РЕШЕНИЕ
№ 586
гр. Благоевград, 20.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Атанас Иванов
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Атанас Иванов Въззивно гражданско дело №
20251200501019 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба от Етажна
собственост на сграда Ф.Х. ****, с административен адрес гр. Б. м.Г., имот
№*, чрез адв. Б. Б., против решение № 383/ 25.12.2024 г., постановено по гр. д.
№ 1601/ 2021 г. по описа на РС – Разлог, с искане за отмяната му изцяло.
Във въззивната жалба се правят оплаквания за недопустимост на
атакувания акт, както и оплаквания, които могат да се квалифицират като
такива за постановяване на атакувания съдебен акт в противоречие с
материалния закон и противоречие с процесуалния закон. Навежда се, че,
изводите на съда не намират опора в материалния закон, и дори в пълно
противоречие с него и с трайната съдебна практика.
Поддържа се, че правилно в мотивите на съдебното решение съставът на
районен съд Разлог е приел, че ответника е бил собственик на процесния
недвижим имот; наличие на годен акт - Решения на ОСЕС. с който са
определени дължимите такса поддръжка на етажните собственици по смисъла
на чл. 6. ал. I, т. 10 ЗУЕС, както и че решенията са законосъобразни и влезли в
сила. Прави се довод, че след влизането им в сила решенията на етажните
собственици са задължителни за всички и за собствениците в етажната
собственост е възникнало задължението да направят съответните вноски в
съответствие с гласуваните решения на общото събрание на етажната
1
собственост.
Прави се довод, че първостепенният съд е стигнал до правилния извод,
че решенията на ОСЕС са влезли в сила и подлежат на изпълнение,
следователно са задължителни за всички етажни собственици и по силата на
представените по делото и описани решения на ОСЕС имат действие до
тяхната промяна/отмяна и за ответника е възникнало задължение да заплаща
определената с решението на ОСЕС такса.
Оспорва се, че съдът неправилно е приел възражението по чл. 51, ад. 2
ЗУЕС за доказано. Навежда се, че неправилно и в противоречие със събрания
по делото доказателствен материал и с трайната съдебна практика, съдебното
решение, с което се отхвърлят предявените искове за дължими такса
поддръжка за периода 2019, 2020. 2021 г. и с което съдът е приел за доказано
възражението на ответника по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, а именно, че не е пребивавал
лично повече от 30 дни в имота, през релевантния период. Поддържа се, че за
доказване на възражението си по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС ответната страна е
представила единствено удостоверение с рег.№328200-18918, ЕКз. №5/2024г.
издадено от МВР. ГД „Гранична полиция“ съгласно което се установява, че за
процесния период от 2019г. до 2021 г. ответникю А. К. е посещавал България
единствено през периода 26.02.2020г. до 04.03.2020 г., като се прави довод, че
ответника лично не е използвал имота повече от 30 дена за една календарна
година.
Оспорва се от въззивника, че априори представеният документ не е
достатъчен за доказване на необитаване на собствения на ответника К. имот-
ат.40Б, респ. възражение по чл. 51, ал2 ЗУЕС, тъй като се твърди, че имотът е
обитаван повече от 30 дни през всяка една от годините от процесния период.
Доказването на възражението по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС е възможно с всички
допустими доказателствени средства от страна на ответника. Ответникът е
представил единствено описаното по-горе писмо с цел да установи, само н
единствено дали лично е влизал /излизал в/от Република България през
релевантния период, респ. дали лично е ползвал собствения си имот.
Поддържа се, че погрешно и лишено от правна логика е изложеното в
мотивите на съдебното, решение, че след, като съдът е приел за установено/
погрешно, без да са налице категорични доказателства/, че ответникът не е
посещавал имота си лично - се доказва изцяло възражението по чл. 51. ал. 2
ЗУЕС. Подобна логика би освободила собственици на повече от един имот
(какъвто е ответника) изобщо от изпълнение на задълженията по заплащане на
такса поддръжка за повече от един имот, въпреки, че се използва активно от
наематели, приятели и/или семейството, ако тази логика на съставът на
Районен съд Разлог беше правилна, то никога не би било възможно да се
заплаща за два имота такса поддръжка, ако ответник е едно физическо лице
собственик на повече от един имот и физически е невъзможно само да ползва
лично същите едновременно, което би довело до освобождаване от дължимите
и такси поддръжка въпреки, че цялата фамилия / приятели, наематели
2
обитават имотите /.
