РЕШЕНИЕ
№ 986
гр. Варна, 07.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Иванка Д. Дрингова
Членове:Весела Гълъбова
мл.с. Ива Бл. Благоева
при участието на секретаря Петя П. Петрова
като разгледа докладваното от мл.с. Ива Бл. Благоева Въззивно гражданско
дело № 20253100501654 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх.№57920/27.06.2025г., подадена от
Община Варна, представлявана от ***чрез процесуалния си представител
юрисконсулт С.К., срещу Решение №2265/18.06.2025г., постановено по г.д.
№14545/2024г. по описа на ВРС, 39 състав, с което Община Варна, на
основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД, е осъдена да заплати на Н. Т. Г., ЕГН
**********, сумата от 1500,00 лева, частичен иск от общ размер на исковата
претенция от 5000,00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, изразяващи се в болки и страдания, резултат от настъпил на
21.12.2022г. инцидент, при който ищецът Н. Т. Г. паднала, вследствие на
спъване в бетонни заграждения, поставени върху тротоарна площ, пред
жилищна сграда с адрес град ***, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на увреждането - 21.12.2022г. до окончателното
изплащане на задължението.
Във въззивната жалба се излагат съображения, че обжалваното решение
е незаконосъобразно и неправилно. Изтъква се, че ищецът не е съумял да
докаже, че към процесната дата е имало поставени бетонни заграждения върху
тротоарната площ или че същите са разположени в несъответствие със
законовите изисквания. Сочи се, че не е била установена и причинна връзка
между предполагаемото противоправно Д.ие и настъпилите увреждания. С
1
тези доводи се моли обжалваното решение да бъде отменено и претенцията на
ищеца да бъде отхвърлена. В условията на евентуалност се моли да бъде
намален размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор, с вх.№64771/21.07.2025г.,
подаден от Н. Т. Г., чрез адвокат Е. К.. В него се моли обжалваното решение да
бъде потвърдено. Сочи се, че въпросите относно общите правопораждащи
факти са разрешени при разглеждане на уважения и първоначално предявен от
ищеца, частичен иск, по който е формирана сила на пресъдено нещо.
Акцентира се, че размерът на обезщетението е справедливо определен.
Претендират се разноски на основание чл.38, ал.2 ЗА.
В съдебно заседание, в което е даден ход на делото по същество,
въззивната страна – Община Варна, редовно призована, представлява се от
юрисконсулт С.К., която моли обжалваното решение да бъде отменено като
неправилно и незаконосъобразно. Претендира се присъждането на разноски.
Въззиваемата страна – Н. Г., редовно призована, не се явява, не се
представлява.
След като се запозна с материалите по делото, доводите и
възраженията на страните, съдът намира следното:
Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл.267, ал. 1 ГПК, подадена е
в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен
акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл.269
ГПК, са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на
първоинстанционното решение в обжалваната част, а по останалите въпроси –
ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи
до неправилност на решението.
В тази последователност, първоинстанционното решение е постановено
от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна компетентност, поради което е валидно. Наличието на
всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки,
във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск, при
постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост, поради
което въззивният съд дължи произнасяне по съществото на спора.
Във въззивната жалба са оспорва механизмът на настъпване на вредите,
понесени от ищеца, наличието на причинна връзка между тях и конкретно
реализирано противоправно поведение на служител на ответника. Оспорва се
и размерът на присъденото в полза на ищеца обезщетение за претърпени
неимуществени вреди.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е
съобразил наличието на влязло в сила съдебно решение между страните. А
именно Решение №1830/21.05.2024г., постановено по г.д.№15862/2023г. по
описа на ВРС, 43 състав, с което на основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД, Община
Варна е осъдена да заплати на Н. Т. Г. сумата в размер на 2000,00 лева,
частичен иск от претенция в пълен размер на 5000,00 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в търпени от ищеца Г.
2
болки и страдания, от настъпил на 21.12.2022г. инцидент, при който същата е
паднала, вследствие на спъване в бетонни заграждения, поставени върху
тротоарна площ, пред жилищна сграда с адрес град ***, ведно със законна
лихва, считаното от 21.12.2022г. до окончателното заплащане на сумата. Така
постановеното решение е било обжалвано и потвърдено с влязло в сила на
04.10.2024г. Решение №992/04.10.2024г., постановено по в.г.д.№1428/2024г. по
описа на ВОС, II състав.
