РЕШЕНИЕ
№ 1075
гр. Варна, 24.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Красимир Т. Василев
Деница Славова
при участието на секретаря Славея Н. Янчева
като разгледа докладваното от Деница Славова Въззивно гражданско дело №
20253100501174 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по:
1. въззивна жалба вх. № 26774/24.03.2025г. от С. Н. А., ЕГН
**********, с адрес: гр. В., ул. „К.“ № **, ет. *, ап. ** срещу Решение №
788/06.03.2025г., постановено по гр.д.№ 20233110108805 по описа за 2023г. на
ВРС, 18 състав, В ЧАСТТА, с която съдът:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С. Н. А., ЕГН
**********, с адрес: гр. В., ул. „К.“ № **, ет. *, ап. **, че Държавата,
представлявана от Министъра на З.то и храните, със съдебен адрес: гр. В., ул.
„Д. П.“ № *, ОД „З.“-В., е собственик на поземлен имот с идентификатор ***
по КККР на с. З., общ. В., обл. В., одобрени със Заповед № РД-18-
17/06.03.2015 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение,
засягащо поземления имот от 19.12.2022 г., с адрес: с. З., местност „О.“, с
площ от 3268 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана,
начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м/, номер по предходен
план: ***, съседи: ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, придобит на
1
основание чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ, и ОСЪЖДА С. Н. А., ЕГН **********, да
предаде на Държавата, представлявана от Министъра на З.то и храните,
владението върху гореописания поземлен имот, на основание чл. 108 ЗС,
ОСЪЖДА С. Н. А., ЕГН **********, с адрес: гр. В., ул. „К.“ № **, ет.
*, ап. **, ДА ЗАПЛАТИ на Държавата, представлявана от Министъра на З.то
и храните, със съдебен адрес: гр. В., ул. „Д. П.“ № *, ОД „З.“-Варна, сумата от
600 /шестстотин/ лева – обезщетение за лишаване от ползването на
гореописания имот за периода от 10.01.2023 г. до 10.07.2023 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 10.07.2023 г. до
окончателното изплащане на задължението.
и 2. въззивна жалба вх. № 33081/10.04.2025г. от Държавата,
представлявана от Министъра на З.то и храните, срещу Решение №
788/06.03.2025г., постановено по гр.д.№ 20233110108805 по описа за 2023г. на
ВРС, 18 състав, В ЧАСТТА, с която съдът: ОТХВЪРЛЯ предявения от
Държавата, представлявана от Министъра на З.то и храните, със съдебен
адрес: гр. В., ул. „Д. П.“ № *, ОД „З.“-В., срещу С. Н. А., ЕГН **********, с
адрес: гр. В., ул. „К.“ № **, ет. *, ап. **, иск с правно основание чл. 109 ЗС за
осъждане на ответника да премахне построените в поземлен имот с
идентификатор *** по КККР на с. З., общ. В., обл. В., одобрени със Заповед №
РД-18-17/06.03.2015 г. на Изпълнителния директор на АГКК, сграда и
оранжерия.
Във въззивна жалба вх. № 26774/24.03.2025г. е изложено становище
за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение поради
необоснованост, нарушения на материалния закон и на съществени
съдопроизводствени правила. Сочи се, че изводът на съда, че имотът е
държавна собственост е необоснован. Държавата твърди, че е собственик на
имота по силата на закона - чл. 24 от ЗСПЗЗ. Липсват обаче доказателства, че
имотът е бил държавна собственост преди колективизацията на земята, както
и да е бил включен в блок на ТКЗС, ДЗС или други селскостопански
организации. Предвид на това не са били налице основанията за
възстановяване на собствеността в полза на Държавата. Липсват също така
доказателства, че процесният имот представлява част от имота, възстановен с
Решение № 864/06.03.2002 г. на Поземлена комисия- Варна. След като имотът
не е държавна собственост не съществуват пречки Д. М. Б. да е придобила по
давност правото на собственост. От показанията на свид. Е. Т. и С. Д. се
установява, че Д. М. Б., която е праводател на ответницата С. А., е
упражнявала фактическа власт върху имота в продължение на повече от 10
2
години, като владението й е било непрекъснато, необезпокоявано и явно.
Съдът необосновано е кредитирал показанията на свид. П. Й. и П. Х., тъй като
те нямат преки впечатления за имота преди 2022-2023 г. Като не е обсъдил
всички събрани по делото доказателства поотделно и в съвкупност, съдът е
допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до
необоснованост на решението.
Въззивника моли съда да бъде отменено обжалваното Решение в
поосчената част и да бъдат отхвърлени претенциите на Държавата.
В срок за отговор по чл.263, ал.2 от ГПК въззиваемата страна е
депозирала становище за неоснователност на въззивната жалба.
