№ 3522
гр. С, 01.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20211110165381 по описа за 2021 година
Предявен е иск от Е. Д. М., ЕГН: **********, адрес: гр. С, ж.к. „Д 2“, бл.
507, вх. А, ет. 2, ап. 5, срещу Апелативен съд – С (правоприемник на
първоначално посочения от ищеца ответник Апелативен специализиран
наказателен съд - закрит на основание § 59, ал. 2 ПЗР на ЗИДЗСВ (обн. - ДВ,
бр. 32 от 2022 г., в сила от 28.07.2022 г., изм. -ДВ, бр. 56 от 2022 г.), по чл. 2в,
ал. 1, т. 2 ЗОДОВ вр. чл. 4, § 3 ДЕС за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди от 23 000 лв., настъпили в резултат от нарушение на
правото на Европейския съюз – по чл. 2, чл. 3, чл. 4, чл. 5 и чл. 6 от ДЕС; както
и по чл. 1, чл. 4, чл. 6, чл. 20, чл. 21, чл. 47, чл. 48, чл. 51, чл. 52, чл. 53 и чл. 54
от ХОПЕС, както и правата, посочени в уточнителна молба от 18.09.2023 г. на
ищеца – чл. 1, т. 3, чл. 5, т. 4 и т. 5, чл. 13, чл. 14, чл. 17 и чл. 18 ЕКЗПЧ, чл. 2,
чл. 5, чл. 7, чл. 26 МПГПП на ООН, чл. 18, чл. 20, чл. 67, чл. 82, § 2, т. „б“ и т.
„в“ ДФЕС, както и Директива 2012/29 на ЕС за установяване на минимални
стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за
замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета, за периода 05.06.2019 -
13.10.2021 г., ведно със законната лихва от 16.11.2021г. до окончателното
изплащане.
В исковата молба и последващи уточнителни молби ищецът твърди, че
по ВНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС бил осъден извън повдиганото му
обвинение с обвинителния акт по пр.пр. № 431/2013 г. по описа на
Специализираната прокуратура. Твърди, че с постановената присъда съдът
изменил, допълнил и надградил обвинението, разкрил нови фактически
положения, с каквито правомощия последният не разполагал и осъдил ищеца
по непредявено обвинение. Твърди, че поради осъждането му при нови
фактически положения относно грабеж, извършен от Д. Г. Г. (М. Г.), който на
1
12.03.2010 г. като съизвършител превозвал Н. Г. и още трима извършители с
лек автомобил МОДЕЛ по време на грабежа и е осъществил своя фактическа
власт над отнетата сума от 136 072 лв., при положение че ищецът бил осъден
за това, че друго лице, непосочено в обвинителния акт, извършило грабежа с
пострадал О. Б., били нарушени правата му, гарантирани от правото на ЕС по
чл. 2, чл. 3, чл. 4, чл. 5 и чл. 6 от ДЕС, както и по чл. 1, чл. 4, чл. 6, чл. 20, чл.
21, чл. 47, чл. 48, чл. 51, чл. 52, чл. 53 и чл. 54 от ХОПЕС, вследствие на което
претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в психически и физически
тормоз, болки и страдания, отчаяние, безнадежност, унижение, страх, ужас,
безпокойство, безсъние поради притеснение, депресия, паник атаки,
хипертония. С оглед изложеното моли съда да постанови решение, с което да
уважи предявения иск.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответния съд, с който
оспорва предявения иск като недопустим, евентуално като неоснователен по
основание и размер. Твърди, че за да бъде ангажирана отговорността на
държавата по чл. 2в ЗОДОВ на първо място следва да е налице влязъл в сила
съдебен акт, с който да са нарушени особено съществено правата на
частноправните субекти, гарантирани им от правото на Европейския съюз.
Изразява становище, че претенцията на ищеца е недопустима, респ.
неоснователна, доколкото последният претендира вреди във връзка с акт,
който е отменен, а делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на
въззивния съд, както и поради това, че липсва приложима към конкретния
спор правна норма от съюзното право. Моли съда да постанови решение, с
което да прекрати делото поради липса на пасивна легитимация или да
отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. Претендира
разноски.
В устните състезания на 02.12.2024 г. представителят на Софийска
районна прокуратура заявява, че с оглед събраните по делото доказателства
счита предявеният иск за недоказан.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на
страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ
вр. чл. 4, § 3 ДЕС.
