№ 20497
гр. София, 12.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:БОРЯНА В. ПЕТРОВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело №
20251110120422 по описа за 2025 година
Предявени са обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правна квалификация чл.9,
ал.1 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено между страните, че ответникът
дължи на ищеца суми, за които е издадена заповед за изпълнение с рег. №
***/21.01.2025 г. по ч.гр.д. № 243/2025 г. по описа на Софийски районен съд,
176 състав, както следва: 800,00 лева – главница по Договор за заем *** №
***, вземанията по който са прехвърлени на заявителя с Приложение № 1 от
10.07.2020 г. към Рамков договор за цесия от 16.01.2015г., ведно със законна
лихва за периода от 02.01.2025г. до окончателно изплащане на вземането,
140,86 лева – договорна лихва за периода от 15.03.2020 г. до 15.11.2020 г.,
472,63 лева – мораторна лихва за периода от 16.03.2020г. до 02.01.2025 г.
В исковата молба се твърди, че вземането на ищеца се основава на
сключен на 14.02.2020г. договор за заем *** № ***, по силата на който
„ФИРМА“ АД е предоставило на В. Б. С. сума в размер на 800,00 лева. Твърди
се, че договорът е сключен от разстояние, без физическото присъствие на
страните по него и изключително чрез използване на средствата за
комуникация от разстояние, при спазване на закона. Сочи, че сключването на
договора е инициирано от кредитополучателя чрез форма за кандидатстване за
заем ***, след като бил попълнен утвърдения от заемодателя формуляр,
достъпен на сайта на кредитора. Сочи, че след одобрение на искания заем,
кредитополучателят получава на посочения от него телефонен номер
съобщение с код за потвърждение, чрез който да потвърди клаузите в
договора. Твърди, че при кандидатстване заемополучателя е получил
електронно съобщение с прикачени договора, ведно с общите условия, СЕФ,
1
погасителен план и договор за допълнителни услуги, в случай, че такива са
заявени. Сочи, че в рамките на 72 часа от изпращане на имейла,
заемополучателят следва да подпише договора чрез отваряне на линк, след
което да въведе кода за потвърждение, с което договорът бил сключен. Твърди,
че било уговорено заемополучателят да върне сумата в общ размер на 940,86
лева, при 9 равни месечни погасителни вноски в размер на 104,54 лева всяка,
включващи главница и възнаградителна лихва, като първата вноска следвало
да бъде заплатена на 15.03.2020г. Сочи, че въз основа на искане за
допълнителни услуги от 14.02.2020г. между страните по договора бил сключен
и Договор за допълнителни услуги към заем *** № ***, във връзка с което
заемополучателят дължал и сумата от 614,88 лева. Сочи, че на ответника била
дадена възможността да заплати сумата за допълнителни услуги на 9 равни
месечни вноски, всяка в размер на 172,86 лева. Твърди, че срокът на договора
изтекъл на 15.11.2020г., като ответникът не бил изплатил задълженията си.
Излага твърдения, че на 10.07.2020г. било подписано Приложение № 1 към
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
16.01.2015г., за което длъжникът бил уведомен. Моли исковете ад бъдат
уважени. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, с който се оспорват предявените искове като неоснователни.
Ответникът сочи, че в договора са налице неравноправни клаузи. Оспорва
наличието на цесия.
Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност твърденията на
страните и събраните по делото доказателства намира за установено
следното от фактическа страна:
По делото е представен договор за заем *** № *** от 14.02.2020 г.,
сключен между В. Б. С. – заемополучател, и ФИРМА АД – заемодател, въз
основа на който се установява, че между страните по договора е възникнало
заемно правоотношение, въз основа на което на 14.02.2020 г. заемодателят е
предоставил на заемателя сума в размер на 800,00 лева, за срок от 9 месеца и
девет погасителни вноски от по 104,54 лева, при фиксиран лихвен процент
40,47 % и ГПР – 48,90 %. Като начин на усвояване на заема било уговорено
сумата да бъде получена в брой на касите на ***. От приложения погасителен
план се установява, се погасителните вноски включват главница и лихва, като
общата сума, която е следвало да върне заемополучателя била в размер на
940,86 лева. Изискуемостта на първата вноска настъпвала на 15.03.2020 г., а
последната на 15.11.2020 г.
