№ 1339
гр. Пазарджик, 04.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Д. Чардаков
при участието на секретаря Десислава Буюклиева
като разгледа докладваното от Д. Чардаков Гражданско дело №
20255220102319 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за заплащане на
сумата от 353 лв., която е получена от ответника без основание /в изпълнение
на недействителен договор/.
Ищецът Н. М. М. с ЕГН ********** и настоящ адрес в с. ** твърди, че
на 18.02.2024 г. е сключил договор за потребителски кредит с ответника „К“
ЕООД, ЕИК: **, седалище и адрес на управление: гр. **. Твърди, че в
изпълнение на договора ответникът му е предоставил потребителски кредит в
размер на 1000 лв. Твърди, че в договора е включена клауза за неустойка в
размер на 1271.31 лв., която се дължи при неизпълнение на задължението да
представи на кредитора обезпечение в изключително кратък срок. Поддържа,
че това задължение е практически неизпълнимо, а неустойката представлява
скрито възнаграждение за кредитора, което не е включено в годишния процент
на разходите по кредита. Поддържа, че това води до нищожност на договора.
Нищожността се претендира на основание чл.22 ЗПК поради неспазване
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, който задължава кредитора да посочи в
договора действителния годишен процент на разходите.
Ищецът твърди, че към момента на подаване на исковата молба е
1
заплатил на ответника във връзка с кредита общо 1353 лв. Поддържа, че
поради нищожността на договора дължи на кредитора само чистата стойност
на кредита в размер на 1000 лв., а платеното в повече подлежи на връщане.
Иска ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 353 лв. Претендира
се присъждане на съдебни разноски и адвокатско възнаграждение по чл.38,
ал.2 ЗА.
Ответникът не оспорва сключването на договора за кредит, както и че в
изпълнение на същия е получил от ищеца 1353 лв. Оспорва исковете при
твърдение, че договорът за кредит е действителен и съответства на
изискванията по чл.11, ал.1 ЗПК, тъй като съдържа информация за размера на
кредита, годишния лихвен процент, годишния процент на разходите, размера
на неустойката и размера на общо дължимата сума от потребителя със и без
начислена неустойка. Поддържа, че ГПР е посочен правилно, тъй като
неустойката не е част от него. Поддържа, че дори клаузата за неустойка да е
нищожна, това не влече нищожността на целия договор на основание чл.26,
ал.4 ЗЗД. Моли иска да бъде отхвърлен и претендира разноски.
Съдът въз основа на доказателствата по делото и на закона достигна до
следните правни и фактически изводи:
За уважаването на иска ищецът следва да докаже при условията на
пълно главно доказване, че е платил на ответника сумата, чието връщане
претендира и да поддържа, че плащането е без основание.
При установяване на горното, ответникът следва да докаже
правопораждащите факти на основанието да задържи полученото.
В този случай ищецът следва да посочи и да установи фактите, които
опорочават основанието, на което се позовава ответника.
На основание чл.146, ал.1, т.4 ГПК съдът е обявил за безспорни и
неподлежащи на доказване обстоятелствата, че страните са сключили
процесния договор за кредит, в изпълнение на който ищецът е получил сумата
от 1000 лв. и до датата на исковата молба е върнал на ответника 1353 лв.
Не е спорно и се установява от представеното по делото извлечение от
кредита, че съгласно договора за кредит потребителят е длъжен да обезпечи
кредита. При непредставяне на обезпечението в предвидения срок
потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на 1271.31 лв., платима
на части, които се добавят към месечните погасителни вноски. Общия размер
2
на дължимата от потребителя сума по договора е 2616 лв., от която 1000 лв. –
главница, 344.69 лв. – договорна лихва и 1271.31 лв. – неустойка.
Задължението е разсрочено на 12 месечни погасителни вноски по 218 лв.
Първият спорен въпрос е дали неустойката представлява скрит разход за
потребителя по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, респ. увеличава цената на
финансовата услуга и следва ли да бъде включена в годишния процент на
разходите и в общата сума, дължима от потребителя?
Съдът счита, че така както е уговорена, неустойката няма присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а преследва друга цел.
