№ 6597
гр. София, 03.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-17 СЪСТАВ, в публично заседание
на трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Стилияна Григорова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Стилияна Григорова Гражданско дело №
20221100112312 по описа за 2022 година
Делото е образувано по искова молба на държавата, представлявана от
министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областния
управител на област София срещу Й. Х. Л.-О., Т. Л. О. (починал в хода на
производството и заместен от наследника си А. Т. О.) и Д. П. П. за
установяване правото на собственост върху апартамент № 62, находящ се в гр.
София, район „Овча купел“, ул. „********, с идентификатор
68134.4338.1469.1.62 и с площ от 109.15 кв.м., състоящ се от четири стаи,
столова, кухненски бокс и сервизни помещения и избено помещение № 61,
заедно с 1.527% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж
върху мястото и за осъждане на ответниците да предадат на ищеца владението
върху имота.
Със заповед № РД-41-454 от 06.06.1991 г. на ИК на СГНС, на основание
заповед № РД-40-401 от 12.03.1987 г. на СНС апартамент № 62 бил отреден
като обезщетение за отчужден от Й. Х. Л.-О. имот пл. № ******** от кв. 6, м.
„Витоша“, ул. „********
На 03.12.2013 г. Й. Х. прехвърлила правото на собственост върху имота
на сина си Д. П. П.. На същата дата Т. Л. О. предявил иск за делба, като
предмет бил и апартамент № 62.
На 08.11.2018 г. Й. Х. подала жалба срещу заповед № РД-40-401 от
12.03.1987 г. и с решение от 27.04.2020 г., влязло в сила на 15.06.2020 г. по
адм.д. № 11798/2018 г. по описа на АССГ, 22 състав заповедта била прогласена
за нищожна.
Х. подала жалба и срещу заповед № РД-41-454 от 06.06.1991 г., която
също била прогласена за нищожна с решение № 2781/26.04.2021 г. по адм.д. №
1
12004/2020 г. на АССГ, 68 състав.
Следователно, Й. Х. знаела за нищожната заповед и че държи имота без
правно основание. Въпреки това, тя прехвърлила апартамент № 62 на сина си.
Ищецът твърди, че процесният имот е държавна собственост и дарението
не може да се противопостави на действителния собственик.
Имотът се владеел от ответниците без правно основание, поради което
моли съдът да ги осъди да предадат владението.
Ответникът Т. Л. О. е подал отговор, в който оспорва правото на
собственост на държавата. Заявява, че имотът е придобит и изплащан по
време на брака. Решенията на АССГ не установявали правото на собственост
на държавата. Съставеният през 1990 г. АДС нямал правопораждащо
действие.
След подаване на отговора Т. Л. О. е починал и с определение № 9715 от
14.08.2023 г. е конституиран наследникът му А. Т. О. – Клюсик.
Ответникът Й. Х. Л.-О., чрез назначения особен представител адв. М. Т.,
оспорва иска като недопустим, тъй като със ЗОС от 1996 г. имотът станал
общинска собственост.
Отделно, държавата разполагала с възможността да изземе свой имот по
реда на чл. 80 от ЗДС. В отговора се оспорва и искането Й. Л.-О. да предаде
владението върху имота, тъй като не го владеела.
Ответникът Д. П. П. е подал отговор, в който заявява, че той е собственик
на процесния имот, а не държавата. Част от построените в бл. 5а (93а) имоти
били изключени като собственост на държавата по искане на БОДК. Ап. 62
бил придобит от БОДК, самостоятелно юридическо лице, притежаващо право
да се разпорежда с недвижимо имущество. По повод искане на БОДК от
14.01.1984 г. му е учредено право на строеж, като Бюрото със собствени
средства проектира и построи жилищна сграда. БОДК заплатило правото на
строеж, а след изпълнението строежът бил приет с акт обр. 16 от 15.07.1986 г.
По този начин правото на строеж се трансформирало в право на собственост
върху обектите.
През 1991 г. била регистрирана ДФ „Дипломатик сервиз“, като със
заповед на министъра на външните работи се предоставял уставния фонд.
Тази фирма била правоприемник на БОДК, като поела активите и пасивите на
Бюрото. Последвали преобразувания, като към момента дружеството било
„АДИС“ ЕООД. Във времето имотите преминавали в актива на търговските
дружества и били вписани в капитала на дружеството, а някои от
апартаментите били извадени от капитала през 2005 г. Затова нито към
момента на построяването на сградата, нито към момента на придобиване на
ап. 62 от Й. Л.-О.. Апартаментът бил закупен от БОДК, като именно в полза на
Бюрото отчужденият собственик превел сумата от 26 809 лева.
