О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
23.06.2020 г.,
гр. Провадия
ПРОВАДИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, III състав, в закрито съдебно заседание
на 23.06.2020 г., в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: СОНА ГАРАБЕДЯН
като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 1463/2019 г. по описа на
съда, намира следното:
Производството е
образувано по искова молба, подадена от „Теленор България” ЕАД, ЕИК
********* против М.Н.В., ЕГН **********, с която е предявен иск за установяване дължимост на
сума, за която се твърди да е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 498/29.05.2019
г. по ч.г.д. № 757/2019 г. на РС - Провадия.
С разпореждане № 4799/04.11.2019 г. съдът е дал
указания на ищеца да отстрани допуснатите нередовности на исковата молба.
При извършената
проверка, с оглед постъпилата молба вх. № 7224/28.11.2019 г., съдът констатира
следното:
Относно допустимостта
– в исковия процес за първи път се въвежда твърдението, че сумата от 417.94
лева се претендира освен въз основа на договор за мобилни услуги № ********* от
19.08.2015 г., заявление за смяна на собственост от 19.08.2015 г., договор за
мобилни услуги № ********* от 08.10.2015 г. и договор за мобилни услуги №
********* от 03.11.2015 г., а също и въз основа на договор за мобилни услуги №
********* от 15.06.2016 г. за друг мобилен номер и договор за лизинг от
15.06.2016 г.
За да е допустимо
производството по чл. 422 от ГПК, е необходимо да има пълно съответствие между
страните, основанието и размера на
предявените искове и задълженията, за които е издадена заповед за изпълнение,
доколкото в исковото производство се установявява дължимостта именно на тези вземания, за които е
образувано заповедното такова и за които е издадена заповед за изпълнение.
С
решението по установителния иск по чл. 422 от ГПК, съдът следва да се произнесе
за съществуването или несъществуването на право, за което е издадена заповедта
за изпълнение, при съобразяване на посочените от заявителя обстоятелства, от
значение за възникването и съществуване на
вземането. При предявяване на предвидения от законодателя положителен
установителен иск е недопустимо кредиторът - ищец да променя материалноправната
му характеристика. Той не би могъл
да въведе други, различни и
допълнителни правопораждащи факти, в сравнение с тези, посочени в
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение.
В този смисъл е
налице и нова съдебна
практика - решение № 123/30.11.2017 г. по т.д. № 1627/2015 г. на ВКС, II т.о.,
в която се приема, че добавянето на споразумение към първоначално
посочения договор, на който ищецът основава претенциите си и който не е бил
заявен в заповедното производство и издадената заповед, води до недопустимост на иска по чл. 422 от ГПК. Именно така е и в процесния случай. Нещо повече, освен първоначално
посочените три договора и заявление за смяна на собственост се добавят още два
договора - договор за мобилни услуги № ********* от 15.06.2016 г. за друг
мобилен номер и договор за лизинг от 15.06.2016 г.
Отделно и в същата
насока – трайна и непротиворечива съд. практика -
решение по т.д. № 1627/2015г. на II т.о.; решение по гр.д. № 7541/2013 г., ІV
г.о.; решение № 169/04.01.2016 г. по т.д. № 700/2011 г. на ВКС, II
т.о; решение № 43 от 11.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 325/2012 г., II т. о., решение
№ 171 от 24.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 801/2011 г., IV г. о. и др.
За необходимостта от
пълен идентитет на вземанията в настоящото и заповедното производство
– решение № 18/16.02.2016 г. по т. д. № 1880/2014 г., I т. о., на ВКС; решение № 18/16.02.2016 г. по т. д. № 1880/2014 г., I т.
о., на ВКС, пост. по реда на чл. 290 ГПК; решение № 169/04.01.2016 г. по т.д. №
700/2011 г. на ВКС, II т.о; решение № 43 от 11.03.2013 г. на ВКС по т. д. №
325/2012 г., II т. о., решение № 171 от 24.04.2012 г. на ВКС по гр. д. №
801/2011 г., IV г. о. и др., пост. по реда на чл. 290 ГПК, решение по в. т. д.
№ 1055/2019 г. на ОС - Варна и др.
Отделно и дори да не се споделят
горните мотиви, исковата молба отново подлежи на връщане относно
установителната претенция, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 127, ал.
1, т. 4 и т. 5 от ГПК.
Въпреки дадените указания, не е формулиран
надлежен петитум с посочване на размер, период и основание на всички
претендирани суми, като се има предвид посоченото в заповедта по чл. 410 ГПК. Същевременно, описвайки сумите по отделните
фактури, посочва и такива за лизингови вноски. По този начин се твърди
дължимост и на лизингови вноски, каквито няма поискани и присъдени в
заповедното производство.
Несъмнено договорът за лизинг би бил
отделно правоотношение, с различен предмет,
момент на възникване и параметри. В молба вх. № 7224/28.11.2019 г. се твърди,
че е сключен такъв договор – от 15.06.2016, но със същата молба се прави искане
по чл. 214 от ГПК за допускане на изменение на иска в осъдителен. При това
положение не е ясно защо част от главницата по установителния иск касае
лизингови вноски. Тъй като не е посочено от кои точно суми за услуги, такси и
лизингови вноски е формирана тя /такава за лизингови вноски би била недопустима/,
не може да бъде извършена преценка евентуално за каква сума искът се припокрива
с тази по заповедното производство. Отделно, така и не става ясно от какви суми
се формира тази обща главница, което води до липса на достатъчно обстоятелства,
на които се основава искът, и затруднява защитата на ответника.
Предвид изложеното,
исковата молба следва да бъде върната, а делото – прекратено.
Съгласно т. 13 от ТР
№ 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, издадената заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК следва да бъде обезсилена изцяло.
По осъдителните искове:
В мотивите
към т. 11б от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в съдебната практика се приема,
че трансформирането на иска по чл. 422, ал. 1
от ГПК в осъдителен иск по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК в иск на друго
основание извън това по чл. 410 от ГПК и при това, едновременно и с
нов осъдителен петитум е недопустимо. В разпоредбата на чл. 214, ал. 1,
предложение второ от ГПК съществува забрана за едновременно изменение на
основание и петитум. По този начин се достига до предявяване на съвършено нов
иск (при това, сам по себе си недопустим, според задължителната практика по чл.
290 от ГПК), под формата на изменение на иска, в един висящ вече процес по
установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК, което е
категорично отречено в цитираната процесуална законова разпоредба.
Мотивиран от горното
и на основание чл. 130, чл. 129, ал. 3 от ГПК, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ВРЪЩА искова
молба вх.№ 5903/11.10.2019 г., подадена от „Теленор България” ЕАД, ЕИК *********
против М.Н.В., ЕГН **********, като недопустима и нередовна.
ПРЕКРАТЯВА производството
по г. д. № 1463/2019 г. по описа на РС - Провадия.
ОБЕЗСИЛВА изцяло
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 498/29.05.2019
г. по ч.г.д. № 757/2019 г. на РС - Провадия.
Определението подлежи
на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му на ищеца
пред ОС - Варна.
Препис от
определението да се връчи само на ищеца, чрез пълномощника адвокат Ц..
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: