Решение по адм. дело №332/2025 на Административен съд - Монтана

Производството е по реда на чл. 118, ал. 3 във вр. ал. 1 от Кодекс за социално осигуряване (КСО), във вр. с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуален кодекс (АПК).

Образувано е по повод подадена жалба от Л. В. К. с [ЕГН] с постоянен адрес [населено място], [улица]чрез надлежно упълномощения адв. К. А. от АК – Монтана против Решение № 2153-11-46 от 16.09.2025 г. издадено от Директора на ТП на НОИ – [населено място], с което жалбата й е приета за неоснователна и е потвърдено разпореждане №111-00-2034-3 с погрешно посочена дата от 03.08.2025 г. вместо от 07.08.2025г., издадено от за ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Монтана, с което е отказано на основание чл.54ж, ал.1 във вр. с чл.11 § 3, буква „а“ и чл.65, § 2 от Регламент(ЕО) 883/2004 отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО, по подадено заявление от Л. В. К. на 29.10.2024 г. във връзка с декларирано прекратено осигуряване, считано от 25.10.2024 г. с работодател от Германия.

В жалбата се излагат доводи, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, поради противоречие с материалния закон. Твърди се, че от получения структуриран електронен документ Н006 от компетентната институция на Германия е потвърдено, че за периода от 17.11.2023г. до 31.10.2024г. вкл. е пребивавала в Германия, където е била наета по договор за краткосрочна заетост за извършване на сезонна работа, който договор е прекратен към 31.10.2024г. Спорен обаче е въпроса за приложението на чл.65, § 2 от Регламент(ЕО) 883/2004г в който случай, съгласно § 5, буква „а“, изр. Второ от Регламент(ЕО) 883/2004г., отговорността за изплащането на обезщетението за безработица се прехвърля от институцията на компетентната държава/държавата в която е осъществявала дейност като наето лице, в настоящия случай това е Германия, където е пребивавала само докато е осъществявала трудова дейност/към институцията на държавата по пребиваване. След прекратяване на трудовото правоотношение се е завърнала в РБългария, където пребивава и по настоящем, поради което и същата е компетентна държава по смисъла на чл.65 от Регламент(ЕО) 883/2004г. Твърди се, че от Германия е потвърден осигурителния период от 17.11.2023г. до 31.10.2024г., поради което незаконосъобразно Директора на ТП на НОИ – Монтана е приел, че РБългария не е държавата по пребиваване по смисъла на регламентите в областта на социалната сигурност.

В съдебно заседание жалбоподателката Л. В. К., редовно призована се явява лично, като поддържа жалбата по доводите изложени в нея в насока материална незаконосъобразност на оспореното решение с което е потвърдено разпореждането. Моли за отмяна на оспореното решение, ведно с потвърденото с него разпореждане. Претендира разноски по представено пълномощно по делото.

Ответникът по оспорването Директора на ТП на НОИ – [населено място], редовно призован се представлява от надлежно упълномощения юрисконсулт Р. К., която оспорва жалбата и моли за потвърждаване на обжалваното решение, с което е потвърдено Разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица, с което е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица на жалбоподателката. Основният спорен въпрос по делото е коя е държавата по пребиваване на жалбоподателката. Безспорно се установено от събраните доказателства, че към момента тя пребивава на територията на Република България, но спорният въпрос е коя е държавата по пребиваване по последна заетост. Чрез информационната система ЕСИ със структуриран електронен документ U017 – осигурително досие, трансграничен работник компетентната институция на Германия е потвърдила период, който представлява осигурителен период на заетост. С другия СЕД H 005 е изискана информация за пребиваване като за този период жалбоподателката е упражнявала дейност в Германия. Със СЕД H 006 – отговор на искането за информация за пребиваване, компетентната институция в Германия е потвърдила същия период и е посочила, че държава на пребиване е Германия. Предвид това и с оглед обстоятелството, че не е налице някакво противоречие между двете институции, компетентни в настоящия случай – Германия и България и предвид разпоредбата на чл. 5, §1 от Регламент 987/2009г., съгласно който документите, които са издадени от компетентната държава членка, в която лицето е упражнявало трудова дейност, приемеме тази информацията, която е посочена в СЕД. С оглед на това, считам, че административният орган правилно е отказал отпускане на обезщетение за безработица, тъй като държавата членка по пребиваване и по последна заетост съвпадат и лицето попада в чл. 65, §5, във връзка с §2 от Регламент № 883, т.е. иначе казано, държавата членка, която следва да извърши преценка за право на обезщетение за безработица и съответно, при наличие на право на такова да го отпусне, това е Германия, а не България.

