Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 262341 11.10.2021 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, XXI граждански състав,
в публично съдебно заседание на десети септември две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието
на секретаря Малина Петрова,
като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 5953 по описа на съда за 2020 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба
от Е.К.Р., ЕГН ********** против В.В.Т., ЕГН **********,
с която са предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание
по чл. 79, ал.1, изр.1, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищцата твърди, че е единствен
наследник по закон на К.С.К., ЕГН **********, починал на … Последният предал в
заем на ответницата на 06.03.2019 г. 4999
лева, като въпреки уговорката за връщането им до 06.09.2019 г., сумата не
била погасена.
Моли се за присъждането й,
ведно с обезщетение за забава в размер на 372,15
лева за периода 07.09.2019 г. – 31.05.2020 г., както и за законна лихва върху главницата, считано
от постъпване на ИМ в съда – 01.06.2020 г. до окончателното погасяване.
Претендират се разноски.
В срока по чл.
131 ГПК е постъпил отговор, с който исковете се оспорват.
Твърди се, че б. на ищцата и ответницата били съдружници и управители на „Венис
2017“ ООД до 31.12.2019 г. С дружествените дела преимуществено се занимавал К.,
който оперирал с паричните средства на общото дружество. Само той имал достъп
до банковите сметки на дружеството, като извършвал всички плащания, трансфери и
тегления.
Действително, на 06.03.2019 г. ответницата получила по
банковата си сметка исковата сума, с наредител К. К.,
но тя не представлявала заем, даден в лично качество от К., а такъв, даден със
средствата на общото дружество „Венис 2017“ ООД.
Средствата се намирали в К., който фактически държал събраните от дейността на
дружеството приходи от плащания в брой. Именно част от така кумулираните
средства на дружеството били преведени като заем на другия съдружник Т., с
уговорката за връщане. Ответницата върнала предоставения заем със средствата на
дружеството по сметка на същото, като на 01.04.2019 г. внесла по банковата
сметка на дружеството сумата от 5082 лв.
Претендираното вземане по иска било
такова на „Венис 2017“ ООД, а не на съдружника и
управител К. К., като същото било погасено чрез плащане. След смъртта на К.,
ищцата като наследник образувала множество производства срещу „Венис 2017“ ООД, с цел да упражни натиск върху ответницата,
тъй като искала да встъпи като съдружник в дружеството на мястото на баща си,
но й било отказано. С оглед горното се моли за отхвърляне на исковете.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК,
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
На основание чл. 153,
вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК - като безспорни и ненуждаещи се от
доказване са отделени обстоятелствата относно: качеството на ищцата на единствен
наследник по закон на К. К., починал преди процеса; получаване от страна на
ответницата с банков превод на 06.03.2019
г. на сумата от 4999 лева; банковият превод е извършен от личната банкова
сметка *** /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 262460/22.04.2021 г. и пр. опр. от 02.06.2021 г. –л.94 гръб/.
Съдът приема
тези факти за доказани, вкл. като съобрази и ги съпостави с приетите по делото
писмени доказателства.
Относно предаването и получаването на заемната сума,
спор няма. Паричните средства са били лични на К., а не фирмени на общото
дружество „Венис 2017“ ООД, както се твърди в ОИМ. Горното се установява по категоричен
начин от съвкупния анализ на док. по делото. Сумата е преведена от личната му
банкова сметка. *** – към сочената дата /л.68 – извлечение от сметка на ЮЛ/, не
е имало достатъчно средства. Според показанията на свидетеля на ответницата – В.
Т. /б.на отв./, целта на заема е била за покриване на
лични нужди на семейството, като по сметка на общото дружество – нямало
средства, поради което К. дал парите от негова сметка на В.. По делото няма
ангажирани доказателства, които да установяват, че тези 4999 лева са били
събрани от дейността на дружеството приходи от плащания в брой и като такива кумулирани и държани от К. средства да са били предадени в
заем. Поради това, възраженията в тази връзка с отговора са недоказани и не се
споделят, а и се опровергават от останалите док. по делото. Заемът е предаден с
лични средства на К. от личната му банкова сметка ***.
Относно уговорките за връщане и самото погасяване – от
показанията на св. Т. се установява, че при среща между К., него и ответницата,
3-4 дни преди да бъдат предадени парите в заем, уговорили и К. казал, че същите
следвало да бъдат върнати, чрез превод по банковата сметка на общото им
дружество, защото нямало достатъчно средства за покриване на сметки. Сумата
следвало да бъде върната в рамките на месец, като според свидетеля – след като
получили семейно плащане, което очаквали, на 1-ви или 2- ри следващия месец, сумата
била внесена от В. по фирмената сметка, според уговорката, на която лично
присъствал. К. казал, че може да даде не 5, а 10 или 15 хил. лева, но тези пари
трябвали за хотела. Казал, че нямали оборотни средства и, че трябвало да
направи сметка до един месец да ги върне.
Показанията му относно посочените уговорки и връщане
на предадената сума се кредитират и при съобразяване разп.
