РЕШЕНИЕ
№ 21579
гр. София, 26.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря ЙОРДАНКА Г. ЦИКОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20241110177781 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от В. Н. И. срещу ЮЛ за прогласяване нищожността на
договор за потребителски кредит № *** от 14.05.2023 г., поради
противоречието му със закона, както и за осъждането на ЮЛ да заплати на В.
Н. И. сумата от 1424.96 лв., представляваща недължимо платена сума по
договор за потребителски кредит № *** от 14.05.2023 г.
Ищецът твърди, че между него и ответника на 14.05.2023 г. е сключен
договор за договор за потребителски кредит № *** за сумата от 4000 лв., на 12
вноски. Посочва, че в чл. 5 от договора е предвидено сключване на договор за
гаранция с „***“ с цел обезпечаване на договора за кредит. На 14.05.2023 г.
бил сключен договор за гаранция с „***“ , по силата на който ищцата
следвало да заплати сумата от 4040 лв., която сума се дължала разсрочено на
18 месечни вноски, които се кумулирали към погасителниа план. Твърди, че в
договора не бил записан действителния лихвен процент. Твърди, че в договора
за заем липсва ясно разписана методика за изчисляване на ГПР в нарушение
на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, както и че не се установява какви компоненти са
включени в него. Поддържа, че е заобиколена разпоредбата на чл. 19, ал.4
ЗПК, тъй като дължимата сума по договора за гаранция не е включена в ГПР.
Непредставянето на подробна информация за цената на финансовата услуга
преди сключването на договора било увреждащо потребителя действие. Моли
съда да уважи предявените искове. Пред съда процесуалния представител на
страната поддържа исковата молба, прави увеличение на размера на
предявения осъдителен иск и претендира разноски.
1
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът ЮЛ не е подал отговор на
исковата молба, след изтичане на срока за отговор по делото е постъпило
становище от страната, с което се оспорва иска срещу него като
неоснователен. Поддържа, че сключването на договор за гаранция не било
задължително условия за сключването на кредит. Посочва, че „М.Б.“ бил
самостоятелно юридическо лице и договорът за гаранция бил отделно
облигационно правоотношение. Твърди, че на ищеца своевременно му е
предоставена информацията по кредита. Сочи, че няма законово изискване за
включване на методиката за изчисляване на ГПР в условията на договора,
както и че не следва възнаграждението по договора за поръчителство да се
включва в него. Не е налице заблуждаваща търговска практика. Моли съда да
отхвърли исковете. Претендира разноски. Пред съда процесуалният
представител на страната поддържа отговора на исковата молба и претендира
разноски.
С определение от 27.10.2025 г. постановено по настоящото дело е
допуснато на основание чл. 214, ал. 1, изр. 3 от ГПК увеличение на размера на
предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, като същият да се считат
предявен за сумата от 1424.96 лв.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване
следните обстоятелства: че между ЮЛ и В. Н. И. бил сключен договор за
потребителски кредит № *** от 14.05.2023 г. за сумата от 4000 лв. Горното се
установява и от представения договор за потребителски кредит № *** от
14.05.2023 г., сключен между ЮЛ и В. Н. И., по силата на който на В. Н. И. е
предоставенa заемна сума в размер на 4000 лв. Съгласно договора е уговорено
сумата да бъде върната на осемнадесет месечни вноски, като е посочен
размерът на годишен лихвен процент по кредита в размер на 35 %, като
годишния размер на разходите е посочен в размер на 49.66 %. Съгласно чл. 5
от договора заемът се обезпечавал с поръчителство от ЮЛ в полза на
кредитодателя.