По допустимостта на жалбата:

Съгласно разпоредбата на чл. 118, ал. 1 от КСО, решението на ръководителя на териториалното поделение на НОИ може да се обжалва в 14 - дневен срок от получаването му, пред административния съд, като жалбата се подава чрез ръководителя на териториалното поделение, който в 7 - дневен срок е длъжен да я изпрати заедно с преписката в съда. В настоящия случай, оспореното решение е изпратено на жалбоподателката по Български пощи с обратна разписка и е получено от нея лично на 19.09.2025 г., видно от л. 75 от делото, като жалбата е подадена чрез административния орган, чиито акт се оспорва, до Административен съд – Монтана на 03.10.2025г., видно от поставен щемпел върху същата с вх. № 2103-11-13/03.10.2025 г. в деловодството на ТП на НОИ – [населено място], т.е. следва да се приеме, че същата е подадена в законноустановения срок по чл. 118, ал. 1 от КСО, респ. в чл. 149, ал.1 от АПК. Ето защо съдът счита, че така подадената жалба е допустима – подадена е в срок, в предвидената от закона писмена форма и от лице – надлежна страна, която е адресат на акта при изпълнение на изискването на чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "а" от КСО, с който се засягат негови законни права и интереси.

От фактическа страна, съдът намира за установено следното:

Л. В. К. е подала в ТП на НОИ – Монтана заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54а от КСО на 29.10.2024г., като е декларирала прекратено осигуряване, считано от 25.10.2024 г. с работодател от Германия. Ведно със заявлението са подадени и заявление с искане за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002. В същото е декларирала, че желае удостоверяване на осигурителни периоди по законодателството на Германия за периода 17.11.2023г. до 31.10.2024г. с посочен работодател в същата държава и негов адрес. Подадена е още и декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

С Разпореждане №111-00.2034-1 от 30.10.2024г. на Ръководител на осигуряването за безработица на осн. чл.54г, ал.4 от КСО е спряно производството по отпускане на парично обезщетение за безработица по подаденото заявление от жалбоподателката, поради подадени заявления за удостоверяване на осигурителни периоди и доход от КИ на Германия.

В ТП на НОИ – Монтана, чрез електронен обмен на социално осигурителна информация документи, видно от л.32 по делото е получен отговор на исканата информация за пребиваване Н006, видно от л.37-39. В секция „Положителен отговор на исканата информация“ е посочен адрес на Л. В. К. в Германия гр.Cuxhaven пк. 27476, като е отразена вид дейност доходоносна с описание на същата, нейното местоположение и продължителност. Изискана е от ТП на НОИ - Монтана, чрез електронния обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС данни за осигурителното досие – трансграничен работник - U001СВ и информация за заплата - U003 на жалбоподателката. Получен е структуриран електронен документ (СЕД) U017 - Осигурително досие на трансграничен работник /л. 56-57/ от компетентната институция на Германия, с който е потвърден осигурителен период на заетост на Л. В. К. по нейното законодателството за периода 17.11.2023 г. до 31.10.2024г. вкл. и основание за прекратяване на заетостта — „уволнение от работодателя“. В СЕД от немската институция е записано още, че лицето няма право на обезщетение, като за основание е посочено „Не съществува право на плащане съгласно законодателството на институцията, издаваща този SED”. Получен е и структуриран електронен документ (СЕД) U004 – съдържащ информация за заплатите на Л. В. К. в Германия за периода на заетост от 17.11.2023 г. до 31.10.2024г. вкл. , като е посочен брутен доход през периода на заетост или самостоятелна заетост от 26988 евро. Предвид получените документи в администрацията на ответния орган били изготвени Справки вх. № 111-00-2034-4/14.04.2025 г. и вх. № 111-00-2034-6/01.08.2025 г., в които са описани и приети получените документи, а именно служебно получен Н006 от КИ на Германия – Държава на пребиваване; служебно получен СЕД U017 и СЕД U004 от КИ на Германия с потвърден осигурителен период от 17.11.2023 г. до 31.10.2024г. вкл.