Противно на твърдяното счита, че от целия събран по делото
доказателствен материал, се установява по безспорен начин, че Държавата е
носител на вещното право на собственост върху спорния имот по силата на
закона /чл.24, ал.1 от ЗСПЗЗ/, в евентуалност на надлежно проведена
реституционна процедура. Още преди колективизацията същия е бил
държавна собственост, такъв е бил по времето на социализма, до влизането в
сила на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, както и
към настоящият момент. Процесният имот не е бил собственост на физическо
лице, както преди колективизацията, така и през целият период след това и
към момента на предявяване на иска, и като такъв е собственост на
Държавата. Земеделските земи, които не подлежат на възстановяване в
хипотезите, изрично посочени в закона, остават държавна собственост - чл.24
от ЗСПЗЗ. Придобиването на правото на собственост върху земите по чл.24,
ал.1 от ЗСПЗЗ от Държавата става по силата на закона. Съдът изцяло е
съобразил приложимите правни норми. Прави се анализ на събраните по
делото доказателства. Към момента на възстановяване на собствеността,
процесният имот е бил земеделска земя (нива) - част от Държавен поземлен
фонд. И щом като оспореният имот е включен в Държавен поземлен фонд, то
на основание чл.24, ал. 7 от ЗСПЗЗ придобиването му по давност е изключено.
Дори и да приемем, че по отношение на имотът е приложима само
предвидената в чл.86 от ЗС норма и действалата до 31.05.1996 г. забрана за
придобиване по давност на имоти държавна и общинска собственост, както и
въведеният с §1, ал.1 от ЗД на ЗС мораториум, за Д. М. Б. (праводател на
ответника) не е изтекъл изискуемият съгласно чл.79 от ЗС десетгодишен
давностен срок. Поддържат твърденията си в молба вх.№ 52010/26.06.2024 г.,
че е налице абсолютна симулация, съответно нищожност на договора за
покупко-продажба, сключен между Д. Б. и С. А.. По иска с правно основание
3
чл. 59, ал. 1 ЗЗД сочи, че обжалваното решение е правилно и обосновано, а във
ВЖ не са изложени каквито и да е доводи за отмяна на съдебния акт.
Моли да бъде оставена без уважение въззивната жалба на другата
страна, като бъде потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната
част.
Във въззивна жалба вх. № 33081/10.04.2025г. се сочи, че обжалваното
първоинстанционно решение е неправилно поради необоснованост,
нарушения на материалния закон и на съществени съдопроизводствени
правила.
Първоинстанционното решение е постановено в противоречие със
задължителните разрешения, дадени в т.3 от Тълкувателно решение №4/2015
от 06.11.2017г. по тълк.дело.№4/2015г. на ОСГК на ВКС.
Първоинстанционният съд, макар и да се е позовал на същото, го е тълкувал
превратно, откъслечно, само отделни негови части и/или го е приложил
неправилно. Цитира съдебна практика. Незаконната постройка в имота на
ищеца, безспорно се явява пречка както за ползването на земята под сградата,
така и за бъдещото застрояване в имота от самия ищец и да ползва в пълен
обем правото си на собственост, тъй като той ще трябва да се съобразява с нея
и/или евентуално да я събори, като направи разходи за това, които не следва да
са в негова тежест, тъй като не той, а ответникът макар и да не е изградил
постройката поддържа това състояние в имота, собственост на ищеца.
Като е приел обратното PC-Варна е постановил неправилен съдебен акт,
който следва да се отмени, а вместо него да се уважи предявения иск по чл.109
от ЗС.
В срок за отговор по чл.263, ал.2 от ГПК въззиваемата страна е
депозирала становище за неоснователност на въззивната жалба. Решението в
тази част е правилно, тъй като е обосновано и не са допуснати нарушения на
материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила.
Моли да бъде оставена без уважение въззивната жалба на другата
страна, като бъде потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната
част.
При преценката си по реда на чл.269 от ГПК въззивният съд
констатира следното:
Производството по делото е образувано по предявени от държавата, чрез
министъра на З.то и храните, срещу С. Н. А. обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 108 ЗС, чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 109 ЗС.
4
Ищецът заявява, че държавата е собственик на поземлен имот с
идентификатор *** по КККР на с. З., общ. В., обл. В., одобрени със Заповед №
РД-18-17/06.03.2015 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно
изменение, засягащо поземления имот от 19.12.2022 г., с адрес: с. З., местност
„О.“, с площ от 3268 кв. м., трайно предназначение на територията:
урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м/, номер
по предходен план: ***, съседи: ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, който е
придобила по силата на закона /ex lege/, а в условията на евентуалност – по
реституция.
В исковата молба са наведени доводи, че държавата е придобила
собствеността върху процесния имот по силата на закона и за същия е
съставен Акт за частна държавна собственост № 10518 от 19.12.2022 г.
Ищецът се позова на предвиденото в чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ придобивно
основание.
В условията на евентуалност поддържа, че държавата се легитимира
като собственик на имота по реституция. Излага, че последният е заявен за
възстановяване по заявление вх. № 60241/04.08.1992 г. на ПК-Варна и с
Решение № 864/06.03.2002 г. на ПК-Варна е признат за възстановяване. Сочи,
че по силата на влязла в сила Заповед № 1038/21.09.2001 г. на Областния
управител на област Варна е одобрен планът на новообразуваните имоти за
процесната територия. Реституционната процедура е приключила с
издаването на Заповед № 1432/14.06.2002 г. на Кмета на община Варна по §
4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ.
Ищецът поддържа, че в разписните листи за имота не са вписани
ползватели, същият не е изкупен по реда на § 4 и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ нито е
бил заявен за възстановяване от трети лица. Твърди, че на 15.06.2022 г. в
Областна дирекция „З.“-В. постъпило уведомление от директора на Дирекция
„Общинска собственост, икономика и стопански дейности“ при Община
Варна относно подадено от Д. М. Б. заявление за заверка на молба-декларация
и издаване на удостоверение по обстоятелствена проверка за поземлен имот с
идентификатор ***. В отговор ОД „З.“-В. възразила срещу издаването на
удостоверение за обстоятелствена проверка на имота. През м. ноември 2022 г.
