№ 20318
гр. София, 10.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседА.е на
пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20251110131898 по описа за 2025 година
Предявени са искове с правно основА.е чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ, чл. 415,
ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Топлофикация София” ЕАД твърди, че на 10.02.2025 г. е депозирал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против ответницата А. И. Т.
за следните суми: сумата от 1273,09 лева, главница за цена на доставена топлинна енергия за
топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ул. К. **, аб. № **, за периода
01.05.2022 г.-30.04.2024 г., ведно със законна лихва от 10.02.2025 г. до изплащане на
вземането, сумата от 141,37 лева, мораторна лихва върху главници за топлинна енергия за
периода 15.09.2023 г.-05.02.2025 г., сумата от 94,61 лева, главница за цена на извършена
услуга за дялово разпределение за периода 01.03.2022 г.-30.04.2024 г., ведно със законна
лихва от 10.02.2025 г. до изплащане на вземането, сумата от 20,67 лева, мораторна лихва
върху главници за дялово разпределение за периода 16.05.2022 г.-05.02.2025 г., както и
разноски. В тази връзка било образувано ч.гр.д. № 7769/2025 г. по описа на СРС, 161 с-в,
като по същото била издадена исканата заповед за изпълнение. Заповедта била връчена на
ответницата, който възразила в срок, поради което на ищеца било указано да предяви искове
относно вземА.ята си, което указА.е се изпълнявало с депозирането на настоящата искова
молба. Ищецът сочи, че ответницата като собственик на имота била клиент на топлинна
енергия за топлоснабдения имот. Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия
за битови нужди се осъществявала при публично известни Общи условия на ищеца. Тези
Общи условия влизали в сила в едномесечен срок от публикуването им в един централен и
един местен ежедневник и имали силата на договор. Според клаузите на приложимите в
случая общи условия купувачите на топлинна енергия, какъвто бил и ответникът, били
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок от
1
изтичане на периода, за който се отнасят. В процесния имот през процесния период била
използвана доставената топлинна енергия, но същата не била заплатена, поради което
настъпила забава и се дължала и законна лихва за забава. Ищецът сочи, че в изпълнение на
чл. 138б ЗЕ етажните собственици на сградата, в която се намирал процесният имот, били
сключили договор за извършване на услугата дялово разпределение с „Техем Сървисис“
ЕООД. Сумите за топлинна енергия били начислявА. от ищеца по прогнозни месечни
вноски, като след края на отоплителния период били изготвяни изравнителни сметки от
фирмата за дялово разпределение, на база реален отчет на уредите за дялово разпределение.
За имота били издадени изравнителни сметки. Ето защо ищецът моли съда да постанови
решение, с което да бъде признато за установено, че ответницата му дължи процесните суми
– главници и лихви, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 10.02.2025 г. –
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
до окончателното изплащане. Претендира разноски.
Ответницата А. И. Т. оспорва исковете. Оспорва доставката на топлинна енергия и
реалното отчитане на потреблението. Оспорва доказателствата на ищеца. ПретендирА.те
суми били завишени. Имало незаконна смесена система за отчет. Методиката за сградната
инсталация била незаконна Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис“ ЕООД изразява
становище за основателност на предявените искове.
Съдът, като прецени събрА.те по делото доказателства във връзка с наведените
от стрА.те доводи съгласно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
По исковете с правно основА.е чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 415, ал. 1
ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главница за топлинна енергия
Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е
собственикът или титулярят на вещното право на ползване на топлоснабдявА.я имот.
Разпоредбата установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е притежА.ето на вещно право върху имота – собственост или
вещно право на ползване. Същевременно съгласно т. 1 от Тълкувателно решение от
17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г., ОСГТК, клиенти на топлинна енергия за битови нужди
могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
имота със съгласието на собственика или носителя на вещното право на ползване, за
собствени битови нужди, и са сключили договор за продажба на топлинна енергия за този
имот при общите условия на топлопреносното предприятие.
По силата на нот.акт за учредяване на право на строеж върху чужда земя №
150/18.03.1992 г., и построяването на сградата, за която е учредено правото на строеж,
ответницата е станала собственица на процесния ап. № 4. По силата на цитираната по-горе
императивна метериалноправна норма титуляр на задълженията към топлопреносното
дружество.
2
Не се спори, че сградата в този период е топлоснабдена и че в сградата е въведено и
дялово разпределение, за което е взето решение от етажните собственици – за това са
представени и писмени доказателства.
Следователно, установено е принципното съществуване на облигационно отношение
между ищеца и ответницата, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по
който ищецът е доставял топлинна енергия, което е достатъчно за доказване на иска по
основА.е за периода. СъдържА.ето на този договор е уредено в представените общи
условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответницата дори и без да ги е приела
изрично съгласно нормата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява
изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Представени са и доказателства за публикуване на
общите условия.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и в
жилището е от значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно нормата на чл.
162 ГПК, според която иск, доказан по основА.е, не може да бъде отхвърлен, а за размера му
съдът следва да ползва заключението на вещи лица или своята преценка.
В случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено
от общия топломер, който според заключението на приетата СТЕ отговаря на
метрологичните изисквА.я. Съобразно чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на отчетената от
общия топломер топлинната енергия между отделните етажни собственици е извършено по
системата на дяловото разпределение по начина, регламентиран в действащата през периода
нормативна уредба.