От Л. В. К. чрез Директора на Дирекция „Бюро по труда“ до Директора на ТП на НОИ – Монтана е подадено заявление от 07.05.2025г., ведно с трудов договор от 30.04.2025г. сключен от нея в качеството й на работник.

С Разпореждане №111-00.2034-2 от 04.08.2025г. на Ръководител на осигуряването за безработица на осн. чл.55 от АПК е възобновено производството по заявлението на жалбоподателката за отпускане на парично обезщетение за безработица, като в мотиви е посочено, че със СЕД U017 и СЕД U004 компетентната институция на Германия е потвърдила заетост, която представлява осигурителен период от 17.11.2023 г. до 31.10.2024г. вкл. и основание за прекратяване на заетостта – уволнение от работодателя.

Въз основа на полученият СЕД Н006 за Л. В. К. ТП на НОИ – Монтана възприема, че от компетентната институция на Германия е потвърдено, че държава по пребиваване на последната заетост е Германия в резултат, на което административният орган е приел, че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в България, и НОИ не е компетентна институция по отношение изплащане на обезщетение за безработица по тази заетост. По така възприетата фактическа обстановка е издадено обжалваното Разпореждане №111-00-2034-3 от 07.08.2025г. от за ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Монтана, с което на осн. чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 г. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО по подаденото заявление от жалбоподателката с вх. №111-00-2034-3 от 29.10.2024 г. При обжалване на разпореждането и в о.с.з. Л. В. К. е представила преведен от немски документ представляващ предизвестие за прекратяване на трудово правоотношение в къща за гости Брабанд, в рамките на предвидения срок към 31.10.2024г. поради причина обусловена от сезона.

С оспореното решение № 2153-11-46/16.09.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Монтана е потвърдено разпореждане № 111-00-2034-3 с погрешно посочена дата от 03.08.2025 г. вместо от 07.08.2025г. издадено от за ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Монтана, като жалбата на Л. К. е приета за неоснователна. В мотивите на решението административният орган посочва, че от получените документи СЕД Н006; СЕД U017 и СЕД U004 от компетентната институция на Германия е потвърдена заетост, която представлява осигурителен период от 17.11.2023 г. до 31.10.2024г. вкл. и основание за прекратяване на заетостта – уволнение от работодателя, както и че Германия е държава по пребиваване по последната заетост на Л. В. К.. В резултат, на което е приел, че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в България, и НОИ не е компетентна институция по отношение изплащане на обезщетение за безработица по тази заетост, а такава се явява Германия, която е държава по пребиваване по последната заетост и потвърдения осигурителен период. В оспореното решение са изложени твърдения, че при образувано производство по отпускане на парично обезщетение за безработица кореспонденцията между държавите членки на ЕС на следващи се документи се извършва чрез електронен обмен на социално осигурителна информация. В конкретния случай в изисканите и представените документи има потвърждение, коя е държавата страна по пребиваване по последната потвърдена заетост на лицето, а именно Германия удостоверена в документ СЕД Н006. Сочи се още, че съгласно потвърдените данни за периода от 17.11.2023 г. до 31.10.2024г. вкл. Л. В. К. е упражнявана трудова дейност, като спрямо нея се е прилагало законодателството на Германия в резултат на което, именно Германия е държава по пребиваване и се явява компетентната държава-членка съгласно разпоредбата на чл. 65. § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 по потвърдената заетост. Предвид удостовереното със СЕД Н006 предоставено от компетентната институция на Германия и факта на потвърденото пребиваване на територията на Германия за последната заетост, административният орган счита, че лицето не попада в обхвата на разпоредбата на чл. 65, параграф 5 във връзка с чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, тъй като държава-членка по пребиваване и компетентната държава- членка по последна заетост съвпадат.