в ОД „З.“-В. постъпила информация от СГКК-Варна относно инициирана от Б.
процедура по изменение на КРНИ, засягащо процесния имот, приключила с
вписване на последната като собственик на имота въз основа на издадения в
нейна полза констативен нотариален акт. Във връзка с уведомлението от
Община Варна на 24.06.2022 г. била извърШ. проверка от служители на
5
Областна дирекция „З." - В. относно състоянието и ползването на поземлен
имот с идентификатор ***. На 17.05.2023 г. била извърШ. повторно проверка
в имота. При същите било установено, че имотът е силно захрастен и
затревен, като същият не е заграден от всички страни. Били констатирано
наличието на останки от разруШ. стъклена оранжерия в североизточната част
на имота, както и изоставена метална конструкция в югоизточната му част.
Обосновава правния си интерес от предявените искове с твърдения, че за
гореописания имот в полза на Д. М. Б. е издаден Нотариален акт за
собственост на недвижим имот, придобит по давност № **, том ***. рег.№
****, дело № *** от 2022 г. на нотариус Б. В., рег. № *** на НК. Впоследствие
Б. сключила с ответника С. Н. А. договор за покупко-продажба за същия имот,
обективиран в Нотариален акт № ***, том ***, рег.№ ****, дело № *** от
2022 г. на Нотариус Б. В., рег. № *** на НК.
Твърди, че понастоящем ответницата упражнява фактическа власт върху
имота. Оспорва Д. Б. да е придобила собствеността върху имота, като
поддържа, че в нейна полза не е могла да тече придобивна давност в
процесния период поради мораториума върху придобиване на имоти
държавна и общинска собственост по давност, действал в процесния период.
Позовава се на забраната за придобиване на земя от държавния поземлен
фонд, уредена в чл. 24, ал. 7 ЗСПЗЗ. Наред с това оспорва Б. да е
осъществявала владение върху имота за предвидения в закона 10-годишен
давностен срок. Поддържа, че до снабдяването с констативен нотариален акт
за имота тя не е заявила намерението си да го придобие спрямо действителния
собственик – държавата. Изтъква, че съгласно TP № 11/2013 г. на ВКС, ОСГК
констативният нотариален акт не се ползва с материална доказателствена сила
относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на
собственост. Поради изложеното счита, че и сключената с ответника сделка не
е могла да породи вещно-транслативен ефект. Счита, че С. А. не е могла и да
придобие имота по давност, тъй като от момента на сключване на сделката до
предявяване на исковата молба не е изтекъл предвиденият в закона 5-годишен
давностен срок. Навежда доводи за нищожност на договора за покупко-
продажба, сключен между Д. Б. и С. А., поради абсолютна симулация, като
поддържа, че страните не са желали настъпване на правните последици на
сделката и същата е сключена само с цел ответницата формално да се
легитимира като собственик на имота. В условията на евентуалност поддържа,
че е налице относителна симулация, като договорът за покупко-продажба
прикрива дарение. Във връзка с така наведените доводи твърди, че посочената
6
в нотариалния акт продажна цена е значително под данъчната оценка на имота
и не е действително платена, което счита за индиция за действителната воля на
страните по сделката. Счита, че договорът е нищожен поради противоречие
със закона, а именно – чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ, предвиждащ че министърът на З.то
и храните упражнява правата на собственика за земите от държавния поземлен
фонд. Поддържа, че както Д. Б., така и С. А. са действали със знание за това, че
държавата е собственик на процесния имот.
Ищецът поддържа, че ответницата се е обогатила неоснователно за
негова сметка, като е ползвала процесния имот, поради което дължи
заплащане на обезщетение за лишаване на държавата от ползването на имота в
размер на средния пазарен наем, а именно – 100 лева месечно.
Сочи, че в имота са изградени обекти с трайна конструкция, а именно –
сграда и оранжерия, които препятстват свободното ползване на имота по
предназначение. Твърди, че сградата е построена без необходимите
строителни книжа.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът С. Н. А. е депозирал писмен отговор,
с който оспорва изцяло предявените искове.
Оспорва държавата да е собственик на процесния поземлен имот на
посочените в исковата молба правни основания. Поддържа, че преди
колективизацията имотът не е бил собственост на държавата, а частна
собственост и е бил включен в блок на ТКЗС. Поради изложеното счита, че
имотът не попада в хипотезата на чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ. Оспорва процесният
имот да попада изцяло или частично в имота, описан в Решение №
864/06.03.2002 г. на ПК-Варна и съответно държавата да го е придобила по
реституция. Навежда доводи, че Д. М. Б. е придобила правото на собственост
върху имота по давност въз основа на упражнявано владение, продължило
повече от 10 години преди снабдяването й с констативен нотариален акт.
Сочи, че впоследствие тя й е прехвърлила имота, като оспорва доводите на
ищеца за нищожност на договора за покупко-продажба.
Сочи, че понастоящем не е собственик на имота, тъй като на 28.12.2023
г. /в хода на процеса/ го е прехвърлила на С. Д. Б. чрез договор за покупко-
продажба. Заявява, че след сключване на сделката не тя, а Б. упражнява
фактическа власт върху имота.