По допустимостта на производството
С Определение от 18.01.2024 г. по в.ч.гр.д.№ 14232/2023 г. на СГС е
потвърдено Определение от 03.10.2023 г. по гр. д. № 65381/2021 г. на СРС, с
което е върната искова молба („жалба“) от 16.11.2021 г. на Е. Д. М., ЕГН:
**********, срещу Апелативен специализиран наказателен съд и
производството по гр.д.№ 65381/2021 г. на СРС е прекратено, но с
Определение от 28.03.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 638/2024 г., III г. о.
горепосоченото определение на СГС е отменено и делото е върнато на СРС за
следващи съдопроизводствени действия по съображения, че производството е
допустимо, доколкото насочването на иска срещу Апелативен съд – С, а не
2
срещу последната съдебна инстанция, постановила окончателен съдебен акт, е
въпрос по същество на спора, а по неговата допустимост с позоваване на
съответна практика на СЕС.
Съдията-докладчик е запознат с практиката на върховната инстанция в
противоположен смисъл: Определение № 3859 от 7.08.2024 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 2904/2024 г., IV г. о.; Определение № 1190 от 14.03.2024 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 691/2024 г., IV г. о.; Определение № 1213 от 22.05.2023 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 1663/2023 г., IV г. о.; Определение № 4406 от 20.12.2022 г. на ВКС по
ч. гр. д. № 4239/2022 г., III г. о.; Определение № 60354 от 4.11.2021 г. на ВКС
по ч. гр. д. № 1126/2020 г., IV г. о.
Въпреки горепосоченото обстоятелство съдът, като се счете обвързан от
задължителните указания на върховната инстанция по правилното
приложение на закона, пристъпи към тяхното изпълнение с насрочване на
делото по реда на чл. 140 ГПК и обявяване на делото за решаване.
Макар и с горепосоченото определение на СРС да е прието, че
насочването на иска срещу Апелативен съд-С да е въпрос по допустимост, а
не по същество на спора, съдията-докладчик намира основания да отстъпи от
тази позиция по следните съображения:
Разпоредбата на чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ изрично признава на гражданите и
юридическите лица правото да претендират вреди от правораздавателната
дейност на съдилищата, причинени от достатъчно съществено нарушение на
правото на ЕС. Отговорността за обезщетяване на тези вреди е на Държавата,
а когато нарушението на правото на ЕС е извършено от общите съдилища или
от ВКС, искът за присъждането на обезщетение се предявява срещу съда, от
чиито незаконен акт, действие или бездействие са произлезли вредите. Този
извод относно пасивната легитимация на ответника по иска по чл. 2в ЗОДОВ
следва недвусмислено от разпоредбата на чл. 2в, ал. 1, т. 2 вр. чл. 7 ЗОДОВ.
Общностното право не поставя конкретни изисквания относно пасивната
легитимация, извън принципите на ефективността и еквивалентността.
Изведеният от практиката на СЕС (решение от 19.11.1991 г. по
съединени дела C-6/90 и C-9/90 – Francovich и Bonifaci; решение от 05.03.1996
г. по съед. дела C‑46/93 и C‑48/93 – Brasserie du pêcheur и Factortame; решение
от 30.09.2003 г. по дело C-224/01 – Gerhard Köbler; решение от 11.07.2015 г. по
дело С-98/14 – Berlington Hungary, и др.) фактически състав на
извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени от
нарушение на правото на ЕС, включва: 1/ нарушение на общностна норма,
която предоставя права на частноправни субекти; 2/ достатъчно сериозно
нарушение на тази норма и 3/ пряка причинна връзка между нарушението и
вредите. Когато нарушението е извършено от национална юрисдикция,
практиката на СЕС (Решение от 30.09.2003 г. по дело C-224/01 (Gerhard
Köbler), §§ 33, 34, 36, 49 и 50 и последващата практика на СЕС в същия
смисъл: Решение от 13.06.2006 г. по дело С-173/03 (Traghetti del Mediterraneo
SpA срещу Repubblica italiana), §§ 31 и 32; Решение от 09.09.2015 г. по дело C-
3
160/14 (Joao Filipe Ferreira da Silva e Brito и др. срещу Estado Portugues), § 47;
Решение от 28.07.2016 г. по дело C-168/15 (Milena Tomasova срещу Slovenska
republika - Ministerstvo spravodlivosti SR и др.), § 23) въвежда и още една
предпоставка – вредите да произтичат от решение на окончателна съдебна
инстанция. Тази предпоставка е материалноправна.