Със сезиращата съдът жалба Л. К. е представила служебна бележка от Агенция по заетостта Дирекция „Бюро по труда“ [населено място], от която е видно, че за периода от 21.05.2018г. до 18.07.2018г. и от 24.09.2019г. до 26.09.2019г. е била регистрирана в Дирекция „Бюро по труда“ [населено място] като учаща, а в периода от 29.10.2024г. до 01.05.2025г., като безработна в Дирекция „Бюро по труда“ [населено място] и от 30.04.2025г. е сключила трудов договор с работодател „Крид“ ООД с месторабота магазин в [населено място]. По делото са представени и доказателства за участие на жалбоподателката в конкурс за длъжност „експерт по осигуряването в сектор „Пенсионно обслужване“, отдел „Пенсии“ в ТП на НОИ - Монтана през м.11.2024г.

По делото устно и непосредствено са изслушани показанията на разпитаните св.Л. А. К. и Е. А. Е., от разпита на които се потвърждава факта, че жалбоподателката е учила в [населено място], работела е в [населено място] и е заминала на работа в Германия, като след завръщането си е търсила работа в [населено място] и паностоящем работи. Показанията на тези свидетели съдът кредитира като достоверни, последователни и съответстващи на събраните по делото писмени доказателства.

От правна страна, съдът намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 168 от АПК, във връзка с чл. 146 от АПК, при извършване на служебната проверка за законосъобразност на оспорвания административен акт, съдът следва да провери дали същият е издаден от компетентен орган, в законосъобразна форма, при спазване на материалния и процесуалния закон и в съответствие с целта на закона.

Съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 1, т. 2, буква б) от КСО пред ръководителя на съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт се подават жалби срещу разпореждания за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица. Съответно според разпоредбата на чл. 117, ал. 3 от КСО ръководителят на териториалното поделение се произнася по жалбите или исканията с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им. С решението ръководителят на териториалното поделение на Националния осигурителен институт решава въпроса по същество или отменя разпореждането и връща преписката за ново разглеждане от компетентния административен орган, когато не са изяснени всички обстоятелства, отнасящи се до издаване на разпореждането. Видно от нормата е, че при реализирането на административното обжалване на разпореждането за отказ за отпускане на ПОБ компетентен е именно съответният ръководител на ТП на НОИ, който следва да се произнесе писмено с мотивирано решение, в което да изложи доводите си по същество. В случая решението на директора на ТП на НОИ – Монтана, както и потвърденото с него разпореждане, са постановени от материално компетентни органи на осигурителната администрация, съответно съгласно Заповед № 4015/13.05.2024 г. на подуправителя на НОИ и Заповед № 1015-11-72/21.05.2021 г. на директора на ТП на НОИ – Монтана.

Оспореното решение, а и потвърденото с него разпореждане, са изготвени в законоустановената форма, при спазване на административнопроизводствените правила за това.

При извършване на проверка относно спазване на процесуалните правила в хода на проведеното административно производство, съдът не установи да са допуснати съществени процесуални нарушения. Следва да се има предвид, че нарушението на административнопроизводствените правила е съществено само в случаите, когато допускането му е довело, или би могло да доведе административния орган до различен от постановения правен резултат, каквито съдът в конкретният случай не констатира. Обжалваното решение е постановено след изясняване на всички факти и обстоятелства от значение за случая и след служебно събиране, проверка и преценка на допустими, относими и необходими доказателства, т. е. административното производство е проведено съобразно изискванията на чл. 35 и чл. 36 от АПК.

