№ 7145
гр. София, 25.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветомир М. Минчев
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20251100504957 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищеца „Кредит Инс“ АД срещу решение № 22091 от 05.12.2024 г. (в което е
допусната поправка на очевидна фактическа грешка с решение № 2453/14.02.2025 г.),
постановено по гр. дело № 41847/2024 г. по описа на СРС, 165 състав, с което са отхвърлени
предявените срещу А. П. С. положителни установителни искове с правно основание чл. 422
ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, изр. 1 и чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86 ЗЗД за сумата от 1000 лева,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит ЕКСТРА №
ДЗ0110305/28.02.2023 г., сключен между страните по реда на ЗПФУР, за сумата от 240 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 28.03.2023 г. до 28.10.2023 г. и за сумата от
35,48 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 29.03.2023 г. до 07.11.2023 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д № 65115/2023 г. по описа на СРС, 165 състав.
Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение
поради допуснати нарушения на процесуалните правила и необоснованост при твърдения,
че въззивникът е направил своевременно доказателствени искания за установяване факта на
предаване на заемната сума с подаване на молба чрез ССЕВ на 15.11.2023 г., но същата е
1
била докладвана на съдията-докладчик със закъснение и съдът не се е произнесъл по тях в
нарушение на правото на защита на ищцовата страна. Въззивникът счита, че между страните
е налице валидно сключен договор за предоставяне на потребителски кредит от разстояние
по реда на ЗПФУР, което се установявало при съвкупна преценка на всички събрани
доказателства, включително разписката от „Изи Пей“, удостоверяваща получаване на
отпусната главница от страна на ответника. Ето защо моли за отмяна на
първоинстанционното решение и уважаване на предявените искове в цялост.
Въззиваемият А. П. С. не е подал отговор на въззивната жалба. В открито съдебно заседание
пред въззивния съд признава, че е получил търсената заемна сума и че сключеният между
страните договор е действителен, като в хода на устните състезания заявява, че не оспорва
предявените срещу него искове.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е частично неправилно,
поради следните съображения:
За основателността на предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240, ал.
1 и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, чл. 6 ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже,
че между него и ответника е възникнало валидно правоотношение по договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (потребителски кредит), по което
заемодателят е предоставил на ответника в заем посочената сума, а последният се е
задължил да я върне в посочения срок, ведно с уговорената възнаградителна лихва в
претендирания размер; че е изпаднал в забава и размера на обезщетението за забава за
посочения период. В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи
погасяване на паричното си задължение.
Претендираните от ищеца вземания произтичат от твърдения за сключен с ответника
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, какъвто, съобразно
разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР, е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като
2
част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, „средство за комуникация
от разстояние“ е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от
разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и на
потребителя, като несъмнено използването на електронни формуляри в интернет,
провеждането на разговори и изпращането на съобщения по телефон и изпращането на
писма по имейл представляват средства за комуникация от разстояние. Предвид
съдържащите се в договора и общите условия към него данни за метода на сключване на
процесния договор (чрез попълване на форма за кандидатстване в интернет страницата на
ищцовото дружество и потвърждаването на заявката и на получения стандартен европейски
формуляр чрез имейл) и предвид липсата на саморъчен подпис на приложените по делото
документи, в които е обективиран договорът, правоотношението между страните несъмнено
попада в приложното поле на посочения нормативен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги
от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на потребителя, както и че е получил
съгласието на потребителя за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на
посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293 от Търговския закон, а в
случаите на електронни изявления - Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (в действащата редакция към м. 02.2023 г.). В настоящия случай, за
доказване на възникналото между страните правоотношение са представени неподписани
документи – договор за потребителски кредит „Екстра“ № ДЗ011035/28.02.2023 г.,
приложение 1 и общи условия към него, представени на хартиен носител, за които се твърди,
че са изготвени като електронни документи и са подписани от ответника чрез
потвърждаване на заявката за кредит по имейл, както и разписка от 28.02.2023 г., издадена
от „Изипей“ АД, която е подписана от ответника (същият изрично потвърждава подписа си в
откритото съдебно заседание пред въззивния съд) и удостоверява получена от него в брой
сума в размер на 1000 лв. с посочено основание за плащане „договор за потребителски
кредит „Екстра“ № ДЗ011035/28.02.2023 г.“ и наредител „Кредит Инс“ ООД.