В резултат на прогласените за нищожни заповеди с решения на АССГ за
отчуждаване и за обезщетяване на О. отстъпените като обезщетение жилища
2
ставали общинска собственост.
В отговора Д. П. е навел и възражение за придобиване на имота по
давност, считано от 1991 г. до датата на завеждането на исковата молба, по
която е образувано делото – 22.11.2022 г.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по
делото доказателства, прие за установено следното от фактическа и правна
страна:
Предявени са субективно пасивно и обективно съединени искове с правно
основание чл. 108 от ЗС.
Съобразно правилата на доказателствената тежест в гражданския процес,
за уважаването на предявения иск по чл. 108 от ЗС в тежест на ищеца е да
докаже, че е собственик на процесния имот на соченото от него правно
основание и че ответниците неправомерно осъществява фактическа власт
върху него.
Не се спори между страните в производството и от приетите по делото
писмени доказателства се установява, че през 1985 г., БОДК към МВнР -
юридическа личност на стопанска сметка съгласно чл. 1 от ПМС № 127 от
20.12.1974 г., е поискал предоставяне на терен за изграждане на жилищни
блокове и комплексно обществено обслужване за нуждите на
дипломатическите представителства. Със заповед № РД-14-03-3/18.01.1985 г.
на министъра на строителството и селищното устройство от 18.01.1985 г. за
изменение на общия градоустройствен план на гр. София от 1967 г.
територията с граници: бул. „Т. Павлов“, м. „Витоша“ – ВЕЦ „Симеоново“,
бул. „Волоколамско шосе“ и „Студентски град“, предвидена за озеленяване, е
определена за многоетажно жилищно строителство. По силата на допълнение
на МПС № 127/1975 г. от 22.01.1979 г. (обн. ДВ, бр. 10/02.02.1979 г.), на БОДК
е било предоставено правото да инвестира жилищно строителство.
С протокол № 28 от 23.12.1985 г. на ИК на СНС е взето решение да се
предостави на МВнР – БОДК горепосоченият терен, преотреден за
многоетажно жилищно строителство, за изграждане на жилищни блокове и
комплексно обществено обслужване за ведомствени нужди, при задължения
на инвеститора да осигури комплексно изграждане на територията, да изгради
със собствени сили жилищните блокове по прогресивни строителни
технологии, да разчисти терена и да обезщети обитателите по
законоустановения ред, както и да проектира жилищните блокове за
3
обезщетение при спазване на изискванията за средна застроена площ на
жилищата. Със заповед № РД-50-09-311/21.05.1986 г. на главния архитект при
СНС застроителният и регулационен план на Дипломатически район
„Волоколамско шосе“ е одобрен.
На 26.05.1986 г. от БОДК е поискано откриване на отчуждително
производство за всички имоти в отредения им терен, сред които кв. 6, парцел
I, отреден за приемна сграда, търговия, услуги и спортен комплекс. В него
попада част от имот пл. № ********, а останалите части са отредени за улица,
озеленяване и плавателен канал.
След като на 19.06.1986 г. Й. Х. Л.-О. е получила съобщение за
отчуждаване на имот пл. № ******** в кв. 6, м. „Витоша“, ул. ********, тя е
попълнила и подала описаните в съобщението (л. 36 от делото) документи,
сред които молба за начина на обезщетяване, документ за собственост,
декларации за семейно и материално положение, удостоверение, че имот пл.
№ ******** не е отчужден на друго основание и че не е актуван от държавата.
След влизане в сила на оценката на комисията по чл. 265 от ППЗТСУ
(отм.) е постановена заповед № РД-40-401/12.03.1987 г. за отчуждаване на
имот пл. № ********, оценен на 5 548.35 лева, а Й. Х. – Л. е обезщетена с
отстъпване на четиристайно жилище за петчленното й семейство в
новостроящ се жилищен блок в кв. 3 и 4 в м. „Витоша“. До построяване на
жилището, отредено в обезщетение за отчуждаването на имот пл. № ********,
О. и членовете на семейството й са били настанени със заповед от 18.05.1987
г. в ап. 62, находящ се в гр. София, ул. „******** (видно от подадената от нея
молба – декларация на 14.10.1990 г. до директора на БОДК).
Със заповед № РД-41-1990/24.09.1990 г. по чл. 100 от ЗТСУ (отм.) е
определен имотът, представляващ обезщетение за отчуждаването на
собствения й имот пл. № ********: ап. ******** – „Волоколамско шосе“ –
ведомствен на БОДК, м. „Витоша“.
Молбата от 14.10.1990 г. на Й. О. да бъде обезщетена с имота, в който е
била настанена на ул. ******** етаж в бл. 5а - ведомствен на БОДК, е била
уважена. На основание чл. 103, ал. 5 от ЗТСУ (отм.) и със съгласие на
инвеститора БОДК, със заповед № РД-41-454/06.06.1991 г. процесният ап. №
62 е бил определен като обезщетение.
През 2018 г. по жалба на Й. Х.-О. е образувано производство по
4
обявяване нищожността на заповедта по чл. 98 от ЗТСУ (отм.) от 12.03.1987 г.
за отчуждаване на имот пл. № ******** в кв. 6 м. „Витоша“, ул. „********
По образуваното адм.д. № 11798/2018 г. по описа на АССГ съдът е
изследвал твърденията на жалбоподателя за издаване на индивидуалния
административен акт от некомпетентен орган. Установил е, че заповедта не е
подписана от компетентен орган по смисъла на чл. 95 от ЗТСУ (отм.), тъй като
на инж. Е. П. към 12.03.1987 г. не са били делегирани правомощия на ИК на
СНС да издава заповеди по чл. 98 от ЗТСУ (отм.). По тези съображения с
решение № 2256/27.04.2020 г. съдът е обявил нищожността на заповедта за
отчуждаване на имот пл. № ******** от кв. 6, м. „Витоша“. Решението е
влязло в сила на 15.06.2020 г.
Шест месеца по-късно, на 10.12.2020 г. О. е подала жалба и срещу заповед
№ РД-41-454/06.06.1991 г., с която е получила в обезщетение процесния ап.
62. По адм.д. № 12004/2020 г. съдът е постановил решение № 2781/26.04.2021
г., с което е обявил нищожността и на тази заповед.
Като последица от прогласената нищожност на двете заповеди – за
отчуждаване на имот и опреД.е на жилище като обезщетение за
отчуждаването, държавата, чрез областния управител, твърди да е собственик
на имота по заповед № РД-31-454/06.06.1991 г. Следователно, основният
въпрос по делото е какви са правните последици от прогласената нищожност
на плоскостта на вещните притежания на отчуждения собственик и на
субекта, лишен от собственост за нуждите на обезщетяването.
На първо място, необходимо е да се обсъди законодателната уредба на
института на отчуждаването в периода от влизане в сила на заповедта за
отчуждаване през 1987 г. до подаването на молбата за прогласяване на нейната
нищожност през 2018 г. Трайно и последователно законодателят отрича
преклузивен срок, в който да се релевира нищожност на индивидуален
административен акт – чл. 37, ал. от ЗАП (ДВ, бр. 19/1992 г., отм. ДВ, бр.
30/2006 г., в сила от 12.07.2006 г.), чл. 149, ал. 5 от АПК (ДВ, бр. 30–2006 г., в
сила от 12.07.2006 г.). Искане за обявяване на нищожността на индивидуален
административен акт не е ограничено във времето.
От друга страна, през 1992 г. е приет закон за възстановяване на
собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСОНИ), ДВ, бр.
15/21.02.1992 г. Ефектът на реституцията по този закон възниква ex lege и при
5
наличие на предпоставките по чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ, ред. 21.02.1992 г.: да са
собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни
фирми или на еднолични дружества по чл. 61 от ТЗ, както и да съществуват
реално до размерите, в които са отчуждени. С § 1 от ПЗР на Закона за
обезщетяване на собствениците на одържавени имоти (ЗОСОИ), ДВ, бр.
107/1997 г., в сила от 22.11.1997 г., е създадена нова ал. 2 на чл. 2 от ЗВСОНИ,
според която се възстановява собствеността и върху всички движими и
недвижими имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по
установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в
периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г. Двете хипотези на чл. 2, ал. 2 от
ЗВСОНИ (ред. ДВ, бр. 107/1997 г.) са разграничени в практиката на ВКС.
Решение № 900/05.01.2011 г. по гр.д. № 254/2010 г. на ВКС, I г.о. дава отговор
на въпроса за значението на тази разлика. Когато не е била проведена изобщо
отчуждителна процедура, имотът е отнет фактически и без основание. Когато
обаче отчуждителна процедура е имало, но тя не е проведена по предвидения
в съответния закон ред, на изследване подлежи наличието на отрицателната
предпоставка по чл. 4, ал. 1 от ЗВСОНИ – собственикът да не е бил обезщетен
чрез изплащане на паричната равностойност на неправомерно отчуждения
имот или с друг равностоен недвижим имот. В заключение, ВКС дава отговор
на въпроса за ефекта на реституцията във втората хипотеза: дори да не е
спазен реда на отчуждаване на имота или отчуждителното производство да е
опорочено, ако собственикът е получил обезщетение, той не би могъл да
реституира имота си.