При анализ на представените писмени и гласни доказателства, настоящия съдебен състав намира, че обжалваното разпореждане и потвърждаващото го решение са издадени в противоречие с материалноправните разпоредби и с целта на закона. Съдебният контрол за материална законосъобразност на обжалвания административен акт обхваща преценката налице ли са установените от административния орган релевантни юридически факти /изложени като мотиви в акта/ и доколко същите се субсумират в посочената като правно основание за неговото издаване правна норма, респективно - дали се следват разпоредените с акта правни последици.

Спорът е от правен характер и се свежда до определяне на това коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на оспорващата Л. В. К. е била на територията на Германия.

Република България като държава-членка на ЕС е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 година.

Регламент (ЕО) № 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица – чл. 3, § 1, б. "з". Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че той се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Безспорно е, че жалбоподателката е гражданка на Република България, т. е. на държава-членка на ЕС, поради което е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004. В чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква "а" от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквото е била Л. В. К. и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага законодателството на тази държава-членка.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, се съдържат в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно чл. 65, § 2 от този регламент, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, на чието законодателство за последно е било подчинено.

Съгласно чл. 65, § 5 от Регламент (ЕО) № 883/2004: a) Безработното лице по първото и второто изречение на § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. б) Въпреки това, работник, без да е пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен при завръщането си в държавата-членка по пребиваване, първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в съответствие с буква а) се спира за периода, през който той получава обезщетения съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.

Във връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие – това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е Германия, но само за времето, в което е била осъществявана трудовата дейност. След прекратяване на тази си дейност лицето се е завърнало в държавата си по пребиваване България, в която е и центъра на жизнените му интереси, следователно последната е и компетентната държава-членка по смисъла на цитираните разпоредби.

За определяне на държавата по пребиваване е необходимо да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие се съдържа в чл. 1, б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че "пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието "престой", което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б. "к"). Правилата за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т. нар. основен регламент – Регламент (ЕО) № 883/2004.

Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).

В изготвеният съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, публикуван на официалната интернет страница на Европейската комисия (https: //ec. europa. eu/social/BlobServlet?docId=11366&langId=bg) се изясняват понятията "обичайно пребиваване", "временно пребиваване" и "престой". Тези определения, посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки.

В наръчника, изготвен съвместно от държавите-членки, се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти – източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. То се свързва с центъра на интересите му (чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2004) и въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти.

В чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2004 е въведено само примерно изброяване, което не е изчерпателно и зависи от конкретните фактически установявания, свързани с определяне на действителното място на пребиваване на лицето. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в § 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).

Директорът на ТП на НОИ – Монтана е приел, че Р България не е държавата по пребиваване на жалбоподателката, именно разглеждайки критериите по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, т. е. приложил е тази норма.

Всеки отделен случай следва да се разглежда според индивидуалните си характеристики и въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства, и съобразно критериите на приложимите регламенти. Това означава, че нито продължителността на пребиваване в една държава-членка, нито наличието на адресна регистрация в нея могат сами по себе си да определят еднозначно мястото на обичайно пребиваване на едно лице. Необходимо е да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и едва след цялостния им анализ да се определи държавата на пребиваване на лицето.

В тази връзка, неправилно административният орган е приел, че трудовата заетост в чужбина е достатъчна да обоснове наличието на стабилна връзка на лицето с държавата, в която полага труд. Предвиденият от европейския законодател [възраст] срок на пребиваване цели да обезпечи гражданите на ЕС да получат автоматично право на постоянно пребиваване в друга страна на ЕС и е неотносим към мястото на пребиваване по Регламент (ЕО) № 883/2004, което се определя според критериите на § 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. В случая, от самия факт, че Л. В. К. е работила от 17.11.2023 г. до 31.10.2024г.вкл. в Германия не следва автоматично, че е придобила право на пребиваване в тази държава-членка. Това обстоятелство не следва да се разглежда изолирано от другите факти, свързани с положението на осигурения работник, тъй като нормата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 определя за решаващи причините за преместването на един работник при определяне на действителното му място на пребиваване.

