№ 19457
гр. София, 28.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:.......
при участието на секретаря .......
като разгледа докладваното от ....... Гражданско дело № 20241110128576 по
описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Р. Р. М. срещу ....... и .........
Предявени са обективно съединени искове, както следва:
Главни установителни искове за прогласяване на нищожност на:
1.
1. Договор за паричен заем № ..... от 27.07.2023 г., сключен между ищеца и ......., на
основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 19,
ал. 4 и чл. 22 от Закона за потребителския кредит ЗПК).
2. Договор за предоставяне на гаранция № ..... от 27.07.2023 г., сключен между
ищеца и ........, на основание чл. 26, ал. 1, предл. второ и трето от ЗЗД
(заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави) във връзка с чл. 143, ал.
1 и ал. 2, т. 19, чл. 146 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и чл. 22 от
ЗПК.
Главни осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, предявени
като последица от евентуалното уважаване на установителните искове:
Срещу ....... за връщане на сумата от 267.55 лв., представляваща недължимо платена
възнаградителна лихва.
Срещу ....... за връщане на сумата от 1367.45 лв., представляваща недължимо платено
възнаграждение за гаранция.
1
Евентуален осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, предявен
при условията на отхвърляне на осъдителния иск срещу ....... за сумата от 1367.45 лв.
Срещу ........ за връщане на сумата от 1367.45 лв., представляваща недължимо
платено възнаграждение за гаранция.
Ищецът основава исковете си на твърдения, че двата договора са нищожни, тъй като
представляват единна търговска практика, целяща заобикаляне на закона и в частност на
ограничението за максималния размер на годишния процент на разходите (ГПР), установен
в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че възнаграждението по договора за гаранция по същество е
скрит разход по кредита, който не е включен в изчислението на ГПР, с което потребителят е
въведен в заблуждение. Посочва, че условията за предоставяне на алтернативни обезпечения
(двама поръчители или банкова гаранция) са формулирани по начин, който ги прави
практически неизпълними в тридневния срок, като по този начин ищецът е бил принуден да
сключи договора за гаранция с втория ответник, който е свързано лице с кредитора. Като
последица от нищожността на договорите, претендира връщане на платените суми за лихва
и възнаграждение за гаранция на основание неоснователно обогатяване.
Ответникът ....... оспорва исковете като неоснователни. Твърди, че договорът за заем е
действителен и съдържа всички изискуеми от ЗПК реквизити. ГПР е изчислен коректно към
момента на сключване на договора и не включва възнаграждението по договора за гаранция,
тъй като то не е разход по кредита, а цена на отделна услуга, предоставена от трето лице.
Посочва, че ищецът е имал избор между три вида обезпечения и доброволно е избрал да
сключи договор с дружество-гарант. Оспорва пасивната си материална легитимация по иска
за връщане на възнаграждението за гаранция, твърдейки, че тези суми не са постъпили в
неговия патримониум, а в този на ........, като дружеството е действало само като посредник
за събирането им за удобство на потребителя.
Ответникът ........ също оспорва исковете. Твърди, че сключеният договор е за
поръчителство, а не за гаранция, и е действителен, тъй като дружеството е вписана в
регистъра на БНБ финансова институция. Възнаграждението е получено на валидно правно
основание – срещу поето задължение за обезпечаване на кредита на ищеца. Счита, че
правоотношението с ищеца е самостоятелно и не се влияе от евентуалната недействителност
на договора за заем.
По исковете по чл. 26 от ЗЗД: В тежест на ищеца е да докаже твърдените пороци, водещи
до нищожност на договорите, а именно, че договорените клаузи и търговска практика
противоречат на повелителни норми на закона (ЗПК, ЗЗП) и на добрите нрави.
По исковете по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД: В тежест на ищеца е да докаже факта на плащането на
претендираните суми, а в тежест на ответниците е да докажат, че е налице валидно правно
основание за получаването и задържането им.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, приема за установено от
2
фактическа страна следното:
Безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелства (съгл. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК):
На 27.07.2023 г. между ищеца Р. Р. М. и ответника ....... е сключен Договор за паричен
заем № ......
По силата на договора на ищеца е предоставена заемна сума в размер на 3 000 лв. за
срок от 5 месеца, с договорен фиксиран годишен лихвен процент от 35% и ГПР в
размер на 40.26%.
На същата дата, 27.07.2023 г., между ищеца и ответника ........ е сключен Договор за
предоставяне на гаранция № ......