на чл. 172 ГПК, т.к. са последователни, житейски логични и непротиворечиви. От
една страна – казаното, че парите са дадени от личната сметка на К. /което обст. е безспорно между страните по делото/ е вярно, а от
друга – връщането на сумата по банковата сметка на дружеството от страна на
ответницата – се потвърждава от представеното извлечение /л.71/. На 01.04.2019
г. действително е налице вноска от нея в размер на 5082 лева. Според св. сумата
е 5086 лева /разликата от 4 лева не може да повлияе на преценката за
достоверност на показанията относно действително осъществилите се факти преди
две години/, т.к. трябвало да се извършат определени плащания, а впоследствие
тези 86 лева били разделени на 2 и К. върнал половината на отв.,
т.к. всяко нещо в хотела се случвало 50/50 и всичко
било идеално до смъртта му. Показанията на св. Т. се приемат за ясни и обрисуващи
действително и последно развилите се отношения във връзка с процесния заем, а
доколкото кореспондират и на писмените доказателства, се кредитират като
достоверни. Няма данни, които да им противостоят, нито причина да не бъдат
ценени като възпроизвеждащи действителните отношения.
При тези доказателства, анализирани поотделно, в
съвкупност и при взаимовръзка, съдът приема, че ответницата доказва погасяване
на заема, чрез плащането му, в полза на трето за правоотношението лице /общото
ЮЛ на отв. и К. до смъртта му/. Обяснима е уговорката
за погасяване на заема в полза на ЮЛ, като писмените док. подкрепят св. показания,
че към момента на плащане, в банковата сметка не е имало значителни парични
средства за покриване на задължения на дружеството. Показанията относно
плащането са категорични и се потвърждават от внесените средства по б. сметка
от ответницата на посочената дата. С това плащане, тя е изпълнила поетото
задължение за връщане на заема, чрез погасяването му, според уговорката с К..
Показанията на св. Н., също се кредитират, но те по
същество не носят никаква информация за релевантния и спорен факт на плащането.
Според казаното от нея, февруари или март 2019 г. ответницата поискала заем от
5000 лева, като след консултация с адвокат, те се съгласили да й дадат 4999
лева, която да бъде върната в рамките на 6 месеца. При тези условия, тя се
съгласила, защото интересите им били защитени. Присъствала лично на уговорките.
Заявява, че знае, че парите не били върнати.
Показанията й принципно няма пречка да се ценят
/относно положителните факти, които лично е възприела/ и при условията на чл.
172 ГПК, но те не противостоят относно съществени елементи на тези на св. Т. На
срещата, на която тя е присъствала, е постигната уговорка за предаване на
заемната сума, но като последователност, съдът приема, че последвалата среща
между К. и Т., на която е присъствал и св. Т, следва тази, на която е присъствала
Н. Горното – доколкото св. Т. е категоричен, че срещата се е състояла 3-4 дни
преди самото предаване, а св. Н. – не е категорична за момента „февруари – март
2019 г.“. Така, във времето, уговорката за връщане на заема всъщност е
променена – от 6 на 1 месец. Както се посочи – и житейски логично към онзи
момент, с оглед наличността по банковата сметка на общото дружество и
развиваната съвместна дейност. В рамките на така уговорения срок, от една
страна както сочи св. Т, от друга – според писменото банково извлечение,
ответницата е върнала заема, като е изпълнила на К., чрез плащане в полза на „Венис
2017“ ООД, според постигнатите уговорки, на които св. Т. е присъствал лично. Показанията
на св. Н, че й е известно, че парите не били върнати, не се ползват с док.
стойност, т.к. касаят отрицателни факти, а по делото положителният такъв беше
доказан по достатъчно ясен начин.
Не могат да бъдат споделени доводите на ищеца в ПЗ, че
самото внасяне на парите не доказвало плащане по заема. Действително, от
представените данни е видно, че в рамките на ок. две години – в периода 19.04.2018
г. – 06.01.2020 г., ответницата е правила още 2 вноски за по 3000 лева /на 19.04.2018
г. и на 19.02.2019 г. – л.39; л.67/. Процесното
плащане обаче не е изолиран и
самостоятелен факт, за да се акцентира на други вноски по сметката и да се
отрича значението му за спора, независимо, че надвишава заема с 83 лева. То е
за по – висока от останалите внесени суми; в размер почти равен на предоставения заем /с разлика от 83 лева в плюс/;
внесен на дата след предаването му и в рамките на уговорения срок за връщане,
сп. св. Т., съвпадащ с неговите показания относно постигнатите договорености за
захранване на сметката на общото дружество, чрез връщане на парите по нея.
Всички тези обстоятелства, преценени в последователност и в причинна връзка, затвърждават застъпената теза за извършено погасяване на
заема, чрез направената от ответницата вноска по сметка на дружеството.
С оглед изложеното, плащането на заема се приема за установено,
при което главният иск е неоснователен.
Съдът не достигна до извод за наличие на главен дълг,
поради което и искът за обезщетение за забава, като акцесорен
и обусловен, следва да бъде отхвърлен.
По
отговорността за разноски:
Ответникът има право на
разноски, но не претендира такива.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни
предявените от Е.К.Р., ЕГН **********
против В.В.Т., ЕГН ********** осъдителни искове за
присъждане на сумите от: 4999 лева – главница по договор за заем от 06.03.2019 г., сключен с К.С.К.
/починал преди процеса, наследодател на Е.К.Р. /; 372,15 лева – обезщетение за
забава за периода 07.09.2019 г. – 31.05.2020 г., ведно със законна лихва върху
главницата, считано от постъпване на исковата молба в съда – 01.06.2020 г. до
окончателното погасяване.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП