Решение по адм. дело №2358/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от АПК, във вр. с чл. 172, ал. 4 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/.

Делото е образувано по жалба от 20.10.2025 г. на „Дивата пчела“ ЕООД, представлявано от Е. Х., чрез адв.А. Д. срещу ЗППАМ № 25-1030-000615/29.09.2025 г., издадена от Р. К. – Началник „Група“ към ОД на МВР Пловдив, Сектор „Пътна полиция“.

В жалбата се излагат аргументи за незаконосъобразност на издадената ПАМ, сочи се че Е. Х. е с валиден документ за пребиваване в страната. Сочи се, че СУМПС е издадено от Сирия, която е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на Приложение №6 към конвенцията. С оглед на това се претендира отмяна на наложената ПАМ и разноски по делото. Към жалбата е приложено копие от карта на чужденец с хуманитарен статут за М. Д. М..

В съдебно заседание жалбоподателят не се явява, не се представлява. В постъпила молба преди съдебното заседание процесуалния представител прави искане за отмяна на оспорената ЗППАМ и претендира разноски по делото.

Ответната страна взема становище по делото за неоснователност на жалбата, претендира юрисконсултско възнаграждение. Процесуален представител не се явява в съдебно заседание.

Пловдиският административен съд, след преценка на доказателствата по делото и становището на страните, както и след проверка за допустимостта и основателността на жалбата и за законосъобразността на оспорения административен акт, на основание чл. 168 ал. 1 от АПК и съобразно критериите по чл. 146 от АПК, счита жалбата за процесуално допустима, подадена в срок, а разгледана по същество - за основателна, поради което и на основание чл. 172 ал. 2 от АПК ще я уважи. Съображенията за това са следните:

Съгласно чл. 172 ал. 1 от ЗДвП, принудителните административни мерки по чл. 171 т. 1 от ЗДвП се прилагат от ръководителите на службите за контрол по този закон, съобразно тяхната компетентност. Заповедта е издадена от компетентен за това Началник Група в ОД МВР Пловдив, Сектор „Пътна полиция“, съгласно приложена заповед от директора на ОД на МВР гр. Пловдив. Волеизявлението за налагане на принудителна административно мярка се обективира в заповед, която има характер на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 ал. 1 от АПК и се издава по реда на гл. V, раздел ІІ от АПК. Предпоставка за издаването на заповед на основание чл. 171 т. 2А,б.А от ЗДвП /нова – ДВ, бр. 101 от 2016 г., в сила от 21.01.2017 г., изм., бр. 54 от 2017 г., бр. 77 от 2017 г., в сила от 26.09.2017 г., бр. 2 от 2018 г., в сила от 3.01.2018 г../ за прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство на собственик, който без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства – за срок от 6 месеца до една година.

От събраните в хода на делото доказателства се установява, че на 27.09.2025 г. в гр.Пловдив е съставен АУАН GA Акт № 4563069 от Т. Д. – мл.автоконтрольор при Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР Пловдив, спрямо М. М. Д., който управлявал МПС – л.а. „Ленд Роувър“, модел „Рейндж Роувър“ с рег. №[рег. номер], който при проверката представил СУМПС издадено в Сирия с № 639784. Управляваното МПС било собственост на „Дивата пчела“ ЕООД. При проверката било установено, че водачът е чужденец, дългосрочно пребиваващ в Република България. Тези факти били приети за административни нарушения от компетентно длъжностно лице, съобразно чл. 189 ал. 2 от ЗДвП, което съставило сочения по-горе АУАН поради извършени административни нарушения по чл.162, ал.2 от ЗДвП. Съставения АУАН е част от административната преписка по издаване на заповедта за прилагане на ПАМ и последната следва да съдържа фактическите обстоятелства на акта, по смисъла на чл. 59 ал. 2 т. 4 пр. 1 от АПК. Издадената заповед е на база съставения при проверката АУАН, като възпроизвежда направените в него констатации.

По делото са приобщени като доказателства АУАН серия GA Акт № 4564069/27.09.2025 г., оправомощителни заповеди, справка за нарушител водач, копие от карта на чужденец с хуманитарен статут, справка за лице – АИС „БДС“, справка за собственост на МПС, справка за нарушител АНД, извдака от търговския регистър за „Дивата пчела“ ЕООД.

