№ 6030
гр. София, 07.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветомир М. Минчев
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско
дело № 20241100512673 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
Образувано е по подадена в законоустановения срок въззивна жалба с вх. №
245816/29.07.2024 г. на ответницата Р. С. М. срещу решение № 13866/14.07.2024 г.,
постановено по гр. дело № 70489/2023 г. по описа на СРС, 74 състав, в частта, с която по
предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу жалбоподателката положителни
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е признато за установено по отношение на нея, че дължи на
ищеца сумите, както следва: 1 411,50 лв., представляваща главница за цена на топлинна
енергия за периода от 01.07.2020 г. до 30.04.2022 г. по отношение на топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, ж. к. „********, с аб. № ********; 218,23 лв., представляваща
обезщетение за забава върху главницата за цена на топлинна енергия за периода от
15.09.2021 г. до 15.08.2023 г., както и 13,23 лв., представляваща главница за цена на услуга за
дялово разпределение за периода от 01.08.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва
върху всяка от главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 28.08.2023
г. до окончателното им заплащане, за които суми по ч. гр. дело № 47843/2023 г. по описа на
СРС, 74 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 26.09.2023 г.
Срещу горепосоченото решение е постъпила и въззивна жалба с вх. №
249847/01.08.2024 г. на ответницата М. С. В. в частта, с която по предявените от
„Топлофикация София“ ЕАД срещу жалбоподателката положителни установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е признато
1
за установено по отношение на нея, че дължи на ищеца сумите, както следва: 1 411,50 лв.,
представляваща главница за цена на топлинна енергия за периода от 01.07.2020 г. до
30.04.2022 г. по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. „********, с
аб. № ********; 218,23 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за цена
на топлинна енергия за периода от 15.09.2021 г. до 15.08.2023 г., както и 13,23 лв.,
представляваща главница за цена на услуга за дялово разпределение за периода от
01.08.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 28.08.2023 г. до окончателното им заплащане,
за които суми по ч. гр. дело № 47843/2023 г. по описа на СРС, 74 състав, е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК от 26.09.2023 г.
Във въззивната жалба на ответницата Р. С. М. се излагат доводи за неправилност на
решението в обжалваната част поради липсата на представени доказателства да е потребител
на топлинна енергия по отношение на процесния имот в рамките на исковия период,
доколкото данните по делото – фактури, отчети и др. сочат, че такова качество има другият
ответник по делото М. С. В., на чието име е открита индивидуалната партида за имота,
явявайки се негов ползвател. В тази връзка се позовава на подадена от нейна страна молба -
декларация за откриване на партида на нейно име. Счита, че не дължи лихва за забава върху
всяка от главниците за цена на топлинна енергия и цена на услуга за дялово разпределение с
оглед липсата на ангажирани по делото доказателства да е изпаднала в забава, позовавайки
се на чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014 г., съгласно който потребеното количество топлинна енергия
се дължи в 30-дневен срок от датата на публикуване на общата фактура на интернет –
страницата на продавача, което обстоятелство не е установено от ищеца. Оспорва
претенцията за цена на услуга за дялово разпределение, която представлявала вземане на
трето лице, а не на „Топлофикация София“ ЕАД, оспорвайки ангажирането на доказателства
относно заплащането на възнаграждението за извършената услуга. По изложените
съображения моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и
отхвърляне на предявените срещу нея искове. Претендира и разноски.