На основА.е чл. 153, ал. 6 ЗЕ потребителят дължи цена за топлинната енергия,
отдадена от сградната инсталация. Решение № 5 от 22.04.2010 г. по конст.д. № 15/2009 г. на
Конституционния съд определя сградната инсталация за отопление и горещо
водоснабдяване за обща етажна собственост (чл. 140, ал. 3 ЗЕ). Сградната инсталация за
отопление и горещо водоснабдяване са обща етажна собственост и по смисъла на Закона за
енергетиката, Закона за собствеността и Закона за управление на етажната собственост.
Съгласно тълкуването на Конституционния съд при съсобствените вещи в сгради етажна
собственост, след като всички обитатели участват в ползите им, изразяващи се в отопляване
на цялата сграда, те трябва да участват и в тежестите, изразяващи се в заплащане на
стойността на полученото количество топлинна енергия за общите части и сградната
инсталация. Ето защо всички собственици и носители на вещни права следва да се считат за
потребители и да поемат ползите и тежестите, свързА. с употребата на общата вещ,
включително и сградната инсталация.
Съгласно Тълкувателно решение от 25.05.2017 г. по тълк.д. № 2/2016 г., ОСГК ВКС за
отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда
етажна собственост се прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата
на чл. 62 ЗЗП вр. § 1 ДР ЗЗП. Доколкото последните правила са въведени в
законодателството ни за транспониране на Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент
3
и на Съвета, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и
Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, то съдът приема, че не е налице
противоречие с европейското законодателство за защита на интересите на потребителите
досежно дължимостта на суми за сградна инсталация и досежно начина на отчитане на
потребената енергия – с прогнозни суми и изравнителни сметки.
Предвид чл. 155 ЗЕ от начислените суми по прогнозно потребление следва да се
приспаднат сумите по изравнителните сметки за възстановяване на клиента и да се прибавят
сумите по изравнителните сметки за доплащане. При това само тези изравнителни сметки,
които са за отчетните периоди. Прихващането на суми по изравнителни сметки за
възстановяване на клиента със стари задължения отпреди исковия и отчетните периоди е
счетоводна операция на ищеца, която няма опора нито в закона, нито в общите условия на
ищеца. То би представлявало предварителен отказ от неизтекла давност и е недопустимо.
Съдът кредитира заключението на СТЕ, като компетентно изготвено и изчерпателно.
Видно от заключението в имота в исковия период е начислена топлинна енергия за битово
горещо водоснабдяване и за сградна инсталация.
Същевременно, с решение от 23.10.2025 г. по дело C-760/23, СЕС, приема, че член 9,
параграф 3 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври
2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и
2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, трябва да се тълкува в
смисъл, че допуска национална правна уредба, съгласно която собственикът на апартамент в
сграда етажна собственост, е длъжен да заплати разходите, които са му начислени за
топлинната енергия, отдадена от всички тръбопроводи и инсталации за разпределение и
доставяне на топлинна енергия в сградата, включително когато стълбищата и коридорите на
сградата не са оборудвА. с радиатори, в размер на част, пропорционална на отопляемия обем
на своя апартамент, [само] доколкото правилата и параметрите, въз основа на които се
изчисляват разходите, които са му начислени за индивидуалното му потребление на
топлинна енергия за отоплението на апартамента му и за топлата вода за битови нужди,
гарантират прозрачността и точността на отчитането на индивидуалното потребление.
В мотивите на решението по преюдициалното запитване СЕС посочва, че в случая,
макар математическата формула, посочена в точка 6.1.1 от Методиката за дялово
разпределение, да се основава на обективни данни, тя не отчита определен брой параметри,
свързА. с действителното функциониране на разглежданата в главното производство
отоплителна инсталация. Всъщност подобна формула би следвало по-специално да отчита
специфичните характеристики на сградата, като нейната изолация и изолацията на
отоплителната система, използвА.те за тази система материали, както и евентуалната загуба
на топлина.
По дължимостта на суми за сградна инсталация следва да се съобразят последиците
от решение № 7278 от 03.07.2023 г. по адм.д. № 746/2021 г., ВАС, II о., и решение № 1037 от
10.02.2025 г., ВАС, II колегия, петчленен състав.
4
С посочените по-горе решения ВАС по реда на прекия съдебно-административен
контрол е отменил т. 6.1.1 от Методиката, Приложение към чл. 61 ал. 1 от Наредба № Е – РД
– 04 – 1 от 12.03.2020 г. на Министъра на енергетиката, § 2 и § 3 от ПЗР на Наредба № Е –
РД – 04 – 1 от 12.03.2020 г. на Министъра на Енергетиката.
Отмяната е по жалба на Л. Каменов и присъединени лица на страната на
жалбоподателя Л. Георгиева, Ч. Янев, Б. Порязов, С. Порязова, Р. Симеонов, А. Великов и С.
Грозданов. Мотивите на тричленния и петчленния състав за отмяната са частично различни,
като в крайна сметка петчленният състав приема, че не е налице нарушение на материалния
закон за т. 6.1.1, а само за параграф 3, но и трите оспорени разпоредби са незаконни на
процедурно основА.е – неизпълнение на изискването по чл. 28, ал. 1, т. 5 ЗНА мотивите,
съответно докладът, към проекта за нормативиня акт, да съдържат: 5. анализ за съответствие
с правото на Европейския съюз.