Приложена е инструкция за плащане на месечни вноски към „ФИРМА“
АД, към която в табличен вид е представен график на плащания по договор за
заем № ***, наподобяващ погасителния план, съгласно който потребителят
дължи 9 равни месечни вноски, всяка в размер на 172,86 лева, представляваща
сбор вноската по кредита в размер на 104,54 лева и и услуги в размер на 68,32
лева.
Към договора за заем е приложен и договор за допълнителни услуги по
договора за заем *** № *** от 14.02.2020 г., съгласно който ФИРМА АД
2
предоставил на В. С. пакет допълнителни услуги „Разглеждане до минути“,
включващ безплатно усвояване на сумата в офис на ФИРМА АД или чрез
клонове на ***; безплатно внасяне на вноска директно в офис на ФИРМА АД;
предоговаряне и разсрочване на заема; разглеждане до минути;
преференциално обслужване и право на участие в специални промоции.
Цената на допълнителните услуги е в размер на 614,88 лева, които следвало да
бъдат изплатени в срок от 9 месеца при месечната вноска от 68,32 лева.
По делото са представени приложимите общи условия към договор за
заем *** от 29.07.2019 г., от които се установява формата за кандидатстване, а
именно чл. 4 урежда, че заемоискателят заявява желанието си да получи от
ФИРМА заем при условията на Договор за заем ***, като попълва и подава до
ФИРМА чрез специално създадена за целта форма за кандидатстване,
публикувана на интернет страницата. Формата за кандидатстване за заема
съгласно чл. 5 се попълва в утвърдения електронен формуляр лично от
заемоискателя и се потвърждава и изпраща към заемодателя чрез избиране на
бутон „Кандидатствай“, активен в интернет страницата. С избора на бутон
„Кандидатствай“ заемоискателят декларира, че се е запознал с предварително
изпратения му на посочен от него имейл адрес на Стандартен европейски
формуляр (СЕФ) с необходимата преддоговорна информация относно
договора за заем; получил е, запознал се е, прочел е внимателно, разбира и
приема клаузите от Договора за заем. В чл. 13 е посочен начина на сключване
на договора от разстояние, като се установява, че същият се изразява в
следното – след одобрение на искания заем, заемоискателят получава на
посочен от него телефонен номер СМС с код за потвърждение, чрез който да
потвърди клаузите на договора и желанието му за сключване; в имейл
заемоискателят получава приложени договор за заем, общи условия, СЕФ,
погасителен план и тарифата за допълнителни услуги, като в случай на
заявяване ползването на допълнителни услуги, получава и Договор за
допълнителни услуги. В имейла е налице линк, уникален за договора. В
рамките на 72 часа от получаване на съобщението заемоискателят следва да
потвърди (подпише) договора, чрез въвеждане на кода за потвърждение. В чл.
19 от общите условия е уредено, че при забава на дължима погасителна
вноска, за всеки календарен ден от забавата заемополучателят дължи законна
лихва за забава.
Приет е рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
16.01.2015 г., сключен между „ФИРМА“ АД – цедент, и „ФИРМА“ ООД –
цесионер, ведно с Приложение № 1, в което под № 71 е описано вземането
спрямо ответника, Анекс № 1 от 11.12.2015 г., Анекс № 3 от 16.12.2016 г.,
Анекс № 4 от 22.01.2018 г. и Анекс от 21.02.2020 г. Към тях е приложено и
потвърждание към сключената цесия. Представено е и пълномощно от
изпълнителния директор на „ФИРМА“ АД, въз основа на което цедентът
упълномощава цесионера да уведоми длъжника за извършената цесия.
С уведомително писмо с изх. № УПЦ-С-МКР/***, адресирано до В. Б.
