договора за заем кредитополучателят бил наясно с
3
всички условия по договора, като сам е избрал параметрите и условията му.
На следващо място заявява, че с клаузата за неустойка не се заобикаляла
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а по отношение на формирането на ГПР били
спазени всички, изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Така, при
нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от
69,00% и ГПР определен в процесния договор в размер на 62,85%, било видно,
че в случая ГПР не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава.
Уговорената неустойка не следвало да бъде включвана в ГПР.
Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
сключване на договора. А в настоящия случай неустойката била уговорена
като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на
главното вземане на кредитодателя след сключване на договора.
На следващо място заявява, че ГПР е сбор от разходите, които
представляват цената за предоставената на потребителя услуга. Съгласно чл.
19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния
процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя,
с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от
задълженията му според договора за кредит“. Неустойката, от своя страна
обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по
сключения договор. Тя представлявала право на изправната страна и подлежи
на договаряне между страните. Разходите, които се включват в ГПР били
такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора.
В настоящия случай неустойката била индивидуално договорена между
страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема – такава би била
дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не
предложи обезпечение на задължението си. В погасителния план ясно и точно
били посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях
представлява лихва и главница към всеки един падеж.
По отношение на действителността на лихвата по договора, заявява, че
тази клауза била индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем
език. В процесния договор лихвата била уговорена като фиксирана за целия
срок и била посочена, както в проценти, така и с цифрова стойност, а частта
лихва във всяка една анюитетна вноска била изрично описана в Погасителния
план. Последният бил неразделна част от Договора и включвал пълна и точна
4
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, както и каква част от вноската представлява главница и
каква лихва. Заявява, че твърденията, че уговореният фиксиран лихвен
процент по договора е в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава
три пъти размера на законната лихва били неправилни и необосновани. На
първо място заявява, че законодателно уреден лимит липсва, а при ясно и
недвусмислено определен лихвен процент за целия срок на договора няма как
да противоречие с добрите нрави. На следващо място заявява, че
възнаградителната лихва е част от ГПР, в същото време в закона е установен
максималният размер на ГПР, който към датата на сключване на договора е
69%. От това следвало, че максималният възможен размер на договорната
лихва е нормативно регулиран, макар и опосредено.
Относно твърдението за заблуждаваща търговска практика, заявява, че
към момента на сключването на договора потребителят е бил уведомен за
всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя. От
договора и от Стандартния европейски формуляр било видно, че преди
сключването и при подписването на договора кредитополучателят е бил
наясно, че ГПР не включва неустойката и, че последната ще се дължи, ако не
се предостави обезпечение на кредита.
По отношение на оспорената неустойка заявява, същата е била
уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не
изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на
кредитора си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или
поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Съгласно чл. 11, т.
18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е
съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие
в правата и задълженията на страните. Процесният договор за потребителски
кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за
сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за желания
от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и
е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл.
да предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли
достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от
договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита,
кредитополучателят е разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото
5
си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил
още със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв
начин от оспорената в настоящото дело неустойка. Счита, че липсва
противоречие на договорната неустойка с добрите нрави, поради изброените
по-горе причини и възможността кредитополучателят да може да въздейства
върху обстоятелствата, водещи до начисляването , респективно върху
цялостното отпадане. Нещо повече, при сключване на процесния договор
кредитополучателят не е предоставил обезпечение, което да гарантира
интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки
изискването за това, а от своя страна кредиторът е направил предварителна
оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в хипотезата на
несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната неустойка, като е
дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова
обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Следвало да се вземе
предвид също, че в практиката на ВКС се приема, че кредиторът има право на
неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която
същата е била уговорена. В този смисъл, когато договорената неустойка е
компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79,
ал. 1 ЗЗД е да иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по
общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна
неустойка.
Заявява, че липсвала и неравноправност по ЗЗП. В тази връзка сочи, че
клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно
описани, като дават на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти
на финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца е била
налице както преди сключване на договора, така и при подписването му. В
Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити били посочени разходите по кредита, размера на
договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена
впоследствие в договора за кредит. В Погасителния план към договора били
изчерпателно посочени компонентите на всяка една възможна вноска, както
при предоставяне на обезпечение, така и в случай че такова не бъде дадено. В
самия договор били посочени условията за предоставяне на обезпечение и
сроковете за това. И лихвата и неустойката били фиксирани и ясно описани в
договора, така че клаузите им нямат нужда от допълнително тълкуване с цел
6
потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава.
Стойността на неустойката е посочена в общ конкретен размер чрез цифрова
стойност, не в процент, предпоставките при които се дължи са точно и
изчерпателно изброени, както и начинът на плащане – срок и размер на всяко
едно отделно плащане до крайния падеж на договора. Предвид това е
изключено ищецът да не е бил предварително наясно с икономическите
последици от сключваните договора за кредит, респективно да е налице
нарушение на чл. 143 ЗЗП.
