РЕШЕНИЕ
№ 21448
гр. София, 24.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря ЙОРДАНКА Г. ЦИКОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20251110109211 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от И. И. Г. против „К.“ ЕООД, в която са изложени
твърдения, че на 28.10.2024 г. между страните е сключен Договор за кредит № ***********,
по силата на който ответното дружество отпуснало на ищеца заем в размер на 2000 лева.
Ищецът поддържа, че сделката не отговаря на изискванията по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй
като в договора не е посочен действителният годишен процент на разходи. В исковата молба
са изложени твърдения, че в посочения по договора ГПР не е включено задължението на
кредитополучателя за заплащане на неустойка в размер на 1124,07 лева за непредставяне на
обезпечение по заема – осигуряване на поръчители, които отговарят на редица условия или
представяне на банкова гаранция. Страната поддържа, че неустойката излиза извън
присъщите й функции, като целта на клаузата не е да гарантира предоставянето на
обезпечение за изпълнение на основното задължение на кредитополучателя по договора за
кредит и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, а да доведе до допълнително
възнаграждение за ответника, т.е. представлява по своя характер скрита възнаградителна
лихва. По изложените твърдения е направено искане Договор за кредит №
1174856/28.10.2024 г. да бъде прогласен за недействителен, а при условията на евентуалност
клаузата по чл. 1, ал. 3 от договора, предвиждаща задължение за заплащане на неустойка в
размер на 1124,07 лева за непредставяне на обезпечение, да бъде прогласена за
недействителна. Направено е искане сторените в производството съдебни разноски да бъдат
възложени в тежест на ответното дружество.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител адвокат Х. М.
оспорва поддържаните от ищеца твърдения за недействителност на процесния договор за
кредит. В депозирания отговор са изложени твърдения, че договорът за кредит сключен
между страните отговаря на всички разписани в Закона за потребителския кредит
изисквания. Представителят на дружеството поддържа, че към датата на сключване на
договора нормативно определеният праг на годишен процент на разходите възлиза на 67,15
%, а в случая уговореният ГПР възлиза на 62,57 %. В отговора са изложени твърдения
касателно действителността на уговорката за заплащане на неустойка за непредставяне на
1
обезпечение по заема, както и че задължението за заплащане на соченото вземане не следва
да бъде включено в ГПР по договора. По изложените съображения е направено искане
предявеният иск да бъде отхвърлен, като в тежест на ищеца бъдат възложени сторените по
делото съдебни разноски.
В срока по чл. 211 ГПК ответникът предявява за съвместно разглеждане насрещен
осъдителен иск за сумата в размер на 2000 лева, представляваща непогасена главница по
Договор за кредит № ***************/*********** г., ведно със законна лихва за забава
върху главницата от предявяване на насрещния иск на 06.06.2025 г. до окончателно
погасяване на вземането, който е приет с нарочно определение на съда от 24.08.2025 г.
Направено е искане сторените от дружеството съдебни разноски да бъдат възложени в
тежест на насрещната страна. Направено е искане, в случай че бъде уважен първоначалния
иск, да бъде извършено съдебно прихващане на насрещните вземания за съдебно-деловодни
разноски до размера на по-малкото.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът поддържа, че насрещният осъдителен иск е
недопустим и неоснователен, тъй като договорът за кредит е недействителен. Направено е
искане в тежест на страната да не бъдат възлагани съдебни разноски, тъй като с поведението
си не е дала повод за завеждане на иска.
По делото е постъпила молба от „К.“ ЕООД от 06.11.2025 г., с която е заявено
възражение за прекомерност по отношение на претендираните от ищеца Г. съдебни разноски
за адвокатско възнаграждение
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235,
ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на
ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на Договор за
кредит № **************/*************** г., респ. клаузата по чл. 1, ал. 3 от договора,
предвиждаща задължение за заплащане на неустойка в размер на 1124,07 лева за
непредставяне на обезпечение, за нищожен/нищожна е да установи при условията на пълно
и главно доказване, че между страните по спора е сключен договор за кредит с описано в
исковата молба съдържание, елемент от което е задължението на потребителя да представи
допълнително обезпечение по кредита, както и че сделката, респ. клаузата е недействителна
на соченото от страната правно основание.
В доказателствена тежест на ищеца по предявения насрещен осъдителен иск с правно
основание чл. 79 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК за заплащане на главница по Договор за кредит №
*************/*****************г., респ. по чл. 23 ЗПК за заплащане на чистата стойност
по договор за кредит, е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между
страните по спора е възникнало валидно облигационно правоотношение с описан в
насрещната искова молба предмет, по силата на което процесуално легитимирания ответник
се е задължил да върне отпуснатата му в заем сума, предаване на отпуснатата в заем сума,
размера и настъпване на изискуемостта на вземането. В доказателствена тежест на
ответника по насрещния иск е да установи, че е погасил вземането за главница.
При съобразяване на становището на страните, на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК, с
доклада е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен
Договор за кредит № ****************/********* г., по силата на който „К.“ ЕООД е
отпуснало в заем на И. И. Г. паричен заем в размер на 2000 лева, че отпуснатата сума е
предадена на кредитополучателя, както и че задължението за заплащане на неустойка по чл.
1, ал. 3 от договора, предвиждащ задължение за заплащане на неустойка в размер на 1124,07
лева за непредставяне на обезпечение, не е включено в годишния процент на разходите по
кредита.
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
2
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи
служебно.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора потребителят следва да предостави обезпечение по
кредита – банкова гаранция или поръчител/поръчители, които да отговарят на редица
изисквания касателно получаваните от тях доходи и кредитна задлъжнялост, като при
неизпълнение на соченото задължение дължи неустойка в размер на 1124,07 лева, която
видно от инкорпорирания в договора погасителен план, е дължима на части ведно с
отделните погасителни вноски. Сочената уговорка за заплащане на неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение ( поръчителство или банкова
гаранция) е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Уговорената неустойка излиза
извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава
имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се престира от
негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до
неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е
отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост
на длъжника се увеличава. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън
присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т. е. същата
противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта нищожна - т. 3 на
Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС.
С уговаряне на сочената неустойка по договора е нарушено изискването по чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, тъй като макар в съглашението да е посочен ГПР в същия като разход не е
включено допълнителното задължение в тежест на потребителя. В ГПР следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, които длъжникът ще
направи и, които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Съгласно чл. 21, ал. 1
ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, като не е включил
дължимата дължимата неустойка в годишния процент на разходите по сделката кредиторът
е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита
за длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи общата сума за погасяване и
годишният процент на разходите, са нищожни. Съдът намира, че посредством начисляването
на неустойка се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като действителният годишен
процент на разходите надвишава нормативно допустимия. Въпреки че формално в договора
са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването
в тях на обсъжданата неустойка в размер на 1124,07 лева, те не могат да изпълнят
отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да
се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на
което да вземе информирано решение за сключването му. Липсата на разход в договора за
кредит или стандартния европейски формуляр при изчисляването на ГПР е в противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на
договора на основание чл. 22 от ЗПК – в този смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г.
3
по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, както и Решение № 261440 от 4.03.2021 г. на СГС
по в. гр. д. № 13336/2019 г. и Решение № 3321 от 21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
8029/2021 г. Доколкото не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, респ. предявеният от И. Г.
иск се явява основателен. Предвид обстоятелството, че процесният договор за кредит е
недействителен, то съдът не дължи произнасяне по предявения при условията на
евентуалност иск за прогласяване на клаузата, предвиждаща задължение за заплащане на
неустойка за непредставяне на обезпечение, за недействителна.
Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не и лихви и
други разходи по кредита - така Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021
г., IV г.о. на ВКС, Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г., I т. о. на ВКС,
Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело№ 3620/2021 г., III г. о. на ВКС, Определение №
50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г., II т. о. на ВКС, Решение № 50056 от 29.05.2023
г. по т. д. № 2024/2022 г., I т. о. на ВКС и др. От изложеното следва противно на
поддържаната от процесуалния представител на ответника по насрещния иск теза, че
потребителят дължи връщане на чистата стойност по кредита, а именно сумата в размер на
2000 лева. По делото не е спорно, че отпусната в заем сума е предадена на
кредитополучателя, както и, че същият не е извършвал плащания в погашение на
задължения, произтичащи от кредита, поради което предявеният насрещен иск се явява
основателен.