С., „ФИРМА“ ЕАД уведомява ответника за извършената цесия. В писмото
като дата на изготвяне е посочена 24.03.2025 г., но от така представеното
писмено доказателство не може да се установи дали и кога същото е получено
3
от ответника.
От приложеното ч.гр.д. № 243/2025г., по описа на Софийски районен
съд, 176 състав се установява, че по подадено от „ФИРМА“ ООД заявление е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение рег. № *** от
21.01.2025 г. по реда на чл. 410 от ГПК срещу ответника за сумата от 800,00
лева, представляваща дължима главница, ведно със законната лихва, считано
от 02.01.2025 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение) до окончателното изплащане на вземането; 140,86 лева,
представляваща дължима договорна лихва за периода от 15.03.2020 г. до
15.11.2020 г.; 472,63 лева - мораторна лихва за периода 16.03.2020 г. до
02.01.2025г., както и 40,57 лева - държавна такса, и 50,00 лева –
юрисконсултско възнаграждение. Във връзка с подадено в срок възражение по
чл. 414 ГПК, съдът с Разпореждане № 37350/04.03.2025 г. на основание чл.
415, ал. 1 ГПК е указал на заявителя възможността за предявяване на иск за
установяване на вземанията, съответно на основание чл. 422 ГПК в указания
срок заявителят е предявил настоящите искове.
От приетото без възражение от страните заключение по съдебно –
счетоводната експертиза, което съдът кредитира като обективно и
безпристрастно изготвено, се установява, че на 14.02.2020 г. ответникът е
усвоил сума в размер на 800,00 лева. Експертът извежда, че непогасените
вземания по кредита за главница към датата на образуване на заповедното
производство – 06.06.2024г. са в размер на 800,00 лева, а на лихвата за забава
за периода 16.03.2020 г. до 03.01.2025 г. е 403,24 лева. Вещото лице прави
заключение, че непогасената сума за договорна лихва, начислена в периода
14.02.2020 г. до 15.11.2020 г. е в размер на 140,86 лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
По установителния иск с правно основание чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД в тежест на ищеца е да
установи пълно и главно следните юридически факти: 1) наличието на
посоченото облигационно правоотношение, възникнало по валидно сключен
договор за потребителски кредит, който отговаря на изискванията на чл. 10 до
чл. 12 ЗПК; 2) кредиторът да е предоставил, съответно длъжникът да е усвоил
сумата по отпуснатия договор за кредит; 3) възникване и изискуемост на
процесното вземане за главница в твърдения размер; 4) валиден договор за
продажба на процесното вземане в полза на „ФИРМА“ ЕАД по силата на
Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 16.01.2015г. и 5) ответникът да е надлежно уведомен за
извършената цесия. При установяване на горепосочените обстоятелства, в
тежест на ответника е да докаже, че е заплатил претендираните суми.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже наличието на главен дълг, както и изпадането на длъжника в забава. В
тежест на ответника е да докаже погасяване на дълга на падежа.
Относно наличието на облигационно отношение между страните в
производство, съобразно събрания по делото доказателствен материал, съдът
4
намира, че между страните бил сключен договор за предоставяне на
потребителски кредит в размер 800,00 лева, както и че на ответника в
действителност била предоставена сумата от 800,00 лева от заемодателя.
Установи се, че изискуемостта на последната вноска по договора за заем е
настъпила на 15.11.2020 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение
е депозирано на 02.01.2025 г., от което следва, че вземането за главница е било
изискуемо към този момент.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за кредит е
потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП
(ответникът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични
нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2
ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз
основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична
сума. Доколкото по настоящото дело не е доказано сумата по предоставения
заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и
търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за
заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на
Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и
забраната за неравноправни клаузи.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК уреждат формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20,
чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води
до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност и когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор
съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са
навели такива възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016 г.
по т.д. № 3686/2014 г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за
приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи
служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк.
д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния
договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без
от страните да е наведен такъв довод. В случая ответникът прави възражение
за нищожност на договора.