Във въззивната жалба на ответницата М. С. В. се излагат доводи за неправилност на
решението в обжалваната част, тъй като е само формален собственик на имота, без да живее
в него, а в друг имот на адрес: гр. София, бул. ********, поради което няма качеството
потребител на топлинна енергия по отношение на него, считайки, че такова качество
възниква единствено с неговия вещен ползвател. Оспорва да дължи лихва за забава върху
всяка една от отделните главници за цена на топлинна енергия и цена на услуга за дялово
разпределение, позовавайки се на чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014 г., съгласно който потребеното
количество топлинна енергия се дължи в 30-дневен срок от датата на публикуване на общата
фактура на интернет – страницата на продавача, което обстоятелство не е установено от
ищеца. Оспорва претенцията за цена на услуга за дялово разпределение, която
представлявала вземане на трето лице, а не на „Топлофикация София“ ЕАД, оспорвайки
ангажирането на доказателства относно заплащането на възнаграждението за извършената
услуга. По изложените съображения моли за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната част и отхвърляне на предявените срещу нея искове. Претендира и разноски.
2
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият „Топлофикация София“ ЕАД е подал
отделни отговори на всяка една от двете въззивните жалби, с които изразява становище за
тяхната неоснователност и моли решението на СРС да бъде потвърдено в обжалваните
части, като претендира разноски в производството за юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице - помагач на страната на въззиваемия – „Техем Сървисис“ ЕООД не
изразява становище по въззивните жалби.
В отделна писмена молба от 25.09.2025 г., докладвана в о. с. з. на 01.10.2025 г.,
въззивницата М. С. В. излага становище, че в качеството си на вещен ползвател не тя, а Р. С.
М. следва да отговаря по предявените искове, тъй като именно на нейно име е открита
партида при ищеца, поради което именно с нея е възникнало договорното правоотношение
между страните. Оспорва да са ангажирани безспорни доказателства относно притежанието
на право на собственост и вещно право на ползване в качеството й на сънаследник, тъй като
не е доказано да е приела наследството на наследодателя си. Оспорва да е доказано
приемане на наследството на наследодателя М. от нейна страна. Излага и доводи за липсата
на валидно действаща формула за изчисление на потребената топлинна енергия поради
отмяната на т. 6.1.1 от Методиката, представляваща приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба
№ Е-РД-04-1/12.03.2020 г., позовавайки се на решение № 7276/03.07.2023 г. по адм. дело №
746/2021 на ВАС, II отд., потвърдено с решение № 1037/10.02.2025 г. по адм. дело № 85/2024
г. на ВАС, 5-членен състав.
В отделна писмена молба от 25.09.2025 г., докладвана в о. с. з. на 01.10.2025 г.,
въззивницата Р. С. М. излага становище, че не тя, а М. В. се явява вещен ползвател на имота,
тъй като именно на нейно име е открита партида при ищеца, респ. същата е встъпила в
облигационни отношения с него. Навежда довод, че в тежест на ищеца е било да установи
приемане на наследството на общия наследодател от нейна страна, което той не е сторил,
поради което исковата претенция срещу нея е следвало да се отхвърли. Също се позовава
липсата на действаща формула за определяне на количеството топлинна енергия, отдадена
от сградната инсталация и включените в нея компоненти, поради отмяна на т. 6.1.1 от
Методиката, представляваща приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба № Е-РД-04-
01/12.03.2020 г. за топлоснабдяването.
Софийски градски съд, като съобрази доводите, изложени във въззивната жалба
и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
3
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение по
отношение на тях. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения, дадени с т. 1
на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС,
ОСГТК.
В случая, първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Същото е и правилно поради следните съображения:
Съгласно задължителните за правоприлагащите органи разяснения, съдържащи се в т. 1
от ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК, ВКС, „правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) – арг. чл. 150, ал. 1 ЗЕ.
Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази
договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди
остава непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 153, ал. 1 и
§ 1 от ДР), които регламентират и страните по договора при публично известни общи
условия в редакцията, приложима след 17.07.2012 г., а с това и в рамките на процесния
период. Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респ.