Представен е и договор за гаранция /поръчителство/, сключен между
„М.Б.“ и В. Н. И., съгласно който дружество се задължавало да обезпечи
изпълнение на всички задълженията произтичащи от договор за
потребителски кредит № *** от 14.05.2023 г., сключен с ЮЛ. Съгласно чл. 1.6
от договора е предвидено, че за поемането на задълженията се дължи
възнаграждение на гаранта в размер на 4040 лв.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият
съдебен кредитира като компетентно изготвена, от която се установява, че в
изпълнение на договорите /за паричен заем и поръчителство/ ищецът бил
извършил плащания към ЮЛ на суми в общ размер на 5424.96 лв., като бил
спазен погасителния план с включено възнаграждение за поръчител, като била
погасена главница в размер на 1201.46 лв., договорна лихва в размер на
1073.46 лв., възнаграждение за гарант 2970.04 лв., както и други разходи в
2
размер на 180 лв. Съгласно заключението при включване на таксата за
допълнителната услуга по договора с дружеството гарант към параметрите по
договора за кредит то тогава ГПР е в размер на 255.87 %.
Настоящият състав намира, че договор за потребителски кредит № *** от
14.05.2023 г. е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на §
13, т. 1 ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §
13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична
сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели,
извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният
по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно. Процесният договор е сключен в писмена форма
съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона съдържание – чл. 11,
ал. 1 ЗПК.
Настоящият състав намира, че за правилното разрешаване на спора
между страните са от значение установените въз основа на събраните по
делото доказателства обстоятелства, че двата договора – договорът за кредит
и този за предоставяне на гаранция са сключени в един и същи ден, че отделни
разпоредби от същите препращат един към друг, че дължимите в полза на
търговците престации на практика са обединени в общ погасителен план, имат
едни и същи падежи и макар формално кредитор на вземането,
представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора за
кредит обезпечение да се явява ответникът, то кредитодателят е овластен да
получава и плащането по този договор, дължимо от потребителя, заедно с
анюитетните вноски по договора за кредит. Ето защо и съдът приема, че се
касае за неразривно свързани помежду си сделки, всяка от които следва да се
разглежда заедно с другата. Още повече, че за да бъдат осигурени ефективни
средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за
това е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, съдът да
изследва и връзките в отделните договори, но не като отделни
правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща
икономическа дейност. Дори при множество правоотношения, на отделните
правоотношения трябва да се гледа, като на едно правно и икономическо цяло,
за да се постигне ефективната защита на потребителя, при проверката от
страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите
нрави, в това число и проверката за наличието на неравноправни клаузи.
3
Именно такъв е настоящият случай, доколкото по делото не се спори, а и
от приетите по делото доказателства, а именно съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че ЮЛ е овластено да приема вместо гаранта
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, като съгласно
експертизата всички плащания са извършени именно към ЮЛ. Договорът за
потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на който
длъжникът сключва договора за предоставяне на гаранция. Обвързаността
между двете съглашения се установява от уговорката за необходимост от
предоставяне на обезпечение, чрез сключване на договор за гаранция на
кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице – гарант. Не
може да се приеме, че чл. 5 от договор за кредит № *** от 14.05.2023 г. касае
доброволен и информиран избор на потребителя за обезпечение. От начина на
уговаряне на задължението на потребителя следва да се счита, че е
предвидено допълнително условие за отпускане на кредита, а именно да
предостави обезпечение, посредством поръчителство именно от „М.Б.“.
Възнаграждението на гаранта обезпечава не изпълнението на длъжника, а
преддоговорно задължение на заемодателя за правилната преценка за
кредитиране. Договорът за предоставяне на гаранция се явява единственото
изпълнимо условие по чл. 5 от за кредит № *** от 14.05.2023 г., следва да се
приеме, че разходите, които потребителя трябва да заплати по договора за
предоставяне на гаранция са пряко свързани с основната му престация по
договора за заем и отговарят на дефиницията за разход по кредита по смисъла
на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което има характер на допълнително
възнаграждение за ползване на заемните средства и следва да бъде включена
изначално при формирането на ГПР, като разход пряко свързан с договора за
потребителски кредит и който потребителят трябва да заплати. Също така
съгласно даденото тълкуване с решение от 13.03.2025 по дело С-337/23, СЕС
разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на
потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до
увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи
разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието
„годишен процент на разходите“.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да
надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора
за кредит е 10 % /10 пункта + ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита
не може да надвишава 50 %. В настоящия случай съгласно заключението по
съдебно-счетоводната експертиза размерът на ГПР при включване на
договорения размер за възнаграждението за поръчителство от 4040лв. при
главница по кредита от 4000 лв. при срок на погасяване от 18 месеца и лихвен
процент от 35 % е в размер на 255.87 %. С оглед на гореизложеното при
включване на възнаграждението по договора с дружеството поръчител към
параметрите по договора за кредит то тогава ГПР е в размер на 255.87 %. Така
уговореното възнаграждение има значението на скрита възнаградителна
лихва, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до
нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което
процесния договор се явява нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
4
и предявения иск се явява основателен и следва да бъде уважен.
