№ 21395
гр. София, 24.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ
при участието на секретаря НЕЛИ М. ШАРКОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ Гражданско дело №
20241110163544 по описа за 2024 година
Производството е образувано е по искова молба на КРЕДИТ ИНС АД с
ЕИК: .... и адрес: гр. София, ..., общ. Столична, обл. София (столица), срещу
П. Б. П. с ЕГН: ********** и адрес: гр. София, .., общ. Столична, обл. София
(столица), за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата
507.03 лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит на
граждани без поръчителство ЕКСТРА Номер: ../09.11.2023 г., ведно със
законна лихва за период от 28.03.2024 г. до изплащане на вземането.
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл.
240, ал. 1 от ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца
суми по заповед за изпълнение от 10.04.2024 г. на РС София, 90 с-в,
постановена по реда на чл. 410 от ГПК по гр.д. № 18901 по описа на съда за
2024 г. Вземането произтича от следните обстоятелства: неплатени суми за
главница по Договор за потребителски кредит на граждани без поръчителство
ЕКСТРА Номер: ../09.11.2023 г.
В исковата молба са налице твърдения, че „КРЕДИТ ИНС” AД, с ЕИК ....
е търговско дружество, вписано в Регистъра на финансовите институции по
чл. 3а, ал. 1 от Закона за кредитните институции с рег. № .. със Заповед № БНБ
– 23940/21.02.2020г. на подуправителя на Българска народна банка (БНБ).
1
Основната дейност на "КРЕДИТ ИНС" АД е отпускане на онлайн
краткосрочни потребителски заеми със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Договорът
за кредит с кредитополучателя се сключва във формата на електронен
документ и правоотношението се реализира при спазване на изискванията на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона
за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС), Закона за
задълженията и договорите (ЗЗД) и Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).
Ищецът твърди, че П. Б. П. е кандидатствал за получаване на
потребителски кредит чрез сайта на дружеството на адрес www.creditins.bg,
като е предоставил личните си данни чрез попълване на регистрационната
форма за кандидатстване, oдобрена от управителя на финансовата институция
и при спазване на всички изисквания за предоставяне на финансова услуга от
разстояние. В резултат на подадената заявка и предоставените от П. Б. П.
данни, наш служител се е свързал с него на посочения телефон, като
ответникът е потвърдил самоличността си, истинността на предоставената
информация и желанието си да получи от него при условията на дружеството,
кредит в размер на 600.00 лв. След обработване на данните и одобрение на
кандидата за финансова услуга, на ответника е изпратен на посочената от него
електронна поща електронен формат на договора за кредит от разстояние.
Същият е потвърдил, с избиране на изпратения му от „КРЕДИТ ИНС” АД
линк за потвърждение, сключването на Договор за потребителски кредит
„Екстра” № ../09.11.2023 г. и желаната сума му е била преведена чрез
системата Изипей и получена от същия на каса на партньорски офис на
„Изипей” АД срещу представена от П. Б. П. лична карта. С настоящата молба
представя копие от заявката, изпратена до дружеството ни от П. Б. П., справка
– извлечение за извършен превод, както и договор, сключен между страните.
Съобразно съдебната практика електронното изявление, записано на
магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено,
съставлява електронен документ (чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ). Електронното
изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да
съдържа и несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита
за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ – за електронен подпис се
счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с
2
електронното изявление за установяване на неговото авторство.
Видно от данните посочени в заявката на ответника в тях фигурира
информация, която логически е свързана само и единствено с П. Б. П., който
лично е предоставил на дружеството при кандидатстването. Следователно
ответникът с попълване на данните си в заявката за кредит автоматично
следва да се счита, че е неин автор и никое друго лице не би следвало да
притежава тези данни. Законът придава значение на подписан документ не
само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран
електронен подпис (чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕУУ), но допуска страните да се съгласят
в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис
стойността на саморъчен. За обикновен електронен подпис се счита всяко
въвеждане на лична информация, която логически се свързва с издателя й,
какъвто е настоящият случай. Когато посочените предпоставки са налице,
създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е
такава, каквато законът признава на подписания писмен документ, ако се касае
за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на
изявлението (чл. 180 ГПК).
В настоящия случай ищецът представя договора, сключен между
страните, в писмен вид, като възпроизвеждането на електронния документ
върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал.
1, изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като
препис, заверен от страната, като преписът е годно и достатъчно
доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание.
Въвеждането на лични данни от страна на ответника в системата на ищеца,
съгласяването му с условията на същия, потвърждаване на издадения му
договор чрез предоставен e-mail адрес и телефонен номер е равнозначно на
подписване на това цифрово създадено словесно изявление с електронен
подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ. Преписът има значението на
носител, обективиращ частни, подписани от страните, документи. Съгласно
чл. 180 ГПК, те се ползват с формална доказателствена сила за авторството
им. В тази връзка е и постановеното съдебно решение №70 от 19.02.2014 г. на
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско
отделение, гр.д. №868/2012 г.
Ищецът твърди, че в съгласно разпоредбите на Закона за потребителския
3
кредит на длъжника е предоставена преддоговорна информация, като същият
се е запознал и е приел Общите условия на предлагания му кредит, като е
потвърдил и получил на посочения от него e-mail адрес „Европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити”.
Съгласно условията на сключения Договор, „КРЕДИТ ИНС”, е поело
задължение да предостави на КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯ заем, под формата на
потребителски кредит, а КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ е поел задължение да
върне предоставения кредит с договорна лихва, като общият размер на
задължението е платимо ведно с главницата на равни месечни вноски със
следните падежи: 09.12.2023, 09.01.2024, 09.02.2024, 09.03.2024, 09.04.2024,
09.05.2024 г. Към дата 25.03.2024 г. Кредитополучателят не е погасил нито
една от вноските по кредита, падежите на които са настъпили съответно на
09.12.2023, 09.01.2024, 09.02.2024, 09.03.2024 г. Служители на дружеството
неколкократно са осъществили връзка с длъжника, посредством изпращане на
напомнителните email-и на посочения от заявката електронен адрес,
изпращани са SMS-и и са осъществени телефонни обаждания, непосредствено
преди и след настъпване на падежните дати, но П. Б. П. не е осъществил
никакво плащане или индикация, че желае да направи такова на дължимата
към дружеството сума.
След подаването на Заявление за издаване на Заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК от страна на ищеца, длъжникът е осъществил частично плащане
по делото, в размер на 175.00 (сто седемдесет и пет) лева, за което представя
извлечение от кредитния софтуер на „Кредит Инс“ АД. С оглед нормата на чл.
76 от ЗЗД престацията не е достатъчна, за да удовлетвори изцяло вземанията
му. Ищецът се е съобразил с предвидената поредност на погасяване на
задълженията по правилото на чл. 76, ал. 1 от ЗЗД, като са погасени съответно
начислените мораторна лихва за периода 10.12.2023 г. - 25.03.2024 г. в размер
на 10.03 лв., договорна лихва за периода 09.12.2023 г. - 09.03.2023 г. в размер
на 72.00 лв., както и част от процесната главница в размер на 92.97 лв. В
останалата им част исковете следва да се уважат така, както са предявени.
Намира, че съгласно съдебната практика извършените частични плащания
имат характер на признание на иска.
Ищецът твърди, че процесните суми се претендират на основание
предсрочна изискуемост. Предвид разпоредбата на т. 9.2 от Общите условия,
приложими към договора за потребителски кредит, сключен между страните,
4
КРЕДИТОДАТЕЛЯТ има право да направи кредита предсрочно изискуем, в
случай че КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ не заплати две поредни погасителни
вноски, съгласно приложения към сключения договор погасителен план, както
и да претендира всички суми по кредита, ведно с начислени до момента лихви
и разноски. С настоящата молба представя извлечение от електронна система,
представляващо копие от изпратен имейл – електронно съобщение до
ответника на посочения от нея/него в заявката за кредит личен адрес на
електронна поща, с който дружеството е обявило кредита за предсрочно
изискуем. Съгласно т. 12.1 от Общите условия приложими към договорите за
предоставяне на потребителски кредит всички уведомления и изявления от
страните трябва да бъдат направени в писмена форма и ще се считат
получени, ако по факс, имейл, чрез лично доставяне или чрез изпращане по
пощата с обратна разписка, достигнат до адресите на
КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯ, посочени при сключване на Договора.
Ищецът е потърсил начин да защити интересите си, като на 25.03.2024 г.