клиент на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице – ползвател или собственик
на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за
домакинството си. Следователно, тази законова уредба сочи за купувач (страна) по договора
за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което
е учредено ограничено вещно право на ползване, като законодателят е обвързал това
качество с реалното ползване на съответния вид енергия. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни отношения с ищцовото дружество. В случая, от представения в заверен
препис договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за
държавните имоти от 15.03.1983 г., който съгласно чл. 10 от същия и чл. 46 от Правилника за
държавните имоти заменя нотариалния акт за правото на собственост по покупко-продажба
на недвижим имот, се установява, че С.И. М. е придобил собствеността върху апартамент №
124, находящ се в гр. София, ж. к. „******** заедно със зимнично складово помещение № 22
и припадащите се 0,616 % идеални части от общите части на сградата и 0,616 % идеални
части от правото на строеж върху мястото, съставляващо комплексно жилищно строителство
по плана на гр. София, като с оглед описанието на административния му адрес, следва да се
приеме, че имотът, предмет на придобивната сделка от 15.03.1983 г., е идентичен с този, за
който се отнасят вземанията за цена на топлинна енергия и цена на услуга за дялово
разпределение, касаещи същия. По делото няма данни купувачът М. да е бил в брак към
момента на придобиване на жилището, което обосновава извод, че той е станал негов
4
изключителен собственик, като при липсата на данни относно осъществяването
впоследствие на разпоредителни сделки или настъпването на други юридически факти,
довели до промяна в правата върху него, следва да се направи извод, че след смъртта му,
настъпила на 08.05.1984 г., процесният апартамент № 124 е бил част от наследствената му
маса. На следващо място видно е от представеното удостоверение за наследници с изх. №
1772/21.06.2019 г., че наследници по закон на М. са именно ответниците М. С. В. и Р. С. М. –
дъщери, от което може да се направи извод, че на основание наследствено правоприемство
те са станали носители на по 1/2 идеална част от правото на собственост върху имота – арг.
чл. 5, ал. 1 ЗН. Прави впечатление, че наследственото правоприемство е настъпило
значителен период от време преди исковия период, но по делото не се твърди, а и не се
доказва настъпването на последваща промяна в правата върху имота, поради което следва да
се приеме, че включително и в периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г. ответниците също са
били негови собственици, още повече, че те изобщо не са заявили такова оспорване в хода на
първоинстанционното производство. В случая, релевираните от тях със становищата от
25.09.2025 г. едва в хода на въззивното производство възражения, основани на твърдението,
че не е доказано да са приели наследството на баща, е преклудирано, тъй като такъв правен
довод не е заявен от тяхна страна нито с отговора на исковата молба, нито с подадените от
тях въззивни жалби, поради което не следва да се разглежда от въззивния съд. Действително,
данните по делото сочат, че като титуляр на партида с аб. № ******** е вписано името на
ответницата Р. С. М., за което свидетелстват представените общи фактури и изравнителни
сметки, но по делото не е представена изходяща от нея декларация за откриване на партида
на нейно име, за да се приеме, че отправяйки такава до топлофикационното дружество,
между нея и ищеца е възникнало облигационно правоотношение с предмет продажба на
топлинна енергия. В случая, не са ангажирани доказателства, че единствено тя се явява
фактически ползвател на жилището, както се поддържа във въззивната жалба на ответницата
М. С. В., като само въз основа на факта, че последната е адресно регистрирана на друг адрес,
не може да се направи такъв извод. Отделен е въпросът, че съгласно действащата
нормативна уредба в областта на енергетиката ирелевантно за възникване на качеството
потребител на топлинна енергия се явява фактическото ползване на имота. Наред с това не
се установява и наличието на учредено по надлежния ред в полза на ответницата Р. С. М.