Съгласно разпоредбите на чл. 3, ал. 1 и ал. 2 ЗЕДЕУУ и на чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) №
910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната
идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар
и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.), електронен
документ означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално
текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис, като писмената форма се смята за
спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Електронно
изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за
преобразуване, разчитане и визуално представяне на информацията (чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ).
3
Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ и на
чл. 3, т. 10-12 от Регламент (ЕС) № 910/2014 – за електронен подпис се считат данни в
електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически
свързани с тях, и които титулярът на електронния подпис използва, за да се подписва, като
законът въвежда три форми на електронния подпис – обикновен, усъвършенстван и
квалифициран.
Несъмнено изпращането на съобщения по електронна поща и подаване на заявки чрез
натискане на бутон в интернет представляват електронни изявления (доколкото се касае до
словесни изявления в цифрова форма, обективирани чрез общоприет стандарт за
преобразуване и представяне на информацията – интернет), с възможност за тяхното
възпроизвеждане, т.е. сключеният по описания начин договор за кредит представлява
електронен документ, съдържащ електронно изявление. Доколкото същият не съдържа
характеристиките на усъвършенстван или квалифициран електронен подпис по смисъла на
чл. 13, ал. 2 и ал. 3 ЗЕДЕУУ, вр. с чл. 3, т. 11 и 12 от Регламент (ЕС) № 910/2014, следва да се
приеме, че документът е подписан с обикновен електронен подпис – съдържанието му
включва посочване на страните по договора като автори на документа с техните
индивидуализиращи данни (имена, ЕГН/ЕИК, адрес). Законът придава значение на подписан
саморъчно документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран
електронен подпис (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ), но допуска страните да се съгласят в
отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на
саморъчен. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписания
писмен документ, като ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за
авторството на изявлението (чл. 180 ГПК), а в случай че това авторство бъде оспорено,
тежестта за доказване истинността на документа се разпределя съобразно специалното
правило на чл. 193 ГПК. В този смисъл - Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. №
868/2012 г., IV г. о., Определение № 169 от 6.04.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 672/2017 г., I т. о.
В договора и общите условия към него (т. 4.10, т. 4.11 и т. 4.13) е уговорено, че с
потвърждаване от страна на заемателя на изпратения страндартен европейски формуляр и на
линка към „Договор за потребителски кредит“ се счита, че договорът за потребителски
кредит е сключен, като по този начин кредитополучателят изразява желание за незабавното
превеждане на сумата на кредита по банковата му сметка чрез системата на ePay.bg или
получаването й в брой от клон на Изипей съобразно посочения от него начин при попълване
на регистрационната форма. В настоящия случай е видно, че избраният начин на получаване
на средствата е в брой чрез Изипей, като по делото е представена подписана и неоспорена от
ответника разписка № 0700018052118655 от 28.02.2023 г. за изплащане в брой на сумата от
1000 лв. в полза на А. П. С. (л. 14 от делото на СГС) с наредител „Кредит Инс“ ООД и с
посочено основание за превода „договор за потребителски кредит „Екстра“ №
ДЗ011035/28.02.2023 г.“. Следователно, ищецът е предоставил в брой на ответника
посочената сума, като с препращането в основанието на платежния документ към процесния
договор за потребителски кредит несъмнено се установява, че паричните средства са
4
предоставени именно по тази сделка като заем с обективираното в електронните документи
съдържание – макар да липсва саморъчен подпис на ответника под договора, посочването на
същия като основание за получаване на сумата еднозначно сочи на изразено съгласие от
страна на А. С. с условията на сделката и признание от негова страна, че облигационно
отношение с това съдържание е възникнало между страните, още повече че договорът за
заем е реален и се счита сключен от датата на предаване на заемната сума – 28.02.2023 г.