От всички данни по делото, както и свидетелските показания, се установява по несъмнен начин, че причините за полагането на труд от страна на жалбоподателката при германския работодател, са изцяло икономически, свързани с необходимостта от издръжка и изучаване на езика. Явно е, че в този случай жалбоподателката никога не е прекъсвал социалните връзки с дома си в България и семейството си. Житейски логично е след като работи в Германия, лицето и да живее в тази държава за времето, през което полага труда си там. Затова престоят и времето му на трудова заетост в Германия имат временен характер по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004.

Видно от съдържащата се в административната преписка справка от Бюрото по труда жалбоподателката е била регистрирана в период преди заминаването си в Германия и след завръщането си. От показанията на св. Л. К. неин дядо се установява, че същата не е прекъсвала връзката си с близките си. В конкретния случай, местоживеенето на семейството и роднините на жалбоподателката оказват силно влияние на центъра на жизнените й интереси, който несъмнено е в Република България. Жалбоподателката е запазила много тесни връзки с Република България като нейна държава на пребиваване, въпреки че е осъществявала временно трудова дейност на територията на друга държава-членка – Германия, където е било прекратено трудовото й правоотношение поради „…причини обусловени от сезона…“, видно от приложеното предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение на л.89 по делото.

От съвкупността на събраните по делото гласни и писмени доказателства безспорно се установява, че обичайното пребиваване на жалбоподателката през периода на последната й заетост от 17.11.2023 г. до 31.10.2024г. вкл. е в Р България, а не в Германия и че намерението й да се установи в Р България не се е породило едва след прекратяване на трудовото правоотношение в Германия, както се сочи в обжалвания индивидуален административен акт. Предвид това, приложимото законодателство в настоящия случай се явява това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на жалбоподателката, на която държава тя е и гражданин, а именно - законодателството на Република България.

С оглед на това, при съобразяване на критериите по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, се налага категоричният извод, че център на интересите на жалбоподателката е Република България - противно на приетото от административния орган. Република България е държавата по обичайно пребиваване на Л. В. К. следователно тя е и компетентната държава-членка за изплащане на парично обезщетение за безработица. При безспорното наличие на завършен период на заетост с прекратен трудов договор и то по „…причини обусловени от сезона…“, видно от приложеното предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение на л.72 по делото в съответната държава-членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, както и изпълнено изискване за подаване на декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент ЕО № 883/2004, заявлението за отпускане на обезщетение за безработица следва да бъде разгледано по същество.

Понятията "местоживеене" и "пребиваване" по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 не са идентични и местоживеенето, както вече се посочи, не предопределя пребиваването, а е само един от критериите, въз основа на които то се определя. Пребиваването на жалбоподателката в Германия е свързано единствено и само с полагането на труд и осигуряването на издръжката й.

В тази връзка следва да се посочи, че в съображение 9 от Решение № U2 от 12 юни 2009 година относно обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета по отношение на правата на обезщетения за безработица на напълно безработни лица, които не са погранични работници и които по време на последната си дейност като заети или самостоятелно заети лица са пребивавали на територията на държава-членка, различна от компетентната държава-членка, се посочва следното: "Въпреки че понастоящем това е приемливо за пограничните работници и някои други категории работници, които също запазват близки отношения с държавата си на произход, то не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието "пребиваване" се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на произход".

Посоченото становище на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност обаче не води автоматично до извод, че щом лицата имат относително стабилна (дългосрочна) заетост в държава-членка, различна от държавата им по произход, то това изключва възможността последната да се явява и държава на пребиваване.

Напротив, в т. 3 от диспозитива на това решение изрично е посочено, че за целите на прилагането на настоящото решение държавата на пребиваване се определя в съответствие с чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Това означава, че за всеки конкретен случай следва да се определи, доколко местоживеенето на роднините на лицето оказва влияние на центъра на жизнените му интереси.

В периода на заетост в Германия жалбоподателката е била на територията на тази страна, но времетраенето на това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение, и не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за "обичайно пребиваване".