ограничено вещно право на ползване върху процесното жилище, в който случай тя би
отговаряла за вземанията за цена на топлинна енергия и цена на услуга за дялово
разпределение с предимство пред т. н. „гол собственик“, в какъвто смисъл са останалите
изложени с въззивната жалба доводи.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени
от ДКЕР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват
най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В случая, несъмнено
5
е, че общите условия на ищеца са влезли в сила, доколкото са били публикувани. Съответно
според нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите
условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото
не са релевирани подобни твърдения, нито има данни ответниците да са упражнили правото
си на възражение срещу общите условия. Ето защо, следва да се приеме, че между Р. С. М. и
М. С. В. от една страна и ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, от друга страна, са били
налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия, през
процесния период.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ, разпределението на топлинна енергия в
сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение, а дяловото
разпределение на топлинна енергия между страните в сградата се осъществява от
топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или
чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Топлинната енергия за
отопление на сграда – етажна собственост се разделя на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия
за отопление на имотите в сграда – етажна собственост – арг. чл. 142, ал. 2 ЗЕ. Съгласно чл.
145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се
определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. В случая, по делото
не се спори, а и се установява от представените договор от 18.07.2002 г., договор при общи
условия за извършване на услугата дялово разпределение от 03.06.2020 г., както и
съставените изравнителни сметки, че в рамките на исковия период услугата по извършване
на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно
разпределение на разходите за отопление и топла вода в сградата – етажна собственост,
находяща се на адрес: гр. София, ж. к. „********, е била възложена и извършвана от третото
лице – помагач - „Техем Сървисис“ ЕООД.
На следващо място с оглед липсата на изложени във въззивните жалби конкретни
доводи срещу количеството доставена топлинна енергия и размера на претендираните и
присъдени суми, въззивният съд намира, че не следва да излага изрични мотиви в тази
насока. В случая, предвид установеното облигационно правоотношение между ответниците
и ищеца първоинстанционният съд е съобразил обстоятелството, че с отговора на исковата
молба не е оспорено количеството потребена топлинна енергия в имота, отделяйки за
безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че ищецът е доставил същата до
адреса на процесния имот, чиято стойност за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г.
възлиза на сумата от общо 2 935,84 лв., като с оглед счетеното за основателно възражение за
изтекла погасителна давност по отношение на вземанията за периода от 01.05.2020 г. до
30.06.2020 г., равняващи се на сумата от 112,84 лв., е направен извод, че задълженията на
ответниците за период от 01.07.2020 г. до 30.04.2022 г., който не е обхванат от изтекла
6
погасителна давност, възлизат на 2 823 лв., изцяло уважавайки претенцията за главница за
цена на топлинна енергия срещу всяка от тях в размер от по 1 411,50 лв., съобразявайки
обема на правата им в съсобствеността – по 1/2.
На следващо място, дори да се приеме, че в хода на въззивното производство със
становищата си от 25.09.2025 г. въззивниците се позовават на новонастъпил факт, то в тази
част тези техни доводи са неоснователни. Действително, с решение № 7276/03.07.2023 г. по
адм. дело № 746/2021 г. на ВАС, II отделение, оставено в сила с решение № 1037/10.02.2025
г. по адм. дело № 85/2024 г., 5-членен състав, II колегия, се отменят т. 6.1.1 от методиката,
приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба № Е-РД-04-1/12.03.2020 г. на министъра на
енергетиката и § 2 и 3 от ПЗР на Наредба № Е-РД-04-1/12.03.2020 г. на министъра на
енергетиката, но съгласно разпоредбата на чл. 195, ал. 1 АПК подзаконовият нормативен акт
се счита отменен от датата, на която съдебното решение е влязло в сила. В случая,
решението на административния съд е влязло в сила на 25.02.2025 г., т. е. след процесния
период от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., поради което методиката за изчисляване на
отдадената от сградната инсталация топлинна енергия, съдържаща се в Наредба за
топлоснабдяването, се явява действаща нормативна уредба в настоящата хипотеза. От друга
страна, дори да се приеме, че Наредбата противоречи на нормативен акт от по-висока степен
и не следва да бъде прилагана, респ., че отмяната на разпоредба от подзаконов нормативен
акт със съдебно решение има обратно действие, съобразно мотивите на решение на СЕС от
24.11.2022 г. по дело № С-289/2021 г., то количеството потребена топлинна енергия следва да
бъде определено от съда по реда на чл. 162 ГПК, като се вземе предвид липсата на заявено
от ответниците оспорване относно доставянето на твърдяното количество топлинна енергия
до процесния имот, равняващо се на претендираната стойност, в подкрепа на което са
данните, удостоверени в представените общи фактури и изравнителни сметки, като прави
впечатление, че редовното отчитане също не е било оспорено в хода на процеса.