С допълнителен договор е уговорено заплащане на пакет допълнителни
услуги „Разглеждане до минути“ в общ размер на 614,88 лева, която сума е
5
включена в общата стойност на дължимите от кредитополучателя плащания
по заема и е дължима на месечни погасителни вноски, които вноски са
включени в общия размер на дължимите месечни погасителни вноски по
кредита, съгласно приложения график на плащанията по договор за заем №
***. От цялостното съдържание на договорите и приложимите общи условия,
следва изводът, че клаузата за покупка от кредитополучателя на пакет
допълнителни услуги "Разглеждане до минути" при посочените параметри
представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР. Съгласно
общите условия в случай на заявяване ползването на допълнителни услуги,
заемоискателят получава и Договор за допълнителни услуги. Доколкото
същият е сключен между страните, респ. цената за предоставянето на
процесните услуги е включена в погасителния план (озаглавен „график на
плащания по договор за заем № ***), настоящият съдебен състав намира, че
таксата, дължима за допълнителните услуги, е следвало да бъде включена в
общия разход по кредита, като с нейното добавяне действителният ГПР по
договора за кредит би бил значително по-висок от вписания в него.
На следващо място, никъде в представените документи не се установява
изобщо какъв е начинът на формиране на ГПР, с което не се удовлетворяват
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият
да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация
колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта
на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във
връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва в договора да е посочено не
само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР. В случая, в процесния договор за паричен заем е посочен
единствено процентът на ГПР от 48,90 %, с което формално изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е било изпълнено. В същото време обаче, от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, с оглед на което съдът
намира, че заемодателят е нарушил разпоредбите на ЗПК. Допълнително, не е
6
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9а от ЗПК, уреждащо задължението на
кредитора в договора да бъде посочена методиката за изчисляване на
референтния лихвен процент съгласно чл. 33а, освен компонентите, които се
съдържат в ГПР.
Също така следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 10а
ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но
същите следва да са в съответствие с разпоредбите на чл. 10а, ал. 2-4 ЗПК,
забраняващи на кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита и да събира повече от
веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие, и предвиждащи
видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, да
бъде ясно и точно определено в договора. В конкретния случай съдът намира,
че уговорените такси за допълнителни услуги не попадат в приложното поле
на чл.10а ЗПК, доколкото видно от характера на услугите се касае за действия
от страна на кредитора, които са вменени като негово задължение по силата
на изискването за добросъвестност във взаимоотношенията между страните
по един договор. Заплащането на тези допълнителна услуга води до
противоречие със закона, тъй като въвежда допълнителни разходи, като
единствената им цел е допълнително обогатяване на кредитора. С оглед на
това, съдът приема, че клаузата, уреждаща заплащане на пакет допълнителни
услуги „Разглеждане до минути“ е неравноправна, поради което цената за
предоставянето им не е дължима, но в случая същата не се и претендира.
От изложеното до тук следва, че неяснотата както на компонентите, така
и на математическия алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване
на заема, е основание да се приеме, че е налице хипотеза на чл. 22 ЗПК, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, т. е. налице е противоречие с императивна
материалноправна норма и на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
процесният договор за потребителски кредит е недействителен. При
недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в
производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД
и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би
се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
7
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. В този смисъл
и Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по т. д. 3855/2021 г. по описа на ВКС, ГК,
IV ГO, Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. 1023/2020 г. по описа на ВКС,
ТК, I TO, Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. по описа
на ВКС, ГК, III ГО, и Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. 2024/2022 г. по
описа на ВКС, ТК, I TO, Определение № 50508 от 18.10.2023 г. на ВКС по т. д.
№ 1950/2022 г., II т. о., ТК.