Двата ответника имат един и същ адрес на управление: .......
Спорни обстоятелства, установени от доказателствата: От приетата по делото съдебно-
счетоводна експертиза (ССчЕ), изготвена от вещото лице Д. В., чието заключение съдът
кредитира като обективно и компетентно дадено, се установява следното:
Ищецът е извършил плащания по договорите на обща стойност 4 630.06 лв.. С тези
плащания са погасени: Главница по договора за заем в пъле н размер – 3 000.00
лв.. Възнаградителна лихва по договора за заем в размер на 262.61 лв. (дължимата към
датата на предсрочно погасяване). Възнаграждение по договора за гаранция в пълен размер
– 1 367.45 лв..
Плащанията за възнаграждението по договора за гаранция са постъпвали при ......., което
ги е осчетоводявало като свое задължение към ......... Впоследствие сумите са
превеждани/прихващани между двете дружества.
Ако възнаграждението по договора за гаранция бъде включено като разход по кредита,
реалният годишен процент на разходите (ГПР) възлиза на 54.34%.
По установителните искове за нищожност:
Съдът намира предявените искове за основателни.
Съгласно дефиницията в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи, включително лихви, комисиони, такси... и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит... включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит... когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита.
В настоящия случай, от съвкупния анализ на доказателствата се налага изводът, че
сключването на договора за гаранция е било на практика задължително условие за усвояване
на кредита. Чл. 4 от Договора за паричен заем изрично задължава заемателя да предостави
обезпечение в срок от три дни. Макар и формално да са предвидени три алтернативи,
условията по първите две (двама поръчители с множество кумулативни изисквания за доход,
трудов договор, кредитна история и липса на задължения; банкова гаранция) са такива, че
изпълнението им в рамките на поставения кратък срок е практически невъзможно за
3
средния потребител, прибягнал до услугите на дружество за бързи кредити. Това по
същество насочва потребителя към единствената реално възможна опция – сключване на
договор с „одобрено от Заемодателя Дружество гарант“.
Фактът, че двете ответни дружества имат еднакъв номер на договорите, еднакъв адрес на
управление, а кредиторът е овластен да събира плащанията за гаранта и дори да погасява
приоритетно задължението към гаранта при недостатъчност на сумите, недвусмислено сочи,
че не става въпрос за две независими сделки, а за едно общо съглашение между свързани
лица, целящо да се прибави допълнително възнаграждение към цената на кредита.
Следователно, възнаграждението за гаранция от 1 367.45 лв. е разход за допълнителна
услуга, чието сключване е било задължително условие за получаване на кредита и като
такъв е следвало да бъде включен в общия разход по кредита и в изчислението на ГПР.
От заключението на ССчЕ се установява, че реалният ГПР, изчислен с включване на този
разход, е 54.34%, което съществено се различава от посочения в договора ГПР от 40.26%.
Това представлява нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
която изисква в договора да бъдат посочени действителният годишен процент на разходите
и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит не съдържа някоя от разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 7-12, той е
недействителен. Посочването на невярен ГПР следва да се приравни на липса на посочване,
тъй като целта на закона – информиране на потребителя за реалната цена на кредита, за да
може да вземе информирано решение – не е постигната.
Съдът на Европейския съюз (СЕС) многократно е постановявал, че основната цел на
директивата за потребителските кредити е да осигури високо ниво на защита на
потребителите и пълна прозрачност на разходите. Ключовият принцип е, че в общия
разход по кредита, въз основа на който се изчислява Годишният процент на разходите
(ГПР), трябва да бъдат включени абсолютно всички разходи, чието заплащане е
задължително условие за получаване на кредита.Няма значение дали този разход се плаща
на самия кредитор или на трето лице (например гарант или застраховател). Ако кредиторът е
направил сключването на тази допълнителна услуга (като гаранция или застраховка
"Живот") задължително за отпускането на кредита, цената на тази услуга трябва да се
включи в изчислението на ГПР. Идеята на ГПР е да даде на потребителя една-единствена,
ясна цифра, която му позволява да сравни реалната цена на различни оферти за кредит. Ако
задължителни разходи се "крият" извън ГПР, целият смисъл на този показател се губи. СЕС
също така изисква всички допускания, използвани за изчисляване на ГПР, да бъдат ясно и
изрично посочени в договора.
Поради изложеното, Договорът за паричен заем № ..... от 27.07.2023 г. е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД във връзка с чл. 22 от ЗПК.