Следователно, по делото се установява количеството доставена топлинна енергия в имота на
ответниците въз основа на редовно отчитане на доставената топлинна енергия и извършване
на услугата дялово разпределение, при спазване на разпоредбите на чл. 145, ал. 2 и 3 вр. 142,
ал. 1 ЗЕ и цените, действали към процесния период, поради което възраженията на
въззивниците в обратния смисъл са неоснователни.
Към посочената по-горе сума следва да се добавят дължимите годишни такси за
извършваната услуга за дялово разпределение, за която не се спори, че се равнява на
твърдяния от ищеца общ размер от 27,72 лв., отнасяща се за периода от 01.07.2020 г. до
30.04.2022 г., като с оглед също счетеното за основателно възражение за изтекла погасителна
давност по отношение на вземанията за периода от 01.07.2020 г. до 31.07.2020 г., равняващи
се на сумата от 1,26 лв., при което задължението на ответниците за периода от 01.08.2020 г.
до 30.04.2022 г., който не е обхванат от изтекла погасителна давност, възлизат на 26,46 лв.,
първоинстанционният съд частично е уважил претенцията за главница за цена на услуга за
дялово разпределение срещу всяка от ответниците в размер от по 13,23 лв., отново
съобразявайки обема на правата им в съсобствеността – по 1/2. В случая, противно на
7
доводите в двете въззивни жалби, същите се дължат именно в полза на ищцовото
дружество, макар и услугата да се извършва от трето лице – „Техем Сървисис“ ЕООД, тъй
като съобразно разпоредбите на чл. 22, ал. 2 и чл. 36, ал. 1 и 2 от действащите през
процесния период общи условия на „Топлофикация София“ ЕАД, както и чл. 61 и сл. от
Наредбата за топлоснабдяването таксите за извършеното дялово разпределение се заплащат
от потребителите на топлинна енергия на „Топлофикация София“ ЕАД, което от своя страна
заплаща цената за извършените услуги на дружествата за дялово разпределение, като
нейната стойност се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата на клиента, включваща
изготвяне на изравнителна сметка, 2/ цена за отчитане на един уред за дялово разпределение
и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение,
извън обявените от търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен
от продавача. Редът и начинът за заплащане на услугата дялово разпределение се определя
от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата и се обявява по подходящ
начин на клиентите. Заплащането на цената за тази услуга по посочения начин е изрично
предвидено между ищеца и ФДР и в договора от 03.06.2020 г. при общи условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, сключен за срок от
три година, т. е. действащ в рамките на процесния период. Изрично в договора страните са
договорили заплащане от „Топлофикация София“ ЕАД на ползваните услуги съгласно
Приложение № 2, въз основа на броя обслужвани имоти и броя средства за дялово
разпределение в тях, като е договорено цената да се определя първоначално и да се
актуализира ежегодно до 30-ти април на следващата година.
Ето защо, предвид ангажираните по делото доказателства, „Топлофикация София“
ЕАД се легитимира като носител на главното вземане за цена на извършваната услуга
дялово разпределение за периода от 01.08.2020 г. до 30.04.2022 г., който не е обхванат от
изтекла погасителна давност, чиято обща стойност се равнява на посочената по-горе сума от
26,46 лв., или по 13,23 лв. за всеки един от ответниците поотделно.
