№ 1639
гр. **, 30.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Х. Ст. Томов
при участието на секретаря ЯНА Д. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от Х. Ст. Томов Гражданско дело №
20254430104304 по описа за 2025 година
Постъпила е искова молба от М. В. И. от гр. ** против „***“ АД гр. **.
В молбата се твърди, че между страните е бил сключен договор за кредит №
1072152/ 17. 05. 2024 год. Твърди се, че съгласно чл. 1 от договора
кредитодателят се задължава да предостави на кредитополучателя кредит в
размер на 900 лв., а кредитополучателят се задължава да върне сумата от 1
333, 83 лв., съгласно условията на договора, при срок на договора 3 месеца.
Твърди се, че съгласно договора ГПР по кредита е в размер на 42. 58 %, а ГЛП
в размер на 36 %. Твърди се, че в чл. 29 ал. 1 от договора е предвидено, че ако
кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение дължи на
кредитора неустойка в размер на 0. 9 % от стойността на усвоената по кредита
сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.
Твърди се, че съгласно ал. 2 от същата разпоредба неустойката се заплаща
периодично заедно с всяка погасителна вноска. Твърди се, че на ищеца е била
начислена неустойка в общ размер на 376, 19 лв., добавена към дължимата
главница и лихва, което е видно и от предоставения погасителен план към
договора за кредит. Твърди се, че ищецът е бил добросъвестен и по договора
за кредит е заплатил сумата от 985 лв. Ищецът счита, че процесният договор
за кредит № 1072152/ 17. 05. 2024 год. е нищожен на основание чл. 26 ал. 1 от
ЗЗД, поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 22 от ЗПК, а
1
в условията на евентуалност, че неустойката по договор за кредит № 1072152/
17. 05. 2024 год. е нищожна на основание чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД и поради
това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 33 от ЗПК, както и по чл.
143 ал. 1 от ЗЗП. Твърди се, че процесният договор за кредит е недействителен
на специалните основания по чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11 ал. 1 т. 9 от
ЗПК, тъй като в договор за кредит не са посочени приложимият лихвен
процент и условията за прилагането му. Твърди се, че липсва изрично
посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок за кредита или е
променлив. Твърди се, че наред с това разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК
сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Твърди се, че годишният процент на
разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва, и се
изчислява по специална формула. Твърди се, че спазването на това изчисление
дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. Твърди се, че в процесния договор за
потребителски кредит е посочена само абсолютна стойност на ГПР, като
липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на
разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се
формира същият/. Твърди се, че съобразно разпоредите на ЗПК годишният
процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Твърди се, че следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Твърди се, че
доколкото е предвидена дължимостта на неустойка не става ясно, дали същата
е включена в ГПР. Твърди се, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване
на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо.
Твърди се, че тези съставни елементи остават неизвестни, при което се
2
създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на
ресурса. Твърди се, че не става ясно какво се включва в общите разходи за
потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на
неустойка. Твърди се, че от изложеното не може да се направи еднозначен
извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са
изключени. Твърди се, че неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на
заема. Твърди се, че наред с това посочената годишна лихва в договор за
паричен заем, не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение
на общия ГПР. Твърди се, че по този начин потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на
ползвания от него финансов продукт. Твърди се, че за да бъде спазена
разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК следва в договора да е посочено не
само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
паричен заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които заемателят ще направи и които са отчетени
при формиране на ГПР. Твърди се, че поставянето на заемателя в положение,
за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите
в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса
по паричния заем, невключена в ГПР противоречи на изискването за яснота,
въведено в чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Твърди се, че на следващо място съгласно
чл. 19 ал. 1 от ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя , настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Твърди се, че съгласно § 1 т. 1 от ЗПК
"Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Твърди се, че с оглед
3
цитираната разпоредба заплащането на сумата по договора за поръчителство
следва да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за
потребителя, тъй като то е пряко свързано с договора за потребителския
кредит, известно е на кредитора и се заплаща от потребителя. Твърди се, че е
налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК като с уговорките
за заплащане на допълнителни разходи за неустойка се нарушава изискването
ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/ 2014
год. Твърди се, че наред с това посочването в кредитния договор на размер на
ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните
представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д ал.1 и
ал. 2 т. 1 от Закона за защита на потребителите. Твърди се, че с преюдициално
заключение по дело С-453/10, С-377/14, С-448/17, С-344/14, С-290/19 и С-
535/2020 год. е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики,
изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер
на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе
преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на
чл. 143 и сл. от ЗЗП. Твърди се, че в случая следва да бъде взета предвид и
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно
правоотношение. Твърди се, че тази норма изрично посочва, че когато не са
спазени изискванята на конкретни разпоредби от закона, то договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените са и тези по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР.
Твърди се, че въз основа на това процесният договор за кредит следва да се
прогласи за недействителен. Твърди се, че по отношение на процесната клауза
за неустойка следва да се има предвид на първо място, че в правната доктрина
и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави
по смисъла на чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава
правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез
създаването на конкретни други разпоредби. Твърди се, че такъв основен
принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения,
а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата. Твърди се, че тъй като става дума за търговска сделка, нормата от
ТЗ, чрез която е прокаран този принцип, е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на
4
ЗЗД също намират приложение- чл. 8 ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Твърди се, че според
задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от
посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен
случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД. Твърди
се, че поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл.