Отделно от изложеното, съдът констатира, че уговорената в процесния
договор за паричен заем клауза, касаеща фиксирания годишен лихвен процент
по заема – 40,47 %, е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК,
ВКС, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без
конкретика, но които, изхождайки от принципа за справедливост, са
общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от
тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Възнаградителната
лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума. Съгласно трайната
практика на ВКС, обективирана в Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. N
1106/03 г., II г. о., Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. N 315/05 г., II г. о., и
Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. N 6295/14 г., IV г. о., клаузата за
заплащане на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, когато
надвишава три пъти размера на законната лихва за забава. В случая е уговорен
годишен лихвен процент от 40,47 %, който надхвърля допустимия размер по
договор за заем, сключен в процесния период. Ето защо, съдът приема, че така
уговорената договорна възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави,
на принципа на справедливост и добросъвестност в гражданския и търговския
оборот, поради което клаузата, регламентираща размера на договорната лихва,
е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Посоченото води до извода, че
процесният договор за кредит е недействителен в неговата цялост и на това
основание. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД е възможно договорът да бъде само
частично недействителен, но нищожността на отделни части от договора
може да доведе и до нищожност на целия договор, ако частта не може да бъде
заместена по право от повелителни правила на закона или ако не може да се
предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част.
Клаузите, с които се договоря размера на ГПР и възнаградителната лихва по
договор за кредит, са част от същественото му съдържание и не могат да бъдат
заменени от повелителни норми на закона, предвид което тяхното отпадане
като нищожни води до нищожност на целия договор, като се има предвид, че
същият не би бил сключен без тях с оглед възмездния му характер.
С оглед на установената недействителност на процесния договор, съдът
следва да определи размера на чистата стойност на кредита. В конкретната
ситуация това е сумата от 800,00 лева, която реално е била преведена по
банкова сметка на ответника.
По отношение на договора за цесия, съдът намира следното. Вземането
8
на кредитора – „ФИРМА“ АД спрямо ответника, е прехвърлено на ищеца
„ФИРМА“ ЕАД с договор за продажба и прехвърляне на вземания от
16.01.2015 г., сключен между „ФИРМА“ АД – цедент, и „ФИРМА“ ООД –
цесионер, ведно с Анекс от 21.02.2020 г. и Приложение № 1. Съгласно
нормата на чл. 99 и чл. 100, ал. 1, пр. 3 ЗЗД кредиторът може да прехвърли
своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не
допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор
привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с
изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Предишният кредитор е
длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия
кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането,
както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Прехвърлянето има
действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде
съобщено на последния от предишния кредитор. Ако прехвърлянето е
възмездно, кредиторът отговаря за съществуването на вземането по време на
прехвърлянето. Той не отговаря за платежоспособността на длъжника, освен
ако се е задължил за това, и то само до размера на онова, което е получил
срещу прехвърленото. Прехвърлянето на вземането (цесия) е действително и
тогава, когато предишният кредитор не е съобщил за него на длъжника
съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, като цедентът може да упълномощи цесионера да
уведоми длъжника за извършената цесия. Съгласно представено пълномощно,
приложено към договора за цесия, „ФИРМА“ АД са упълномощили
„ФИРМА“ ЕАД да уведомят всички длъжници по вземания, прехвърлени с
договора за цесия, включително ответника В. Б. С., чието задължение е
подробно описано под № 71 в Приложение № 1 към договора. За да бъде
действителен, договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане,
произтичащо от друго правно основание, което трябва да е определено или
определяемо. Неопределяемостта на прехвърлените вземания води до
недействителност на цесията поради недействителност на продажбата, на
основание на която тя е извършена, т.е поради липса на предмет - чл. 26, ал. 2 ,
пр. 1 от ЗЗД (Решение № 32 от 9.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 438/2009 г., II т.
о., ТК). В настоящия случай договорът не страда от сочения порок - липса на
предмет. Съдът формира мотиви, че към момента на прехвърлянето,
вземането е съществувало в патримониума на цедента.