Навежда се, че в конкретния случай, законодателната формулировка на
разпоредбата на чл. 51. чл. 2 ЗУЕС изисква лицето „да е пребивавало“ в имота
„не повече от 30 дни за една календарна година". Когато в тази хипотеза
страната се позовава на правната възможност да не заплаша разходи за
управление и поддръжка на ЕС, в нейна тежест е да установи и докаже
обстоятелствата, които твърди, в т.ч. - както личното си отсъствие от обекта,
така и това на други ползватели н/илн обитатели за правно релевантното
време, като ангажира доказателства, изключващи възможността обектът да е
бил обитаван./ Определение №264/06.04.2021 по дело М>3899/2020 ни ВКС,
ГК, III г.о./
Навежда се, че в доказателствена тежест на ответника е да докаже
възраженията си, че не дължи плащане на осн. чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, т.е., че е
пребивавано в етажната собственост не повече от 30 дни годишно и че за това
е уведомен писмено председателят на управителния съвет/респ. управителя.
Поддържа се, че всъщност не се спори, че не е налице писмено уведомление
към управителя, ответната страна не твърди че е уведомила писмено Етажната
собственост.
Поддържа се, че заинтересованият, в чийто интерес законът допуска
възможността да се освободи oт задължението си за заплащане на текущите
разходи за управление и поддръжка на ЕС, носи доказателствената тежест да
установи с всички допустими доказателствени средства фактът, че е
пребивано в съответния имот за „не повече от 30 дни в една календарна
година“. Законодателят не е предвидил изрично задължение за собственика да
уведомява орган на етажната собственост, че ще пребивава в нея не повече от
30 дни в рамките на една календарна година. Въпреки това. в практиката се
приема, че такова задължение съществува, като мотивите за това са следните:
Според разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от ЗУЕС в книгата на етажната
собственост се вписват имената (фирмата) на собственика на самостоятелния
обект, както и времето, през което той и членовете на неговото домакинство
не ползват самостоятелния обект - т. 2 и т. 4. Достъп до тази книга има
управителят, т.е. той ще знае, че конкретен собственик не пребивава в имота
си.
Навежда се, че се установило по делото/ не се спори/, че ответника не е
уведомил писмено управителя на ЕС, че няма да ползва имота и ще пребивава
в тях не повече от 30 дни годишно, затова следва да докаже необитаването на
имота с всички възможни доказателствени средства.
Навежда се, че в съдебното решение е посочена съдебна практика на
ВКС {едно и също решение. посочено два пъти), която не кореспондира с
настоящия случай в който възражението по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС намира, че е
останало недоказано. Поддържа се, че съставът на РРС дори не е коментирал
липсата на доказателства от ответната страна, необходими за установяване на
неизползването на имота oт страна на гости, наематели семейство в
3
собствените им имоти, което е задължително, за да се приеме възражението по
чл. 5 Е ал.2 ЗУЕС, за доказано.
Поддържа се, че абсолютно погрешна и лишена от правна логика е
частта от мотивите на съдебното решение, с която съставът на РРС едва с
оспорвания съдебен акт измества доказателствената тежест от ответната
страна за доказване на възражението си по чл. 51, ал.2 ЗУЕС към ищцовата
страна да доказва кой е пребивавал в имота на ответната страна.
Поддържа се, че първостепенният съд погрешно вменява задължения на
ЕС, каквито не произтичат от ЗУЕС за етажната собственост, без съдействието
и искането на съответния собственик. Задължението възниква при
предоставяне на информацията и искане от собственика. Разпоредбата на чл,
23, ал. 1, т. 6 от ЗУЕС сочи единствено, че ЕС поддържа книга на ЕС, но
задължението е за самия собственик да представи данни за вписване по чл. 7
ал. 3 - Всеки собственик или ползвател е длъжен в 15-дневен срок от
придобиване правото на собственост или ползване да впише в книгата на
етажната собственост данните по ал. 2, съответно промяната на
обстоятелствата. Обитателят вписва в срока по изречение първо данните по
ал. 2. т. 6. Прави се довод, че съставът на РРС мотивира решението си да
отхвърли иска и в защита на неизправния собственик с факта, че същия не е
изпълнил едно свое задължение. Не е възможно Етажната собственост в
лицето на управителя да иска насила данни, каквито собственика, респ.
обитателя не е пожелал да предостави и не предоставя.
Поддържа се, че бзпротиворечиво в практиката на ВКС е приемано, че
всяка страна следва да докаже фактите, от които черпи изгодни за себе си
правни последици (чл. 154, ал.1 ГПК), защото ако не ги докаже, съдът е
длъжен да приеме, че твърдяните от страната правни последици не са се
осъществили. Именно до последното се свежда и задължението на съда да
разпредели доказателствената тежест между страните - да не зачете правните
последици на фактите, които са останали недоказани в процеса. Със събраните
по делото доказателства- писмо от „Гранична полиция" МВР, се цели да се
установи дали ответника лично е пребивавал в имота, по не и ползването на
същия от нейното семейство, близки и приятели/ наематели. С така събраните
доказателства не би могло да се установи неизползването изобщо на самия
имот от 3-ти лица близки/семейство. За установяване на това обстоятелство би
следвало да ангажира други релевантни доказателства, от които да е видно,
или да е налице индиция, че имота не е бил обитаван.