26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД се достига до значителна нееквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на потребителя с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Твърди се, че неустойката по процесния договор за кредит е нищожна, като
противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143 т. 19
от ЗЗП. Твърди се, че по този начин безспорно се нарушава принципа на
добросъвестност и справедливост. Твърди се, че принципът на
добросъвестността е застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения,
а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата. Твърди се, че в настоящия случай със заплащането на сумата,
предвидена за неустойка, изцяло се нарушава принципа на добросъвестност и
справедливост Твърди се, че именно и въз основа на това неустойката по
процесния договор е нищожна, като противоречаща на добрите нрави и
неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Твърди се, че предвидената
клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143 т. 5 от ЗЗП, тъй като същата
предвижда заплащането на неустойка, която е необосновано висока. Твърди
се, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди
сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв.
Твърди се, че в този смисъл е съображение 26 от Преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23. 04. 2008 год.
относно договорите за потребителски кредити. Твърди се, че разгледана в този
аспект неустойката по процесния договор, дължима при неосигуряване на
някое от обезпеченията по договора, се намира в пряко противоречие с
преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Твърди се, че
подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
5
допълнително увеличаване на размера на задълженията. Твърди се, че
неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение е пример за неустойка,
която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Твърди се, че според т. 3 от тълкувателно решение
№ 1 от 15. 06. 2010 год. на ВКС на РБ по тълк. дело № 1/ 2009 год., ОСТК,
нищожна поради накърняване на добрите нрави е тази клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Твърди се, че по посочения начин се заобикаля чл. 33 ал. 1 от ЗПК.
Твърди се, че с неустойката по договора за кредит в полза на кредитора се
уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение. Твърди се, че неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Твърди
се, че основната цел на така уговорените клаузи е да дoведат до неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от
предоставената главница. Твърди се, че последователна е и практиката, че
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционни функции, е нищожна, поради противоречие с
добрите нрави. В заключение ищецът моли съда да прогласи за нищожен
сключения между страните договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № 1072152/ 17. 05. 2024 год., а в случай на отхвърляне на горния
иск при условията на евентуалност да прогласи за нищожна клаузата за
неустойка от процесния договор. Отделно от това ищецът моли съда да осъди
ответното дружество да му заплати сумата от 85 лв., представляваща
недължимо платена сума по договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № 1072152/ 17. 05. 2024 год., а в случай на отхвърляне на горния
иск при условията на евентуалност да осъди ответното дружество да му
заплати сумата от 70 лв., представляваща недължимо платена сума по договор
за потребителски кредит предоставен от разстояние № 1072152/ 17. 05. 2024
год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира присъждане на
направените деловодни разноски.
С определение от 17. 10. 2025 год. е допуснато изменение на предявения
от М. В. И. иск с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД, като размерът на
6
същия е увеличен от 85 лв. на 96, 97 лв. Със същото определение е допуснато
изменение и на евентуално предявения иск с правно основание чл. 55 ал. 1 пр.
1 от ЗЗД, като размерът на същия е увеличен от 70 лв. на 90 лв.
Ответникът ангажира становище, че исковата молба е неоснователна.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства, намира за установено следното:
По иска с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 26 от
ЗЗД.
Безспорно по делото е, че на 17. 05. 2024 год. между „***“ АД гр. **
като кредитор и М. В. И. от гр. ** като потребител е бил сключен договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № 1072152. Видно е, че
съгласно договора на ищеца е бил предоставен кредит от 900 лв. Видно е, че
лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е в размер на 36 %, а
годишният процент на разходите е в размер на 42. 58 %. Според чл. 19 от
договора потребителят се задължава в 3- дневен срок от сключване да
предостави на кредитора едно от следните обезпечения, а именно: поръчител-
физическо лице, което следва да отговаря на определени условия, или банкова
гаранция. В чл. 29 от договора е посочено, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в чл. 19,
потребителят дължи неустойка в размер на 0, 9 % от стойността на усвоената
по кредита сума за всеки ден, през който е предоставено договорното
обезпечение. От приложената с отговора на исковата молба справка се
установява, че заплатената от ищеца неустойка по процесния договор е в
размер на сумата от 90 лв.
Основателен е доводът на ищеца, че така въведената клауза за неустойка
е нищожна и като такава не е породила своите правни последици. Процесната
неустойка от договора за потребителскикредит е предвидена за неизпълнение
на задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчител или
банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок за представяне на
тези обезпечения- 3-дневен от получаване на заемната сума, както и са
въведени редица сложни условия, на които да отговаря поръчителя, в голямата
си част несъобразени с конкретния размер на предоставения заем. При
съобразяване на тези характеристики следва, че неустойката очевидно не
съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и
7
санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. На първо
място горното следва от това, че на заемателя е отпуснат кредит в размер на
900 лв., а уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на376, 19 лв., т. е. в
размер повече от една трета от главницата по кредита.Освен това неустойката
се начислява за неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна
неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на
вноските по кредита и за периода на неизпълнението, поради което е
изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде висок в сравнение с
дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на периода на
неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка би се дължала и
при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на
договорените вноски. Основното задължение на длъжника по договора за
потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства,
да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно
реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка
възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не
се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният
елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила
тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да
бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните
задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва
да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на
кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на
това свое задължение. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната
функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до
осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за
сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите
съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация
за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3- дневен срок
8
от усвояване на сумата на договора за кредит, като по този начин се нарушава
и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели
да създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от
периодичните вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на
кредита.Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при
неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната
престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича
от неприсъщо за договора за кредит задължение на длъжника, което не е
свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а
възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство.