Съгласно постановките на §§ 33, 34 и 35 от Решение от 30.09.2003 г. по
дело C-224/01 (Gerhard Köbler) нарушението на правата на лица, произтичащи
от правилата на Общността, с постановяването на окончателно решение от съд
на държава-членка, който се произнася като последна инстанция, обикновено
не може да бъде поправено след това, поради което лицата не могат да бъдат
лишени от възможността да подведат държавата под отговорност, за да
получат по този начин правна защита на своите права, като в този случай
съдът, срещу чиито решения няма правна защита съгласно националното
право, е длъжен да отправи запитване до Съда на ЕС (Арабаджиев. Ал. и др.
Националните съдилища и правото на ЕС. Част I. С., 2018, с. 378).
Изискването актът, с който на ищеца са причинени вреди от нарушение
на правото на ЕС, да е постановен от окончателна съдебна инстанция е
условие за уважаване на иска съобразно цитираното вече решение по дело С-
224/01 на СЕС, а не процесуална предпоставка за допустимост на исковото
производство (Определение № 4298 от 30.09.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. №
2880/2024 г., III г. о.; Определение № 2217 от 8.05.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. №
1490/2024 г., III г. о.; Определение № 1500 от 28.03.2024 г. на ВКС по ч. гр. д.
№ 638/2024 г., III г. о.).
Процесуалната легитимация е въпрос за това кои са надлежните страни
по делото и представлява абсолютна положителна процесуална предпоставка,
за която съдът следи служебно до приключване на производството по делото,
като същата се извежда от правното твърдение на ищеца, заявено с иска, че
нему принадлежи спорното материално право, с което определя и
процесуалната легитимация на ответника (Сталев. Ж. Българско гражданско
процесуално право. С., 2012, с. 155, 157). Тази принципна процесуална
постановка е възприета и в трайната практика на ВКС, според която
процесуалната легитимация на страните се определя от твърденията на ищеца
в исковата молба, който заявява, че именно той е носителят на накърненото от
ответника чрез възникналия спор материално право. При проверката дали
искът е предявен от и срещу надлежна страна съдът изхожда от правото, което
се претендира или отрича с исковата молба.
Договорът за функционирането на Европейския съюз и Договорът за
създаване на Европейския съюз и вторичното право на ЕС не съдържат
изрична правна уредба относно задължението на държавата да поправи
вредите, настъпили в резултат от неизпълнение на задълженията й,
произтичащи от Договорите, или по-общо - от правото на ЕС. Това за‐
дължение е изведено за първи път в съдебната практика, а именно в Решение
на Съда на ЕС от 19 ноември 1991 г., Francovich и др. (C-6/90 и C-9/90), в
4
което се подчертава, че този принцип е „присъщ на системата на Договора“
(Арабаджиев. Ал. и др. Националните съдилища и правото на ЕС. Част I. С.,
2018, с. 362).
Същата принципна постановка важи и относно процесуалния ред за
ангажиране на отговорността на държавата, тъй като с оглед принципа на
процесуалната автономия съдът на ЕС не е компетентен да осъди
неизправната държава членка да възстанови вредите, причинени при
неизпълнението на задълженията й, произтичащи от Договорите, а
компетентен за това е националният съд. Правото на ЕС не съдържа
разпоредби относно процесуалния ред, по който следва да бъде ангажирана
отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушаване на правото на
ЕС. При това положение съгласно принципа на процесуална автономия на
държавите членки всяка държава членка трябва да уреди във вътрешния си
правен ред процесуалните правила, предназначени да гарантират пълната
защита на правата, които страните в процеса черпят от правото на ЕС, както е
възприето в следната практика на СЕС: Решения от 30 септември 2003 г.,
Kobler, C-224/01, т. 44-47; от 15 април 2008 г., Impact, C-268/06, т. 44 и 45; от
16 юли 2009, Mono Car Styling, C-12/08, т. 48; от 18 март 2010, Alassini и др.,
C-317/08 - C-320/08, т. 47 и от 27 юни 2013 г., Агроконсултинг-04, C-93/12, т.