Ответницата по настоящото дело не е била страна по това административно дело и
съгласно чл. 177, ал. 1, изр. 1 АПК вр. чл. 184 АПК не се обвързА., респ. не могат да се
ползват, от силата на пресъдено нещо на съдебното решение на ВАС. Първото изречение на
чл. 177, ал. 1 АПК урежда именно сила на пресъдено нещо (да се прочете думичката „сила“
в това изречение). Наопаки, второто изречение на чл. 177, ал. 1 АПК урежда действието erga
omnes на съдебното отменително решение по прекия контрол – това е конститутивното
действие на това решение (да се прочете думичката „действие“). Това конститутивно
действие обаче е занапред и занапред – след м.02.2025 г. – актът престава да съществува. А
процесният период на потребление по делото е м.05.2022-.м.04.20243 г.
Същевременно, съгласно чл. 195 АПК подзаконовият нормативен акт се смята за
отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение. Правните последици,
възникнали от подзаконов нормативен акт, който е обявен за нищожен или е отменен като
унищожаем, се уреждат служебно от компетентния орган в срок не по-дълъг от три месеца
от влизането в сила на съдебното решение.
От горното обаче никак не следва, че гражданският съд може и трябва да прилага
незаконен подзаконов нормативен акт. Мнозина юристи твърдят, че гражданският съд бил
длъжен да приложи незаконния (по преценка на влязлото в сила решение на
административния съд) нормативен административен акт по гражданското дело, тъй като
той си действал относно материалното гражданско правоотношение в миналия период, като
отмяната на административния съд действала занапред. Засегнатите от приложения
нормативен административен акт гражданскоправни субекти могли да си търсят
обезщетението по чл. 1 ЗОДОВ, а гражданският съд е длъжен да приложи нормативния
административен акт, като най-много могъл само да провери дали той не е материално
незаконосъобразен на основА.е това, че негови норми противоречат на норми с
материалноправен характер от по-висок ранг – чл. 15, ал. 1-3 ЗНА.
Тези умозаключения са несъстоятелни и причината за това е по същество
неосъзнаването на нещо елементарно – не става дума за това дали решението на
административния съд по прекия контрол действа занапред, заназад или криволичейки, а
5
дали нормативният административен акт се прилага или не се прилага и в кои случаи от
гражданския съд при хипотезата на косвен контрол (пряк срещу косвен контрол; действие на
решение на един съд срещу прилагане или неприлагане на нормативен акт от друг съд).
Едва на второ място е въпросът дали гражданският съд може, в рамките на косвения
контрол, да се позовава на фактически констатации в мотивите на решенията на
административния съд.
Та, на въпроса – действа ли, прилага ли се незаконният нормативен административен
акт от гражданския съд:
Както се посочи по-горе, ВАС приема, че трите разпореби от Методиката са приети
при неспазване на чл. 28, ал. 1, т. 5 ЗНА. Това е фактическа констатация на
административния съд по друго дело. На фактически изводи в съдебен акт на съд по друго
дело гражданският съд няма забрана да се позове. Теорията отдавна е установила, че това е
допустимо (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С., 2007, с. 185-186).
Вярно е, че доказателствената сила на съдебно потвърдените или съдебно отречените факти
по други дела е много слаба, тъй като доказването с помощта на съдебни констатации по
друго дело е непряко доказване. Вярно е, че ответниците не са били страна по делото на
ВАС, но съдът намира, че може да се позове на констатациите на административния съд в
мотивите на съдебното решение, които с нищо не са опровергА. по настоящото дело и които
изобщо не се оспорват от нито една страна. Така гражданският съд приема, в съгласие с
констатациите на ВАС, които изцяло споделя, приема, че трите разпоредби от Методиката,
вкл. тази, която съдържа формулата за изчисляване на сградна инсталация, в тяхната цялост
– са процесуално незаконосъобразни.
Настоящият съдебен състав е убеден, че незаконният нормативен административен
акт не може да бъде правно основА.е за разместване на блага между частноправни субекти,
нито за пораждане, изменение или погасяване на граждански субективни права. Защо това е
така? Защото поначало в частното право незаконното не може да поражда права, освен ако
няма норма, предвиждаща противното. Специално при административни актове следва да се
подчертае разликата с индивидуалните и общите административни актове, от една страна, и
нормативните административни актове, какъвто е процесната Методика, от друга.
Когато в законовите срокове един унищожаем, но не нищожен, индивидуален
административен или общ акт не бъде оспорен, той се стабилизира, влиза във формална
сила, става неотменяем по редовните способи, добива сила на решено нещо в отношенията с
администрацията (L’autorité de la chose décidée) и от този момент може да бъде – макар и
порочен – източник за пораждане на права, вкл. граждански субективни права. Въз основа на
един влязъл в сила индивидуален административен акт напр. може да се придобие право на
собственост върху имот или някакво парично вземане. Достатъчно е да е стабилен, па макар
и незаконен.
Не е такова положението обаче при нормативните административни актове. Те никога
не влизат в сила и никога не се стабилизират, както напр. влиза в сила един незаконен
(унищожаем), но неатакуван по административен или съдебен ред, индивидуален или общ
6
административен акт – арг. чл. 187, ал. 1 АПК. Без значение е основА.ето за
незаконосъобразност на нормативния административен акт – липса на компетентност;
неспазване на установената форма; съществено нарушение на
административнопроизводствени правила; противоречие с материалноправни разпоредби;
несъответствие с целта на закона.
Всеки съд, който смята, че един нормативен административен акт е незаконен, е
длъжен да откаже да го приложи. Това положение е установено както в практиката на
Конституционния съд, така и в теорията.