По отношение на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД за ищецът се позовават на изначална липса на основание на ответника да
получи описаните суми, която е специфичен белег на фактическия състав на
неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Фактическият състав на посочената норма изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при
самото получаване, липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго /типичен случай е
получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това основанието
трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при
предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Съгласно изложеното по-горе настоящият състав прие, че процесният
договор за потребителски кредит № *** от 14.05.2023 г. за нищожен. По
делото не се спори, а и от приета съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че В. Н. И. била извършил плащания към ЮЛ на суми в общ
размер на 5424.96 лв., като сумата била послужила за погасяване на
задължения, както следва: главница в размер на 1201.46 лв., договорна лихва в
размер на 1073.46 лв., възнаграждение за гарант 2970.04 лв., както и други
разходи в размер на 180 лв. В случая сумата от 1424.96 лв. се явява общия
сбор на заплатената сума по процесния договор над дължимата му чиста
стойност, доколкото при недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Поради което този
иск се явява основателен за сумата от 1424.96 лв., като така предявеният иск
следва да бъде уважен в пълен размер срещу ответника ЮЛ, доколкото видно
от съдебно-счетоводната експертиза именно на тази ответника е заплатена
процесната сума и не са събрани доказателства, които да установят предаване
на парите на ЮЛ /предишно наименование „***“ ЕАД/.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора с оглед основателност на исковата претенция на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски в размер на сумата от 106.99 лв., представляваща платена държавна
такса и 300 лв. депозит за вещо лице. На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА на
процесуалния представител на ищеца се дължат разноски за първата
инстанция в размер на 350 лв. с ДДС, представляващи адвокатско
възнаграждение. При този изход на спора на ответника не се дължат разноски.
Според нормата на чл. 78, ал. 6 ГПК, когато делото е решено в полза на
лице, освободено от държавна такса или от разноски по производството
/какъвто е настоящият случай/, осъденото лице е длъжно да заплати всички
дължащи се такси и разноски, като съответните суми се присъждат в полза на
съда. Поради това ЮЛ, следва да бъде осъдено да заплати в полза на СРС
съразмерно на уважената част от исковете сумата от 166 лв. –държавна такса.
Воден от горното, Софийски районен съд,
5
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения от В. Н. И., ЕГН
********** със съдебен адрес в ***, чрез адв. Е. И. срещу ЮЛ, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление ***, иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД, договор за потребителски кредит № *** от 14.05.2023 г.,
сключен между ЮЛ и В. Н. И., поради противоречието му със закона,.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, да
заплати на В. Н. И., ЕГН ********** със съдебен адрес в ***, чрез адв. Е. И.,
по предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, сумата от
1424.96 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за
потребителски кредит № *** от 14.05.2023 г.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, да
заплати на В. Н. И., ЕГН ********** със съдебен адрес в ***, чрез адв. Е. И.,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 406.99 лв.,
представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, да
заплати на Е.А.Д., ЕИК ***, с адрес ****, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА във
вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 350 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на ищеца В. Н. И. пред
СРС.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, да
заплати в полза на Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК
сумата в общ размер от 166 лв., представляваща дължима държавна такса по
делото.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6