Счита за неоснователен иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, тъй като в процесния
период е била собственик на имота.
Като неоснователен оспорва и предявения негаторен иск поради
7
обстоятелството, че държавата не е собственик на имота.
При преценката си по реда на чл.269 от ГПК въззивният съд
намира, че решението е валидно и допустимо.
При преценката си за правилност и законосъобразност на
първоинстанционното решение, съдът приема следното от фактическа и
правна страна:
Настоящата въззивна инстанция счита, че фактическата обстановка по
делото е установена надлежно от първата инстанция и не намира основание да
преповтаря същата.
Предявените по делото искове намират правното си основание в
разпоредбите на чл. 108 от ЗС, чл. 59 от ЗЗД и чл. 109 от ЗС.
По иска с правно основание чл. 108 от ЗС:
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест
ищецът следва да установи правото си на собственост на твърдяното от него
придобивно основание, и факта, че ответникът е във владение на имота. В
тежест на ответника е да установи собствените си противопоставими права на
собственост върху същия имот. Между страните не е спорно, че към момента
на подаване на исковата молба в съда ответникът е във владение на процесния
имот. В хода на процеса С. Н. А. е прехвърлила имота на С. Д. Б. чрез договор
за покупко-продажба, но съгласно чл. 226 ал. 1 от ГПК производството
продължава между първоначалните страни. В този случай осъществяваното от
С. Д. Б. владение се счита за владение на ответната страна.
Като придобивно основание за правото на собственост ищецът сочи
придобиване по силата на закона /като главен иск/ и реституция /като
евентуален/.
Съгласно чл. 77 от ЗС, правото на собственост се придобива чрез правна
сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Именно в чл. 77
от ЗС са въведени видовете придобивни основания, т.е. фактическият състав,
от който може да възникне едно право на собственост за определено лице
върху определен имот.
Съгласно чл. 24 ал. 1 от ЗСПЗЗ, Държавата запазва собствеността си
върху земеделските земи, заварени от този закон, с изключение на земите,
чиято собственост подлежи на възстановяване. Чл. 24 от ЗСПЗЗ не въвежда
ново придобивно основание, доколкото терминът, използван в закона, е
„запазва“, а не „придобива“.
8
Придобивен способ се явява напр. чл. 19 от ЗСПЗЗ, съгласно който, след
влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи
и възстановими стари реални граници земите, останали след възстановяването
на правата на собствениците, „стават“ общинска собственост. Но
процесният имот не е земя по чл. 19 от ЗСПЗЗ, за което липсва спор.
От заключението по съдебно-техническата експертиза става ясно, че за
територията на местност О., където е разположен процесният поземлен имот,
няма изработени стари кадастрални планове. Изработените планове са, както
следва: кадастрален план на ползвателите /съставен към 1999 г./, послужил за
изготвянето на Помощния кадастрален план /ПКП към ПНИ/ и ПНИ на с.о. О.
и КККР на с. З.. Липсват данни имотът да е бил включван в ТКЗС, ДЗС или
други организации. Вещото лице не е установило данни за реституционни
претенции по отношение на имота от частни лица. В списъка на старите
собственици към ПКП имот със стар № *** /в който попада имот с
идентификатор ***/ е записан на Държавен поземлен фонд.
Макар разпоредбата на чл. 24 ал. 1 от ЗСПЗЗ да не включва придобивно
основание, същата изрично сочи, че Държавата „запазва“ собствеността си
върху земеделските земи, заварени от този закон, с изключение на земите,
чиято собственост подлежи на възстановяване. Доколкото безспорно от
изготвената по делото СТЕ се установява, че процесният имот е принадлежал
преди влизане в сила на ЗСПЗЗ на Държавния поземлен фонд, то
придобивното основание на Държавата се явяват нормите на член 15 от
Конституцията на Република България от 18.05.1971 г. и чл. 21 от Закона за
трудовата поземлена собственост (отм.). С оглед горното съдът приема за
доказано, че Държавата Е собственик на процесния имот по силата на закона -
чл. 24 ал. 1 от ЗСПЗЗ във вр. с чл. 21 от ЗАКОНА за трудовата поземлена
собственост (отм.).
Поради уважаване на главната претенция по чл. 108 от ЗС, основана на
твърдения за придобиване на имота по силата на закона, не подлежи на
разглеждане евентуалната, основана на твърдение за придобиване на имота по
реституция. Въпреки това за яснота на Държавата и замесените
административни органи, съдът счита за необходимо да посочи, че
Държавата не може да реституира сама на себе си имоти по реда на ЗСПЗЗ.
На първо място реституция означава „възстановяване“ на отнети преди това
права, а на Държавата никой не й е „отнемал“ права. „Отнемането“ е правено
от Държавата, като отнетите права са били на гражданите или организациите.
На второ място „възстановяването“ е в полза на лицата по чл. 10 от ЗСПЗЗ -
9
собствениците или техните наследници, т.е. физически лица, или на
организации по чл. 28 и чл. 29 от ЗСПЗЗ. Държавата не може да бъде реститут
- лице с възстановени права. Поради това Държавата запазва собствеността
си, по силата на чл. 24 от ЗСПЗЗ /във вр. с чл. 21 от ЗТПС (отм.)/, но не може
да я реституира и да бъде собственик по силата на реституция.