Нищожността на главния договор (за заем) води до нищожност и на акцесорния договор (за
гаранция), тъй като последният не може да съществува без главното задължение, което
обезпечава. Освен това, той е сключен в заобикаляне на закона и в противоречие с добрите
4
нрави, тъй като е част от описаната по-горе схема за необосновано завишаване на разходите
по кредита.
По осъдителните искове по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД:
Тъй като договорите са прогласени за нищожни, всяка страна дължи да върне на другата
това, което е получила по тях.
От ССчЕ се установява, че тази сума е платена от ищеца на ответника ........ Тъй като
основанието за плащането е отпаднало (нищожен договор), искът срещу този ответник е
основателен и следва да бъде уважен за доказания размер от 262.61 лв., ведно със законната
лихва от датата на предявяване на иска.
Установи се, че ищецът е платил тази сума на ......., което е действало като получател на
плащането. Възражението на ответника, че е бил само посредник, е неоснователно. По
силата на чл. 55 от ЗЗД, задължен да върне полученото без основание е този, който го е
получил. В случая това е ......., в чиято фактическа власт са постъпили средствата от ищеца.
Последващите вътрешни разчети между свързаните дружества са неотносими към
правоотношението между ищеца и получателя на сумата. Поради това, искът срещу ....... и за
тази сума е основателен и следва да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва.
С оглед уважаването на главния осъдителен иск срещу първия ответник, евентуалният иск
срещу ........ не следва да бъде разглеждан.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответниците следва да бъдат
осъдени да заплатят на ищеца направените по делото разноски, включващи държавна такса
и адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита.
Възражението на ответниците за прекомерност на адвокатското възнаграждение е
неоснователно, тъй като същото е в рамките на минималните размери, предвидени в
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. по иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД - минимумът според
чл. 7, ал. 2, пр. 2 Наредбата е в размер на 600 лв., като е поискано присъждане на 400 лв., а
по иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е поискана сумата в размер на 700 лв., Минимумът по
наредбата / съгласно чл. 2, ал. 5 и чл. 7, ал. 2, т.1 и т. 2 Наредба/, е в размер на 800 лв.
общо, за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като оново претенцията на
ищовата страна е по малка, поради което възражението следва да се остави без уважение.
Съгласно предсставен от ищцовата страна списък по чл. 8 ГПК, както и доказателства за
реално плащане на разноските, ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца
сумата в размер на както следва: за отвеника по иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД и иска по чл. 55,
ал. 1 ЗЗД - 120.00 лв. държавна такса, 225.00 лв. депозит за вещо лице и 700.00 лв.
адвокатско възнаграждение, а за ........, ЕИК ........, да заплати на Р. Р. М., ЕГН **********,
сумата от 670.00 лв. (шестстотин и седемдесет лева), представляваща направени по делото
разноски, от които 45.00 лв. държавна такса, 225.00 лв. депозит за вещо лице и 400.00 лв.
адвокатско възнаграждение.
С оглед горномто, СРС
5
Воден от горното, Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, във връзка
с чл. 22 от ЗПК, сключения между Р. Р. М., ЕГН **********, и ......., ЕИК ....., Договор за
паричен заем № ..... от 27.07.2023 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, ......., ЕИК ....., да заплати на Р. Р.
М., ЕГН **********, сумата от 262.61 лв. (двеста шестдесет и два лева и шестдесет и една
стотинки), представляваща недължимо платена възнаградителна лихва по нищожен договор,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба –
17.05.2024 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, ......., ЕИК ....., да заплати на Р. Р.
М., ЕГН **********, сумата от 1367.45 лв. (хиляда триста шестдесет и седем лева и
четиридесет и пет стотинки), представляваща недължимо платено възнаграждение за
гаранция по нищожен договор, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
подаване на исковата молба – 17.05.2024 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ......., ЕИК ....., да заплати на Р. Р. М., ЕГН
**********, сумата от 1045.00 лв. (хиляда четиридесет и пет лева), представляваща
направени по делото разноски, от които 120.00 лв. държавна такса, 225.00 лв. депозит за
вещо лице и 700.00 лв. адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ........, ЕИК ........, да заплати на Р. Р. М., ЕГН
**********, сумата от 670.00 лв. (шестстотин и седемдесет лева), представляваща
направени по делото разноски, от които 45.00 лв. държавна такса, 225.00 лв. депозит за вещо
лице и 400.00 лв. адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6