№ 1483
гр. Плевен, 09.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Зорница Д. Димитрова Банкова
при участието на секретаря Станислава Т. Станева
като разгледа докладваното от Зорница Д. Димитрова Банкова Гражданско
дело № 20254430101225 по описа за 2025 година
на основание закона и данните по делото, за да се произнесе, съобрази
следното:
Пред ПлРС е депозирана искова молба от С. П. С., ЕГН **********,
от ****, представлявано от ****, със съдебен адрес ****, със седалище и
адрес на управление в ****, и против ****, със седалище и адрес на
управление в ****, с предявени искове: за прогласяване на нищожността на
договор за паричен заем №4942737/31.10.2023г., сключен между ищцата и
ответника **** и на договор за предоставяне на гаранция
№4942737/31.10.2023г., сключен между ищцата и ответника ****. Ищцата
твърди, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на
35,00% се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата
и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с
изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради
което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Ищцата твърди,
че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да
не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й
определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да
се приеме като максимален размер. Твърди също, че противоречаща на
1
добрите нрави е уговорката, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити
- двукратния размер на законната лихва като посочва съдебна практика в тази
насока. Ищцата посочва, че по аргумент от цитираните решения, при
необезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече
от три пъти законната лихва, а в настоящия случай договорената между
страните лихва в размер на 35% годишно надхвърля повече от три пъти
законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за
норми на поведение, установени в обществото. Ищцата твърди, че договорът
за потребителски кредит нормативно е уреден като възмезден, поради което
нищожността на клаузата за договорна лихва, която е съществен елемент на
договорното съдържание има за юридическа последица изначална
недействителност на кредитната сделка и посочва съдебна практика в тази
насока. Ищцата навежда доводи, че не са спазени и императивните изисквания
на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК в договора за потребителски кредит да е разписан
действителния размер на ГПР. Посочва, че действително приложения в
кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, както и
че ГПР от 40,45% е заблудил потребителя, а използваната заблуждаваща
търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и до
нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл.22 от
ЗПК - нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен
реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК. Ищцата посочва, че уговореното възнаграждение за фирмата -
поръчител, е разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на ГПР, защото оскъпява кредита - чл.19, ал.1 и ал.2 от ЗПК,
което следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в §1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
2
клаузи и условия. Ищцата посочва, че в нарушение на императивните
изисквания на чл.19, ал.1 и ал.2 от ЗПК, кредиторът не е включил в
договорения ГПР от 40,45% разходите, които следва да извърши ищцата за
заплащане на възнаграждение на фирмата-поръчител. Поради невключването
на възнаграждението в посочения в потребителския договор размер на ГПР,
последният не съответства на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на
ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните
представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и
ал.2, т.1 от ЗЗП. Посочва, че с преюдициално заключение по дело С453/10 е
прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се
в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР
представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.
ЗЗП. Твърди също, че посоченият в стандартния европейски формуляр и в
договора размер на ГПР от 40,45% съставлява невярна информация, която е
заблудила потребителката относно действителния размер на разходите, които
тя ще следва да направи по време на действие на договора, като с това
кредиторът недобросъвестно е увредил потребителя, който е сключил
кредитната сделка при планирани разходи в размер на 40,45% ГПР. Твърди, че
при сключване на договора не и е било разяснено по ясен и разбираем начин и
при спазване на изискванията на чл.5 от ЗПК преди сключване на договора
какъв е размера на всички разходи, нито тази информация произтича по
прозрачен за него начин от условията на договора. Ищцата твърди, че
кредиторът не е изпълнил задължението си по чл.5 от ЗПК, тъй като
заблуждаващо е предоставил стандартен европейски формуляр за кредит в
размер на 500 лева с посочен лихвен процент от 35% и ГПР 40,45%, с общ
размер на всички плащания 552,24 лева. Поради това, че кредиторът не е
представил вярна информация, потребителят е бил лишен от възможността да
вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и
възможности дали да сключи кредитната сделка. Неговата неинформираност е
довела до неравнопоставеност в кредитното правоотношение. Ищцата
посочва, че кредиторът е нарушил правата на потребителя, тъй като не е
включил в договора по ясен и разбираем за нея начин действителната стойност
на ГПР. Посочва, че според европейското законодателство разбираемостта не
3
се отнася само формално и граматически до разбираемостта на уговорките, но
и до свеждане до знанието на потребителите на икономическите последици от
поемането на задълженията им и връзката на всяка уговорка с другите
договорни клаузи . Посочвайки невярна стойност на ГПР в размер на 40,45%,
съобразно изведените критерии в дело С 453/10, кредиторът е внесъл
неравновесие в кредитното правоотношение, тъй като потребителят е бил
лишен от възможността да разбере какви са икономическите последици от
поетото от него задължение и по - конкретно какъв е действителния размер на
разходите, които ще направи. Ищцата твърди, че на отделно основание е
нищожен и сключения договор за предоставяне на гаранция от 31.10.2023г. и
уговорката за заплащане на възнаграждение за гарант не е породила правни
последици, поради следните съображения, тъй като поставянето на
изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично
обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в
ЗПК. Твърди, че от чл.8 §1 от Директива 2008/48, следва извод, че преди
сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение
може да включва изготвяне на справка в съответната база данни. Посочва, че
задължението за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от ЗПК.