Съгласно чл. 45 ал. 1 от ППЗСПЗЗ Земеделските земи от държавния и
общинския поземлен фонд „се установяват служебно“ от общинските
служби по З.. Съгласно ал. 2 на същия член - в случаите по ал. 1 общинската
служба по З. взема решение по чл. 18ж, ал. 1 или по чл. 27. Макар ал. 2 да
препраща към реда за издаване на реституционно решение, правното действие
на решението не е „реституция“ /възстановяване на права/, а „установяване“
на права, доколкото те съществуват и не се променят по силата на решението.
Решението има установителен, а не конститутивен характер. Поради това с
Решение № 864/06.03.2002 г. на ПК-Варна не е реституиран имота, а служебно
е установено по реда на чл. 45 ал. 1 от ППЗСПЗЗ, че той Е Държавен.
Смисълът на препращането по чл. 45 ал. 2 от ППЗСПЗЗ и издаването на това
решение е очертаване на границите на собствеността.
По възраженията на въззивника за недоказана идентичност на имота,
собственост на Държавата съгласно Решение № 864/06.03.2002 г. на
Поземлена комисия - Варна и процесния имот с идентификатор ***, съдът
намира, че в изготвената по делото СТЕ, същият факт е безспорно установен.
Вещото лице сочи, че процесният имот с идентификатор *** попада в стар
имот ***, а съгласно Решение № 864/06.03.2002 г. на ПК-Варна, стар имот ***
е включен във възстановения имот от 165 дка.
По правата на ответниците:
Ответната страна се позовава на оригинерно придобивно основание -
осъществявано от Д. М. Б. давностно владение, продължило повече от 10
години преди снабдяването й с констативен нотариален акт № **, том ***.
рег.№ ****, дело № *** от 2022 г. на нотариус Б. В., рег. № *** на НК, т.е. за
периода от 2012г. до 2022г. и деривативно придобивно основание - договор за
покупко-продажба за същия имот, обективиран в Нотариален акт № ***, том
***, рег.№ ****, дело № *** от 2022 г. на Нотариус Б. В., рег. № *** на НК,
съгласно който Д. М. Б. е прехвърлила имота на ответника С. Н. А..
Съгласно Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк.
д. № 11/2012 г., ОСГК, докладчик съдията Веселка Марева, нотариалният акт,
с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.
10
587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1
ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на
собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи
документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на
собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да
намира приложение редът на чл. 193 ГПК.
В конкретния случай съдът намира, че оспорващата КНА страна е
доказала оспорването си.
Съдът споделя мотивите на първата инстанция по отношение на
недоказаността на твърдяното владение на Д. М. Б. за периода от 2012г. до
2022г. Анализът на свидетелските показания сочи, че и двамата свидетели на
ответната страна свид. Е. Т. и С. Д. нямат преки впечатления за целия
претендиран период от 2012г. до 2022г. Св. Т. сочи, че Д. Б. „присвоила“ имота
през 2008-2009 г., но не сочи от къде знае този факт, както и по какъв начин тя
е завладяла имота. Не се установява той да е възприел лично „присвояването“.
Отделно от това ответната страна даже не твърди владението да е установено
през 2008-2009 г., както сочи свидетелят. След това Т. посочва, че е посещавал
имота четири-пет пъти, но не сочи в кой период, а после казва, че го е
посещавал три пъти или четири пъти, по веднъж годишно, но последно е
ходил преди 6-7 години. Освен, че няма преки впечатления за целия твърдян
давностен период, той няма впечатления и за осъществяваните от Д. М. Б.
действия - „нямам представа за какво го е ползвала този имот“, „окосяват го и
аз съм помагал да се окоси и приведе горе-долу в някакъв приличен вид“, „не
съм чувал в този имот да са сели нещо“, „Д. Б. не е ходила със сигурност често
в имота, но може би един път месечно, нямам представа“. От анализа на
показанията му става ясно, че свидетелят няма много впечатления, но
доколкото ги има, Д. само понякога /рядко/ е ходила в имота, за да го окоси и
приведе в приличен вид. Св. Д. сочи, че три-четири пъти е ходила в имота, за
да помага и разчиства, заедно с Д.. За последен път миналата година била там.
Не сочи дали са разчиствали имота тогава.
ВРС правилно е кредитирал показанията на свидетелите на ищцовата
страна П. А. Й. и П. Д. Х., макар същите да имат ограничени по време
впечатления, тъй като техните показания са непротиворечиви помежду си и
съответстват на установеното от съдебно-техническата експертиза и
писмените доказателства /заповеди от 24.06.2022 г. и 15.05.2023 г. на
Началника на ОСЗ/. Съгласно показанията и писмените доказателства в имота
през 2022 г. и 2023 г. не са били налице следи от човешка дейност, като имотът
11
е бил обрасъл с трева и храсти. При извършения оглед на място вещото лице
при изготвянето на СТЕ е констатирало, че имотът е с частично
материализирани граници, оградени с телена мрежа закрепена на бетонови
колове, като от западната му част липсва изцяло ограждане. Същият е
запустял и необработван. В него е установена съществуваща метална
постройка, за която по данни от техническата служба на с. З. не са издадени
строителни книжа или удостоверение за търпимост.
От съвкупната преценка на доказателствата се установява, че дори и да е
имало някаква дейност от страна на Д. М. Б. в имота, тя не може да покрие
критериите за осъществявана фактическа власт върху имота. Имотът никога
не е бил ограждан от нея, както и не е бил обработван и не са били сети
каквито и да било култури. Същият е бил няколкократно разчистван, но
спорадичните действия по разчистване не могат да манифестират владение.
Отделно се установява по един несъмнен начин, че имотът е обрасъл /този
факт е установен и от огледа на вещото лице, не само от свидетелите на
ищеца/, което означава липса на грижа за имота в един продължителен период
от време. Липсата на ограждане на имота пък означава липса на власт върху
него, както и липса на манифестиране на намерение за своене.
Владението е сложен фактически състав, който включва в себе си два
елемента - обективен елемент – фактическата власт върху вещта/имота
/„corpus posesionis”/ и субективен елемент – намерението за своене или
„animus posidendi”. Обективният елемент - фактическата власт, има ярко
изразена външна изява. Това означава, че същата следва да бъде надлежно
манифестирана спрямо лицето, срещу което се свои вещта. В случай, че не е
надлежно манифестирана, фактическата власт не е явна. Тя следва да е явна,
за да може да бъде необезпокоявана. Отделно от това следва да бъде и трайна.
В конкретния случай съдът намира, че фактическата власт на Д. М. Б. не
е била надлежно манифестирана в действителността, така че за всички, които
наблюдават имота, да е ясно, че същият принадлежи на посоченото физическо
лице. Осъществяваните в имота фактически действия все още не означават
фактическа власт. В конкретния случай фактическата власт не е била явна и
същата не е била възприета от лицето, спрямо което се свои имота -
Държавата. Същата не е била и трайна, доколкото не се установява в кой
период Д. М. Б. е осъществявала в имота своите фактически действия.
Недоказан се явява и твърдения период на фактическата власт от 2012г. до
2022г. Доколкото липсва доказване на фактическата власт на Д. М. Б., за
намерение за своене не би могло да се говори, тъй като анимус /„animus
12
posidendi”/ не е възможен без корпус /„corpus posesionis”/.
Отделно от това с разпоредбата на чл. 86 ЗС /обн., изв., бр. 92 от
16.11.1951 г., в сила от 17.12.1951 г./, е установена забрана за придобиване на
вещни права на основание давностно владение върху социалистическа
собственост, а от изм. на разпоредбата с ДВ, бр. 31 от 1990 г. - върху вещ,
която е държавна или общинска собственост. По силата на ЗАКОН за
изменение и допълнение на Закона за собствеността, с който е допълнен чл. 86
ЗС, бр. 33 от 1996 г., в сила от 1.06.1996 г., е дадена възможност да се
придобиват вещни права върху вещи частна държавна или общинска
собственост, като се изключва давностене само на вещи публична държавна
или общинска собственост. В последствие обаче поради спиране течението на
давностния срок по отношение на държавни и общински частни имоти,
въведено с мораториума на § 1 от ЗД на ЗС, обн. в ДВ бр. 46/2006 г., в сила от
1.06.2006 г., давност не тече /срокът на мораториума е многократно
удължаван, с прекъсване на действието му по силата на РЕШЕНИЕ № 3 от
24.02.2022 г. на КС по к. д. № 16/2021 г., докладчик съдията Константин
Пенчев/.
Доколкото твърдения давностен период /от 2012г. до 2022г./ обхваща
времето след 2006г., когато вече е бил установен моратотриум срещу
придобиването на вещни права на основание давностно владение върху
държавна собственост, то дори и да е било налице владение в посочения
период, владението не би имало правно значение, тъй като не се зачита при
преценката за наличие на предпоставките на чл. 79 от ЗС.
Предвид изложеното, Д. Б. не е придобила собствеността върху
процесния имот, поради което и сключения между нея и С. А. договор за
покупко-продажба не е породил целения вещно-прехвърлителен ефект.
Ответната страна не е доказала противопоставими на ищеца права, поради
което предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС се явява основателен.
По иска с правно основание чл. 59 от ЗЗД:
За да бъде уважен искът по чл. 59 от ЗЗД, следва да бъде доказан
следният фактически състав: обогатяване на ответника, обедняване на ищеца,
връзка между обедняването и обогатяването, доколкото и двете следва да
бъдат породени от един и същи фактически състав.
В конкретния случай общият фактически състав е една от най-често
срещаните хипотези на неоснователното обогатяване, а именно когато са
налице владение и ползване на една вещ от несобственик и лишаване от
13
владение и ползване на действителния собственик на вещта, т.е.
неоснователно разместване на част от правомощията, формиращи правото на
собственост, а именно правомощието владение и правомощието ползване се
осъществяват от лице, което не е собственик.
В съдебната практика се приема, че ако се установи, че ответникът
ползва имота без правно основание, то отговорността му да обезщети
собственика се изразява в спестен от него наем, който би плащал за ползване
на същия имот, като обедняването на собственика е в същия размер – пазарния
наем за процесния имот, който последният би получил за спорния период.
Приема се още, че когато едно лице ползва чужд имот, без да има правно
основание за това ползване, той лишава собственика от възможността да
ползва имота си, било лично, било чрез трето лице, като извлича доходи от
него. /Решение № 24 от 01.06.2016 г. по гр. д. № 2968 / 2015 г. на Върховен
касационен съд, 4-то гр. отделение /. За успешното реализиране на иска по чл.