Заявява, че в периода 2023 г. – 2024 г. ищецът е сключил общо четири
договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение по кредита. Договорите били сключени с
двете дружества - финансови институции от групата на ЕМ ВИ ФАЙНЕНС.
Последното е собственик на „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ********* и
„КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК *********. Очевидно било, че при сключването
на всеки следващ договор потребителят е бил наясно с условията за
предоставяне на обезпечение и за плащането на неустойка, в случай че
обезпечение не бъде осигурено, но въпреки това е изтеглил заемните суми и
се е ползвал от тях. Следователно ищецът бил сключил договорите с
единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите,
а след това заведе искове за недействителност.
Моли съда да отхвърли изцяло предявения иск като неоснователен и
недоказан. Претендира разноски.
В съдебно заседание ищецът не се явява и не се представлява. В писмено
становище на процесуалния представител ищеца адв. Н. М. поддържа
исковата молба, счита, че искът е основателен и доказан. Претендира
направените съдебно-деловодни разноски, съгласно представения списък по
чл.80 от ГПК.
В съдебно заседание ответната страна не се явява и не се представлява. В
писмено становище процесуалния представител оспорва исковата молба и
поддържа депозирания отговор на искова молба. Прави възражение за
прекомерност на претендираните разноски за адвокатски хонорар.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и като
съобрази разпоредбите на закона, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
7
Не се спори между страните, а и от представения по делото Договор за
потребителски кредит № **************, се установява, че на 11.03.2024 г.
между ищеца Е. Е. Ю. и ответното дружество „Кредирект“ ЕООД е сключен
договор за кредит, по силата на който на ищеца е предоставен паричен заем в
размер на 2000,00 лева при следните условия (чл.3, ал.2 от договора за
кредит): 4 вноски от 83,33 лева и 14 вноски по 191,43 лева; фиксиран лихвен
процент в размер на 50,00 %; годишният процент на разходите – 62,85%.
Между страните било уговорено, че заемателят ще върне главницата на 18
месечни вноски, съгласно погасителен план с дата на първо плащане
11.04.2024 г. Страните се споразумели, че общата сума за изплащане от страна
на заемателя ще бъде в общ размер на 3013,34 лв. /главница + лихва/.
В чл. 3, ал. 4 от Договора за потребителски кредит било договорено, че
единственият разход, включен в ГПР е възнаградителната лихва и при
изчисляването му са взети предвид посочените в ал. 2 параметри на общите
разходи по кредита съгласно § 1, т. 1 от ЗПК.
Не е спорно и се установява от договора, че съгласно чл. 6, ал. 1, ищецът
се е задължил да предостави едно от посочените обезпечения: безусловна
банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период
от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща
задължение в размер на общата сума за плащане по договора за кредит,
включваща договорената главница и лихва или поръчителство на едно или две
физически лица, които отговарят кумулативно на посочените в клаузата
условия.
Съгласно чл. 18, ал. 1 от договора при неизпълнение на това задължение
в двудневен срок от сключването на договора ищецът се задължава да плати на
ответника неустойка в размер на 3812,66 лв.
Видно от погасителния план към договора за кредит, че плащането на
неустойката е предвидено още при сключването на договора. Уговорено е
същата да бъде платима като част от всяка месечна погасителна вноска. С
включването на неустойката към задълженията по договора, видно от
погасителния план, дължимата сума за връщане по него от кредитополучателя
възлиза на 6858,00 лева.
Видно от представената разпечатка от софтуерният продукт на ответното
8
дружество, в т. от преддоговорната информация - стандартен европейски
формуляр, било предвидено поръчителство. Посочено било, че поръчителят
трябва да отговаря на условията посочени приложения образец на договор за
потребителски кредит.
Видно от представения по делото стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация неустойката е в размер на 3812,66 лева. В такъв
размер впоследствие била вписана и неустойката в Приложение 2 –
погасителен план към Договор за потребителски кредит №
**************/11.03.2024 г.
Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна, съдът
прави следните изводи от правна страна:
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищцата е потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 от
ЗКИ, поради кое-то, може да отпуска заеми със средства, които не са набавени
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това
обстоятелство определя дружеството като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4
ЗПК. Според чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. В този смисъл процесния договор
попада под уредбата на ЗПК.
При разрешаване на спорния между страните въпрос нищожен ли е
процесния договор № **************/11.03.2024 г., следва да намерят
приложение правилата за действителността на договора за кредит, залегнали в
действащия ЗПК, в глава трета, в който са уредени изискванията за форма и
съдържание на договора и във вр. с чл. 22 от цитирания ЗПК, който определя
кои нарушения на формата и съдържанието на договора водят до извод за
недействителност на същия.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изиск-
ванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2, и чл. 12, ал. 1,т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби
уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите. В
9
случая ищецът твърди, че договорът за заем е нищожен на основание чл. 26,
ал. 1 във вр. чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК.
Императивна норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда, че дого-
ворът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в Приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално
ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
В ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши
потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По
силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя " са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси.
