ПРОТОКОЛ
№ 1005
гр. Смолян, 17.11.2025 г.
РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на четиринадесети
ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Райна Русева
при участието на секретаря Татяна Кишанова
Сложи за разглеждане докладваното от Райна Русева Гражданско дело №
20255440100699 по описа за 2025 година.
На именното повикване в 09:30 часа се явиха:
ИЩЦАТА М. Р. К., редовно призована, не се явява и не изпраща
процесуален представител в съдебно заседание. Чрез адв. Л.Б. е постъпила
молба вх. № 9425/12.11.2025 г.
ЗА ОТВЕТНИКА ** ЕООД, редовно призован, не се явява процесуален
представител в съдебно заседание. Постъпила е молба с вх. № 9383 от
10.11.2025 г., ведно със списък с разноски.
ВЕЩОТО ЛИЦЕ К. Г., редовно призован, налице.
Съдът намира, че няма процесуални пречки за даване ход на делото,
поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО
Съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ДОКЛАДВА се делото.
Предявен е иск от ищцата М. Р. К. срещу „**“ ЕООД, с който се иска да бъде
прогласен за нищожен Договор за потребителски кредит № 1381341 сключен на
05.09.2024 г., на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, поради противоречието
му със закона, разпределен по пера, като общата сума на договора е 800 лева
главница, 40,96 лв. лихва по договора и 367,00 лв. възнаграждение по договора за
предоставяне на гаранция, като кредиторът "**" ЕООД е бил овластен да приема
1
вместо поръчителя плащанията. Ищцата е погасила изцяло кредита, като е платено в
повече от главницата по договора представлява неоснователно обогатяване на
ответника.
Също така се иска да бъде осъден ответника „**“ ЕООД, ЕИК **, да заплати на
М. К. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, сумата в размер на 408,00 лева,
представляваща недължимо платена по нищожен Договор за паричен заем № 1381341,
сключен на 05.09.2024 г.
В исковата молба се твърди, че на 05.09.2024 г. М. К. сключила Договор за
потребителски кредит № 1381341, по силата на който „**“ ЕООД, ЕИК ** и е
предоставило в заем сумата от 800,00 лв. при фиксирани ГЛП от 40.96 % и ГПР от
49.93 %. Следвало да внесе общо дължима сума от 840,96 лева, като сумата включвала
главница и лихва.
На същата дата 05.09.2024 г. ищцата била задължена да сключи договор за
предоставяне на поръчителство с „**“ във връзка с договора за потребителски кредит
и с оглед отпускането му. „**“ трябвало да обезпечи задълженията на ищцата по
договора за потребителски кредит. Сумата, която трябвало да плати като
възнаграждение за поръчителството възлиза на 367,04 лв.
Считаме, че и този договор е недействителен, доколкото с него се предвижда
кредитополучателят да плати възнаграждение на гаранта, което противоречи на
добрите нрави, води до неравноправност, липсва основание за сключването му и е
сключен като обезпечение на недействителна сделка.
Според чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само
на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не (в този смисъл Решение № 23/07.07.2016г. по т. д. № 3686/2014г. на
ВКС, I т. о.). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни
материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР №
1 от 09.12.201 Зг., постановено по тълк. д. № 1/201 Зг. на ВКС, ОСГТК, нищожността
на уговорките в процесния договор за паричен заем може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
За да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен, поради противоречие
със закона следва да се имат предвид разпоредбите на глава шеста от ЗПК -
„Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред
които е чл. 22, съгласно който когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен
лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
2
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР.
В исковата молба е посочено основание за недействителност на договора,
свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на общата
дължима сума. Изискването е въведено като гаранция, че потребителят ще е
наясно как се формира неговото задължение. В настоящия случай, макар в
договора да е фиксирана общата дължима сума, нейният размер не е коректно
посочен. На практика това не е реално дължимата сума, защото в нея не са
включени допълнителните плащания, които потребителят ще направи предвид
задължението да осигури гарант като обезпечение на кредита. Клаузата за
обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, тъй като дори при плащане на
всички задължения по заема, потребителят ще трябва да заплати и възнаграждението
на гаранта. Ето защо посоченият в договора ГПР от 49.93 % не отговаря на
действителните разходи, доколкото не включва сумата за обезпечението. Посочването
в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация с
характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с
чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл.
19, ал. 4 и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора.
Процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
поради което същият е нищожен.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва
да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Спазването на това
изчисление, дава информация на потребителя, какъв е размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. Годишният процент на разходите, представлява така
нареченото "оскъпяване" на кредита и включва всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и
се изчислява по специална формула. В ГПР следва да бъдат изрично описани всички
разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В настоящия случай липсва ясно разписана методика на формиране
на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в
него и как се формира същия. По този начин потребителят е поставен в невъзможност
да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов
продукт. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена като основен лихвен
3
процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е
ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Действително с Постановление на
МС № 72/08.04.1994 г. (отм.) е определен само размерът на законната лихва, като със
заключителната разпоредба § 1 е отменено Разпореждане на МС № 1238 от 1951 г. за
определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов
максимален размер. Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или
за забава) обаче е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат
свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от
15.06.201 Ог. на ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани
морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост
са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях.
Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора
със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с
които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва
се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.
По договора за поръчителство, той само формално представлява отделна
гаранционна сделка, а в действителност се явява част от кредитното правоотношение.
В тези случаи поръчителство не съществува, а целта на сделката е да се уговори
допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, в
нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Доколкото в тези хипотези се цели постигане на запретен от закона правен
резултат чрез използване на законни средства /съставляващо дефиницията за
заобикаляне на закона/, то договорът за поръчителство е нищожен на основание
чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и обстоятелството, че той формално е сключен с различен
правен субект от кредитора, не може да доведе до неговото саниране.
Налице е договор за гаранция, сключен с предварително определено от
кредитора по договора за паричен заем юридическо лице-гарант, представляващо
свързано с кредитора дружество. В договора е предвидено възнаграждението за
поръчителството да се плаща в полза на кредитора /а не на гаранта/ заедно с
погасителните вноски по кредита. При тази правна конструкция гарантът нито носи
риска от неизпълнение, нито реално получава уговореното възнаграждение, нито
упражнява суброгационните си права при плащане. Единственият правен и
икономически ефект от сделката е кумулиране в полза на "**" ЕООД на допълнителен
финансов приход от 367,04 лева, представляващ престацията на потребителя по
гаранционната сделка.
При липсата на който и да било от елементите от същественото
съдържание на договора за поръчителство се налага изводът, че процесната
сделка не представлява такъв договор, а по съществото си е съглашение за
въвеждане на допълнително възнаграждение за кредитора по договора за
паричен заем, чието възникване му е било известно при сключването на
договора. Следователно възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция
представлява част от общия разход по кредита за потребителя по смисъла на пар. 1, т.
1 от ДР на ЗПК, и е следвало да бъде включено при изчисляване на годишния процент
на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не е сторено, поради което
4
договорът за кредит се явява сключен в нарушение на императивните изисквания на
чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а процесният договор за предоставяне на
гаранция е нищожен съгласно чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него
не е посочен реално дължимия годишен процент на разходите /ГПР/ и в него не е
включено възнаграждението за поръчител.
Ищцата е изплатила изцяло сумата по договора за потребителски кредит от
1208,00 лв. на 25.10.2024 г.
Съдебната практика и закона са категорични, че по един нищожен договор
заемателя следва да се върне единствено главницата по договора, какъвто е настоящия
случай. Всички надвнесени суми обаче следва да се върнат обратно на ищцата, тъй
като са дадени по един нищожен договор и представляват неоснователно обогатяване
на ответниците.
В срока по чл. 131 е постъпил отговор на исковата молба, в който се сочи, че
Ищецът е предявил иск с правно основание чл. 26 от ЗЗД, с който цели прогласяване
нищожността на чл. 5 от Договор за потребителски кредит № 1381341/05.09.2024г„
сключен между ищеца и ответника. С посочената клауза е уговорено обезпечаване на
задължението на ищеца да върне получените кредитни средства ведно с
възнаградителна лихва, чрез поръчителство, предоставено от ** (*), като иска е
неоснователен, по Следните съображения:
Ищецът посочва, че на 05.09.2024г. между него и ответника „**“ ЕООД, ЕИК **,
е сключен Договор за потребителски кредит № 1381341/05.09.2024г По силата на
договора, ответникът е отпуснал кредит на ищеца за сума в размер на 800 лв.
Уговорено е, че кредитополучателят е длъжен да върне главницата и да заплати
лихвите по кредита в срок до 1 месец.
По силата на чл. 5 от договора ищецът е бил длъжен също да даде подходящо
обезпечение на своето задължение, чрез поръчителство от Мултитюд Банк (*).
Ищецът твърди, че чл. 5 от Договорът за кредит е нищожен. Молим да
приемете, че твърдението на ищеца е неоснователно.
Относно твърдяната липса на право на избор от страна на потребителя спрямо
начина на обезпечаване на задължението за връщане на кредитните средства:
Твърдението, че поръчителството от ** (*) е задължително условие за
сключване на кредитен договор, е неоснователно. Кредитополучателят може да избере
свой поръчител или този, предложен от кредитора. Според сайта на „**“, потребителят
сам избира обезпечението. Следователно сключването на договор за гаранция не е
задължително.
Също така, исковете за нищожност или унищожаване на Договора за гаранция
са недопустими, тъй като не са насочени срещу правилната страна — **, а не „**“
ЕООД.
** е самостоятелно юридическо лице, банкова институция, лицензирана в *,
която предоставя услуги на територията на Република България по силата на свободата
на предоставяне на услуги, съгласно взаимното признаване на единния европейски
паспорт, и е вписана под № 178 в нарочния регистър на БНБ.
Договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение, по което ** не
е страна. Прогласяването на Договора за гаранция за нищожен, съответно
унищожаването му в рамките на настоящото съдебно производство няма да произведе
5
сила на пресъдено нещо по отношение на ** и така няма да настъпи промяна в
патримониума на Ищеца.
С оглед гореизложеното, считам, че Ищецът е завел исковете за прогласяването
на нищожността, съответно унищожаването на Договора за гаранция срещу
ненадлежна страна по делото, поради което същите следва да бъдат оставени без
разглеждане като недопустими.
Ищецът сам е избрал ** (*) като поръчител в електронния формуляр и, след като
е бил информиран за дължимите такси, е подал заявление за кредит. Получил е
преддоговорна информация по e-mail, която изрично посочва, че за сключването на
договора за кредит „**“ изисква поръчителство. Ищецът е получил и документи от **,
включително Договор за гаранция. След като е бил информиран, ищецът е потвърдил
чрез SMS желанието си да сключи договора.
С оглед на това, не може да се говори за заблуждаваща търговска практика по
чл. 68е от ЗЗП. Ответникът не е въвел ищеца в заблуждение относно избора на
поръчител или дължимите суми. На всеки етап ищецът е бил информиран за
последствията от своя избор, включително за сумите, дължими на **, ако избере нея за
поръчител.
Претенциите на ищеца не са подкрепени с убедителни доказателства. Исковата
молба съдържа общи твърдения, неподкрепени с конкретни факти и документи, и не
представя ясни доказателства за плащания, възникнали отношения или суми.
Твърденията за нарушение на чл. 143 от ЗЗП са неоснователни. Чл. 5 от
договора ясно посочва избраната от ищеца опция за поръчител, без задължение за
сключване. В СЕФ и договора за гаранция са подробно описани възможностите за
обезпечение и дължимите суми към **, които ищецът е приел доброволно Относно
твърдяното нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Договорът за гаранция е възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея не се
включва в ГПР, тъй като е незадължителна. Твърдението на ищеца за допълнителни
разходи е неоснователно, тъй като обезпечението е резултат от оценка на
кредитоспособността по закон. „**“ е предоставила необходимата информация за ГПР
и условията, като ищецът е имал време да избере обезпечение и правото да се откаже
в 14-дневен срок, но не е упражнил това си право.
Сне се самоличността на вещото лице както следва:
К. К. Г. –*** г., българка, б.гр., неосъждана, разведена, без родство и дела със
страните по делото.
Съдът предупреди вещото лице за наказателната отговорност по чл. 291 от НК.
ВЕЩОТО ЛИЦЕ Г. – Поддържам заключението си.
Съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИЕМА заключението по назначената ССчЕ, изготвено от вещото лице К. Г.,
на която да се изплатят 450,00 лева от внесения депозит.
Съдът намира делото за изяснено от фактическа страна, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИКЛЮЧВА СЪДЕБНОТО ДИРЕНЕ.
ДАВА ХОД ПО СЪЩЕСТВО.
6
Съдът обяви, че ще се произнесе с Решение на 12.12.2025 г.
Протоколът изготвен в съдебно заседание, закрито в 09,45 часа.
Съдия при Районен съд – Смолян: _______________________
Секретар: _______________________
7