Навежда се, че по никакъв начин със събраните но делото доказателства
не се установява неизползване на имота на ответника - ат.40Б. Единствените
представени доказателства не установяват неизползване на имота изобщо -
чрез наематели, приятели семейство, за това не бяха ангажирани никакви
доказателства. За установяване на това обстоятелство, представляващо
отрицателно твърдение, би следвало да се докаже посредством установяване
на положителни факти, които да изключват обитаването на имота за повече oт
4
30 дена в календарна година. Би следвало да ангажира други доказателства, а
именно доказателства за изразходвани консумативи в процесния имот или др.
подходящи документи от които да е видно, или да е налице индиция, че
имотът не е бил обитаван.
Поддържа се, че когато в тази хипотеза страната се позовава на правната
възможност да не заплаща разходи за управление и поддръжка на ЕС. в нейна
тежест е да установи и докаже обстоятелствата, които твърди, в т. ч. - както
личното си отсъствие от обекта, така и това на други ползватели н/илн
обитатели за правно релевантното време, като ангажира доказателства,
изключващи възможността обектът да е бил обитаван./ определение
№264/06.04.2021 по дело №3899/2020 на ВКС, ГК, III г.о./.
Прави се довод, че съставът на РРС, неправилно е приел за доказано
възражението по чл. 51. ал. 2 ЗУЕС, като задължението за периода 2019-2021 г.
за такса поддръжка намира въззивника за дължимо, също и претендираните
неустойки за забава върху дължимата сума.
Прави се искане пред въззивният съд за отмяна на решението, като
съдът постанови друго такова, с което да се осъди етажната собственост да
заплати разноски на ищеца.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, е постъпил отговор по въззивната
жалба.
Поддържа се в отговора на въззивната жалба, че същата е
неоснователна, а обжалваното решение за правилно и законосъобразно.
Поддържа се, че в хода на делото А. К. ангажирал доказателства, изключващи
възможността сградата, в която е бил процесният обект да е била обитавана. В
тази насока са показанията на свидетеля П.П., който познава сградата на ЕС
„Ф.Х." от 2017 до настоящия момент, който сочи, че тази сграда е била
практически зарязана и неподдържана от етажната собственост и от Г.х.Б.“,
чиято собственост са били по-голямата част от имотите в сградата и който
преди е бил собственик на цялата сграда като четиризвезден хотел „Ф.Х.".
Навежда се, че сградата вероятно е била поддържана, докато е функционирала
като хотел, но не и през процесния период. Установява се от показанията на
П.П., кредитирани от съда, че през посочените години - 2019, 2020 и 2021
сградата е била изоставена. Асансьорът не е функционирал. Това последното
се доказва и от справката на фирмата Г.Л., която единствена в град Б. е
поддържала асансьори. Същият повторно е пуснат в експлоатация едва през
2024 година. Имало е проблем с канализацията за отходни води в приземната
част на сградата, която е била запушена. Приземната част е била наводнена с
отпадни води и в сградата се е носела миризма на фекалии и отпадни води. Не
са функционирали нито спа центъра, нито приземните гаражи в сградата.
Установява се още, че голяма част от апартаментите са били с разбити врати
като имуществото в тях е било разграбено. На входната врата бравата не се е
заключвала. Нямало е рецепция. Осветлението по коридорите не е
функционирало и се е налагало идващите в сградата да си осветяват с
5
телефони. В сградата не е имало Интернет, топла вода и локално отопление.
През посочения период в сградата не е имало охрана и чистачка. Установено е
още, че отделните обекти в сградата не са имали самостоятелни партиди за
електроенергия и водоподаване. Такива няма и до настоящия момент.
Задължение на етажната собственост е било да снабди обектите със
самостоятелни партиди за електричество и вода, но такива действия не са
били предприети от нейна страна. Прави се довод, че при тези установени
фактически положения е очевидно, че възможността обектът да е бил
обитаван от когото и да било през процесния период е била изключена, защото
локалното парно не е работило и не е имало отопление, а също и топла вода,
тъй като в апартаментите е липсвал поставен бойлер. Навежда се, че Б. е
курортен град и никой не би отседнал в подобна изоставена и необитаема
сграда. Навежда се, че в обжалваното решение не се казва никъде, че
доказателствената тежест за ползване на процесния апартамент е на ищеца, а
точно обратното, с определението по доклада по делото, съдията изрично е
указал, че в тежест на ответника е да установи настъпването на
правопогасаващи или правоизключващи факти, които водят до
неоснователност на исковата претенция. Навежда се, че ответникът е сторил
това, като А. К. е доказал обстоятелства, които изключват възможността
сградата да е била обитавана.
Прави се довод, че тъй като сградата е била напълно негодна за
обитаване през негодна за обитаване през процесния период, то решението на
Районен съд - Разлог е в съответствие и с цитираната от жалбоподателя
практика в Определение № 264/06.04.2021 година по дело № 3899/2020 г. на
ВКС, ГК, III- то г.о. Поради това доводът на жалбоподателя, че
първостепенният съд измествал доказателствената тежест от ответната страна
за доказване на възражението по чл. 51 ал. 2 от ЗУЕС е несъстоятелен.
Поддържа се, че едва след 2022 година са били предприети действия от
новия управител на ЕС - К.Г. за възстановяване на сградата. Същият е вложил
значителни собствени средства за ремонт на канализацията и на сградата. С
протокол от 29.06.2024 година, Общото събрание на етажната собственост е
взело решение на същия да се възстанови сумата от 24 517 лв. / двадесет и
четири хиляди петстотин и седемнадесет/ лева, която той е изразходвал по
възстановяване на сградата.
Оспорва се като неверен доводът на жалбоподателя, че от мотивите на
съда не ставало ясно защо е възприел за достоверни показанията на единия
свидетел - Петков, а тези на свидетелката Попова не възприел. На страници 8
и 9 от решението съдът е коментирал изрично защо не кредитира с доверие
показанията на свидетелката Попова, относно обстоятелствата, за които тя
свидетелства, а именно поддържането на чистотата в сградата, охраната и
сигурността на сградата и поддръжката на асансьор в сградата. Съдът е
коментирал противоречията в показанията й. Тя твърди, че сигурността се
осъществявало от двама охранители, а в същото време на два пъти
отбелязвала, че достъпът до сградата бил свободен. От друга страна твърдяла,
6
че поддръжката на асансьора се осъществявала от фирма „Гордил лифт“, а от
уведомлението на същата фирма до съда се установява, че за процесния
период 2019 - 2021 година фирмата не е имала договорни отношения за
поддръжка на асансьорната уредба и не е получавала заплащане срещу услуга
относно асансьора в бившия хотел „Ф.Х.“.
Навежда се, че във въззивната жалба се свежда и довод, че ответникът е
бил длъжен да впише в книгата на ЕС обстоятелството, че няма да ползва
имота за повече от 30 дни през съответната година, което той не бил сторил.
Практиката на ВКС е категорична, че нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС е
императивна и е без значение дали е бил уведомен управителят/управителният
съвет, че собственикът няма да ползва обекта за повече от 30 дни през
годината. В този смисъл е Решение № 60181 от 20.10.2021 г. по гр. д. №
86/2021 Г., Г. К., IV Г. О. на ВКС. Навежда се, че ищецът не е представил като
писмено доказателство по делото Книга на Етажната собственост „Ф.Х.", тъй
като такава книга не е съществувала и не е водена в тази етажна собственост
през процесния период.
Прави искане за потвърждаване на атакуваното решение.
Постъпила е частна жалба от А. Н. К., чрез адв. А. К., против
определение per. № 695/ 25.04.2025 г. по гр. Д. № 1601/ 2021 г. по описа на РС
– Разлог, с което съдът е оставил без уважение молба за допълване на
постановеното по делото Решение № 383 от 25.12.2024 година в частта за
разноските.
Поддържа се, че съдът се е мотивирал, че при отсъствие на договор или
на друг документ, от който може да се направи извод за конкретната хипотеза
по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 от ЗАдв, в която е възложено оказването на безплатна
адвокатска защита пред съда и за изразено насрещно съгласие от
упълномощения адвокат да окаже такава защита, няма основание на
пълномощника - адвокат да се присъди адвокатско възнаграждение при
предпоставките на чл. 38 ал. 2 от ЗАдв. Посочва се, че с пълномощното А. К. е
упълномощил адвокат К. да го представлява пред съда, а в договора е
посочено, че представителството е при условията на чл. 38 от ЗАдв без да е
посочено в коя от хипотезите на чл. 38 ал. 1 т.т. 1-3 от ЗАдв е извършено
упълномощаването. Сочи се още, че пропускът в договора не може да се
санира с релевираните твърдения в молбата за допълване на съдебното
решение. В определението е цитирана и съдебна практика на ВКС на РБ.
Поддържа се в частната жалба, че посочената съдебна практика на ВКС
не е константна и безпротиворечива. В обратния смисъл са Определение №
528 от 20.06.2012 година по частно търговско дело № 195/2012 година на ТК,
II- ро т.о. на ВКС и Определение № 515 от 02.10.2015 година по частно
търговско дело № 2340/2015 година на ТК, I-во т.о. на ВКС. В двата казуса
касационната инстанция е била сезирана със случаи, при които основният и
въззивният съд са били сезирани с искане за допълване на съдебно решение на
основание чл. 78 ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 38 ал. 2 от ЗАдв. Двете
7
инстанции са отказали присъждането на разноските с мотива, че в
пълномощните и в договора между адвокатите и клиентите не са приложени и
липсва съответно и отразяване на сочената за договорена безплатна
адвокатска защита. На това основание присъждането на разноски е било
отказано. В първото определение Върховният съд е посочил, че доказателства
за осъществена безплатна правна помощ могат да са и само изричните
съвпадащи волеизявления на страните по упълномощителната сделка. Също и
че независимо от всичко минималният размер определим съгласно Наредба №
1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения
се явява гарантиран винаги в съответствие с принципа за възмездност на
адвокатския труд, дори при липса на договор. Предпоставка за заплащане на
този минимален размер е единствено постановяване на позитивно за страната
решение, което в настоящия случай е налице. В този случай интересите на
насрещната страна не се явяват накърнени, тъй като недоказването на
договорен размер на възнаграждение над гарантирания от Наредбата
минимален размер е в ущърб на страната имаща право на възмездяването му.