В този смисъл е и изричното изявление на ответника в откритото съдебно заседание пред
въззивния съд, в което същият признава, че е получил търсената главница от 1000 лв. и че е
сключил процесния договор за заем с ищеца. С оглед на изложеното, настоящият съдебен
състав намира за доказано, че между страните е сключен договор за паричен заем за сумата
от 1000 лв., която ответникът е поел задължение да върне на 12 месечни погасителни вноски
всяка в размер от по 173,33 лв. с падеж на първата погасителна вноска – 28.03.2023 г. и
падеж на последната погасителна вноска – 28.02.2024 г., с общ размер на всички плащания
от 2080 лв., като в тази сума са включени чиста главница от 1000 лв., възнаградителна лихва
от 360 лв. (36 % фиксиран годишен лихвен процент) и такса „гаранция“ в размер на 720 лв.,
дължими разсрочено на посочените падежи на погасителните вноски. Съгласно договора,
страните са уговорили годишен процент на разходите от 49,70 %, като е отбелязано, че
размерът на ГПР е изчислен съобразно формулата, посочена в приложение 1 от ПЗР на ЗПК
(раздел V, т. 5.6 от общите условия към договора).
Следователно, установява се наличието на валидно възникнало облигационно
правоотношение между „Кредит Инс“ АД и А. П. С. с твърдяното съдържание, като в
изпълнение на същото ищецът, в качеството на заемодател, е предоставил на ответника, в
качеството на заемополучател, уговорената заемна сума в размер на 1000 лв., с оглед на
което за последния е възникнало насрещното задължение да я върне съгласно уговорения от
страните погасителен план, ведно с възнаградителна лихва, съставляваща печалба на
кредитора. Доколкото действителността на сключения договор е свързана с приложението на
императивен материален закон, регламентиращ защитата на потребителите по ЗПК,
въззивният съд е длъжен служебно да извърши проверка за валидността на сделката, като в
тази връзка настоящият съдебен състав намира следното:
Доколкото договорът за паричен заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемополучателят по него
има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, то съдържанието му
следва да бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
5
възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на
крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за
да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
В случая, в процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 49,70 %, с
което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е било изпълнено. В същото време
обаче, от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи
се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР – в клаузите на общите условия е посочено
общо, че ГПР е изчислен съобразно приложение 1 от ПЗР на ЗПК, но това не е достатъчно,
за да бъде спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като е следвало да бъдат описани
конкретно взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по точно тази сделка, сключена с ответницата.
Същевременно, очевидно е, че уговореният размер от 49,70 % не отразява реалния ГПР, тъй
като в него не се включват част от разходите по кредита, а именно таксата „гаранция“, която
съгласно легалната дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е част от общите разходи по
кредита. В посочената разпоредба се предвижда, че „общ разход по кредита за потребителя“
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В
случая, таксата „гаранция“ несъмнено представлява разход, свързан с договора за
потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално
известна на кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване на договора за
кредит, като липсват данни да е била незадължително условие за сключване на сделката,
дължи се ежемесечно и представлява част от месечните погасителни вноски, без
6
заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на
кредитополучателя. Същата е уговорена с оглед сключване на договор за гаранция с трето
лице като форма на лично обезпечение, което разкрива белезите на договор за
поръчителство, доколкото съгласието на кредитора да бъде обезпечен е било изрично
заявено. По правило договорът за поръчителство е едностранен и безвъзмезден – т.е. по него
задължения възникват само за поръчителя. Възможно е обаче договорът да има двустранен и
възмезден характер – както е в случая, тъй като кредитополучателят се е задължил да
заплаща възнаграждение на поръчителя, като в този случай поръчителството се доближава
по-скоро до договора за застраховка, а застрахователните премии несъмнено представляват
общ разход по кредита. Ето защо, съдът намира, че тази такса е следвало да бъде включена в
общия разход по кредита, като с нейното добавяне действителният ГПР по договора за
кредит става значително по-висок от обявения в него и несъмнено надхвърля законово
регламентирания максимум от 50 %. В случая, при просто математическо изчисление става
ясно, че сборът на уговорените възнаградителна лихва и такса „гаранция“ (1080 лв.)
