Решение по дело №14605/2018 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ .........                                                                                   23.07.2019г., гр. София

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на дванадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА

                                                            Мл. съдия БИЛЯНА КОЕВА

 

при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 14605 по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 450112 от 13.07.2018г. по гр.д. № 87077/2017г. Софийски районен съд, 126 състав отхвърлил предявения от „М.“ ЕООД, ЕИК *******, срещу „М.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване на вземане за сумата 1 761.71 лв., представляваща незаплатена част от неустойка за забава, начислена върху сумата 502.73 лв. за периода 11.09.2016г. - 31.08.2017г., заедно със законна лихва за периода от 14.09.2017г. до погасяване. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 119.88 лв., представляваща разноски в заповедното производство.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „М.“ ЕООД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Неправилно първоинстанционният съд приел, че процесната клауза за неустойка противоречи на добрите нрави. Съобразно разясненията, дадени с т. 3 на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. ОСТК на ВКС, неустойката може да се приеме за нищожна само ако единствената й цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й функции, вкл. и санкционната такава, което в случая не било налице. С уговорената неустойка от 1 % на ден върху стойността на дължимата сума за времето на просрочието било санкционирано неизправното поведение на ответника за плащане на наемната цена, а и договореното чрез нея предварително определяне на вредите било насочено към стимулиране на изпълнението по сключения договор. Размерът на неустойката бил пряк резултат от неизпълнението на неизправната страна, което не можело да се разглежда като нарушение на добрите нрави. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката изпълнявала и наказателна функция, особено при търговските сделки, която функция можела да доведе до по-голям размер от неизпълнението. Този размер обаче не можел да обоснове извод, че единствената цел, с която тя е уговорена, излиза извън присъщите на неустойката функции. Изводът на СРС за недоказаност размера на вредите не съответствал на задължителните разяснения с цитираното тълкувателно решение, както и на разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, съгласно която вредите не подлежат на доказване от кредитора. В случая единствената причина, поради която неустойката, уговорена в договора за наем, нараснала значително като цялостен размер, била не неморалното й формулиране в договора, а главно продължителното неизпълнение на длъжника от почти една година. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноските за исковото и за заповедното производство, както и за настоящата инстанция съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззиваемата страна „М.Б.“ ЕООД не е депозирала отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК и не взема становище по жалбата.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:

Съдът е сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 761.71 лв., представляваща незаплатена част от неустойка за забава, начислена върху главница от 502.73 лв. за периода 11.09.2016г. - 31.08.2017г., дължима по договор за наем на автомобил от 29.08.2016г. За сумата е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 64009/2017г. на СРС, 126 състав.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковата сума е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е предявен в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и е допустим.

Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение не е постановено в нарушение на императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено, като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл. 272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:

Не е било спорно, че по силата на договор за наем от 29.08.2016г. ищецът-наемодател предоставил на ответника-наемател ползването на лек автомобил „Форд Фиеста“, рег. № *******, за периода 29.08.2016г. - 10.09.2016г., срещу задължение на наемателя да плати наемна цена в размер на 502.73 лв. В графа „Условия за плащане“ от договора със ситен шрифт е записано „при приключване на наема“, следователно ответникът е следвало да плати наемната цена на 10.09.2016г., а от 11.09.2016г. същият е изпаднал в забава – чл. 84, ал. 1 ЗЗД. В същата графа със същия шрифт е записано: „Неустойка за забава 1 % на ден върху стойността на дължимата и неизплатена вноска за времето на просрочието“. Не се спори, че наемната цена е платена на 06.11.2017г.

          Неустойката представлява предварително уговорено между страните задължение на неизправната страна да заплати на изправната обезщетение за вреди, без да е необходимо те да се доказват. С разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, съгласно която неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, законодателят е уредил две от функциите на неустойката - обезпечителна и обезщетителна. Не съществува спор в съдебната практика и правната доктрина, че като форма на договорна отговорност неустойката има и санкционна функция, която макар и неуредена изрично от закона е допустима, предвид договорната свобода по чл. 9 ЗЗД, в очертаните от законодателя нейни граници. Тази наказателна функция несъмнено намира приложение тогава, когато размерът на неустойката е по-голям от размера на претърпените вреди, но и в тази хипотеза уговорената неустойка следва да е в съответствие с императивните норми на закона и на добрите нрави - морална категория, съпътстваща развитието на обществото на даден негов етап. Именно последните не допускат и използването на договорната неустойка като средство за несправедливо обогатяване на кредитора, един от корективите на което е предвидената от законодателя в чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД възможност за прогласяването й за нищожна.

В този смисъл са и задължителните разяснения, дадени с т. 3 на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, съгласно които нищожна поради накърняване на добрите нрави е всяка неустойка, уговорена от страните извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размера на обезпеченото с неустойката задължение, наличието на други обезпечения на поетото задължение, вида на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /в този смисъл цитираните и от СРС решение № 181/26.02.2015г. по т.д. № 4386/2013г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 142/12.03.2011г. по т.д. № 336/2010г. на ВКС, ІІ ТО и др./.

Противно на поддържаното в жалбата, първостепенният съд не е приемал, че ищецът следва да докаже размера на претърпените вреди, а е взел предвид посочения в цитираното тълскувателно решение критерий – съотношението между размера на неустойката от 1 % на ден, който е много по-висок от размера на мораторната лихва, и липсата на твърдения от ищеца от забавата на длъжника да са очаквани и други вреди, поради което е приел, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а неустоечната клауза е нищожна. Този извод се споделя от настоящия състав. При преценка на клаузата към момента на сключване на договора, предвид вида и размера на задължението, което неустойката обезпечава, и съотношението между размера на същата и очакваните за кредитора евентуални вреди от неизпълнението на паричното задължение на наемателя, неустойка в размер на 1 % на ден нарушава принципа за справедливост и води до създадена още при сключване на процесния договор възможност за неоснователно обогатяване на кредитора, като по този начин излиза извън присъщите й функции, вкл. наказателна такава. Като нищожна, уговорката за неустойка не е породила правните си последици, поради което не е възникнало право в полза на кредитора да претендира неустойка по договора. Искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход, разноски за въззивното производство на въззивника не се следват, а от въззиваемия не се претендират, поради което съдът не се произнася по разноските.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 450112 от 13.07.2018г., постановено по гр.д. № 87077/2017г. на Софийски районен съд, 126 състав

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ:  1.                              

 

 

 

                                                                                                      2.