Посочва, че това преддоговорно задължение да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя има за цел да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност и допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която е да се осигури високо,
адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им. Поради
изложеното клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за
осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на Директивата.
Твърди, че такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията и опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава. Твърди, че възлагането на потребителя да заплаща задължения,
които следва да изпълнява кредитора са в изключителен интерес само на
търговеца и във вреда на потребителя като по-слабата страна в гражданския и
търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил ако
4
кредитодателят действаше добросъвестно. Твърди, че поради изложеното е
изпълнен общия фактически състав на чл.143 от ЗЗП и с оглед на
неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на
договорна уговорка /арг. от т.19 на чл.143 ЗПК/ тази договорка следва да бъде
квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за
потребителя. Твърди също, че договорът за гаранция е с акцесорен характер,
той може да съществува валидно единствено при условие, че съществува
действителен главен дълг. Тъй като договорът за кредит е нищожен и не е
породил правно действие, то и сключения договор за учредяване на
поръчителско правоотношение не е. В заключение моли съда да постанови
решение, с което да прогласи спрямо **** нищожността на договор за
паричен заем№4942737/31.10.2023г. и да прогласи спрямо **** нищожността
и на акцесорния договор за предоставяне на гаранция
№4942737/31.10.2023г.Претендира разноски.
В едномесечния срок по чл.131 от ГПК от *** депозира писмен
отговор.Твърди се, че искът е недопустим поради липса на правен интерес.
Оспорва се и основателността на иска. Претендират се разноски и се прави
възражение за прекомерност на адв.възнаграждение на ищцата.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, съдът приема за установено следното от фактическа
и правна страна:
Не еспорно, че е сключен договор за паричен заем №4942737/31.10.2023г.,
между ищцата и ответника **** и договор за предоставяне на гаранция
№4942737/31.10.2023г., между ищцата и ответника ****.На ищцата е
предоставен кредит в размер на 500,00 лева, при следните условия: срок за
връщане - 6 месечни вноски, всяка по 92,04 лева, при фиксиран ГЛП - 35% и
ГПР - 40,45%, или общ размер на плащанията от 552,24 лева. Съгласно чл.4 от
договора заемателят се е задължил в срок до три дни, считано от датата на
сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: 1.две физически лица - поръчители, които следва да отговорят
на определени изисквания; 2.банкова гаранция с бенефициер заемодателя или
3.одобрено от заемодателя дружество- гарант, което предоставя гаранционни
сделки. Не се спори между страните и се установява от приложения по делото
Договор за предоставяне на гаранция от същата дат. /на л.14 и сл./, че на
5
същата дата между С. П. С. и **** бил сключен договор за предоставяне на
гаранция, по силата на който гарантът се задължил да издаде гаранция за
плащане /за изпълнение на парични задължения/ в полза на **** с цел
гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя по
сключения договор за паричен заем, както и за всички последици от
неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем,
срещу възнаграждение в размер и при условия, отразени в договора - 251,76
лева, платимо на вноски в размер на по 41,96 лева.