В хода на първоинстанционното производство, в качеството си на
свидетел, е разпитан Р.Д.Г.. Въпреки, че същият e във фактическо
съжителство с ищеца Г., той съумя да възпроизведе структурирано и логично
своите непосредствени впечатления от развилите се събития. От друга страна
показанията му са съответстващи на останалия събран по делото
доказателствен материал. В тях не се открива стремеж за преекспониране на
настъпилите събития, а доколкото съжителства с ищеца, то фрагментите от
неговия разказ, касаещи физическото и психическото състояние на ищеца Г.,
се явяват обективни и непосредствено придобити от него, поради което и
съдът ги цени с доверие.
В тази последователност, в разказа си пред първоинстанционния съд,
свидетелят Г. споделя, че привечер на 21.12.2022г., ищецът Г. и синът им, са
излезли от дома им, намиращ се в град ***, за да отидат до намиращ се в
близост магазин. Споделя, че от продължителен период от време на ъгъла
между *** на тротоарната площ, са били разположени сиви бетонни
заграждения. Акцентира, че същите не са били обозначени по начин, видим за
преминаващите в тъмните часове на денонощието граждани. Идентична
информация за наличието на бетонни заграждения се открива и в показанията
на свидетеля Г..
Отделно, опора на споделеното от свидетелите се явяват и приложените
към делото преписи от материалите от образувана преписка с №439000-
2316/2023г. по описа на Трето – РУ Варна. Видно от съдържанието на
частните свидетелстващи документи, които не са оспорени от страните, се
извежда, че непосредствено след инцидента, служители на ОДМВР-Варна са
посетители процесното място и са констатирали наличието на бетонни,
неподвижно закрепени блокчета. От приобщената резолюция за прекратяване
на образуваната преписка се извлича също, че след постановено предписание
от наблюдаващия преписката прокурор, служители на Общинска
администрация са премахнали бетонните заграждения и към дата 17.02.2023г.
вече не са се намирали на процесното място.
По-нататък в разказа си, свидетелят Г. допълва, че след около половин
час, след като ищецът Г. е напуснала дома им, синът му се е обадил по
телефона, силно разтревожен, обезпокоен и през сълзи му е казал, че майка му
е цялата в кръв. Изтъква, че непосредствено след това и той лично е възприел
нараняванията й.
Относно начина на тяхното реализиране, свидетелят Г. не възпроизвежда
свои лични възприятия, а преразказва споделеното му от ищеца Г. и техния
син. Въпреки горното тази част от показанията му, макар и косвени, намират
отражение в изготвеното експертно заключение и медицинска документация.
Така свидетелят Г. сочи, че поради липсата на достатъчна осветеност, ищецът
Г. се е спънала в разположените на тротоара на улица *** сиви бетонни
3
заграждения, паднала е и се е ударила в областта брадичката, както и е
наранила долните и горните си крайници.
Така посочените откъси от разказа на свидетеля Г. се подкрепят и от
приобщената по делото медицинска документация и медицинско
удостоверение №1421/2022г., от които съвкупно се извличат конкретните
телесни наранявания настъпили в резултат на инцидента, но и се
потвърждават темпоралните и пространствени рамки на процесните събития.
Видно от същите, както и в потвърждение на показанията на свидетеля Г., се
извежда, че на 21.12.2022г. в 20:46ч. ищецът Г. е била приета в Спешното
отделение на МБАЛ „Света Анна“ – град Варна, с разкъсно-контузна рана на
долната част, охлузвания по дясната длан, пръстите на дясната ръка, контузия
на лявата колянна става, ожулване и кръвонасядане на лявото коляно.
В тази насока съдът кредитира заключението на изготвената
съдебномедицинска експертиза. Въз основа на придобитите от него знания и
умения, боравейки с годно събрани доказателствени материали, вещото лице е
обосновало своето заключение, видно от което се установява и потвърждава
механизмът на реализиране на констатираните при ищеца Г. наранявания. В
заключението е възприето, че те са настъпили в резултат от удари и
тангенциално действие с или върху твърди, тъпи предмети и по своята
характеристика са реализирали „временно разстройство на здравето, неопасно
за живота“.