Конкретният случай попада във втората хипотеза на чл. 2, ал. 2 от
ЗВСОНИ. По силата на чл. 177, ал. 1 от АПК съдът е длъжен да зачете
установителното действие на решението по адм.д. № 2256/27.04.2020 г., с
което е прогласена нищожността на заповед № РД-40-401/12.03.1987 г. за
отчуждаване на имот пл. № ********. Отсъствието на валидна заповед,
поради издаването й от некомпетентен орган по смисъла на чл. 95 от ЗТСУ
(отм.) налага извода, че започналата отчуждителна процедура по отношение
на имот пл. № ******** в кв. 6 не е проведена по предвидения в ЗТСУ (отм.)
ред. Налице е предписаната в чл. 2, ал. 2, пр. 2 от ЗВСОНИ предпоставка за
реституцията: имотът е отчужден не по установения законов ред.
Решението на административен съд, с което се прогласява нищожност на
заповед за отчуждаване, постановена в периода 09.09.1944 г. – 1989 г., е без
6
значение за вещните права на отчуждените собственици. Законодателната
уредба от 22.11.1997 г. отрича възможността реда по ЗВСОНИ да бъде
преодолян чрез провеждане на съдебно производство по обявяване
нищожността на заповедта. За валидно отпадане на последиците от
отчуждаването е предвиден специален ред, който прегражда възможността за
заобикалянето му чрез позоваване пред съд на нищожност на правопораждащ
индивидуален административен акт, и то - неограничено във времето. Сама по
себе си нищожната заповед за отчуждаване не представлява достатъчно
основание ex lege имот пл. № ******** да се счита за възстановен на лицето,
от което той е отчужден. Следва да се провери наличието и на предпоставките
по чл. 2, ал. 3 от ЗВСОНИ. По този въпрос съдът намира следното:
ЗВСОНИ съдържа материално правна легитимация за лицата, от които
имотите са били одържавени по някой от предвидените в закона начини.
Отчужденият собственик Й. О. не се е позовала на ефекта на реституцията,
претендирайки имот пл. № ******** да е върнат в патримониума й. В
настоящото производство насрещен иск за собственост на отчуждения имот
не е предявен.
Не могат да отпаднат собственическите й права и на основание
прогласената за нищожна заповед по чл. 100 от ЗТСУ (отм.) № РД-41-
454/06.06.1991 г. с решението по адм.д. № 12004/2020 г. по описа на АССГ. По
това дело с определение № 247/12.01.2021 г. съдът е отрекъл правния интерес
на Д. П. да иска прогласяване нищожността на заповедта за обезщетяване на
майка му Й. О. с процесния ап. 62, като определението не е обжалвано и е
влязло в сила. Специалните закони, уреждащи неправомерно одържавяване на
имоти - ЗВСОНИ и ЗОСОИ не предвиждат едновременна и двустранна
реституция. Все към 22.11.1997 г. следва да се преценява отрицателната
предпоставка за възстановяване на собствеността върху имота, отчужден не
по установения ред през 1987 г. – неизплатена парична равностойност на
неправомерно отчуждения имот или обезщетяване с друг равностоен
недвижим имот. Това е така, защото ако е налице пречка за възстановяване по
смисъла на чл. 3, ал. 3 от ЗВСОНИ или поради притежание на правото на
собственост от трето лице, на правоимащите е предоставено правото да
предявят съответно иск по чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ или по чл. 7 от ЗВСОНИ.
Следователно, предвиден е специален ред за уреждане на отношенията
7
между държавата и лицата, чиито имоти са били отчуждени. Процесният имот
е получен като обезщетение от Й. О., а решение № 2781/26.04.2021 г. по адм.д.
№ 12004/2020 г. не може да бъде зачетено, тъй като: 1) е образувано след
приемане на специални закони за възстановяване на собствеността върху
неправомерно одържавени недвижими имоти; 2) преградена е възможността
за преуреждане на отношенията във връзка със собствеността върху тези
имоти поради изтичане на сроковете за предявяване на искове, признаващи
правото на възстановяване. Не е завършен фактическият състав на
реституцията, но дори и това да е така, собствеността върху получения като
обезщетение имот не се връща автоматично в патримониума на лицето, чиято
собственост е бил преди отстъпването му като обезщетение.
В случай, че волята на О. е била да отпаднат последиците на
отчуждаването, законодателят е предвидил друг ред за това. Законът за
възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ,
ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС (ДВ, бр. 15/21.02.1992 г.) дава възможност на
отчуждените собственици да поискат отмяна на отчуждаването при наличие
на определени предпоставки. За разлика от ЗВСОНИ, реституцията не
настъпва по силата на закона, а по изрично искане на активно легитимираните
лица.