Правно релевантно за действието на цесията е съобщаването от
цедента (стария кредитор), респ. упълномощено от него лице. От
представеното уведомление за извършеното прехвърляне на вземания от
цесионера „ФИРМА“ ЕООД до В. Б. С., не се установява дали и кога
длъжникът е получил уведомлението, поради което съдът счита, че същият не
е бил уведомен преди образуване на настоящото производство. С решение №
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т.о., се е произнесъл, че
поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който
длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията
следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение
към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за
9
изпълнение на цедираното вземане, както е
станало по настоящето дело. Още повече, че съобщаването на цесията
няма конститутивно действие, а само за противопоставимост. Длъжникът
може да възразява успешно за липсата на уведомяване само ако твърди, че е
изпълнил на стария кредитор до момента на уведомлението (в този смисъл
Определение №987/18.07.2011г. по гр.д. №867/2011г. на ВКС, IV г.о.). В
конкретната ситуация ответникът не е доказал да е изпълнил задължението на
стария кредитор, въпреки че оспорва цесията. Поради това като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното
по този начин уведомление чрез връчването на исковата молба, следва да бъде
съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на
цесионера срещу длъжника. (така и според Решение № 78 от 09.07.2014 г. по т.
д. № 2352/2013 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС).
С оглед на гореизложеното и приемане на договора за нищожен, като на
основание чл. 23 ЗПК ответникът дължи на ищеца само чистата стойност на
получената сума по кредита – 800,00 лева. Поради това съдът приема, че
искът по чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр.
чл. 99 ЗЗД, се явява основателен за сумата 800,00 лева, като исковете за
заплащане на договорна лихва в размер на 140,86 лева, начислена за периода
15.03.2020 г. до 15.11.2020 г., и на лихва за забава от 472,63 лева, начислена за
периода 16.03.2020 г. – 02.01.2025 г., следва да бъдат отхвърлени на основание
чл. 23 ЗПК.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора и съгласно чл. 78, ал.1 и ал. 3 ГПК, право на
разноски имат и двете страни. Ищецът е сторил разноски в общ размер на
640,57 лева, от които 40,57 лева държавна такса, 400,00 лева депозит за вещо
лице по изготвената ССчЕ и юрисконсултско възнаграждение, определено от
съда съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 200,00 лева, за които плащания се
съдържат доказателства в кориците на делото. Съразмерно на уважените
искове, съдът следва да присъди в полза на ищеца сумата от 362,55 лева.
Ответникът не е сторил разноски в производството, поради което такива не
следва да бъдат възлагани в тежест на ищеца.
По отношение на разноските, сторени в заповедното производство, по
което съдът дължи произнасяне съгласно Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съразмерно на уважените
искови претенции, на ищеца следва да бъде присъдена сумата 51,26 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл.422 ГПК
искове с правна квалификация чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
10
240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, при прилагане на чл. 23
ЗПК, че В. Б. С., ЕГН **********, с адрес: гр. С. дължи на „ФИРМА“ ЕАД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., офис - сграда ***, ет. 2,
офис 4, сумата 800,00 лева – главница по договор за заем *** № *** от
14.02.2020 г., сключен между В. Б. С. – заемополучател, и ФИРМА АД –
заемодател, което вземане е прехвърлено на основание чл. 99 ЗЗД на
„ФИРМА“ ЕАД с договор за продажба и прехвърляне на вземания от
16.01.2015 г. и Анекс от 21.02.2020 г. Приложение № 1 към него, ведно със
законна лихва от 02.01.2025 г. до окончателно изплащане на вземането, като
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни исковете за признаване за установено
съществуването на вземането на ищеца за сумата 140,86 лева,, представляваща
договорна лихва за периода 15.03.2020 г. до 15.11.2020 г., и сумата 472,63 лева,
представляваща лихва за забава за периода 16.03.2020 г. – 02.01.2025 г., за
които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение рег. №
*** от 21.01.2025 г. по реда на чл. 410 от ГПК, по ч.гр.д. № 243/2025 г., по
описа на СРС, 176 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В. Б. С., ЕГН **********, с
адрес: гр. С. да заплати на „ФИРМА“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. С., офис - сграда ***, ет. 2, офис 4, сумата 362,55 лева –
разноски в исковото производство, и 51,26 – разноски в заповедното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11