И наистина, в мотивите на решение № 2 от 14.02.2023 г. по конст.д. № 1/2022 г. ясно е
посочено, че „косвеният (инцидентен) съдебен контрол по отношение на актовете и
действията на административните оргА. е форма на съдебен контрол за законност по
смисъла на чл. 120, ал. 1 от Конституцията, при който съдът, независимо от вида на
разглеждА.я правен спор и приложимия процесуален ред, извършва преценка за законност
на административните актове и действия, когато това е необходимо за осъществяване на
правораздаването. При упражняване на тази компетентност, според трайната практика на
Конституционния съд (Решение № 27 от 15.10.1998 г. по к.д. № 20/1998 г., Решение № 2 от
10.02.2005 г. по к.д. № 9/2004 г., Решение № 14 от 09.10.2018 г. по к.д. № 12/2017 г.),
обвързаността на съдилищата от върховния съдебен надзор на ВКС или ВАС е обусловена от
приложимия закон, а не от инстанционната компетентност на съответния върховен съд по
спора. Независимо дали контролът за законност е пряк по смисъла на чл. 120, ал. 2 от
Основния закон (т.е. осъществяван в производство по обжалване на административен акт, в
което се реализира административното правораздаване), или се извършва инцидентно,
когато това е необходимо за осъществяване на правораздаването по други правни спорове,
по същество дължимата от съда преценка за съответствие на административния акт със
закона, произтичаща от необходимостта да се осигури законността в правовата държава, е
една и съща.“
Следователно, както е посочено в това решение, по реда на косвения контрол
гражданският съд, доколкото му е нужно да реши гражданскоправен спор, следва да
извърши, с допустимите по ГПК доказателствени средства и при наличните данни, същата
по обхват проверка, каквато и административният съд по реда на прекия контрол. Това ясно
е посочено с израза: „Независимо дали контролът за законност е пряк … или се
извършва инцидентно, …, по същество дължимата от съда преценка за съответствие на
административния акт със закона, произтичаща от необходимостта да се осигури
законността в правовата държава, е една и съща.“. Следователно, както административният
съд по реда на прекия контрол по чл. 185 и сл. АПК проверява не само дали нормативният
административен акт е издаден от компетентен орган и дали не противоречи на
материалноправни норми от по-висок ранг, но и напр. спазени ли са
административнопроцесуалните правила при приемането му, така и гражданският съд
следва да прави по реда на косвения контрол същото.
Действително, чл. 15, ал. 1 ЗНА овластява гражданския съд служебно да упражнява
7
косвен контрол за материалноправна законосъобразност на подзаконовите нормативни
актове – съответствието на съдържА.ето им със съдържА.ето на нормативните актове от по-
висока степен. Никой закон обаче не забранява на гражданския съд да упражнява косвен
контрол за процедурната законосъобразност на нормативните административни актове. Той е
длъжен за упражнява такъв контрол, за да гарантира, че България е правова държава и се
управлява точно според Конституцията и законите на страната (чл. 4, ал. 1 КРБ). Косвеният
контрол е правомощие, което следва от самата същност на съдийската независимост и
подчинение на закона, поради което е допустим и вън от случаите на чл. 15, ал. 3 ЗНА.
Това, както се посочи, се поддържа в административноправната теория. Както приема
проф. Кино Лазаров („Косвеният съдебен контрол на наказателния съд за
законосъобразност на административните актове“, публ. в Известия на Института за правни
науки на БАН. Т. XXIV (1970), достъпно и онлайн на адрес:
https://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2020/11/29/-), наказателният съд сам и суверенно
преценява законосъобразността на всички административни актове, когато от това зависи
изходът на процеса. Видът на административния акт – индивидуален, общ или нормативен,
и видът на порока му – нищожност или унищожаемост, е без значение за упражняване на
правомощието на съда да откаже да зачете недействителния административен акт
инцидентно в хода на процеса. Никаква презумпция за законност на административния акт
не освобождава съда от задължението да провери законосъобразността му за наличието на
всички възможни пороци – некомпетентност, нарушение на материалния закон, нарушени
административнопроизводствени правила, липса на форма или мотиви, нарушение на целта
на закона. Обоснова се, че правомощието за косвен контрол произтича пряко от естеството
на съдийската функция и на независимия съд – независимостта на съда и подчинението му
единствено на закона не трябва да се разбира само в тясно оргА.зационен смисъл (т.е. че
никой друг орган не може да се вмесва в работата му по решаването на конкретните дела и
да му отправя каквито и да било нареждА.я), но и във функционален смисъл, че съдът
трябва да съобразява правораздавателните си актове преди всичко със закона, а с другите
(нормативни или ненормативни) правни актове – само доколкото и те самите са съобразени
със закона и че при противоречие между закона и какъвто и да е друг акт съдът е длъжен да
основе своя акт на закона.
И така, чл. 117, ал. 2 КРБ изрично постановява, че при осъществяване на своите
функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само
на закона, което означава, че неминуемо прилагат само валидните нормативни актове, а не
опорочените; прилагайки последните, съдилищата биха се подчинили не на закона, а на
беззаконието на автора на нормативния акт от по-ниска степен.
„Овластяването“ за косвен съдебен контрол по чл. 15, ал. 1 ЗНА е направено едва през
1973 г., а първа „овластителна“ норма за косвен контрол е чл. 69 ЗАП (1970), според която,
когато съдът установи [в хода на прекия контрол], че обжалвА.ят [индивидуален]
административен акт е издаден въз основа на незаконосъобразен правилник, наредба или
друг подзаконов нормативен акт, той отменя обжалвА.я административен акт и сигнализира
8
пред съответния държавен орган за установената незаконосъобразност на нормативния акт.