Във второто сочено определение касационният състав е приел, че липсата на
писмен договор не е пречка да бъде удостоверено в процеса постигнатото
съгласие, че учредената с пълномощното процесуална представителна власт за
адвокатска защита ще бъде предоставена безплатно. Изявлението за наличие
на конкретно основание за предоставяне на безплатна помош по чл. 38 ал. 1 от
ЗАдв обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на
конкретната хипотеза. Достатъчно за уважаване на искането по чл. 38 ал. 2 от
ЗАдв е правната помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в
тежест на доверителя размер на_възнаграждението, заявление че
предоставената помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни,
които да го опровергават.
Поддържа се в частната жалба, че в настоящия случай изложените по-
горе предпоставки са налице. Постановено е позитивно за А. К. решение на
първоинстанционния съд, налице е изявление по делото, че А. К. и адвокат К.
са станали близки, тъй като първият й е учредил вещно право на ползване
върху недвижим имот през 2023 година. В тази насока е представен и
нотариален акт. В съдебно заседание е направено уточнение, че предвид
санкциите срещу Руската федерация е невъзможно превеждането на парични
суми от Руската федерация към Република България през системата SWIFT.
Последното е ноторно известен факт. При това положение с оглед изхода на
делото на адвокат К. се дължи присъждане на адвокатско възнаграждение от
ищеца в минималния размер, съгласно Наредбата.
Прави искане за определение per. № 695/ 25.04.2025 г. по гр. Д. № 1601/
2021 г. по описа на РС – Разлог, с което съдът е оставил без уважение молба за
допълване на постановеното по делото Решение № 383 от 25.12.2024 година в
частта за разноските, като се присъдят разноски за адвокат.
Постъпил е отговор на частната жалба, в който се навежда, че частната
жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение, а обжалваното
8
Определение № 695/25.04.2025 г. гр. д. № 1601/ 2021 г. на РС-Разлог като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
Сочи се, че изложените в жалбата мотиви са идентични с възраженията
на ответника, изложени и в хода на делото. По всички тези възражения,
решаващият съдия се е произнесъл с обжалвания съдебен акт, като по всяко
едно от посочените възражения е изложил подробни мотиви. В постановения
съдебен акт съдът се е произнесъл мотивирано по отношение на всички
направени искания, респ. възражения относно присъждане на разноски в
производството.
Поддържа се, че съдът правилно е приел в обжалваното определение, че
искането на процесуалния представител на ответника за присъждане на
разноски на посоченото от същата основание е неоснователно, поради което
право на присъждане на разноски на това основание не възниква. Както съда е
посочил в обжалваното определение на РС- Разлог, само формалното
позоваване на разпоредбата на чл. 38 или на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. не е
достатъчно, за да възникне в полза на адвоката основание да претендира и
получи възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ, без да е
посочено и установено конкретно основание от кръга на изчерпателно
визираните в законовата разпоредба, т.е. в коя категория лица по т.1 -т. 3 на чл.
38, ал. 1 от ЗАдв. попада страната,при които само конкретно посочени
категории лица законът допуска уговаряне на безплатна адвокатска защита по
делата, в който смисъл е посочил и приложима практиката на ВКС (Решение
№165 от 26.10.2010г. по т.д.№ 93/20 Юг., ТК,
II т.о. на ВКС, Определение № 507/19.09.2018г. по ч.т.д.№ 1972/2018г., ТК, II
т.о. на ВКС, Определение №119 от 29.03.2022г. по гр.д.№ 1071/2022г., ГК, IV
г.о. на ВКС и др.
Навежда се, че по делото не са представени каквито и да е доказателства,
от които да се установява, че представляваното от адв. К. лице попада в някоя
от категориите, посочени в цитираната разпоредба. Ответникът А. К. не е нито
роднина на адв. К., нито е нейн близък, какъвто смисъл е вложил законодателя
в това понятие на сочената разпоредба, нито е друг юрист, нито пък подобни
обстоятелства се твърдят по делото.
Ето защо, се прави довод, че обжалваното Определение рег.№ 695/
25.04.2025г. по гр.д.№ 1601/2021г. на РС-Разлог е правилно и
законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.
Във въззивната жалба не се правят искания за събиране на нови
доказателства при въззивната проверка, като се прави искане от въззивника и
въззиваемия, чрез пълномощниците в откритото съдебно заседание за
присъждане на сторените при второинстанционната проверка разноски от тях.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и отговаря
на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което е процесуално
допустима.
9
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият състав на Окръжен съд - Благоевград, ГО, IV въззивен,
счита, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Актът на първата инстанция се явява и правилен, с оглед на което
подлежи на потвърждаване.
Окръжният съд споделя фактическите и правни изводи в обжалваното
решение и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
Районният съд е изяснил в достатъчна степен фактите и
обстоятелствата, имащи значение за правилното решаване на казуса. Правата
на ищеца и ответника в процеса не са нарушени.
Районен съд Разлог се е произнесъл по иск с правно основание чл. 6,
ал.1, т. 8 и 10 от ЗУЕС.
Исковата молба, поставила началото на съдебния процес, е редовна и
допустима. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗУЕС, по искове, предявени от
или срещу собствениците в етажната собственост във връзка с изпълнение на
решение на общото събрание по управлението на общите части, управителят е
законен представител на собствениците в етажната собственост и не е
необходимо личното им участие в делото, освен по тяхно желание. За да се
приеме, че исковата молба отговаря на изискванията на чл. 127, ал.1, т.2 от
ГПК, е достатъчно да бъдат посочени имената и адресът на управителя.
Конституирането на всички етажни собственици не представлява изискване за
редовност на исковата молба по смисъла на чл. 129 от ГПК. При тези
обстоятелства в разглежданата хипотеза етажните собственици са били
надлежно представлявани от управителя на етажната собственост и той
надлежно е сезирал Районен съд Разлог.
Етажната собственост, която не е учредила сдружение за управление, т.е.
не е персонифицирана, се управлява от общото събрание на етажните
собственици чрез взетите от него решения. Тези решения се формират от
успоредни волеизявления на мнозинството от присъстващите на събранието,
насочени към постигане на определена цел. Многостранна сделка не може да
се сключи от лице, което не е съгласно с общата формирана воля. Решенията за
учредяване на гражданско дружество и за работите на дружеството се вземат
"със съгласие на всички съдружници" – аргумент от чл. 357 и 360 от ЗЗД. При
решенията на етажната собственост няма насрещни права и задължения, както
при сделките. Субективните предели на действие на решенията на общото
събрание на етажната собственост са по-широки от тези на многостранните
сделки. След влизането им в сила решенията на етажните собственици са
задължителни за всички етажни собственици, включително за тези, които са
гласували против, за неучаствалите във вземането им и за лицата, които по-
късно ще станат етажни собственици или обитатели. Същевременно
задължителността им отпада за лицата, които вече не са етажни собственици
10
или обитатели, дори да са гласували за тях. В този смисъл те са особен вид
многостранни актове, взети от неперсонифицирана група лица, насочени към
постигане на обща цел.
Решенията на етажните собственици се взимат по специална процедура,
като ЗС и ЗУЕС регламентират начин на свикване, състав, представителна
власт, гласуване, предметна компетентност. Спазването на тези правила е
основание за действителността на решението. Относимите закони - ЗС и
ЗУЕС, не уреждат специални основания за нищожност на решенията на
общото събрание на етажната собственост. Отликите между вземането на
решенията и сключването на сделките, дори и многостранните, са съществени,
което е основание да се приеме, че решенията на етажната собственост не са
сделки и за тях няма да се прилага ЗЗД. Законосъобразността на тези решения
се определя от правилата за тях в ЗС и ЗУЕС, а не от ЗЗД. Специфичен е и
контролът за спазването им.
За разлика от нищожността на сделките, на която може да се позове
всяка страна и заинтересовано лице безсрочно, контролът за
законосъобразност на решенията на етажната собственост е съдебен,
ограничен е със срок за предявяване на иска, който, като процесуален, е
преклузивен и тече от узнаването на решението, извършено по реда за
уведомяването за събранието - чл. 40, ал.2 от ЗУЕС. Ограничена е активната
процесуална легитимация, като е предоставена такава само на собствениците
на обекти от етажната собственост - чл. 40, ал.1 от ЗУЕС. Правомощията на
съда са ясно дефинирани. Отмяната на решението на етажната собственост
може да се иска при нарушаване на процедурата и неспазване на императивни
правни норми.
Ответникът оспорва предявените искове, като счита, че размерът на
сумите за поддръжка и управление на общите части, сумите за ремонт и
обновление на сградата, в която притежавал един апартамент, е неправилно
определен въз основа на решенията на общото събраните на етажните
собственици от 25.07.2017 г. Изложени са подробни съображения за
незаконосъобразност на проведеното общо събрание и на взетите на него
решения.
Следва да се подчертае, че районният съд и Окръжният съд нямат
правомощия да осъществят контрол за законосъобразност на решенията, взети
на проведеното на 25.08.2017 г. общо събрание на Етажна собственост на
сграда Ф.Х. (Florimont Heghts), с административен адрес гр. Б. м.Г., имот №*,
в рамките на настоящото дело. Поради непредставяне на доказателства, че
тези решения са отменени от съд съгласно специалния ред по чл. 40 от ЗУЕС,
трябва да се приеме, че решенията са законосъобразни и произвеждат
действие, като обвързват етажните собственици по отношение на приетото с
тях, включително и за размера и сроковете на дължимите суми за поддръжка и
управление на общите части и за ремонт и обновяване на етажната
собственост. Ето защо Окръжният съд няма да разглежда възраженията на
11
въззивниците, изложени в жалбата, относно незаконосъобразността на
решенията, взети на проведеното на 25.07.2017 г. общо събрание на етажната
собственост. Районен съд Разлог също не е бил надлежно сезиран да се
произнася по въпроса за законосъобразността на взетите решения.
Незаконосъобразността на решенията на общото събрание може да бъде
установявана единствено с иск по чл. 40 от ЗУЕС за отмяната им. Такъв иск
няма данни да е предявен - не се и твърди, а предявяването му е обвързано със
срок, който е преклузивен и изтичането му води до погасяване на правото да
се предяви иска, съответно - до стабилизиране на решенията и по тях се дължи
изпълнение. Неупражняването на правото да се предяви иска в срока води до
преклузия, като не може да се разглеждат и възражения за
незаконосъобразност на приетите решения по висящото дело за изпълнението
им, каквото е настоящото производство.
Съгласно чл. 10, т. 1 от ЗУЕС общото събрание е орган на управление на
етажната собственост, като негово правомощие по чл. 11, ал.1, т.5 от ЗУЕС е
да определя размера на паричните вноски за разходите за управлението и
поддържането на общите части на сградата. Както стана ясно от изложеното
по-горе, тъй като няма данни ответниците да са инициирали отделно исково
производство по чл. 40 от ЗУЕС по оспорване на решенията на общото
събрание на етажната собственост, проведено на 25.08.2017 г., следва да се
приеме, че те са законосъобразни и обвързват ответника в качеството му на
собственик на един самостоятелен обект в тази етажна собственост.
Правилно първата инстанция е стигнала до извода, че претендираните
суми не са дължими и е отхвърлила иска.
За да бъде уважен предявеният иск, от ищеца следва да бъде установено
при условията на пълно и главно доказване наличието на следните
кумулативно дадени предпоставки, а именно: 1) ответникът е собственик на
индивидуален обект в сградата в режим на етажна собственост; 2) общото
събрание на етажната собственост на сградата е взело решение за определяне
на разходи за управление и поддържане на общите части на сградата и 3)
размерът на частта от разходите, дължими от ответника. При установяване на
така посочените факти от страна на ищеца, в тежест на ответника е да докаже,
че е погасил процесните задължения към ЕС.
В случая е спорно дали ответникът е ползвал въпросния обект в
етажната собственост, във връзка с доводите на жалбоподателя, че не се е
установило от ответника, че не е ползвал процесния имот. Това възражение
настоящият съдебен състав намира за неоснователно.
Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС (в редакцията към
процесния период) не се заплащат разходите по ал. 1 за деца, ненавършили 6-
годишна възраст, както и от собственик, ползвател и обитател, който
пребивава в етажната собственост не повече от 30 дни в рамките на една
календарна година. В чл. 51, ал. 3 от ЗУЕС законодателят е приел, че Общото
събрание с мнозинство повече от 50 на сто от идеалните части от общите
12
части може да реши собственик, ползвател или обитател, който отсъства
повече от 30 дни в рамките на една календарна година да заплаща за времето
на отсъствие 50 на сто от разходите за управление и поддържане по ал. 1. За
отсъствието се уведомява писмено председателят на управителния съвет
(управителят).
От систематичното и логично тълкуване на цитираните разпоредби
следва, че за да бъде ползвана възможността по чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС, то
следва да са изпълнени определени предпоставки.
В настоящия случай, претенцията е за т.нар. „консумативни разходи” –
такива за текуща поддръжка и управление на етажната собственост, поради
което е относима разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС /в редакцията преди
изменението, обнародвано в ДВ, бр. 82 от 2023 г./. Законодателят е обвързал
дължимостта на консумативния разход с фактическото ползване на обекта, тъй
като последното предполага и фактическото ползване на общите части на
сградата, в която се намира. В хипотезите на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС /в редакцията
преди изменението, обнародвано в ДВ, бр. 82 от 2023 г./ е без правно значение
дали е бил уведомен управителя на етажната собственост, тъй като това е
условие за вземане на решение от общо събрание на етажната собственост
само по отношение на преценката на обстоятелствата по чл. 51, ал. 3 от ЗУЕС.