На следващо място неоснователно е и възражението във въззивните жалби за
недължимост на присъденото акцесорно вземане за мораторна лихва в общ размер на 436,46
лв., начислена за периода от 15.09.2021 г. до 15.08.2023 г., обосновано с твърдението, че
ищецът не е ангажирал доказателства относно датата на публикуване на общата фактура на
интернет – страницата на продавача. В случая, по отношение на режима на забава
приложение следва да намерят новоприетите общи условия на ищеца, одобрени с Решение
№ ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 13.08.2016 г., като противно на доводите в двете
въззивни жалби, съобразно клаузите на тези общи условия за поставяне на длъжника в
забава не е необходимо изпращането на покана. Съгласно чл. 33, ал. 1 от общите условия на
ищеца от 2016 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45 – дневен срок от изтичане на периода, за който се
отнасят, а не от датата на публикуване на общата фактура на интернет – страницата на
продавача, поради което ирелевантно се явява това обстоятелство за поставянето на
ответниците в забава. В случая, падежът на задължението за заплащане стойността на
8
топлинна енергия е изрично определен, като по общите правила на договорната свобода
страните са овластени да уговорят падеж на задълженията си с договора, респ. с общите
условия към него.
С оглед на изложеното, доводите на въззивниците за липсата на ангажирани
доказателства за публикуване на общата фактура на интернет - страницата на продавача са
неотносими, тъй като приложимите през процесния период общи условия не поставят такова
изискване, за да бъдат поставени ответниците в забава.
Правните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, поради което
първоинстанционното решение в обжалваните части, с които е признато за установено, че
всеки един от ответниците дължи на ищеца сумите, както следва: 1 411,50 лв.,
представляваща главница за цена на топлинна енергия за периода от 01.07.2020 г. до
30.04.2022 г. по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. „********, с
аб. № ********; 218,23 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за цена
на топлинна енергия за периода от 15.09.2021 г. до 15.08.2023 г., както и 13,23 лв.,
представляваща главница за цена на услуга за дялово разпределение за периода от
01.08.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 28.08.2023 г. до окончателното им заплащане,
за които суми по ч. гр. дело № 47843/2023 г. по описа на СРС, 74 състав, е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК от 26.09.2023 г., е правилно и следва да се потвърди.
По отговорността за разноските:
При този изход на спора на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият -
ищец има право на направените от него разноски във въззивното производство в размер на
100,00 лв. – юрисконсултско възнаграждение, при което всеки един от въззивниците следва
да бъде осъден да му заплати сумата от по 50,00 лв. Предвид изхода на спора – цялостна
неоснователност на въззивните жалби, в полза на въззивниците – ответници не се следват
разноски.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 13866/14.07.2024 г., постановено по гр. дело №
70489/2023 г. по описа на СРС, 74 състав, в частта, с която по предявените от „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК ********* срещу Р. С. М., ЕГН ********** и М. С. В., ЕГН **********
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е признато за установено по отношение на всяка
една от ответниците, че дължи на ищеца сумите, както следва: 1 411,50 лв., представляваща
главница за цена на топлинна енергия за периода от 01.07.2020 г. до 30.04.2022 г. по
9
отношение на имот, находящ се в гр. София, ж. к. „********, с аб. № ********; 218,23 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за цена на топлинна енергия за
периода от 15.09.2021 г. до 15.08.2023 г., както и 13,23 лв., представляваща главница за цена
на услуга за дялово разпределение за периода от 01.08.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със
законната лихва върху всяка от главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410
ГПК – 28.08.2023 г. до окончателното им заплащане, за които суми по ч. гр. дело №
47843/2023 г. по описа на СРС, 74 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
от 26.09.2023 г.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б да заплати на Р. С. М., ЕГН ********** с
адрес: гр. София, ж. к. „********, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 50,00
лв., представляваща разноски във въззивното производство за юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б да заплати на М. С. В., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, бул. „В********, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от
50,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство за юрисконсултско
възнаграждение.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
въззиваемия „Топлофикация София” ЕАД – „Техем Сървисис” ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10