Предвид изложеното, е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
10
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 62,85 %, но от
съдържанието му не може да се направи извод за това по какъв начин е
формиран самият ГПР. С посочването, че ГПР включва единствено
възнаградителната лихва, която е в размер на 50 %, не е ясно какви разходи са
включени в разликата над 50% до посочените 62,85 %.
От друга страна, уговорената с договора неустойка не е за неизпълнение
на същинското задължение на длъжника по договора за заем, а на
допълнително задължение за обезпечаване на изпълнението. Предоставянето
на обезпечение е дейност, която предхожда сключването на договора. Ако
заемодателят прецени, че обезпечение е необходимо, то той следва да изисква
такова предварително или да не сключи договора за заем, а не да начислява
допълнителна неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на
сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението
за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. В случая, по
своето същество, неустойката представлява скрито възнаграждение за
кредитора. Съществено при преценка на валидността на същата е, че се дължи
независимо от своевременното изпълнение на задълженията за главница и
лихва, съобразно уговорения погасителен план. Предвид изложеното, съдът
приема, че така уговорената неустойка по своя характер притежава
санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да
се кумулира със задължението, включително е предвидена като размер от
погасителните вноски, което се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната й функция и противоречи на принципа на
добросъвестността. Обстоятелството, че същата е включена наред с основното
задължение в погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване
на кредита, а както бе казано до скрито възнаграждение, без да е включено в
ГПР.
11
Така, ако бе включена неустойката за непредставяне на обезпечение,
уговорена като част от всяка погасителна вноска съобразно погасителния план
още при сключването на договора, в общия размер на подлежащата на
плащане от потребителя сума, ГПР многократно би надхвърлил предвидения в
чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. В случая бланкетното посочване единствено на
крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие
с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, т. е. липсва яснота какъв е
действителният ГПР по договора за кредит.
В тази насока е и Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС,
девети състав, съгласно което в ГПР следва да бъдат включени всички
разходи, които ще понесе потребителят. Годишен процент на разходите, който
не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността
да определи обхвата на своето задължение. Когато в ГПР отсъстват някои от
предвидените в чл. 3, б. "ж" от Директива 2008/48 разходи, договорът за
кредит следва да се счита за нищожен, което води до връщане само на
главница.
Съдът приема, че действителният ГПР по кредита нарушава
императивната забрана на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Посочването на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се
определи като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
В обобщение може да се посочи, че в конкретния случай е посочен ГПР,
но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за
това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо
повече, предвид предпоставките, при които възниква задължението на
потребителя да заплати „неустойка“, то същото е с характер на сигурен разход
и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР.
Съдът счита, че с оглед приетото за установено по делото и доколкото се
констатира, че в процесния договор за паричен заем е налице несъответствие
между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него
компоненти, то следва да се приеме, че договор за потребителски кредит №
12
**************/11.03.2024 г. е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК,
вр. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото не са спазени изискванията на цитираната
разпоредба.
По изложените съображения, съдът достигна до извод, че процесният
договор за кредит е нищожен поради противоречие със закона. Това е
достатъчно да се уважи предявения иск, като съдът намира, че не е
необходимо да се произнася по направеното възражение на основание чл. 22
от ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК относно договорната лихва.
При този изход на делото, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, на ищеца се
дължат от ответника направените разноски. Съобразно представения списък
по чл.80 от ГПК, същите се претендират в размер на 275,77 лева за държавна
такса и в размер на 982,00 лева за адвокатско възнаграждение.
Ответникът е направил възражение за прекомерност на адвокатския
хонорар, което съдът намира за основателно. Действително, съобразно
приетото в решение от 25.01.2024 г. по дело С438/22 на СЕС и практиката на
ВКС, съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 2004 г.
за възнаграждения за адвокатска работа, която служи за ориентир при
определяне на адвокатското възнаграждение, а е свободен да определи
справедлив размер, в зависимост от вида на спора, правния интерес, вида и
количеството на извършената работа, и преди всичко фактическата и правна
сложност на делото. С оглед изложеното, фактическата и правна сложност на
делото, която не е голяма, цената на иска, приключване на делото в едно
съдебно заседание без разпит на свидетели и изслушване на вещи лица,
обстоятелството, че пълномощника на ищеца е взел становище с писмена
молба, без да се явя в съдебното заседание, и извършените процесуални
действия по събиране на доказателствата, съдът намира, че справедливият
размер на възнаграждението, дължимо за извършената правна защита на
ищеца по делото е 600,00 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, в отношенията между страните по
13
предявения от Е. Е. Ю., ЕГН ********** против „Кредирект“ ЕООД, ЕИК
********* иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че сключеният между
тях договор за потребителски кредит № **************/11.03.2024г. е
нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр.София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5 да заплати на Е.
Е. Ю., ЕГН **********, с адрес гр.Ветово, обл.Русе, ул. „**************“
№5, сумата от 275,77 лева, представляваща разноски за държавна такса и
сумата от 600,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му
на страните пред Русенския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
14