Не без значение са и мотивите, с които надлежно обезщетената с
четиристайно жилище Й. О. е инициирала две съдебни процедури, за да
създаде привидност, че не е собственик на ап. 62, и то 30 години след издаване
на заповедите за отчуждаване и обезщетяване. По иск на бившия й съпруг Т.
Л. О. за делба обект е и процесният имот. Макар и извън компетентността на
настоящия съдебен състав и административно процесуалните разпоредби, за
докладчика по делото съществува съмнение относно правния интерес на
жалбоподателката да иска прогласяване нищожност на изпълнен
административен акт – О. се е съгласила с отчуждаването; сама е предложила
да бъде обезщетена с ап. 62, където е била настанена до изграждане на блока,
в който е определено жилище като обезщетение. Относно правния интерес на
оспорващия, който иска обявяване на нищожност, ВАС се е произнесъл с ТР
№ 3/16.04.2013 г. по тълк.д. № 1/2012 г.: интересът се преценява към момента
на подаване на жалбата. Това задължително указание, както и
обстоятелството, че още през 2013 г. О. е дарила ап. 62 на сина си Д. П. сочат
не само на липса на интерес от оспорване, но и преследване на нелегитимни
8
цели.
Както беше изяснено, решенията по административните дела за проверка
валидността на заповедите от 12.03.1987 г. и от 06.06.1991 г. не създават, нито
отнемат вещни права, а се преценяват в контекста на материалните и
процесуални разпоредби, действали в периода между издаването на
заповедите и установяване на тяхната нищожност. Противното би подкопало
сигурността на гражданския оборот.
Държавата не може да иска връщане на жилище, дадено като
обезщетение за имот, който чрез свои органи е отчуждила в нарушение на
установения законов ред.
По така изложените съображения и отсъствие на предпоставките да не
бъде зачетен ефектът на обезщетяването с ап. 62, държавата неоснователно
претендира да е собственик на процесния имот.
Без значение е и съставен ли е акт за държавна или общинска собственост.
Статутът на имота към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ – 25.02.1992 г.,
изм. с § 1 от ПЗР на ЗОСОИ - от 22.11.1997 г. за посоченото допълнително
основание за възстановяване на отчуждени имоти, не се определя от това дали
има издаден акт за държавна или общинска собственост, а от основанието,
породило вещното право на държавата, общината, физическо или юридическо
лице или организация.
Налага се безспорният извод за неоснователност на предявения от ищеца
иск.
При този изход на спора право на разноски имот ответниците.
По делото са налице доказателства за заплатено от А. Т. О. – Клюсик на
адв. К. адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лева, което се претендира
със списък по чл. 80 от ГПК. Д. П. претендира разноски за депозит за
експертиза по делото, за такси за издадени съдебни удостоверения и за
адвокатски хонорар в размер на 3 500 лева.
Представителят на ищеца е възразил за прекомерност на адвокатските
хонорари в случай, че са над минималния по Наредба № 1/2004 г. С размерите
по Наредба № 1/2004 г. съдът не е обвързан, а същата се ползва като ориентир
за опреД.е размера на адвокатските възнаграждения. Материалният интерес
по делото е 93 312.40 лева, а минималното възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4
9
от Наредбата е 8 114.99 лева. Нито едно от възнагражденията не е над
минималния размер, за което ищецът е възразил. На ответниците следва да се
присъдят разноски в претендирания от тях размер по списъците по чл. 80 от
ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от държавата, представлявана от министъра на
регионалното развитие и благоустройството, чрез областния управител на
област София, срещу Й. Х. Л.-О., ЕГН **********, А. Т. О., ЕГН **********
и Д. П. П., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 108 от ЗС за
признаване за установено, че е собственик на апартамент № 62, находящ се в
гр. София, район „Овча купел“, ул. „********, с идентификатор
68134.4338.1469.1.62 и с площ от 109.15 кв.м., състоящ се от четири стаи,
столова, кухненски бокс и сервизни помещения и избено помещение № 61,
заедно с 1.527% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж
върху мястото и за осъждане на ответниците да предадат на ищеца владението
върху имота.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, държавата, представлявана
от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областния
управител на област София да заплати на Д. П. П., ЕГН ********** сумата от
4 125 лева разноски за производството.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, държавата, представлявана
от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областния
управител на област София да заплати на А. Т. О., ЕГН ********** сумата от
2 000 лева разноски за производството.
Решението може да се обжалва пред САС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
10