От заключението се извличат още видът и характеристиките на
уврежданията, получени от ищеца Г., а именно – разкъсно-контузна рана и
кръвонасядане по предната повърхност на дясната длан, гърба на четвърти и
пети пръсти на дясната ръка, лявото коляно, кръвонасядане в областта на
лявото коляно, контузия на лявата колянна става, за които се сочи, че
отзвучават за период от около 2 до 3 седмици.
Относно състоянието на ищеца Г. след настъпване на процесния
инцидент, претърпените от нея болки и страдания, надлежен източник на
информация са останалите фрагменти от разказите на свидетелите Г. и Г..
Същите еднопосочно споделят, че в резултат на нараняванията в областта на
долната челюст, ищецът Г. е била принудена да се храни в продължение на
около 25 дни само с течна храна, както и е имала затруднения с говора. И
двамата свидетели, а и видно от приложените медицински документи,
акцентират, че поради наличието на предходно заболяване – инсулинозависим
захарен диабет, от преживения стрес и изпитана болка, нивата на кръвната й
захар са били променливи и непостоянни. И двамата допълват, че в
продължение на повече от 20 дни, свидетелят Г., майка на ищеца Г., е помагала
на семейството за отглеждане на детето им и за дейности от битово естество.
Споделят, че и към настоящия момент, в резултат на падането, ищецът Г. има
видим белег в областта на брадичката, което се потвърждава и от обсъденото
експертно заключение.
Други относими доказателства по делото не са ангажирани.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът
достигна до следните правни изводи:
Предмет на настоящото производство е част от остатъка от вземане за
обезщетение за неимуществени вреди, непредявена по уважения частичен иск,
4
в предходното съдебно производство, развило се между страните. В т.2 от
Тълкувателно решение №3 от 22.04.2019г. по т.д. №3/2016г., ОСГТК на ВКС е
разяснено, че при уважаване на частичния иск, обективните предели на силата
на пресъдено нещо обхващат основанието на иска, индивидуализирано
посредством правопораждащите факти (юридическите факти, от които
правоотношението произтича), страните по материалното правоотношение,
съдържанието му до признатия размер на спорното вземане и съдебно
предявения размер на вземането. Поради което и съдът не би могъл да
възприеме различна фактология, от вече установената по влязлото в сила
решение, с което частичният иск, предявен от ищеца Г. е уважен с Решение
№1830/21.05.2024г., постановено по г.д.№15862/2023г. по описа на ВРС, 43
състав, потвърдено с Решение №992/04.10.2024г., постановено по в.г.д.
№1428/2024г. по описа на ВОС, II състав.
Следователно обективните предели на силата на пресъдено нещо на
положителното съдебно решение по частичния иск се изчерпват с предмета на
делото. Относно обаче справедливия размер на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, същото не се ползва със сила на пресъдено нещо, както
и съдът не е обвързан с възприетите от предходния съдебен състав мотиви.
Поради което и по всеки от предявените частични искове следва да се
преценяват събраните по всяко едно от делата доказателства, с оглед
формиране на обоснован извод относно приложението на принципа за
справедливост по чл.52 ЗЗД.
Изложеното означава, че спорът между страните на етапа на въззивното
производство, се свежда до размера на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди, непредявен с разгледания в приключилото
производство частичен иск. По посочения иск е формирана сила на пресъдено
нещо относно основанието на иска по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД - противоправно
виновно поведение на служител на ответника (лице, на което е възложена
работа) при изпълнението на работата, изразяващо се в неизпълнение на
задължение за поддържане на имоти, общинска собственост, какъвто се явява
и процесният тротоар, доколкото по смисъла на §6, т.1 от ДР от ЗДвП е
общински път. Съгласно чл.167 ЗДвП лицата, които стопанисват пътя са
длъжни да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират незабавно
препятствията по него, както и да следят за състоянието и изправността на
пътната настилка в населените места. В резултат на установеното
противоправно бездействие от страна на служители на ответника, ищецът Г. е
претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, от
настъпил на 21.12.2022г. инцидент, при който същата е паднала, вследствие на
спъване в бетонни заграждения, поставени върху тротоарна площ, пред
жилищна сграда с адрес град ***.