Означава ли това, че преди 1970 г. косвен контрол над нормативни административни актове
(подзаконови нормативни актове) българският съд не е бил властен да упражнява? Ни най-
малко това не е вярно. Правомощието за косвен контрол следва пряко от Конституцията, а по
граждански дела – и от задължението по чл. 5 ГПК на гражданкия съд да прилага точно
законите, и от задължението му по чл. 2 ГПК да даде защита на всяко гражданско право.
Още при действието на Закона за гражданското съдопроизводство от 1892 г. се е
приемало, че задължението на гражданския съд по чл. 1 да разгледа и реши всяка
молба за защита на лични и имуществени права, овластява гражданския съд да откаже
да приложи незаконен правилник или наредба по реда на инцидентния контрол.
Прекият контрол е уреден по-късно – с приемането на Закона за административното
правосъдие от 1912 г. (чл. 10 от който предвижда съдебно оспорване на всички
административни актове на публичните власти – вж. Мотиви към законопроекта за
административното правосъдие – В: Пионерите на българското административно
правосъдие: Теодор Теодоров, Ангел Николов, Филип Филчев, Михаил Генадиев. Съст. и
ред. Васил Петров. С., 2023, с. 73-75).
Горното – че гражданският съд може да упражнява косвен контрол върху
нормативните административни актове, вкл. и за процедурна законосъобразност на същите –
може да се потвърди и от формулировката на чл. 17, ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 17, ал. 2, изр. 2
ГПК гражданският съд може да упражнява косвен контрол за законосъобразност на
административните актове, като разпоредбата има предвид индивидуалните и общите
административни актове. Причината законодателят да не включи нормативните
административни актове в обхвата на косвения контрол, предвиден в ГПК, е, че изначално
незаконните нормативни административни актове никога не се стабилизират с изтичане на
срок за обжалване, никога не влизат във формална сила и не могат да породят по дефиниция
граждански субективни права, та да има нужда да се уреждат хипотези на косвен контрол,
който по замисъл е за случаи, при които прекият е пропуснат или изначално не е бил
допустим.
Неоснователен е аргументът за недопустимост на косвения контрол над
нормативните административни актове изобщо и в частност за процедурна
незаконосъобразност, черпен от чл. 195, ал. 1 АПК и чл. 195, ал. 2 АПК. Съгласно първата
разпоредба нормативният административен акт се счита отменен от деня на влизане в сила
на съдебното отменително решение по реда на прекия контрол; втората разпоредба
задължава органа издател на незаконния акт да уреди последиците от акта в тримесечен
срок от съдебното решение. Не следва ли от тези разпоредби, че в промеждутъка от
влизането в сила на незаконния нормативен административен акт до отмяната му по чл. 185
и сл. АПК той, макар и незаконен, си действа? Нищо подобно не следва от тези законови
норми. Не следва да се смесва, от една страна, действието на нормативния
административен акт (задължителността му) по отношение на адресатите му, респ.
задължението на съда по конкретните дела да го прилага, или да откаже да го приложи,
9
според това дали е законен, или не, и, от друга страна, действието на съдебното решение по
прекия отменителен контрол.
По същия начин, много често, до приемането на Тълкувателно решение № 3 от
28.04.2020 г. по конст.д. № 5/2019 г., на Конституционния съд, се смесваха действието на
решението на КС по прекия контрол за конституционност, с което законът се обявява за
противоконституционен, с действието на самия закон (задължителността на самия
закон) като регулатор на правоотношения между адресатите на нормите му, вкл. и
задължението на съдилищата по конкретни спорове да прилагат или не
противоконституционния закон. А това са различни правни институти и разнопорядкови
понятия. В крайна сметка КС постанови, че, макар решението му, с което законът се обявява
за противоконституционен, да се обнародва в ДВ и да действа занапред, то самият
противоконституционен закон не се прилага по заварените от решението на
Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на
висящи съдебни производства.
Приблизително същото е станало и в настоящия казус – заявлението по чл. 410 ГПК е
депозирано на 29.04.2024 г., а окончателното решение на ВАС по прекия контрол, с което се
отменят и сочените разпоредли от Методиката е от м.02.2025 г. Т.е. по време на
висящността на спор, по който се иска да бъде приложен нормативен административен акт,
влиза в сила решение по прекия контрол, с което той се отменя като незаконен. С
приложение mutatis mutandis на т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 28.04.2020 г. по
конст.д. № 5/2019 г., на Конституционния съд, настоящият съдебен състав намира, че не
следва да прилага сочените три разпоредби от Методиката.
Гореописаното принципно положение важи и за нормативните административни
актове с още по-голяма сила и предвид факта, че незаконният нормативен административен
акт се ползва дори с по-малка стабилност от противоконституционния закон – напр. по АПК
е предвидена възможност за спиране изпълнението на оспорен пред съда нормативен
административен акт, докато по КРБ и по ЗКС не може като обезпечителна мярка да се спре
изпълнението на атакуван като противоконституционен закон.
Доколкото между косвения контрол за законност върху нормативни административни
актове след произнасяне на административния съд по реда на прекия, от една страна, и
косвения контрол за конституционност върху закони след произнасяне на КС по реда на
прекия контрол, от друга, има разлика, тя е основно в задължителността на решението на
органа по прекия контрол, т.е. в силата на пресъдено нещо. Изразява се в следното.