надхвърля размера на предоставената заемна сума (1000 лв.), поради което е очевидно, че
ГПР надвишава значително максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че макар предвиденият в
договора ГПР да е в съответствие с максимално установения в закона, то не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, който предвижда като част от задължителното
съдържание на договора посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК
начин. Тази част от договора е от съществено значение за интересите на потребителите, тъй
като целта на законовите изисквания за ГПР е да се даде възможност на потребителите да
взимат своите решения при пълно знание за фактите, а за целта е необходимо те да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит. Поради тази причина
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо с
императивна норма съдържание, законодателят урежда като порок от толкова висока степен,
че води до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК. В този смисъл е и
Решение на СЕС по дело № С-714/22, според което когато в договор за потребителски
кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3,
буква ж) от тази директива разходи, този договор следва да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Ето защо, като не е
оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията
на закона, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание
чл. 22 ЗПК, поради неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят
7
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е специален закон
по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението
на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на
договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за
връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало
до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор. Това би противоречало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния
ЗПК – в този смисъл е и постановената трайна съдебна практика: решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о., решение № 60186 от 28.11.2022 г. по
т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о. и решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело №
3620/2021 г. на ВКС, III г. о., определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на
ВКС, II т. о., решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др.
Видно от приетите писмени доказателства и изричното признание на ответника, главницата
по договора в размер на 1000 лв. е изцяло изплатена на ответника, като по делото не се
твърди и не са представени доказателства да са постъпили частични погасявания по нея. Ето
защо, съдът намира за изцяло основателен установителния иск за дължима главница в
размер от 1000 лв., а претенциите за дължима възнаградителна лихва и мораторна лихва
следва да се отхвърлят поради установената недействителност на договора за кредит.
Като е достигнал до различни правни изводи, първоинстанционният съд е постановил
неправилно решение, което следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен
предявеният иск за главница и същият следва да бъде уважен, а в останалата част решението
следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца (заявител) следва
да бъдат присъдени направените от него разноски съобразно уважената част от исковете,
както следва: сумата от 20 лв., разноски в заповедното производство за платена държавна
такса (претендираното адвокатско възнаграждение не е присъдено в заповедта за изпълнение
и поради липсата на подадена от заявителя частна жалба по чл. 413 ГПК присъждането му за
пръв път от исковия съд е недопустимо), сумата от 1038,42 лв., разноски в
първоинстанционното исково производство за платена държавна такса и адвокатско
възнаграждение, както и сумата от 686,02 лв., разноски във въззивното производство за
платена държавна такса и адвокатско възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
8
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 22091 от 05.12.2024 г. (в което е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка по реда на чл. 247 ГПК с решение № 2453/14.02.2025 г.), постановено по
гр. дело № 41847/2024 г. по описа на СРС, 165 състав, в частта, с която е отхвърлен
предявеният от „КРЕДИТ ИНС“ АД, ЕИК *********, срещу А. П. С., ЕГН **********,
положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, изр. 1 и
чл. 240 ЗЗД за сумата от 1000 лева, представляваща главница по Договор за потребителски
кредит ЕКСТРА № ДЗ0110305/28.02.2023 г., сключен между страните по реда на ЗПФУР,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „КРЕДИТ ИНС“ АД, ЕИК *********,
срещу А. П. С., ЕГН **********, положителен установителен иск с правно основание чл.
422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, изр. 1 и чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че А. П. С. дължи на „Кредит Инс“ АД
сумата от 1000 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит
ЕКСТРА № ДЗ0110305/28.02.2023 г., сключен между страните по реда на ЗПФУР, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от подаване на заявлението – 08.11.2023 г., до
окончателното плащане, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК от 13.12.2023 г. по гр.д. № 65115/2023 г. по описа на СРС, 165 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 22091 от 05.12.2024 г. (в което е допусната поправка на
очевидна фактическа грешка по реда на чл. 247 ГПК с решение № 2453/14.02.2025 г.),
постановено по гр. дело № 41847/2024 г. по описа на СРС, 165 състав, в частта, с която са
отхвърлени предявените от „КРЕДИТ ИНС“ АД, ЕИК *********, срещу А. П. С., ЕГН
**********, положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл.
240, ал. 2 и чл. 86 ЗЗД за сумата от 240 лева, представляваща договорна лихва за периода от
28.03.2023 г. до 28.10.2023 г., както и за сумата от 35,48 лева, представляваща мораторна
лихва за периода от 29.03.2023 г. до 07.11.2023 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д № 65115/2023 г. по описа на
СРС, 165 състав.
ОСЪЖДА А. П. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „********, да заплати на
„КРЕДИТ ИНС“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Цар Борис III“ № 85, ет. мецанин, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 20 лв., разноски
в заповедното производство, сумата от 1038,42 лв., разноски в първоинстанционното исково
производство, както и сумата от 686,02 лв., разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
9
2._______________________
10