При служебно извършената проверка за законосъобразност на оспорвания административен акт, настоящият съдебен състав констатира, че същият е произнесен от компетентен орган, в законоустановената форма, при спазване на административнопроизводствените правила за неговото издаване, но при неправилно приложение на приложимия материален закон.

Този извод се налага по следните съображения:

Нормата на чл.168, ал.1 от АПК определя, че съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания за оспорване на административните актове по смисъла на чл.146 от АПК.

Оспорената заповед е издадена от административен орган с териториална, времева и материална компетентност, тъй като съгласно чл.172 от ЗДвП, принудителните административни мерки се налагат с мотивирана писмена заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон. В случая това е Началник Група към ОД на МВР Пловдив, Сектор „Пътна полиция“, на когото са делегирани правомощия да издава заповеди за прилагане на принудителни административни мерки с заповед рег.№ 317з-3162/15.04.2022 г. на директора на ОДМВР-Пловдив.

Процесната заповед отговаря на изискванията за форма. В нея е посочено, че се издава за констатирано управление на МПС от чужденец, трайно пребиваващ в страна, който не е подменил притежаваното СУМПС, издадено от друга държава. Съдът намира, че оспорваната заповед съдържа необходимите реквизити, посочени в разпоредбата на чл.59, ал.2 от АПК, тъй като в текста й фигурира позоваване на фактическото обстоятелство, съставляващо едновременно с това и възприетото от органа при произнасянето му материалноправно основание за прилагане на принудителната административна мярка. След като е посочено, че заповедта се издава на основание чл.171, т. 2а., б. „А“ от ЗДвП, поради това, че МПС се управлява от водач, който без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства – за срок от 6 месеца до една година.

При издаването на заповедта не са допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила. Същата е издадена въз основа на акт за установяване на административно нарушение, съставен от компетентен орган, при спазване на задължителните реквизити по съдържанието му и процедурата за съставянето и връчването му. Административният орган е изпълнил задължението си по чл.36 от АПК за служебно събиране на доказателствата, необходими за установяване на релевантните за спора юридически факти. Към административната преписка са приложени писмени доказателства, удостоверяващи наличието на част от фактическите основания, мотивирали органа да издаде заповедта.

В конкретния случай съгласно доказателствата по делото са налични доказателства, че на М. Д. М. е предоставен хуманитарен статут от Република България и на същия през годините от 2017 до 2025 г. са издавани документи за самоличност – карта на чужденец с хуманитарен статут (последно издадената такава е на 14.11.2024 г., валидна до 14.11.2027 г.) и удостоверение за пътуване зад граница на чужденец с хуманитарен статут (последно издадено такова на 20.05.2015 г., валидно до 11.11.2027 г.). Това безспорно води на извод, че същият е лице, което е дългосрочно пребиваващо в Република България. Безспорно е и това, че на 27.09.2025 г. М. М. е управлявал соченото в ЗППАМ МПС, собственост на „Дивата пчела“ ЕООД в гр.Пловдив и при проверката от органите на полицията е представил СУМПС, издадено от Сирия.

Свидетелството за правоуправление на М. М., представено при проверката, е издадено от държава, подписала Конвенцията за пътното движение, подписана във Виена на 8.11.1968 г., включително поправките към Конвенцията, влезли в сила на 03.09.1993 г., по която страна е и Република България. Съгласно разпоредбата на чл.41, т.2, б. „b” от Конвенцията договарящите се страни ще признаят всяко национално свидетелство за управление, отговарящо на положенията от приложение 6 на настоящата Конвенция, а съгласно чл.41, т.2, б. „с” договарящите се страни ще признаят или всяко национално свидетелство за управление, отговарящо на положенията от приложение 7 на настоящата Конвенция. В т.3 на чл.41 от Конвенцията пък са посочени ограничения, при които може да не бъдат признати такива свидетелства за правоуправления, а именно : когато валидността на свидетелството е обусловена от изискване за притежаване от водача на някои приспособления или изискваща някои преустройства на превозното средство с оглед инвалидността на водача, свидетелството за управление ще бъде признато за валидно само ако тези условия са изпълнени; b) Договарящите страни могат да откажат да признаят валидността на тяхна територия на всяко свидетелство за управление, чийто собственик не е навършил 18 години; c) Договарящите страни могат да откажат да признаят валидността на тяхна територия на автомобили или композиция от превозни средства от категория С, D и Е, указани в приложения 6 и 7 от настоящата Конвенция, на всяко свидетелство за управление, чийто водач не е навършил 21 години. Сочените изисквания на Конвенцията са транспонирани и в разпоредбата на чл.161, т.1 от ЗДвП, съгласно която разпоредба свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено в друга държава, е валидно на територията на Република България за категорията, за която е издадено, ако държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията.