От заключението на назначената в хода на съдебното дирене СИЕ се
установява, че в ГПР от 40,45% са включени главница и лихва, без да е
включено възнаграждение за предоставяне на гаранция, а ако същото се
включи в ГПР, същият ще възлезе на 449,68%.
При така установените безспорни обстоятелства се налагат следните
правни изводи:
Сключеният между ищцата С. С. и „Изи Асет Мениджмънт“АД
гр.София договор е потребителски, поради което намира своята
регламентация в ЗПК. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на
чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. Поради това преценката относно действителността на
процесните договор за паричен заем и договор за предоставяне на гаранция
следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с
нормите на приложимия ЗПК, при действието на който са сключени
договорите. По силата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в Приложение № 1 начин. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК,
6
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за
паричен заем е посочен процент на ГПР 40,45%, тоест формално е изпълнено
изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като този размер не надвишава
максималния по чл.19, ал.4 от ЗПК. Посоченият размер обаче, не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а
именно: възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен
от потребителя с ****, което се включва в общите разходи по кредита по
смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК. По силата на §1, т.1 от ДР на ЗПК „Общ
разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия“. Възнаграждението в полза на
гаранта е разход, свързан с предмета на договора за паричен заем, доколкото
касае обезпечение на вземанията по договора. От данните по делото се
установява, че **** е едноличен собственик на капитала на ****, като двете
дружества са с един адрес на управление. Същевременно съгласно чл.3, ал.3
от Договора за предоставяне на гаранция /л.18/ **** е овластено да приема
вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция.
Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на
гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства. В конкретния случай
договорът за предоставяне на гаранция има за цел да обезщети кредитора за
вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което
влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към
доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на
потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна
7
на получените гаранции. Въпреки, че всеки един от представените договори -
този за заем и този за предоставяне на поръчителство - формално
представляват самостоятелни договори, същите следва да се разглеждат като
едно цяло. С оглед изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение
на гаранта за обезпечаване вземанията на **** по процесния договор за
паричен заем отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в
общия разход по заема. От заключението на СИЕ по делото се установи, че
реалният ГПР, при вариант на изчисление, при който в ГПР се включат и
разходите за възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция,
надвишава значително нормативно установения като възлиза в размер на
449,68%. При това положение съдът счита, че макар формално процесният
договор за паричен заем да покрива изискуемите реквизити по чл.11, ал.1 от
ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по
т.10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето - чл.22 от ЗПК. В този смисъл като не е
оповестил действителния ГПР в договора за паричен заем заемодателят е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената
сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за заем на
основание чл.22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл.11, т.10 и
т.11 от ЗПК. Поради това съдът приема, че предявеният иск за обявяване на
недействителността на договор за паричен заем е основателен и следва да
бъде уважен.
По делото се установява, видно от представеният договор за
предоставяне на гаранция , че между ищеца като потребител и ответника ****
като гарант е сключен договор, по силата на който потребителят възлага, а
гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на заемодателя
по Договора за заем - ****, с цел гарантиране изпълнението на всички
8
задължения по договора. Видно от чл.3 договора, потребителят дължи на
гаранта възнаграждение от 251,76 лева, платимо на вноски в размер на по
41,96 лева, заедно с погасителните вноски по заема. Видно от договора,
заемодателят е овластен да приема изпълнението, вместо гаранта. Следва да се
отбележи също, че справка в Търговския регистър сочи, че заемодателят “Изи
Асет Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на гаранта ****,
и двете дружества са с един адрес на управление. Тази свързаност обуславя
извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на
заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по
делото доказателства. При така изложеното съдът прави извод, че
сключването на договор за гаранция с ответника е условие за сключване на
договора за кредит, тъй като осигуряването на поръчители, които да отговарят
на посочените изисквания и предоставянето на банкова гаранция за срок от
три дни е практически невъзможно. Всички тези обстоятелства водят до
извод, че Договорът, сключен между потребителя и ****, и договорът,
сключен между потребителя и ****, се намират във взаимовръзка помежду си
и като система от правоотношения между страните, поради което последиците
от недействителността на клаузата по чл.4 от Договора за кредит, се отразява
и на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на
правоотношенията. Двата договора - за заем и за предоставяне на гаранция,
макар формално да представляват самостоятелни договори, следва да се
разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за
необходимост от предоставяне на обезпечение, сключването на договора за
предоставяне на поръчителство в деня, в който е сключен самият договор за
кредит, както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за
предоставяне на гаранция, ведно с основното задължение по кредита. С оглед
изложеното, съдът приема, че договорът за предоставяне на гаранция,
заобикаля закона и на основание чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП е нищожен, а
предявеният иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД за прогласяване
нищожността му е изцяло основателен, по изложените съображения и
констатирани противоречия със ЗЗП, и следва да бъде уважен.