При съобразяване на центъра на интересите на Л. В. К. съобразно критериите по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 се налага категоричният извод, че този център на интереси е Република България – противно на приетото от административния орган. В Германия жалбоподателката е била заето лице за периода от 17.11.2023 г. до 31.10.2024г.вкл., но пребиваването й през цитирания период е било свързано единствено със заетостта й като наето лице.

Горният извод се потвърждава и от анализа на останалите критерии по чл. 11, § 2 от Регламент № 987/2009 г. и по изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, а именно причините за преместване и намеренията на лицето (прекратяване на трудовия договор в Германия и намерение да се установи трайно в България), които се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.

Цялостната оценка на горната информация относно релевантните факти налага извод, че центърът на жизнените интереси на оспорващата е Република България и тя е държавата по обичайно пребиваване на лицето, следователно е и компетентната държава-членка за изплащане на парично обезщетение за безработица.

При безспорното наличие на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава-членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, изпълнено изискване за подаване на декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент ЕО № 883/2004, заявлението за отпускане на обезщетение за безработица следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава-членка на ЕС.

В този смисъл е и практика на Върховния административен съд, а именно – Решение № 12598/25.09.2019 г. по адм. д. № 13206/2018 г.; Решение № 222/08.01.2019 г. по адм. дело № 8158/2018 г.; Решение № 1645/06.02.2019 г. по адм. дело № 8633/2018 г.; Решение № 2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г.; Решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 година.

С оглед гореизложеното, обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане следва да бъде отменено като незаконосъобразно, поради допуснато нарушение на приложимия материален закон и целта на закона, а административната преписка следва да бъде върната на административния орган за ново произнасяне по същество, при което следва да бъдат съобразени мотивите на съда, изложени в настоящото решение.

При този изход на делото на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, следва да се уважат направените и доказани от жалбоподателката Л. В. К. с [ЕГН] с постоянен адрес [населено място], [улица]разноски съгласно приложения договор за правна защита и съдействие в размер на 600,00лева заплатено адвокатско възнаграждение, който следва да се възстановят от бюджета на Националния осигурителен институт - София, което е юридическото лице, към което принадлежи издателят на отменения акт.

На основание чл. 119 от КСО, решенията на административния съд по жалби срещу актовете по чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" от КСО, каквото е процесното решение, не подлежат на касационно обжалване. В тази връзка, настоящото решение е окончателно.

Предвид изложеното и на основание чл. 172, ал. 1 и ал. 2, предложение второ от АПК, чл. 173, ал. 2 и чл. 174 от АПК, във вр. с чл. 118, ал. 3 от КСО и чл.143, ал.1 от АПК, Административен съд – Монтана, първи съдебен състав:

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по жалба на Л. В. К. с [ЕГН] с постоянен адрес [населено място], [улица], Решение № 2153-11-46 от 16.09.2025 г. издадено от Директора на ТП на НОИ – [населено място], с което е отхвърлена жалбата на Л. В. К. от [населено място] и е потвърдено разпореждане №111-00-2034-3 с погрешно посочена дата от 03.08.2025 г. вместо от 07.08.2025г., издадено от за ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Монтана, с което е отказано на основание чл.54ж, ал.1 във вр. с чл.11 § 3, буква „а“ и чл.65, § 2 от Регламент(ЕО) 883/2004 отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.

ВРЪЩА преписката на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ [населено място] за ново произнасяне по Заявление от 29.10.2024г. подадено от Л. В. К. с постоянен адрес [населено място], [улица]за отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54а от КСО, съобразно дадените в настоящото решение указания по тълкуване и прилагане на закона в 14-дневен срок от получаване на преписката.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт – [населено място] да заплати на Л. В. К. с [ЕГН] с постоянен адрес [населено място], [улица], сумата от общо 600,00лв. /шестстотин/, представляваща сторените в производството разноски.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 119 във вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, буква "б" от КСО.

На основание чл. 138, ал. 3 от АПК препис от решението да се изпрати на страните по реда на чл. 137 от АПК.