35, стига с оглед спазването принципа за лоялно сътрудничество по чл. 4, § 3
ДЕС националните съдопроизводствени правила, предназначени да
гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на
Съюза, да не бъдат по-неблагоприятни от тези, които уреждат аналогични
вътрешноправни производства (принцип на равностойност) и да не правят
практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата,
предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност) (вж.
Решение от 27 юни 2013 г., Агроконсултинг-04, C-93/12, т. 36; от 15 януари
2013 г., Krizan и др., C-416/10, т. 85; от 15 март 2007 г., Reemtsma Cigaretten-
fabriken, C-35/05, т. 37; и от 14 декември 1995 г., Peterbroeck, C-312/93, т. 12).
Освен това предвиденият в националното право съдопроизводствен ред, по
който се търси защита на права, предоставени от правото на ЕС, трябва да е
съобразен също така и с член 47 от Хартата на основните права на
Европейския съюз (Решение от 19 март 2015 г., E.ON Foldgaz Trade, C-510/13,
EU:C:2015:189, т. 50), като съгласно постоянната практика на Съда на ЕС
правото на достъп до съд не е ограничено само до защита на основните права,
а включва и защитата на всички права и свободи, гарантирани от правото на
ЕС съгласно Решение от 20 септември 2011 г., Fouwels и др./Комисия, F-8/05
REV, т. 53 (Арабаджиев. Ал. и др. Националните съдилища и правото на ЕС.
Част I. С., 2018, с. 409, 410).
С оглед гореизложеното, националното право определя кой държавен
орган следва да представлява държавата като ответник в производството при
спазване на горепосочените два принципа за равностойност и за ефективност
съгласно Решение на Съда от 4 юли 2000г., Haim, C-424/97 (Арабаджиев. Ал. и
др. Националните съдилища и правото на ЕС. Част I. С., 2018, с. 411).
5
Според чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, когато вредите са причинени от
достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, исковете
се разглеждат от гражданските съдилища по реда на ГПК, като ответникът по
делата се определя по реда на чл. 7 ГПК, според чиято разпоредба искът за
обезщетение се предявява срещу органите по чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ,
от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите.
След като ищцовите твърдения са изрични, че процесните
неимуществени вреди са настъпили от специфичния държавнически деликт на
Апелативен съд – С във връзка с нарушаване на норми на съюзното право и
при липса на изрична процесуална разпоредба в ЗОДОВ, че такъв иск следва
да бъде насочен срещу последна съдебна инстанция, постановила окончателен
съдебен акт, следва, че въпрос на допустима процесуална свобода е ищецът да
насочи иска срещу Апелативен съд – С като надлежна страна по спора.
По съществото на спора
За основателността на предявения иск в доказателствена тежест на
ищеца по иска по чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ вр. чл. 4, § 3 ДЕС е да докаже
следните обстоятелства: че е нарушена норма от правото на ЕС; нарушението
да достатъчно съществено; че е претърпял твърдените в исковата молба вреди
през процесния период; както и наличието на пряка причинна връзка между
нарушението и претърпените вреди, а в доказателствена тежест на ответника е
да докаже обстоятелствата, на които основава своите възражения. При
доказване на посочените обстоятелства и на основание чл. 52 ЗЗД
обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.
В исковата молба и последващи уточнителни молби ищецът твърди, че
по ВНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС бил осъден извън повдиганото му
обвинение с обвинителния акт по пр.пр. № 431/2013 г. по описа на
Специализираната прокуратура.
С отговора на исковата молба е изтъкнато, че внохд № 102/2018 г. по
описа на АСНС не е приключило с окончателен съдебен акт.
С Решение № 242 от 16.04.2020 г., постановено по н.д. № 1018/2019г. по
описа на ВКС, Трето наказателно отделение, представено в заверен от
ответника препис, съдът е отменил въззивна присъда от 05.06.2019 г. на
АСНС, 3 състав, постановена по ВНОХД № 102/2018 г. по описа на съда, в
частите й, с които е потвърдена присъдата от 09.01.2018 г., по НОХД №
646/2015 г. на СНС, 2 състав, както следва:
-по отношение на подсъдимите Е. Д. М. и М.В.Д., двамата от гр. С, по
обвиненията за извършени престъпления на 14.12.2009 г. на Автомагистрала
„Тракия”, в района на пътен възел Вакарел: по чл. 142, ал. 2, т. 1, 2 и 6, вр. ал.