Съгласно чл. 14, ал. 6 ЗКС решенията на КС са задължителни за всички държавни
оргА., юридически лица и граждА., докато съгласно чл. 177, ал. 1 АПК решението има сила
за стрА.те по делото. Ако оспореният акт бъде отменен или изменен, решението има
действие по отношение на всички. Видно е, следователно, че силата на пресъдено нещо на
решението на КС по прекия контрол обвързва всички съдилища, пък и други държавни
оргА., без изключение, които по реда на косвения контрол имат да прилагат същия закон. За
разлика от това, по първото изречение на чл. 177, ал. 1, изр. 1 АПК съдът по косвения
10
контрол ще бъде обвързан от силата на пресъдено нещо на решението по прекия контрол
само ако стрА.те по конкретното дело са същите, както и стрА.те по делото, по което е бил
оспорен нормативният административен акт. Дори ако нормативният административен акт
бъде отменен като незаконен по реда на прекия контрол, конститутивното действие на това
решение по чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК важи по отношение на всички. Конститутивното
действие обаче е различно от силата на пресъдено нещо (те са неслучайно добре
разгрА.чени в текста на двете изречения на чл. 177, ал. 1 АПК) и затова гражданският съд
при косвения контрол по отношение приложението на отменения като незаконен нормативен
административен акт (очевидно в промеждутъка между влизането му в сила и отмяната
му) не е обвързан да приеме същото като административния – може да приеме, че
нормативният административен акт е бил законен. Но фактът, че не е длъжен да следва
становището на административния съд, не означава, че не може да го стори; напротив,
обикновено ще го възприеме.
Принципно, след като гражданският съд е формирал извод, че разпоредби от
Методиката в тяхната цялост са незаконосъобразни и независимо дали са отменени, или не,
от ВАС и в каква част са отменени и в каква – не (и по какви причини), то гражданският съд
е длъжен да откаже зачитането на този незаконосъобразен нормативен административен акт,
вкл. да отрече възможността при предвидени в акта фактически състави да може да възникне
вземане в полза на един частноправен субект (ответника) против други частноправни
субекти (ищците).
Това той – гражданският съд – прави, защото сам е направил извод, че нормативният
административен акт е незаконен. Той не е длъжен да приеме същото като
административния и може да приеме точно обратното – че нормативният административен
акт е законен и да го приложи. Но в случая, настоящият състав приема, че правилно
административният съд е формирал извод за незаконосъобразност на нормативния
административен акт.
Възприемането на противната теза – че гражданският съд прилага безпроблемно и
целенасочено незаконните нормативни административни актове в отношенията между
частноправни субекти, които отношения са възникнали в промеждутъка между от влизането
в сила на незаконния нормативен административен акт до отмяната му по чл. 185 и сл. АПК
– би довело и до един доста комичен правен резултат по линия на отговорността за вреди на
държавата.
Както е известно, преди години с Тълкувателно решение от 27.06.2016 г. по адм.д. №
2/2015 г., ОС ВАС, прие, че вредите, причинени на граждА. и на юридически лица при или
по повод изпълнението (действието) на подзаконов нормативен акт в периода преди той да
бъде отменен като незаконосъобразен или обявен за нищожен, не подлежат на обезщетяване
по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Тълкувателният акт беше приет при особеното мнение на 32
върховни съдии.
Тълкувателното решение беше доста спорно (меко казано) и Народното събрА.е с ДВ,
бр. 94/2019 г., го „отмени“, като допълни чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, като предвиди имуществена
11
отговорност за вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или
обявени за нищожни подзаконови нормативни актове. От мотивите на законопроекта за
допълнение на чл. 1, ал. 1 от закона, достъпни на сайта на Народното събрА.е (вх. № 954-01-
26/18.04.2019 г.), както и от изказвА.ята на народните представители Крум Зарков и Хамид
Хамид при второто четене на законопроекта в пленарна зала от 21.11.2019 г., е видно, че
целта на изменението е да се преодолеят последиците за правата на граждА.те и
юридическите лица от коментираното Тълкувателно решение на ВАС. За него народните
представители приемат, че е спорно, тъй като е подписано с особено мнение от 32 върховни
съдии, а тълкуването директно се обявява за неправилно и противоречащо на практиката на
СЕС и преграждащо правата на правните субекти на полагащото им се обезщетение за
вреди (вж. мотивите на законопроекта). Целта на промяната, обявена и в пленарна зала, е
пълното удовлетворение на граждА.те и юридическите лица на законното им право на
обезщетение от незаконните подзаконови административни актове.
Ето защо, всички вреди от приложението на незаконния административен акт
подлежат на обезщетение по реда на чл. 1, ал. 1 in fine ЗОВОВ – чрез иск против
административния орган, издал акта, предявен пред административните съдилища. Тук се
включват вземА.ята, произтичащи от незаконния акт, в полза на един частноправен субект,
които друг частноправен субект е бил принуден да плати – вкл. поради осъждане от
гражданския съд да ги плати. В нашия случай това са вземА.ята, формирА. по правилата на
Методиката, ако потребителят е осъден да ги плати от гражданския съд или ако ги е платил
доброволно на топлофикационното предприятие и искът му по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
връщане на платеното като недължимо е отхвърлен от гражданския съд с аргумента, че
вземането по незаконната Методика за сградна инсталация е валидно възникнало. Във
вредите на потребителя се включват и разноските по воденото дело пред гражданския съд.
ВземА.ята и разноските са пряка и непосредствена последица именно от приложението на
нормативния административен акт (чл. 4, ал. 1 ЗОДОВ) и подлежат на обезщетение по реда
на ЗОДОВ.
Този извод – че ако настоящият съдебен състав уважи исковете на ищеца и присъди
суми за сградна инсталация, осъдените ответници ще може да предявят „регресен“ иск по
чл. 1 ЗОДОВ против държавата в лицето на Министерството на енергетиката – може да
звучи доста комично, но не по-малко комично е да се твърди, че гражданският съд умишлено
и целенасочено прилага незаконни нормативни административни актове.
Всички тези съображения, вкл. решението на СЕС от 23 октомври 2025 г., мотивират
настоящия съдебен състав да приеме, че предявеният иск за суми за сградна инсталация,
претендирани въз основа на Методиката, е неоснователен. Останалата главница за топлинна
енергия се дължи.
По отношение на претенцията за мораторни лихви съдът съобрази, че доколкото
задълженията за прогнозни суми са срочни, то с неплащането им на уговорените падежи (30
дни след края на месеца, за който се отнасят) ответницата е изпаднала в забава и дължи на
основА.е чл. 86, ал. 1 ЗЗД обезщетение в размер на законната лихва. Допустимо е, обаче,
12
стрА.те да уговорят друг падеж на задълженията за заплащане на топлинната енергия.
Такава уговорка е в сила за периода на действие на общите условия на ищеца от 2014 г. и
2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови
нужди в сила от 12.03.2014 г. купувачът е длъжен да заплаща стойността на реално
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база на
изравнителна сметка, в тридесетдневен срок от датата на публикуването й на интернет
стрА.цата на продавача (което в случая не се оспорва). В този случай продавачът начислява
лихва за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 ОУ, а
именно върху тези, начислени с фактура за реално потребено количество топлинна енергия,
определено на база на изравнителните сметки (чл. 33, ал. 4 ОУ). Аналогични за правилата в
общите условия от 2016 г.
Съдът намира, че част от посочените клаузи са нищожни, тъй като не са
индивидуално уговорени, а освен това са неравноправни – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Уговорка в
общи условия на търговец монополист, която позволява търговецът да измества падежа на
задължения, които имат характера на периодично плащане, в следваща година, създава
значително неравновесие в отношенията с потребителя и противоречи на принципа на
добросъвестността. В случая, падежът на прогнозните вземА.я за даден период едностранно
е изместен от търговеца за след датата на общата фактура за периода, т.е. за следващата
година. Така давността за част от тези вземА.я по чл. 111, б. „в“ ЗЗД е продължена
едностранно от търговеца с почти година. Срещу това облагодетелстване потребителят
получава „компенсация“, състояща се в това, че не се начислява мораторна лихва върху
вземА.ята за прогнозни суми на топлинната енергия, но този „баланс“ е очевидно наклонен
в полза на търговеца, като се има предвид обстоятелството, че вземА.ята за главница са по-
големи от тези за мораторна лихва. Ето защо съдът намира, че всяко едно вземане за
прогнозни дялове се погасява с давността по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, а така също със същата
давност, но като вземане с относително самостоятелен характер, се погасява и вземането за
изравнителна вноска. Съдът приема и, че падежът на задължението за прогнозни суми, от
който тече погасителната давност, е 30 дни след месеца, за която се отнася задължението.
За периода м.05.2022 г.-м.04.2024 г. са налице два подпериода: м.05.2022 г.-м.04.2023
г. и м.05.2023 г.-м.04.2024 г.
Видно от заключението на СТЕ за първия подпериод общо начисленото потребление е
за 34005,565 квтч, а за сградна инсталация 31263,919 квтч, така по реда на чл. 162 ГПК съдът
намира, че следва да се признае съществуване на вземане за топлинна енергия за този период
пропорционално за 8,06%.
По същия начин, за втория подпериод общо начисленото потребление е за
31218,384квтч, а за сградна инсталация 1053,777 квтч, така по реда на чл. 162 ГПК съдът
намира, че следва да се признае съществуване на вземане за топлинна енергия за този период
пропорционално за 12,09% от начисленото за този подпериод.
От кредитираното от съда заключение на СТЕ се установява, че начислените от ФДР
суми за първия подпериод са 529,53 лв., а за втория – 747,96 лв. По реда на чл. 162 ГПК
13
съдът намира, че дължимият размер на главницата за топлинна енергия е
0,0806х529,53+0,1209х747,96=42,68+90,43=133,11 лв.
За тази сума данни за плащА.я няма.
По отношение на мораторната лихва, както се посочи, съдът приема, че клаузите в
общите условия за отлагане падежа на задълженията до издаване на обща фактура, са
неравноправни и нищожни. Ала, ако се начислява мораторна лихва от 30-ия ден след края на
текущия месец, биха се начислили лихви в по-голям размер от претендирА.те от ищеца и за
по-голям период, поради което и съдът с оглед диспозитивното начало в процеса следва да
присъди на ищеца само лихви в претендирА.те периоди и съобразно падежите по общите
фактури (без никакво значение дали са изпълнени условията в общите условия за
публикуване на тези общи фактури – защото това публикуване има значение с оглед
преместването на падежа на месечните задължения за след общата фактура, което
разместване така или иначе съдът намира за нищожно). По реда на чл. 162 ГПК мораторната
лихва върху главните задължения за процесния период съдът намира да е в размер на 10% от
претендираното – 0,10х141,37 =14,13 лв.
Исковете за главница за топлинна енергия и мораторна лихва върху това главно
вземане против ответницата следва да се уважат в размерите от 133,11 лв. за главница, ведно
със законната лихва от 10.02.2024 г. до окончателното изплащане, и 14,13 лв., мораторна
лихва за периода 15.09.2023 г.-05.02.2024 г. За разликите над посочените суми до пълните
предявени размери исковете за главница за топлинна енергия и мораторна лихва върху това
главно вземане против ответницата следва да се отхвърлят.