Същевременно обаче, в чл.162, ал.2 от ЗДвП е въведено следното изискване : „Чужденци, дългосрочно пребиваващи в Република България, могат да управляват моторни превозни средства на територията на страната със свидетелство, което не е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, до една година от датата на издаване на документ за пребиваване.“ Именно това изискване е нарушено от М., за което му е съставен и АУАН.

Спорният въпрос в случая е дали нарушаването на сочената разпоредба от ЗДвП дава основание за приложението на ПАМ по чл.171, т.2А, б. „А“ . В конкретния случай не може да се приеме, че водачът е неправособосен, доколкото е представил СУМПС, което е издадено от договаряща държава по сочената Конвенция. Същевременно българското законодателство е предвидило задължение за замяна на това свидетелство с българско такова, което води на извод, че Република България приема за надлежно придобита правоспособността на такива водачи. Ето защо и в предвидената ПАМ п чл.171, т.2А, б. „А“ от ЗДвП не е предвидено прилагането и в случаите на нарушение по чл.162, ал.2 от ЗДвП.

ПАМ са форма на изпълнителна дейност, чрез която се дава легален израз на държавната принуда, упражнявана в предвидените от закона случаи. По своята правна същност те са актове на държавно управление от категорията на индивидуалните административни актове и следва да бъдат подчинени на принципа на законност, както по отношение на издаването им, така и по отношение на изпълнението им. Спазването на изискванията за законност при издаване на акта е гаранция за законосъобразността на самата мярка. Принудителните мерки трябва да бъдат прилагани само в изрично и точно изброени в закон или указ случаи, компетентният орган не може да ги налага произволно и да тълкува разширително правните норми; те трябва да са точно посочени в правната норма и да се прилагат по реда и начина, предвидени там; като издаването им трябва да е в съответствие с целта на закона, по който са предвидени (по арг. от чл. 22 и чл. 23 от ЗАНН). Самите материалноправни норми, с които се предвиждат такива мерки, подлежат на стриктно и ограничително тълкуване, доколкото визираните в хипотезиса им предпоставки са с изключителен характер и прилагането им засяга директно и безусловно правната сфера на адресата. В този аспект е недопустимо прилагането на ПАМ при липса на всички нормативноустановени за това условия. А щом като не е налице правопораждащ фактически състав, липсва и основание за прилагане на правомощието на административния орган за прекратяване регистрацията на МПС. Следователно процесната ПАМ е издадена при липса на материалноправните предпоставки за това и като такава следва да бъде отменена.

Предвид изхода на делото основателно е направеното искане от жалбоподателят, чрез процесуалния и представител за заплащане на разноските по делото. В случая се констатира, че са извършени такива в размер на 1200 лева и не е уточнено сумата с ДДС или без ДДС е, като е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение от ответната страна. Съдът установява, че на основание чл.8, ал.3 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа минималния адвокатски хонорар по такива дела е 1000 лева. С оглед ниската сложност на делото, съдът приема, че следва да се намали дължимото възнаграждение на минималното такова от 1000 лева и да се присъдят разноските за държавна такса или на дружеството жалбоподател или общо разноски в размер на 1050 лв. Ето защо ОД на МВР Пловдив следва да бъде осъдено да заплати на „Дивата пчела“ ЕООД, представлявано от управителя Е. Г. Х. разноски в общ размер на 1050 лева, от които 1000 лева за адвокатско възнаграждение и 50 лева – държавна такса за образуване на делото.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 172 ал. 2 от АПК, Пловдивският административен съд

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ ЗППАМ № 25-1030-000615/29.09.2025 г., издадена от Р. К. – Началник „Група“ към ОД на МВР Пловдив, Сектор „Пътна полиция“.

ОСЪЖДА ОД на МВР Пловдив да заплати на „Дивата пчела“ ЕООД, представлявано от управителя Е. Г. Х. разноски в общ размер на 1050 лева, от които 1000 лева за адвокатско възнаграждение и 50 лева – държавна такса за образуване на делото.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.172, ал.5, изр.2 от ЗДвП.