59, ал. 1 ЗЗД не е от значение начинът на ползване, респ. неизползването на
вещта, нито дали чрез същата са генерирани приходи от ответника – държател,
а е достатъчно тя да се намира без правно основание във фактическата му
власт, с което е създадена реална възможност за спестяване на наема, който би
плащал за нейното ползване /Решение № 88 от 28.08.2017 г. по т. д. № 834 /
2016 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение./. Ако ответникът не
е реализирал приходи, това е правно ирелевантно за иска по чл. 59 ЗЗД,
доколкото правото на собственика да получи обезщетение за ползите, от които
е бил лишен, не може да бъде поставено в зависимост от волята на лицето,
което държи без основание негова вещ, дали да реализира, или не доходи от
нея. /Решение № 204 от 05.09.2013 г. по търг. д. № 1158 / 2010 г. на Върховен
касационен съд и Определение № 232 от 07.03.2016 г. по гр. д. № 454 / 2016 г.
на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение/.
В конкретния случай е установено по делото, че ищецът се легитимира
като собственик на процесния поземлен имот. ВРС е приел в доклада си за
безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните по
делото, че в периода от 10.01.2023 г. до 10.07.2023 г. С. Н. А. е упражнявала
фактическа власт върху процесния недвижим имот. Установен е и размерът на
средния месечен пазарен наем, който съгласно заключението на съдебно-
оценителната експертиза възлиза на 672 лева. Доколкото предявеният иск за
600лв. е в рамките на тази сума, той следва да бъде изцяло уважен.
По иска с правно основание чл. 109 от ЗС:
14
Съгласно чл. 109 ЗС собственикът може да иска прекратяване на всяко
неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право.
Съгласно ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 4/2015г. на ВКС, ОСКГ,
„негаторният иск е иск за защита на собствеността, но отрицателен, защото
предмет на делото не е нито правото на собственост върху (засегнатия) имот
на ищеца, нито правото на собственост върху (пречещия) имот на ответника.
Правото на собственост върху тези два имота има значение за
основателността на негаторния иск, но те остават вън от предмета на делото
(по тях съдът се произнася само в мотивите на решението като по
преюдициални правоотношения) и по тях не се формира сила на пресъдено
нещо“.
Поради горепосочените съображения за предметния обхват на иска по
чл. 109 от ЗС, правото на собственост на ищеца не подлежи на пълно и главно
доказване, доколкото остава извън предметния обхват на делото. Въпреки това
с уважаването на иска с правно основание чл. 108 от ЗС в настоящия случай е
установено при условията на пълно и главно доказване правото на
собственост на ищеца.
Съгласно т. 3 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 4/2015г. на ВКС, ОСКГ,
за уважаване на иска с правна квалификация чл.109 ЗС е необходимо ищецът
да докаже, че неоснователното действие на ответника МУ ПРЕЧИ ДА
УПРАЖНЯВА СВОЕТО ПРАВО.
В мотивите към ТР е посочено, че съгласно чл.109 ЗС собственикът
може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи
да упражнява своето право. От самия текст на разпоредбата е видно, че двете
задължителни условия за уважаването на иска са: неоснователността на
действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за
собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем.
Ако действията на ответника са основателни, няма да е налице хипотезата на
чл.109 ЗС. Същото ще бъде, ако действията са неоснователни, но не създават
пречки на собственика. Следователно, за уважаването на този иск ВЪВ
ВСИЧКИ СЛУЧАИ е необходимо ищецът да докаже не само че е собственик
на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно
въздействие /действие или бездействие/, но и че това действие или
бездействие на ответника СЪЗДАВА ЗА ИЩЕЦА ПРЕЧКИ за използването на
собствения му имот по-големи от обикновените /чл.50 ЗС/. Преценката за това
кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими,
е конкретна по всяко дело. Начинът, по който се създават пречки и фактът на
15
преченето подлежат на пълно и главно доказване в процеса от ищцовата
страна.
В конкретния случай ищецът навежда твърдение, че неоснователното
действие, извършено от ответника, което му пречи да осъществява
пълноценно правото си на собственост върху процесния поземлен имот е
„изграждането“ и „ползването“ на сграда и оранжерия в имота без строителни
книжа.
По делото не се събраха доказателства, че ответницата С. Н. А. сама или
чрез трето за делото лице е осъществила строителство на сграда и оранжерия
в имота. Действително от СТЕ се установява, че в имота съществува /една/
метална постройка, за която по данни от техническата служба на с. З. не са
издадени строителни книжа или удостоверение за търпимост, но не е
установено в кой период и от кое лице е построена „сградата“. В събраните по
делото доказателства липсва установяване и на факта на ползване на сградата
и оранжерията в имота. Напротив, от доказателствата се установява, че
имотът е запустял и никой не се ползва от него. Съществуващият титул на
собственост /КНА/ не може сам по себе си да обоснове ползване. Доколкото
не е доказано твърдените действия да са извършени от ответника, то, само на
това основание, искът се явява неоснователен.