По исковете с правно основА.е чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415,
ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху вземането за услуга дялово разпределение
Както вече се посочи, ищецът и ответника са обвързА. от договорно правоотношение
по чл. 150 ЗЕ, като в сградата, в която се намира собственият на ответницата имот, е
въведена системата на дялово разпределение и такова се извършва от третото лице-помагач
– лицензирана субект по чл. 139а ЗЕ. Задълженията на ищеца по договора за продажба са да
доставя и продава топлинна енергия, а на ответниците да я заплащат съобразно цените,
одобрени от КЕВР, и на падежите, посочени в общите условия на ищеца.
Съгласно чл. 186, ал. 2 ЗЗД разноските по предаването на вещта и по тегленето и
меренето й са в тежест на продавача. Предвидените в чл. 36 от общите условия на ищеца
разноски за изготвяне на изравнителна сметка и отчет на уреди за топлинно разпределение
са именно разноски, попадащи в предметния обхват на чл. 186, ал. 2 ЗЗД (с арг. чл. 110, ал. 2
ЗС). Нормата е диспозитивна, като не съществува пречка за дерогирането й както с нарочно
писмено съглашение между ищеца и ответниците, така и с клауза в общи условия, одобрени
от надлежния държавен орган. Именно това се е опитал да стори ищецът, приемайки общите
условия от 2014 г. Същевременно нищо в текста не сочи, че за купувачите на топлинна
14
енергия се предвижда задължение да предплащат разноски по чл. 186, ал. 2 ЗЗД на ищеца.
Такава уговорка не е включена в общите условия, поради което за основателността на
главния иск за дялово разпределение, ищецът следваше да установи, че е заплатил на
третото лице-помагач визираната сума, което той не е сторил. Дори да се приеме, че подобно
задължение за предплащане на разноски е изводимо от уреденото право на ищеца да
определя по съглашение с третото лице-помагач реда и начина на заплащане на услугата, то
отново според съда в тежест на ответниците не би възникнало задължение за заплащането
на главницата. Това е така, защото клауза, предвидена в общите условия на търговец
продавач, според която той има право едностранно да определя ред и начин на плащане на
задължения за разноски в тежест на потребителя, е неравноправна по см. на чл. 143 ЗЗП. Чл.
186, ал. 2 ЗЗД е дерогируем по обща воля на стрА.те по договора за продажба, но когато
едната страна е потребител, съглашението следва ясно да урежда правата и задълженията на
стрА.те и предпоставките за дерогацията. В случая общите условия не отговарят на това
изискване, те дават възможност на търговеца едностранно да определя падеж на
задължението и начин на неговото възникване, поради което съдът приема, че клаузата е
нищожна и вземане за стойност на услуга „дялово разпределение“, представляваща разноски
по чл. 186, ал. 2 ЗЗД, не е валидно възникнало в полза на ищеца.
Главният иск за сумата за дялово разпределение подлежи на отхвърляне, а с него и
акцесорната претенция за мораторна лихва. Тя е неоснователна и защото в общите условия
не е предвиден падеж на задълженията за главница, поради което те са изискуеми след
нарочна покана до длъжника, за каквато данни по делото няма.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски имат всички главни стрА., но само ищецът
има доказателства за разноски.
Ищецът е сторил разноски в исковото дело от 30,59 лв. за държавна такса, 350 лв. за
депозити за вещи лица, а на основА.е чл. 78, ал. 8 ГПК, ред., ДВ, бр. 8/2017 г., съдът
определя юрисконсултско възнаграждение от 100 лв., или общо разноски от 480,59 лв.
Разноските в заповедното дело са 80,59 лв. Съразмерно на уважената част от исковете на
ищеца се дължат разноски от 46,26 лв. за исковото дело и 7,76 лв. за заповедното дело.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, против А. И. Т., ЕГН **********, искове с правно основА.е чл. 415, ал. 1
ГПК вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца
сумата от 133,11 лева, главница за цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден
имот, находящ се на адрес: гр. София, ул. К. **, аб. № **, за периода 01.05.2022 г.-30.04.2024
г., ведно със законна лихва от 10.02.2025 г. до изплащане на вземането, сумата от 14,13 лева,
мораторна лихва върху главници за топлинна енергия за периода 15.09.2023 г.-05.02.2025 г.,
15
които вземА.я са предмет на заповед № 7596 за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК, издадена на 15.03.2024 г. по ч.гр.д. № 7769/2025 г., СРС, 161-ви с-в.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, против
А. И. Т., ЕГН **********, искове с правно основА.е чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ, чл.
415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 94,61 лева, главница за цена на
извършена услуга за дялово разпределение за периода 01.03.2022 г.-30.04.2024 г., сумата от
20,67 лева, мораторна лихва върху главници за дялово разпределение за периода 16.05.2022
г.-05.02.2025 г., както и за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца
главница за топлинна енергия и мораторна лихва върху това главно вземане над сумата от
133,11 лв. за главниза и над сумата от 14,13 лв. за мораторна лихва, до пълните им
предявени размери от 1273,09 лв. главница и 141,37 лв. мораторна лихва върху топлинна
енергия.
ОСЪЖДА А. И. Т., ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 46,26 лв., разноски, сторени по делото, и
сумата от 7,76 лв., разноски, сторени в ч.гр.д. № 7769/2025 г., СРС, 161-ви с-в.
Решението е постановено при участието на „Техем Сървисис“ ЕООД като
помагач на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на препис
пред Софийския градски съд.
Препис от решението да се връчи на стрА.те, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
16