В случая неустойката санкционира неизпълнението на едно акцесорно
непарично задължение на потребителя да представи на кредитора
обезпечение на паричното вземане. От непредставянето на обезпечение не
произтича пряка вреда за кредитора. Неблагоприятните последици за него са
свързани с евентуални затруднения при събиране на необезпеченото
вземането. Те обаче могат да настъпят едва след падежа на задължението. Но
дори и след това за кредитора е налице интерес от представяне на
обезпечението, тъй като ще получи допълнителен солидарен длъжник, от
който да претендира плащане. В контекста на горното съждение е нелогично и
неоправдано поставянето на кратък срок от усвояването на сумата, в който
потребителят да обезпечи кредита, след което това негово задължение се
замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил
интерес да получи обезпечението. Освен това се оказва, че ако потребителят
не представи обезпечение или го представи, но след срока, той би дължал
неустойката дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък
срок и възможността задължението за неустойка да възникне при редовен
кредит показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да
гарантира неговото връщане, а да получи сумата от неустойката.
Следователно действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да
оскъпи кредита за сметка на потребителя. Ето защо съдът счита, че
процесната неустойката представлява скрита печалба за кредитора, увеличава
цената на кредита и води до възникването на допълнителни разходи за
потребителя, които би трябвало да са включени в годишния процент на
разходите.
При това положение следва да се отговори на въпроса дали посоченият в
3
договора годишният процент на разходите е определен правилно и дали
надхвърля прага по чл.19, ал.4 ЗПК? Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, общи разходи
по кредита за потребителя това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. От цитираната разпоредба е
видно, че всички разходи на потребителя, вкл. косвените такива, на които е
придаден вид, че се дължат поради неизпълнението на договора, са елемент на
ГПР и следва да бъдат включени в него.
При процесния кредит известните и предвидими разходи за потребителя
към момента на сключване на договора се изразяват в заплащането на
договорна лихва в размер на 344.69 лв. и на неустойка при непредставяне на
обезпечение в размер на 1271.31 лв. В този случай годишният процент на
разходите /изчислен от съда с калкулатора за ГПР по бързи кредити от
електронната страница calculator.bg/ е в размер на 717.27 %.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Съгласно чл.1, ал.1 от
Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения, годишният размер на
законната лихва за просрочени парични задължения е равен на основния
лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от
1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Процесният договор за
кредит е сключен на 18.02.2024 г. Към 1 януари 2024 г. ОЛП е 3.79 %, респ.
към момента на сключване на договора размерът на законната лихва е 13.79 %,
а максимално допустимият размер на ГПР по потребителски кредити е 68.95
4
%. Следователно действителният ГПР за процесния потребителски кредит е
различен от посочения в договора и значително превишава максимално
допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК. Изискването на чл.11, ал.1, т.10 и
чл.19, ал.4 ЗПК е нарушено и договорът за кредит е недействителен на
основание чл.22 ЗЗП.
Следователно потребителят дължи на кредитора само чистата стойност
на кредита – чл.23 ЗПК, която е в размер на 1000 лв. С доклада по делото
съдът е обявил за безспорно обстоятелството, че ответникът е заплатил на
ищеца 1353 лв. В повече са платени 353 лв., които подлежат на връщане,
поради което искът следва да се уважи в пълен размер.
Относно разноските:
При този изход на делото ответникът дължи на ищеца съдебни разноски
на основание чл.78, ал.1 ГПК, които са в размер на 50 лв. – заплатена
държавна такса.
Освен това, ищецът е представлявана безплатно при условията на чл.38,
ал.1, т.2 ЗА от адвокат Д. Д. Г. от АК – Ловеч, с №**. На основание чл.38, ал.2
ЗА, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък
от предвидения в Наредба №1 от 09.07.2001г. за възнаграждения за адвокатска
работа. В настоящия случай цената на иска за неоснователно обогатяване е
353 лв., а дължимото адвокатско възнаграждение е 480 лв. с вкл. ДДС.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ответника „К“ ЕООД, ЕИК: **, седалище и адрес на
управление: гр. ** да заплати на Н. М. М. с ЕГН ********** и настоящ адрес
в с. **, на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата от 353 лв., която е
получена от ответника без основание, както и съдебни разноски в размер на 50
лв.
ОСЪЖДА ответника „К“ ЕООД да заплати на адвокат Д. Д. Г. от АК –
Ловеч, с №**, на основание чл.38, ал.2 ЗА, адвокатско възнаграждение в
размер на 480 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пазарджик в
2-седмичен срок от неговото връчване на страните.
5
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
6