Съдът намира още, че ищецът не е уточнил и в какво се изразява
преченето на сградата за ползването на имота. Съответно по делото липсва
доказване за осъществено пречене от страна на построената сграда на имота
на ищеца. Съдът намира това за необходимо, доколкото самото естество на
твърдяното от ответника нарушение не попада в обхвата на изключенията, за
които не се изискват доказване на пречене, съгласно мотивите на т. 3 от ТР.
Отделно от това диспозитива на ТР не съдържа изключения, а се сочи, че Е
НЕОБХОДИМО ищецът да докаже, че неоснователното действие на
ответника МУ ПРЕЧИ ДА УПРАЖНЯВА СВОЕТО ПРАВО. В конкретния
случай не става въпрос за осъществяване на строителство към момента в
чужд имот, за да е налице нарушаване на абсолютното право на собственост
на ищеца чрез навлизане в правната му сфера. Няма твърдения и за конкретни
нарушения на строителни или санитарно-хигиенни правила и норми, които са
установени в закона единствено с оглед осигуряване на възможност за
пълноценно ползване на съседните имоти по предназначение или за
запазване на живота и здравето на живеещите в определено населено място
или част от него.
И накрая: Съгласно ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 4/2015г. на ВКС,
16
ОСКГ, негаторният иск предполага съществуването на едно право на
собственост върху (засегнатия) имот /на ищеца/ и едно право на собственост
върху (пречещия) имот /на ответника/ и действия на ответника в неговия си
/пречещ/ имот, които обаче се отразяват по негативен начин върху чуждия
/засегнат/ имот. В конкретния случай липсват два имота - засегнат и пречещ,
за да може да се осъществи валидно състава на чл. 109 от ЗС. В случая се
твърди, че действия, извършени от едно лице - мним собственик /ответника/
засягат правото на собственост на действителния собственик /ищеца/.
Отношенията между двете спорещи страни по отношение на собствеността на
имота са заявени по реда на чл. 108 от ЗС. В случай, че в имота съществува
незаконно построена сграда, то тя по силата на приращението /чл. 92 от ЗС/, е
собственост на собственика на земята и след разрешаване на спора за
собственост за земята с влязло в сила съдебно решение се установява и
действителният собственик на сградата. След този момент собственикът на
земята може валидно да се разпорежда с изградената в имота му незаконна
постройка, като по своя преценка реши какво да предприеме по отношение на
нея - дали да я запази или да я събори. След влизане в сила на съдебното
решение, нито едно друго лице не може да осъществява каквито и да било
действия в собствения му имот, вкл. по отношение на премахване на сградата.
С други думи преченето по смисъла на чл. 109 от ЗС би могло да възникне
времево само след установяване на фактическата власт върху имота от ищеца
по силата на реализацията на правата му по чл. 108 от ЗС. Само тогава може
да бъде осъществено действие, което да смущава вече установената
фактическа власт, т.е. да има фактическо пречене. За минал период /преди
установяване на фактическа власт/ не може да има смущаване на
фактическата власт или ползването на имота като елементи от правото на
собственост, поради което и иск по чл. 109 от ЗС би бил изначално
неоснователен. За миналия период е допустимо да се търси само обезщетение
по чл. 59 от ЗЗД, но не и събаряне на изградени преди това постройки по реда
на чл. 109 от ЗС.
С оглед всичко изложено искът по чл. 109 от ЗС се явява неоснователен.
Предвид съвпадащите крайни изводи на двете инстанции, решението на
ВРС следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода от спора /и двете въззивни жалби се явяват
неоснователни/, платените за въззивното производство държавни такси
остават в тежест на страните така, както са ги сторили. Доколкото заплатеното
17
адвокатско възнаграждение, съответно дължимото юрисконсултско
възнаграждение, са за работа, извърШ. от процесуалния представител както по
изготвяне на въззивна жалба, така и по изготвяне на отговор на въззивната
жалба на насрещната страна, то възнаграждението, което следва да бъде
присъдено е съразмерно съответно на уважената и отхвърлената част от
исковете. С оглед на горното в тежест на С. Н. А. следва да бъдат възложени
2/3 от юрисконсултското възнаграждение, дължимо в полза на Държавата,
което съдът определя на 360 лв., съгласно чл. 25 ал. 1 от НЗПП, т.е. сумата от
240лв., а в тежест на Държавата не следва да бъдат възложени разноски,
доколкото в списъка по чл. 80 от ГПК не е посочено адвокатско
възнаграждение и липсват доказателства за заплатено такова за защита и
съдействие пред въззивната инстанция.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 788/06.03.2025г., постановено по гр.д.№
20233110108805 по описа за 2023г. на ВРС, 18 състав.
ОСЪЖДА С. Н. А., ЕГН **********, с адрес: гр. В., ул. „К.“ № **, ет. *,
ап. **, ДА ЗАПЛАТИ НА Държавата, представлявана от Министъра на З.то и
храните, със съдебен адрес: гр. В., ул. „Д. П.“ № *, ОД „З.“-В., сумата от
240лв. /двеста и четиридесет лева/, представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция съразмерно на уважената част от
исковете, на основание чл.78, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 25 ал. 1 от НЗПП.
РЕШЕНИЕТО в частта по исковете с правно основание чл. 108 и чл.
109 от ЗС подлежи на касационна проверка при условията на чл. 280 от ГПК
пред Върховния касационен съд с касационна жалба, подадена чрез съда,
който е постановил въззивното решение, в едномесечен срок от връчването му
на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
18
2._______________________
19