С оглед обстоятелството, че ищцата е освободена от държавна такса и
предявените от нея искове са основателни, то ответникът **** дължи и следва
да заплати държавна такса в размер на 50лева и половината разноски за
експертиза в размер на 125 лева, а ответникът **** - държавна такса в размер
9
на 50лева и другата половина от разноските за експертиза в размер на 125
лева.
Видно е, че ищцата е представлявана от *** чрез ***, като в договора
за правна помощ е посочено, че ищцата е представлявана на основание чл.38,
ал.1, т.2 от ЗАдв. В представения списък с разноски, *** претендира
възнаграждение в размер на 960,00 лева с ДДС за всеки един от исковете. С
оглед актуалната практика на СЕС съдът има право да определи размера на
адвокатското възнаграждение и без да съобразява посочената наредба като
прецени фактическата и правна сложност на делото. В конкретния случай се
касае за производство без съществена правна и фактическа сложност, същото
е приключило в едно открито съдебно заседание, в което заседание
процесуалният представител на ищцата и адвокат с право на възнаграждение
по чл.38 от ЗА не се е явил. Същият е извършил определена работа по делото,
свързана с исковата молба и с искането за освобождаване на ищцата от
внасянето на държавна такса и разноски по производството. Предвид
гореизложеното възнаграждението следва да се определи в по - нисък размер
от този, претендиран от проц.представител на ищцата, като се постанови
същото да е в размер на 300,00 лева за всеки иск, с ДДС - 360,00 лева или
общо 720лв. Касае се за възнаграждение за адвокат, регистриран по ЗДДС,
като е без значение факта дали възнаграждението е договорено или е
определено по чл.38 ЗАдв.
С оглед изложеното, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл.22 вр. чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП договор за паричен заем
№4942737/31.10.2023г., сключен между С. П. С., ЕГН **********, от ****, и
****, ****, със седалище и адрес на управление в ****, поради противоречие
с нормите на ЗПК и ЗЗП.
ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл.26 от ЗЗД и
чл.143 от ЗЗП договор за предоставяне на гаранция №4942737/31.10.2023г.,
сключен между С. П. С., ЕГН **********, от ****, и ****, със седалище и
адрес на управление в ****, поради противоречие с нормите на ЗЗП и ЗЗД.
10
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 от ГПК ****, ****, със седалище и
адрес на управление в ****, да заплати по сметка на РС Плевен държавна
такса в размер на 50лева, както и разноски за вещо лице в размер на 125лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 от ГПК ****, със седалище и
адрес на управление в ****, да заплати по сметка на РС Плевен държавна
такса в размер на 50лева, както и разноски за вещо лице в размер на 125лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК вр.чл.38, ал.2 от ЗАдв. ****,
****, със седалище и адрес на управление в ****, ДА ЗАПЛАТИ на
Еднолично ****, с адрес **** с ДДС, за предоставена безплатна правна
помощ, изразяваща се в процесуално представителство на ищцата С. П. С. по
делото.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК вр.чл.38, ал.2 от ЗАдв.
****, със седалище и адрес на управление в ****, ДА ЗАПЛАТИ на
Еднолично ****, с адрес **** с ДДС, за предоставена безплатна правна
помощ, изразяваща се в процесуално представителство на ищцата С. П. С. по
делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Плевен в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
11