В случая се установи от ответника-въззиваем, че за исковия период от 2019 до
2021 г. не е посещавал България през процесния перииод, като твърдението на
ищеца, че имота е ползван чрез трети лица, не се установи от същия. Няма
данни по делото, от които да се изведе, че ответникът е пребивавал в обекта
повече от 30 дни в рамките на една календарна година от исковия период, като
такива данни не се установяват и за ползване от трети лица. В този смисъл
развитите оплаквания във въззивната жалба са неоснователни.
Предвид всичко гореизложено настоящият съдебен състав намира
въззивната жалба за неоснователна, а решението на РС - Разлог за валидно,
допустимо и правилно и като такова то следва да бъде потвърдено.
На въззиваемата страна се следват направените разноски пред
Окръжния съд, изразяващи се в заплатена държавна такса от 15.00 лв.
Относно депозираната пред окръжен съд частна жалба от от А. Н. К.,
чрез адв. А. К., против определение per. № 695/ 25.04.2025 г. по гр. Д. № 1601/
2021 г. по описа на РС – Разлог, с което съдът е оставил без уважение молба за
допълване на постановеното по делото Решение № 383 от 25.12.2024 година в
частта за разноските, съдът намира за основателна.
С определение per. № 695/ 25.04.2025 г. по гр. Д. № 1601/ 2021 г. по
описа на РС – Разлог, съдът е оставил без уважение молба с вх. № 316 от
13.01.2025 г. от адв. А. К. – САК, повереник на ответника А. Н. К., за
допълнение на постановеното по делото Решение №383 от 25.12.2024 г. в
частта за разноските. В мотивите съдът е изложил съображения, че до
приключване на устните състезания по делото не е представен договор или
друг документ между А. Н. К. и адв. А. К., от който може да се направи извод
13
за конкретната хипотеза по чл. 38, ал. 1, т.1 - т. 3 о т ЗАдв., в която е възложено
оказването на безплатна адвокатска защита пред съда, и за изразено насрещно
съгласие от упълномощения адвокат да окаже такава защита, поради което
няма основание на пълномощника - адвокат да се присъди адвокатско
възнаграждение при предпоставките на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв..
Съдът намира, че изводите на съда са неправилни.
Предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на
адвокат, оказал безплатна правна помощ са: 1) да е оказана безплатна
адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1 -
3 ЗАдв. и 2) в съответното производство насрещната страна да е осъдена за
разноски. Наличието на основанията по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. не може да бъде
обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски.
В разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗА са предвидени три хипотези, при
които адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие:
лица, които имат право на издръжка; материално затруднени лица и роднини,
близки или на друг юрист. Доколкото в посочената разпоредба липсва
изискване клиентът да посочва и доказва наличието на някое от посочените
основания. Решението дали да окаже безплатна помощ, е въпрос единствено
на преценката на самия адвокат. Аргумент в тази насока е и разпоредбата на
ал. 2 на същия член, според която адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, т. е. адвокатът не би получил възнаграждение във всички случаи
на приключване на делото, а само в благоприятен за неговия клиент изход на
спора. Затова и преценката, дали да окаже безплатната правна помощ, при
съществуващ риск да не получи възнаграждение, следва да е само негова.
Наличието на основанията по чл. 38, ал. 1 ЗА не може да бъде обсъждано от
съда при произнасяне по отговорността за разноски. Този извод следва от
разпоредбите на чл. 38, ал. ал. 1 и ал. 2 ЗА, където са посочени изчерпателно
предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат,
оказал безплатна правна помощ, а именно: да е оказана безплатна адвокатска
помощ и съдействие на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗА и в
съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски.
Изпълнението на посочените две условия задължава съда да определи
адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат
в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА, като
осъди другата страна да го заплати. Поради липсата на други предвидени в
закона изисквания за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на
чл. 38, ал. 2 ЗА, е неоснователно е твърдението на ответника в настоящото
производство, че следва да е посочено основанието и да се извърши проверка
дали посоченото в договора за правна защита и съдействие основание за
оказване на безплатна адвокатска помощ действително е налице.
Съгласно новелата на чл. 280, ал. 2, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен акт
не подлежи на касационен контрол.
14
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 383/ 25.12.2024 г., постановено по гр. д.
№ 1601/ 2021 г. по описа на РС – Разлог.
ОТМЕНЯ определение per. № 695/ 25.04.2025 г. по гр. Д. № 1601/ 2021
г. по описа на РС – Разлог, като вместо него постановява:
ОСЪЖДА Етажна собственост на сграда Ф.Х. (***), с административен
адрес гр. Б. м.Г., имот №*,, да заплати на адвокат А. К. – САК, сумата в
размер на 200.00 (двеста лева), представляваща разноски за възнаграждение
за адвокат.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15