Претендираната неустойка противоречи и на чл. 143 ал. 2 т. 5 от ЗЗП, който
предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. По тези съображения съдът приема, че
посочената клауза за обезщетителна неустойка от процесния договор за
кредит се явява нищожна и като такава не поражда права и задължения за
страните по заемното правоотношение.
В тази връзка се поставя и следващият въпрос: дали неустойката е
следвало да бъде включена в ГПР. Според настоящия съдебен състав
отговорът е положителен. Тук е мястото да се отбележат на първо място
разясненията, дадени в решение от 21. 03. 2024 год. по дело C-714/22 на СЕС.
В т. 44 от същото съдът е дал указания на българския съд да вземе предвид
всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, както и
правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този
договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на
съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на
тези разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и дали в
действителност с дадена договорна конструкция не се цели възнаграждението
за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора
посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се
съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата
нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на
понятието „ГПР“ по смисъла на Директива 2008/48 на Европейския парламент
и на Съвета от 23 април 2008 год. относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. В случая
9
неустойката, уговорена за непредоставяне на обезпечение, очевидно
представлява договорна конструкция за прикриване на допълнително
възнаграждение по кредита. Кредиторът е бил убеден, че неустойката ще
стане изискуема, затова я е включил в погасителния план още при сключване
на договора и даже е предвидил разсроченото й плащане заедно с месечните
вноски за възнаградителна лихва и главница. Налице е недобросъвестно
използване на затрудненото положение на длъжника, като са му поставени
неизпълними условия за получаване на кредита. А след като неустойката е
скрито възнаграждение за кредитора, същата е следвало да се включи в
общите разходи по кредита за потребителя, тоест и в ГПР. При това положение
договорът не съответства на императивните изисквания на чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК и се явява недействителен, като следва да се отбележи, че при включване
на размера на обезщетителната неустойка действителният ГПР по кредита би
надвишил значително петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения. По този начин на практика се е стигнало и до заобикаляне на
нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, което съставлява допълнително основание за
недействителност на процесния договор. В заключение може да се обобщи, че
предявеният от М. В. И. отрицателен установителен иск се явява основателен
и следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД.
С оглед на обстоятелството, че договорът за кредит е недействителен
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, като в този
случай потребителят дължи само чистата стойност на кредита, а именно: 900
лв. Нищожното правно основание се приравнява на липса на основание. Оттам
платени без основание се явяват внесените от ищеца суми за неустойка в
размер на 90 лв. и за лихва в размер на 6, 97 лв. С оглед на това исковата
претенция по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД се явява основателна и доказана до
предявения размер и следва да бъде уважена.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка на **ския районен съд
държавна такса в размер на 80 лв.
На основание чл. 38 ал. 2 от ЗА ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско
възнаграждение. При определянето на размера на дължимото се
10
възнаграждение съдът съобрази разясненията, дадени в постановеното на 25.
01. 2024 год. решение на СЕС, втори състав, по дело С- 438/ 22, както и
действителната фактическа и правна сложност на делото, и намира, че общо
по предявените искове следва да се присъди възнаграждение в размер на 480
лв. с ДДС, като в останалата му част искането следва да се отхвърли като
неоснователно.
По така изложените съображения **ският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН сключения между „***“ АД
гр. **, ЕИК *********, като кредитор, и М. В. И. от гр. **, ЕГН **********,
като потребител, договор за потребителски кредит предоставен от разстояние
№ 1072152/ 17. 05. 2024 год.
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. **, пл. „**“ № 13Б, представлявано от С.НТ., да заплати на М.
В. И. от гр. **, ЕГН **********, сумата от 96, 97 лв., представляваща
недължимо платена сума по договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № 1072152/ 17. 05. 2024 год., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на исковата молба /10. 07. 2025 год./ до окончателното
изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. **, пл. „**“ № 13Б, представлявано от С.НТ., да заплати по
сметка на **ския районен съд държавна такса в размер на 80 лв.
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. **, пл. „**“ № 13Б, представлявано от С.НТ., да заплати на адв.
М. В. М. от Адвокатска колегия гр. **, с личен номер **********, адвокатско
възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА в размер на 480, 00 лв. с ДДС, като за
разликата до претендираните 960, 00 лв. с ДДС ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
искането за присъждане на адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред **ския окръжен съд в 14- дневен
срок от връчването му на страните.
11
Съдия при Районен съд – **: _______________________
12