1 НК; чл.199, ал. 1, т. 1, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК; чл. 330, ал. 1 НК;
-по отношение на подсъдимия Е. Д. М.-по обвинението за престъпление
по чл. 116, ал. 2, вр. an. 1, т. 6, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК, извършено по
6
същото време и място;
-по отношение на подсъдимите Е. Д. М. и М.В.Д., по обвинението за
извършено престъпление на 21.08.2012г. в гр. Б., бензиностанция „****”, по
чл.198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, както и за разноските по делото, които е
постановено да останат за сметка на държавата, като е върнал делото за ново
разглеждане в отменените части, от друг състав на въззивния съд, от стадия на
съдебното заседание. Оставил е в сила присъдата в останалата й част.
Ответникът заявява, че въз основа на Решение № 242 от 16.04.2020г.,
постановено по н.д. № 1018/2019 г. по описа на ВКС, е образувано ВНОХД №
211/2020 г. по описа на АС-С/АСНС-закрит/, преобразувано под нов номер -
ВНОХД № 404/2023 г. по описа на АС-С, като производството по същото е
висящо и не е приключило с окончателен съдебен акт, като е насрочено
открито съдебно заседание на 11.10.2024 г. от 14,30 ч, а към молба от
28.11.2024 г. ответникът представя доказателства за висящност на същото
производство, чието разглеждане било насрочено за открито съдебно
заседание на 03.12.2024 г.
Предвид изложеното, предявеният иск следва да бъде отхвърлен като
неоснователен само на това основание - липса на материална легитимация на
ответника, който не е постановил окончателния съдебен акт, от който ищецът
да може да претендира обезвреда за неимуществени вреди.
По разноските
С оглед изхода на спора и на основание чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ и чл. 78, ал.
3 ГПК на ответника се следват разноски от 150 лв. за юрисконсултско
възнаграждение за процесуално представителство по делото с оглед липсата
на фактическа и правна сложност на делото, обема на извършените от
ответниковия юрисконсулт процесуални действия, изразяващи се в подаване
на отговор на искова молба и молба от 28.11.2024 г. със сходно съдържание
като отговора на исковата молба, както и единственото открито съдебно
заседание, проведено по делото, на което ответниковият представител не се е
явил, както и материалния интерес по делото.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иск от Е. Д. М., ЕГН: **********, адрес: гр. С, ж.к. „Д 2“,
бл. 507, вх. А, ет. 2, ап. 5, срещу Апелативен съд – С (правоприемник на
първоначално посочения от ищеца ответник Апелативен специализиран
наказателен съд - закрит на основание § 59, ал. 2 ПЗР на ЗИДЗСВ (обн. - ДВ,
бр. 32 от 2022 г., в сила от 28.07.2022 г., изм. -ДВ, бр. 56 от 2022 г.), по чл. 2в,
ал. 1, т. 2 ЗОДОВ вр. чл. 4, § 3 ДЕС за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди от 23 000 лв., настъпили в резултат от нарушение на
7
правото на Европейския съюз – по чл. 2, чл. 3, чл. 4, чл. 5 и чл. 6 от ДЕС; както
и по чл. 1, чл. 4, чл. 6, чл. 20, чл. 21, чл. 47, чл. 48, чл. 51, чл. 52, чл. 53 и чл. 54
от ХОПЕС, както и правата, посочени в уточнителна молба от 18.09.2023 г. на
ищеца – чл. 1, т. 3, чл. 5, т. 4 и т. 5, чл. 13, чл. 14, чл. 17 и чл. 18 ЕКЗПЧ, чл. 2,
чл. 5, чл. 7, чл. 26 МПГПП на ООН, чл. 18, чл. 20, чл. 67, чл. 82, § 2, т. „б“ и т.
„в“ ДФЕС, както и Директива 2012/29 на ЕС за установяване на минимални
стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за
замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета, за периода 05.06.2019 -
13.10.2021 г., ведно със законната лихва от 16.11.2021г. до окончателното
изплащане.
Решението е постановено при участието на прокурор при Софийска
районна прокуратура на основание чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ вр. чл. 26, ал. 3 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8