С оглед изхода от спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски се следват и на двете
страни. Сторените от И. Г. съдебни разноски в производството възлизат на 1280 лева, от
които 80 лева внесена държавна такса за разглеждане на спора и 1200 лева уговорен и
заплатен в брой съгласно договор за правна защита и съдействие на лист 8 от делото
адвокатски хонорар. Сторените от ищеца по насрещния иск „К.“ ЕООД разноски възлизат на
сумата в размер на 560 лева, от които 80 лева внесена държавна такса за разглеждане на
спора и 480 лева уговорено и заплатено по банков път адвокатско възнаграждение с включен
ДДС. При определяне на размера на разноските направени от ищеца Г. следва да бъде
разгледано своевременно заявеното от насрещната страна възражение за прекомерност. При
своевременно заявено възражение за прекомерност на претендирани от насрещната страна
разноски съдът е задължен да определи размера им с оглед действителната правна и
фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по
дело С-438/22 на СЕС виждане член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е
обвързан от праговете разписани в Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнагражденията за
адвокатска работа, а следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки
отделен случай след извършване на преценка относно правната и фактическа сложност на
производството и извършените от процесуалния представител действия. Правната сложност
е предпоставена от броя и основанието на исковете, съдържанието и броя на въведените в
спора факти и обстоятелства от всяка от страните, правните институти, приложими при
разрешаването на спора, относима задължителна съдебна практика, а фактическата – от
необходимите за доказване и обосноваване тезите на страните процесуални действия, в
съответствие с въведените за относими факти и обстоятелства, вкл. необходимите за
преодоляване защитата на противната страна процесуални действия и продължителността на
производството. Производството не се характеризира нито с правна, нито с фактическа
сложност, поради което дължимото от насрещната страна адвокатско възнаграждение следва
да бъде определено в размер съответен на размерът на адвокатското възнаграждение
4
заплатено от страната заявила възражение за прекомерност, а именно сумата в размер на 480
лева.
Съгласно приетото с Определение № 101 от 26.02.2018 г. по ч. гр.д. № 4011/2017 г. на
ВКС, IV ГО, Решение № 14/15.02.2021 г. по гр. д. № 5165/2016 г на ВКС, IV ГО и
Определение № 798/24.11.2011 г. по ч. т. д. № 756/2011 г. на ВКС, І ТО, не са налице пречки
за присъждане на съдебни разноски по компенсация. Съгласно Определение №
2877/05.10.2023 г. по ч. гр .д. № 3120/2023 г. на ВКС, IV ГО, за да определи съдът по
компенсация отговорността на страните за разноските в крайния акт, е необходимо
компенсаторно изявление да е заявено най-късно в съдебното заседание, в което приключва
разглеждането на делото пред съответната инстанция. В случая ищецът по насрещния иск е
направил заявление за компенсация на съдебните разноски с насрещната искова молба, респ.
не са налице пречки за прихващане на съдебните разноски.
Предвид равният размер на дължимите на всяка една от страните разноски, а именно
сумата в размер общо на по 560 лева за внесена държавна такса и уговорен и заплатен
адвокатски хонорар, вземанията по чл. 78, ал. 1 ГПК се явяват погасени посредством
прихващане, поради което не са налице подлежащи на присъждане съдебни разноски с
настоящия съдебен акт.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен от И. И. Г., ЕГН **********, с адрес в гр.
*******************************, иск против „К.“ ЕООД, ЕИК ****************, със
седалище и адрес на управление в гр. ***************************, Договор за кредит №
*************/*************** г., за недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 и чл.19 ЗПК.
ОСЪЖДА И. И. Г., ЕГН **********, с адрес в гр.
*************************************, да заплати на „К.“ ЕООД, ЕИК
********************, със седалище и адрес на управление в гр.
*********************************, на основание чл. 23 ЗПК, сумата в размер на 2000
лева, представляваща чиста стойност по Договор за кредит №
***************/***************** г., ведно със законна лихва за забава от подаване на
насрещната искова молба на 06.06.2025 г. до окончателно погасяване на вземането.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5