е подал на основание чл. 410 от ГПК Заявление за издаване на Заповед за
изпълнение. Софийски районен съд е образувал ч.гр. дело №18901/2024 г. и по
същото дело е издал заповед за изпълнение, която е връчена по реда на чл. 47,
ал. 5 ГПК. Съдът е издал разпореждане с указания за кредитора да предяви
установителен иск на осн. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК.
В исковата молба са налице твърдения, че ОБЩАТА СТОЙНОСТ НА
НЕПОГАСЕНИЯ ПАРИЧЕН ДЪЛГ НА ДЛЪЖНИКА П. Б. П. към датата на
депозиране на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е в размер
на: 507.03 лв. /петстотин и седем лева и три стотинки/, представляващи
главница на основание сключен Договор за потребителски кредит „Екстра”
№../09.11.2023 г.
Ответникът П. Б. П., чрез особения представител адв. П., е депозирал
писмен отговор на исковата молба по реда и в срока на чл.131, ал.1 от ГПК, с
който оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва наличието на
договорно правоотношение между страните. Оспорва да е подписвал каквито
и да било документи във връзка с процесния договор. В открито съдебно
заседание и след указание на съда в проектодоклада на делото, с което е
дадена възможност страните по реда на чл. 7, ал. 3 от ГПК да вземат
становище за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит, намира
5
че такива клаузи са налице в процесния договор за кредит.
Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните съобразно разпоредбите на чл.
235, ал.2 и ал.3 от ГПК, установи следното от фактическа страна:
Видно от приложеното ч.гр.д. № 18901/2024 г., 90 с-в, по описа на
Софийски районен съд, на 28.03.2024 г. по електронна поща ищецът КРЕДИТ
ИНС АД е депозирал против П. Б. П., заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК, за сума в размер на 600,00 лева (шестстотин
лева), представляваща главница по Договор за потребителски кредит на
граждани без поръчителство ЕКСТРА Номер: ../09.11.2023 г., ведно със
законна лихва за период от 28.03.2024 г. до изплащане на вземането, сумата
72,00 лева (седемдесет и два лева), представляваща договорна лихва за период
от 09.12.2023 г. до 09.03.2024 г., сумата 10,03 лева (десет лева и 03 стотинки),
представляваща мораторна лихва за период от 10.12.2023 г. до 25.03.2024 г.
За претендираната сума е издадена заповед за изпълнение от 10.04.2024
г. на РС София, 90 с-в, постановена по реда на чл. 410 от ГПК по гр.д. № 18901
по описа на съда за 2024 г. срещу длъжника, който в срока по чл. 414 от ГПК
не е открит на регистрираните адреси, поради което съдът му е дал указания
по реда на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК за депозиране на иск за установяване на
вземането на кредитора, което обосновава интереса от предявяване на
настоящия иск за горепосочената сума, представляваща и исковата претенция
по настоящото дело.
От приложените писмени доказателства е сключен Договор за
потребителски кредит на граждани без поръчителство ЕКСТРА Номер:
../09.11.2023 г., между КРЕДИТ ИНС АД и ответника, като дружеството се
задължило да предостави на ответника заем в размер 600 лв., със срок на
връщане на заема 6 месеца, с размер на месечната вноска от 175 лв.,
включваща главница, лихва и неустойка, а връщането на кредита било
уговорено с краен падеж 09.05.2024 г., видно от уговорките в чл. 2.2
процесния договор за кредит. Посочени в договора са, както следва - годишен
лихвен процент в размер на 36 % и годишен процент на разходите в размер на
49.7 %. Общият размер на всички плащания е 1 050 лв., а в клаузата на чл. 4.5
от договора е уговорено длъжникът в еднодневен срок от сключване на
договора да представи гаранция, според общите условия, а именно банкова
6
гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция.
Размерът на гаранцията следва да покрива главницата и лихвите по договора,
а в чл. 7.1 е предвидена неустойка при неизпълнение на това задължение на
кредитополучателя в размер на 342 лв. Договорът е сключен при Общи
условия, приложени на л. 8 – 19 от делото.
Видно от разписка за извършено плащане на л. 104 от делото, издадена
от Изипей АД, кредиторът е платил на длъжника П. Б. П. на 09.11.2023 г.
уговорената сума на кредита в размер на 600 лв.
От представеното извлечение от банкова сметка на л. 32 от делото се
установява, че на 12.04.2024 г. ответникът П. Б. П. е заплатил на кредитора
КРЕДИТ ИНС АД сума в размер на 175 лв.
От така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
Съгласно чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в
собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се
задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и
качество. В конкретният казус съдът намира за установено от горепосочените
писмени доказателства, че КРЕДИТ ИНС АД е кредитор по Договор за
потребителски кредит на граждани без поръчителство ЕКСТРА Номер:
../09.11.2023 г., а ответникът е заемополучател.
Съдът намира, че кредиторът КРЕДИТ ИНС АД е предоставил заемната
сума в размер на 600 лв. на заемополучателя, която е била усвоена еднократно
от страна на последния, което е видно от разписка за извършено плащане от
09.11.2023 г.
От горецитираното извлечение от банкова сметка на л. 32 от делото се
установява, че на 12.04.2024 г. ответникът П. Б. П. е заплатил на кредитора
КРЕДИТ ИНС АД сума в размер на 175 лв., т.е. няма други данни, а и
твърдения ответникът да е платил в цялост дължимите суми по договора.
На следващо място съдът намира, че за преценка на основателността на
иска, следва да разгледа направените възражения на ответника, чрез особения
му представител за нищожност на договора за кредит.
Съдът намира, че сключеният между ищеца и кредитора Договор за
потребителски кредит на граждани без поръчителство ЕКСТРА Номер:
../09.11.2023 г. попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на
7
потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се
прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и защитата по ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР 49.70
%. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва
част от разходите за кредита, а именно – неустойката при непредоставяне на
гаранция в еднодневен срок, което се включва в общите разходи по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Плащането на неустойка при непредставяне на гаранция
обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР,
въпреки че е включен в общия дълг и месечните вноски, представляващи
главница, лихва и неустойка. Този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Разходът за неустойка по
процесния договор за паричен заем, отговаря на поставените от ЗПК
изисквания, за да се включи в общия разход по кредита. При отчитането на
възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход
действителният ГПР би бил завишен до размер на 106.70 %, като
предвиденото възнаграждение на поръчителя надвишава и повече от пет пъти
уговорената между страните възнаградителна лихва.
Оттук и със сключването на клаузата за неустойка се цели едно
8
допълнително оскъпяване на договора за заем, което е уговорено по друго
правоотношение и единствено с цел да се избегнат (заобиколят)
ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Така уговорената неустойка има
значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в
оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя
нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. чл. 19, ал. 5
ЗПК/ и липса на основание за дължимост на това вземане.
Нещо повече, съдът намира, че въведените в договора изисквания за
вида обезпечение – банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова
институция и срока за представянето й /един ден/ създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства, т.е. налице е клауза, заобикаляща закона.
Ето защо и макар формално договорът за паричен кредит да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и
не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради
неспазването на чл. 11, т. 10 ЗПК.
В процесния случай в самия договор е посочен грешен ГПР. В решение
по дело C‑714/22 на СЕС е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23
от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ
9
всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. От посоченото следва, че грешно посочен ГПР води до нищожност
на договора и връщане само на чистата стойност на кредита.
В тази връзка и с оглед разпоредбата на чл. 23 от ЗПК заемополучателят
дължи единствено чистата стойност на кредита и не дължи лихви и други
разходи по кредита. Затова съдът намира искът за заплащане на главница за
частично основателен, а именно за сума в размер на 425 лв., след приспадане
на извънсъдебно платената сума от 175 лв., която следва да бъде приспадната
от главницата, тъй като както беше посочено по – горе длъжникът не дължи
лихви и разноски по нищожен договор за кредит, а до пълния предявен размер
искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. В тази насока съдът
намира, че сумата е недължима на договорно основание, тъй като практиката
на ВКС, която настоящия съдебен състав изцяло споделя, по този въпрос е
категорична - в решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. по
описа на ВКС IV ГО, съдът е приел, че дори „ако тази недействителност се
установи в производството по чл.422 ГПК, съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД
и в цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, то би се
достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл.23 ЗПК в специалния ЗПК.“
Съдът намира, че вземането за главница е дължимо ведно със законната
10
лихва, считано от датата на заявлението по чл. 410 от ГПК, а именно
28.03.2024 г.
С оглед изхода на делото, и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
ответникът дължи на ищеца направените по делото разноски в размер на 882
лева за държавна такса, разноски за адвокатско възнаграждение, депозит за
особен представител, с включени разноски по ч.гр.д. № 18901/2024 г., 90 с-в,
по описа на Софийски районен съд. В тази насока съдът намира за
основателно възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на ищеца, направено от особения представител на ответника в отговора на
исковата молба, а и в последваща молба, подадена в първото по делото
открито съдебно заседание, като възнаграждението на ищеца за заповедното
производство следва да бъде намалено от 1 000 лв. на 200 лв., а в исковото
производство от 500 лв. на 400 лв., по следните съображения.
При определяне на възнаграждението съдът съобразява оглед липсата на
фактическа и правна сложност на делото, проведените две открити съдебни
заседания, в който ищецът не беше представляван, събирането единствено на
писмени доказателства, поради което възнаграждението следва да бъде
определено и заплатено под минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба
№ 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът
съобразява и разясненията, дадени с Решение на Съда на Европейския съюз от
25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от
Софийски районен съд относно възможността да се присъди възнаграждение
и под минимума по Наредбата. Тази практика е възприета и доразвита от ВКС,
като с Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т.о.,
Определение № 4089/17.09.2024 г. по к.ч.гр.д. № 2974/2024 г. на ВКС, IV г.о. и
други е изяснено, че нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не
съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага.
Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да
служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от
съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са:
видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и
11
преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
Съдът намира, че по конкретното дело е присъдил възнаграждение по
един иск, тъй като е предявен един иск, като е съобразил и решение от
25.01.2024 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-438/22, решение на Съда
на Европейския съюз /първи състав/ от 23.11.2017 г. по съединени дела С-
427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване от български съд относно
адвокатските възнаграждения, с което е прието, че съдът не е обвързан от
минималните прагове на възнагражденията, приети от съсловната организация
на адвокатите с Наредба и може да определи разноски за възнаграждение под
приетия минимум, още повече, че ответникът е направил възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение. В случая и доколкото се касае
за дело, което е без фактическа и правна сложност, което се е решило в две
открити съдебни заседания и чиито предмет е бил иск в размер на 507.03 лв.,
т.е. претендираното възнаграждение от 1 500 лв. превишава значително /три
пъти/ цената на иска. В таза насока съдът съобразява и че с влязло в сила
решение от 15.11.2022 г. на Европейския съд по правата на човека, по делото
„Бойчев срещу България“ /жалба № 59667/14/ държавата е осъдена да заплати
на жалбоподателя обезщетение по чл. 6, § 1 от Конвенцията именно поради
несъразмерност и неразумен размер на разноските по делото. В решението е
прието, че националните съдилища не са извършили преценка за
пропорционалността на претендираните разноски, въпреки направените
възражения.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска предявен от КРЕДИТ ИНС АД с
ЕИК: .... със седалище и адрес на управление: гр. София, .. общ. Столична,
обл. София (столица), срещу П. Б. П. с ЕГН: ********** и съдебен адрес: гр.
София, .. чрез адв. Н., че П. Б. П. дължи на КРЕДИТ ИНС АД сума в размер на
425 /четиристотин двадесет и пет/ лева, представляваща главница по Договор
за потребителски кредит на граждани без поръчителство ЕКСТРА Номер:
../09.11.2023 г., ведно със законната лихва от 28.03.2024 г. до изплащане на
вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен размер от 507.03 лв., за
които суми е издадена заповед за изпълнение от 10.04.2024 г. на РС София, 90
12
с-в, постановена по реда на чл. 410 от ГПК по гр.д. № 18901 по описа на съда
за 2024 г.
ОСЪЖДА П. Б. П. с ЕГН: ********** и съдебен адрес: гр. София, .. чрез
адв. Н., да заплати на КРЕДИТ ИНС АД с ЕИК: .... със седалище и адрес на
управление: гр. София, .. общ. Столична, обл. София (столица), разноски в
размер на 882 /осемстотин осемдесет и два/ лева, с включени разноски по
ч.гр.д. № 18901/2024 г., 90 с-в, по описа на Софийски районен съд.
Решението подлежи на обжалване пред СГС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13