В тази последователност относно размера на претенцията за
неимуществени вреди, съдът съобрази чл.52 ЗЗД, Постановление № 4 от
23.XII.1968 г., Пленум на ВС, както и постоянната практика на ВКС, в които е
изведено, че понятието „справедливост“ е обвързано с конкретна, всеобхватна
преценка за всеки отделен случай, съобразно установените факти и събрани
доказателства.
В конкретния случай съдът оцени, че инцидентът е настъпил в тъмната
част на денонощието, докато ищецът Г. и нейният син са се придвижвали по
5
тротоара на улица, намираща се непосредствено до дома им, т.е. на място,
което се предполага, че е обезопасено и предвидено за спокойното
придвижване на пешеходци. Отчете се също, че в този момент ищецът Г. е
била с малолетния си син, който също се е изплашил от случилото се.
На следващо място следва да бъдат преценени характерът и тежестта на
уврежданията. За пълното възстановяване от причинените наранявания е бил
необходим период от около 20-25 дни, но съпроводен с достатъчен по своя
характер интензитет и усещане за дискомфорт. Доказа се по безспорен начин,
че пострадалата е имала затруднения с храненето, говоренето, както и с
осъществяването на елементарни битови дейности. Отделно нараняванията и
преживеният стрес и болка са се отразили и на съпровождащото ищеца
заболяване - инсулинозависим захарен диабет. Това са допълнителни и
утежняващи последици, които са повлияли на възможността на ищеца Г. да
полага грижи за семейството и дома си. Допълнително следва да бъде
отбелязано, че и към настоящия момент, ищецът Г. има белег в областта на
лицето, който създава и допълнително социално неудобство и притеснение.
При съобразяване на посочените критерии съдът счита, че
справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди,
причинени в резултат от процесния деликт, възлиза на сумата от общо 3 500
лева. Така определеното обезщетение в най-пълна степен би довело до
репариране на претърпените от ищеца вреди, като размерът на обезщетението
е съобразен с обществено-икономическите условия в страната към момента на
настъпване на процесното Д.ие. При определяне на справедливия размер на
обезщетението за претърпените неимуществени вреди следва да се има
предвид, че по делото е установено, че увреждането не е довело до тежки
последици за здравето на ищеца, няма данни за продължаващ процес на
изпитване на болка, страдание, влошаване на здравословното й състояние.
Както и доказателства, които да сочат за продължаващ и към настоящия
момент психически стрес или тревога.
Ето защо се явява и правилно решението на първоинстанционния съд и
след приспадане на сумата в размер на 2000,00 лева, присъдена с влязло в сила
решение по частичния иск, от сумата, опредЕ. по реда на чл.52 ЗЗД като
справедлив размер на обезщетение на претърпените неимуществени вреди, то
претенцията на ищеца Г., за сумата в размер на 1500,00 лева се явява
основателна.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
решението на ВРС – потвърдено като правилно в обжалваната му част.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл.78, ал.1 ГПК,
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна,
разноските направени във въззивното производство, представляващи
възнаграждението за един адвокат. Направено е своевременно искане за
присъждане на разноски, по реда на чл.38 ЗА, за което е представен и договор
за правна защита и съдействие. С оглед фактическата и правна сложност на
делото, както и осъществената от адвокат К. дейност – изготвен писмен
отговор на въззивната жалба, съдът намира, че пропорционално и
справедливо адвокатско възнаграждение за конкретния случай се явява такова,
6
в размер на 450,00 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №2265/18.06.2025г., постановено по г.д.
№14545/2024г. по описа на ВРС, 39 състав.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, Община Варна, БУЛСТАТ
********* да заплати на адвокат Е. И. К. – Адвокатска колегия – град
Силистра, с личен номер **********, направените във въззивното
производство разноски, представляващи адвокатско възнаграждение, в размер
на 450,00 лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7