№ 7289
гр. София, 01.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Вергиния Мичева
Румяна М. Найденова
при участието на секретаря Светлана Г. К.
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20251100502825 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от М. П. Х. срещу решение № 12873
от 28.06.2024г., постановено по гр. д. № 53204/2022г. на СРС, 162 с-в в частта, в която е
отхвърлен предявеният от М. П. Х., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. „***
***“, бл. **** срещу Прокуратура на Република България, БУЛСТАТ *********, с
адрес гр. София, бул. „Витоша“ № 2 иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за
разликата над уважената част от 5000 лв. до пълния претендиран размер от 25 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за
извършено престъпление по НОХД № 3349/2016 г. по описа на Специализиран
наказателен съд, образувано въз основа на обвинителен акт по ДП № ЗМ 64/2014 по
описа на СДВР, пр. пр. 56/2014 г. по описа на Специализираната прокуратура, ведно
със законната лихва от датата на влизане в сила на присъдата- 04.02.2020 г. до
окончателното й изплащане.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение в
посочената част. Твърди се, че присъденият размер на обезщетението е занижен.
Счита, че СРС не е отчел в достатъчна степен обстоятелствата, относими към размера
на търпените вреди, които са по – големи от обичайните такива. Моли решението да
бъде отменено в обжалваната част и искът за неимуществени вреди да бъде уважен
изцяло като основателен и доказан. Претендира направените разноски пред двете
1
съдебни инстанции.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната
жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли
решението на районния съд да бъде потвърдено в обжалваната част.
Въззивна жалба е подадена и от ПРБ срещу решение № 12873 от 28.06.2024г.,
постановено по гр. д. № 53204/2022г. на СРС, 162 с-в в частта, в която Прокуратура на
Република България, БУЛСТАТ *********, с адрес гр. София, бул. „Витоша“ № 2,
представлявана от главния прокурор Борислав Сарафов, е осъдена да заплати на М. П.
Х., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. „****“, бл. ****, на основание чл. 2, ал. 1,
т. 3 ЗОДОВ сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди
от незаконно обвинение за извършено престъпление по НОХД № 3349/2016 г. по описа
на Специализиран наказателен съд, образувано въз основа на обвинителен акт по ДП
№ ЗМ 64/2014 по описа на СДВР, пр. пр. 56/2014 г. по описа на Специализираната
прокуратура, ведно със законната лихва от датата на влизане в сила на присъдата-
04.02.2020 г., до окончателното й изплащане, сумата от 1350 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди, изразяваща се в невъзможността ищецът да
полага труд поради наложена мярка „Задържане под стража“ за периода от 12.06.2014
г. до 19.09.2014 г., и сумата от 837,11 лв., представляваща обезщетение за пропуснати
ползи от законна лихва върху сумата от 1500 лв., внесена като парична гаранция.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение в
посочената част. Твърди се, че присъденото обезщетение е силно завишено. Счита, че
не следва да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди под формата на
пропуснати ползи от законна лихва върху сумата за парична гаранция поради липса на
причинна връзка. Оспорва изводите на СРС за основателност на иска за имуществени
вреди, тъй като липсват доказателства ищецът да е внасял задължителните осигуровки
в НОИ. Моли решението да бъде отменено в обжалваните части и исковете да бъдат
отхвърлени изцяло като неоснователни и недоказани.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната
жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли
решението на районния съд да бъде потвърдено в обжалваните части, като му бъдат
присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбите са подадени в срока по чл.259, ал.1 ГПК и са процесуално допустими,
а разгледани по същество - неоснователни.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по
2
правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически
констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства.
Във връзка с наведените в жалбите доводи, въззивният съд намира следното.
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т.
3, пр. 1 ЗОДОВ срещу ПРБ.
Със ЗОДОВ законодателят е уредил специална отговорност на държавата, която
е обективна и не е обвързана с вина на длъжностното лице-пряк причинител на
вредите. Отговорността на държавата е специфично проявление на принципа за
отговорност на възложителя на работа по чл. 49 от ЗЗД и тя също е гаранционно-
обезпечителна. ЗОДОВ определя специалния ред и условия за обезщетение, като за
неуредени случаи се прилагат общите разпоредби на ЗЗД, съобразно § 1 от ДР на
ЗОДОВ.
По предявения иск в тежест на ищеца е да ангажира доказателства, че спрямо
него е повдигнато обвинение за извършване на престъпление, но е постановена влязла
в сила оправдателна присъда, както и действителното настъпване на вредите, вкл. и
техния размер, да докаже обстоятелства, които да обосноват извод, че справедлив
размер на обезщетение е в размер на процесната сума, както и причинна връзка между
вредите и постановяването на акта.
Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вреди, причинени на
граждани от разследващите органи, прокуратурата и съда от обвинение в извършване
на престъпление, ако лицето бъде оправдано.
Според разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ държавата отговаря за всички
имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането, независимо от това дали са причинени от виновно длъжностно лице,
като съгласно чл. 7 от ЗОДОВ исковете се предявяват срещу органа, от чиито актове,
действия/бездействия са претърпени вредите.
Отговорността на държавата по ЗОДОВ обхваща всички вреди, пряка и
непосредствена последица от увреждането. Елемент от фактическия състав на
отговорността на държавата по чл. 2 от ЗОДОВ, е установяване на
незаконосъобразността на акта, действието/бездействието на органа по чл. 2 от закона,
3
от което се твърди, че са претърпени вредите, тоест дали противоречат на
материалноправни или процесуалноправни норми.
От представените по делото доказателства се установява, че жалбоподателят е
бил признат за невиновен по повдигнатото срещу него обвинение.
В разглеждания случай всички предпоставки за уважаване на предявения иск са
налице. Следва да се посочи, че всички предпоставки за възникването на
задължението за обезщетяване на причинените вреди по силата на чл. 2, ал. 1, т. 3
ЗОДОВ имат обективен характер, като не е предвидено доказване наличието на
виновно поведение на длъжностните лица. Това води на извода, че това е обективна
отговорност, която се носи винаги, когато са налице посочените в разпоредбата
предпоставки. В случая с окончателен акт е установено, че предприетите срещу
лицето действия са били незаконосъобразни. Без значение за тази отговорност е това
дали на определен етап от производството действията на прокуратурата или
разследващите органи са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до
този момент доказателства или дали при извършването им са спазени всички
предвидени процесуални правила.
За да бъде ангажирана отговорността на държавата по чл. 2, ал.1, т.3, пр. 1 от
ЗОДОВ, освен наличие на влязъл в сила акт, с който ищец е оправдан, ищецът следва
да докаже и действителното настъпване на вредите, вкл. и техния размер, както и
причинна връзка между вредите и незаконното обвинение. На репариране подлежат
само действително настъпилите вреди. (В този смисъл т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по
т.гр.д.№ 3//2004 г. на ОСГК на ВКС).
Първият спорен по делото въпрос е относно размера на присъденото
обезщетение.
За разлика от имуществените вреди, размерът на претърпените неимуществени
вреди се определя от съдилищата на база на релативния критерий за справедливост -
арг. по чл. 52 от ЗЗД. Понятието справедливост по см. на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно.
То е свързано с преценката на редица конкретно съществуващи обстоятелства,
обуславящи размера на обезщетението. Обезщетението следва да е съразмерно с
конкретно претърпените вреди, като удовлетворява изискването за справедливост.
Такива обстоятелства са тежестта на престъплението, за което е обвинението, броя на
деянията, по които е било незаконно повдигнато обвинение, ограничаването на
гражданските права, вида на мярката за неотклонение и нейния срок, личностните
качества на ищеца, общественото му положение и начина, по който се е отразило
обвинението на ищеца-върху личния, професионалния, обществения му живот,
чувствата, честта и достойнството му, продължителност и интензитет на терзанията.
Когато обвинението е за умишлено престъпление в област, която е професионалната
реализация на ищеца, то следва да се прецени и как обвинението се е отразило на
4
възможностите му за професионална реализация, изяви и развитие. От правно
значение са само действително търпените неудобства в резултат на обвинението. (В
този смисъл Постановления № 4/1964 и № 181968 на Пленума ВС; Решение №
344/24.11.2014 г. по грп.д№ 2378/2014 г. на ВКС, ІV-то Г.О.; Решение № 18/20.02.2014
г. по гр.д.№ 2721/2013 г. на ВКС, ІV-то Г.О.; Решение № 26/04.03.2009 г. по гр.д.№
4724/2007 г. на ІІІ-то Г.О. на ВКС; Решение № 23/03.02.2009 г. по гр.д.№ 816/2008 г. на
ІІ-ро Г.О. на ВКС; Решение І 1199/11.02.2009 г. по гр.д.№ 4997/2007 г. на І-во Г.О. на
ВКС; Решение № 1313/10.01.2009 г. по гр.д.№ 4424/2007 г. на ІV-то Г.О. на ВКС;
Решение № 37/11.02.2009 г. по гр.д.№ 5367/2007 г. на ВКС, І-во Г.О. на ВКС;
Определение № 54/30.10.2008 г. по гр.д.№ 3709/2008 г. на ВКС, ІІ-ро Г.О. на ВКС).
Видно от приетите доказателства се установява, че със заповед за задържане на
лице от 12.06.2014г. ищецът, сега въззивник е бил задържан за срок до 24 часа от
служители на МВР на основание чл. 63, ал. 1, т. 1 ЗМВР (отм.) във вр. чл. 354а НК. С
постановление за привличане на обвиняем от 13.06.2014 г. ищецът е бил привлечен
като обвиняем по досъдебно производство № ЗМ 64/2014г. по описа на СДВР, пр. пр.
№ 56/2014г. по описа на Специализираната прокуратура, за това, че за периода от
неустановена дата и месец на 2010г. до 12.06.2014г. в гр. София е участвал в
организирана престъпна група - структурирано трайно сдружение на три или повече
лица с цел да вършат съгласувано в страната престъпления, за които е предвидено
наказание лишаване от свобода повече от три години, ръководена от И. Х. *** и К. Х.а
Д., с участници посочените в постановлението лица, сред които и ищецът, като
разпространявал наркотични вещества в изпълнение на решенията на ръководителите
на организираната престъпна група, създадена с користна цел (получаване на доходи
от престъпна дейност) и с цел извършване на престъпления по чл. 354а, ал. 1 и ал. 2
НК на територията на гр. София – да държи с цел разпространение и да
разпространява наркотични вещества - престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 3, ал.
10, т. 2, вр. ал. 2 НК.
С постановление от 13.06.2014г. на разследващ полицай при СДВР по досъдебно
производство № ЗМ 64/2014г. по описа на СДВР, пр. пр. № 56/2014 г. по описа на
Специализираната прокуратура спрямо ищеца, въззивник в настоящето производство,
на М. Х. е взета мярка за неотклонение „задържане под стража за срок от 48 часа“.
Същата мярка е взета и на 15.06.2014г. по ЧНД № 756/2014г. на СНС. Видно от
протокола по НЧД № 1173/2014г. на СНС от 19.09.2014г. мярката е изменена в парична
гаранция в размер на 1500 лв.
Видно от постановлението за привличане на обвиняем, М. Х. е привлечен в
качеството му на обвиняем на 13.04.2016г., а обвинителен акт в съда е внесен на
28.11.2016г. по обвинението за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 3, алт. 10, т. 2,
вр. ал. 2 НК, като било образувано НОХД № 3349/2016г. по описа на Специализиран
наказателен съд.
5
Като начален момент за продължителността на наказателното производство
следва да се вземе предвид датата, на която е започнало наказателно преследване
срещу ищеца, а именно от 13.06.2014 г., когато ищецът бил привлечен като обвиняем,
тъй като това е моментът, в който за ищеца е било възможно да има каквито и да било
негативни последици, имащи характер на неимуществени вреди. По делото не се
спори, а и е видно от събраните доказателства, че оправдателната присъда е влязла в
сила на 04.02.2020г. Следователно, воденото срещу ищеца производство е продължило
приблизително 6 години, а близо 3 месеца е бил задържан под стража.
Установява се от приложените доказателства, че в наказателното производство
са били насрочени над 20 съдебни заседания, на които ищецът е присъствал.
Отлагането на делото е било породено от неявяването на подсъдими, на техни
защитници, както и от необходимостта от събирането на доказателства. Първоначално
подсъдимите са били 12, а след сключване на споразумение с част от тях, са останали
5-ма, измежду които и ищецът, по отношение на които е продължило производството.
На следващо място, съдът взе предвид, че в резултат на незаконното обвинение
емоционалното състояние на ищеца е било засегнато. От показанията на разпитаната
по делото свидетелка В.И., преценени по реда на чл. 172 ГПК, се установява, че
психическото състояние на ищеца се е влошило, изпитвал е притеснение за децата си и
за изхода на делото, станал е затворен, родителите му са се отдръпнали от него,
изолирал се от околните, изпитвал е затруднения при полагането на труд, бил е в млада
работоспособна възраст.
Съдът намира за недоказани твърдените здравословни проблеми, изразяващи се
в рефлукс и проблем с жлъчката. Не се установява пряка причинна връзка с воденето
наказателно производство. В тази връзка не е поискана съдебно - медицинска
експертиза и не са ангажирани доказателства, а показанията на разпитания по делото
свидетел не могат да установят такава връзка.
Вземайки предвид така обсъдените обстоятелства: повдигнатото му обвинение е
било за тежко умишлено по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК /предвижда се наказание
лишаване от свобода от три до десет години/, периодът на задържането му под стража,
продължителността на наказателното производство /наказателно преследване спрямо
ищеца като участник в ОПГ е продължило общо в двете му фази, около 6 години, без
да може да се приеме, че с оглед сложността на производството, вкл. и големия брой
подсъдими, това е неразумна продължителност на делото/, броят съдебни заседания,
на които е присъствал, отражението на воденото производство върху емоционалното и
психическото състояние на ищеца, възрастта на ищеца, както и при съобразяване на
социално-икономическите условия в страната към датата на настъпване на вредите,
СРС е определил справедлив размер на обезщетението.
Поначало при незаконно повдигане на обвинение се засяга по един недопустим
6
начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице. Това води
до увреждане и настъпване на вреди-неблагоприятно отражение върху психиката на
човек от положението на несигурност в течение на наказателното производство, които
са пряка и непосредствена последица от това увреждане, без да е в тежест на лицето
да доказва всяко свое негативно изживяване и страдание, независимо от конкретната
преценка, която се дължи за размера на дължимото обезщетение за неимуществени
вреди (чл. 52 ЗЗД).
Тук следва да се има предвид и обстоятелството, че ищецът вече е бил осъждан.
Действително двете наказателни производства са водени през различен период.
Въпреки това, това обстоятелство сочи, че ищецът се е явявал пред съда и органите на
досъдебно производство, поради което и претърпените неимуществени вреди са с
интензитет, по – нисък от този, които би преживяло лице, привлечено за първи път
като обвиняем за извършено престъпление. Както правилно е отбелязал
първоинстанционния съд, ищецът не за първи път е търпял негативните емоции,
породени от това да бъде посочен като автор на престъпление.
С оглед на всичко изложено, неоснователни са доводите във въззивната жалба
на ищеца, че повдигането на обвинението е причинило вреди над обичайните от такъв
незаконен акт. Въззивният съд взе предвид, че по делото не е доказано настъпването
на трайни тежки последици от процесуалните действия, извършени с участие на
ищеца, макар че като типична закономерна последица от наказателното преследване
съдът отчете нервното и емоционално напрежение, съпътствало живота му.
Определеният размер отговаря на принципа на справедливостта, прогласен в чл.
52 ЗЗД и е съобразен с предназначението на обезщетението да поправи претърпяната
лична болка и страдания от незаконното преследване, които са установени по делото.
В тази насока основателно районният съд е съобразил и че в случая не са събрани
доказателства Х. да е преживял психически и емоционални страдания, надвишаващи
по интензитет обичайните при наличие на обвинение в престъпление, като е отхвърлил
предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди над уважения размер до
пълния предявен такъв от 25 000 лв. Изложените правни аргументи от районния съд,
въз основа на които е определил размера на дължимото обезщетение за претърпените
неимуществени вреди от постарадалия, са законосъобразни, обосновани са при
правилно прилагане на закона (чл. 52 ЗЗД) и след анализ на събраните по делото
доказателства.
Неоснователни са и възраженията на ответника - въззивник за неправилна
преценка на събраните доказателства от страна на районния съд, която да е довела до
определяне на несъответен и несправедлив размер на обезщетение. Последният, както
вече беше посочено, според настоящият съдебен състав, не е завишен, а напълно
съответства на установените по делото обстоятелства, касаещи процесното увреждане,
7
и на принципа, закрепен в чл. 52 ЗЗД. Обезщетението за неимуществени вреди в
хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или
правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални,
психически, психологически терзания на личността; накърнената чест, достойнство,
добро име в обществото. Целта на обезщетението е не да поправи вредите, а да
възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие на пострадалото
лице. Съгласно константната съдебна практика е нормално да се приеме, че по време
на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление,
за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също
така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у
личността, както и социалното му общуване. В тази именно връзка е и възприетото в
съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди,
не бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства. В тази насока
районният съд обосновано е заключил, че на обезщетяване подлежат неимуществените
вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя
според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на
уврежданията. Основателно е съобразена тежестта на повдигнатото обвинение и
предвиденото за него наказание, продължителността на наказателното преследване,
вида и продължителността на наложените мерки за неотклонение. Също така данните
за личността на обвинения, с оглед на това доколко повдигнатото обвинение е за
деяние, което не е извършил, и наложената мярка за неотклонение, се е отразило
негативно на психиката му и социалния му живот и всички други обстоятелства,
имащи отношение към претърпените морални страдания, поради което оплакванията и
на двете страни, релевирани във въззивните жалби във връзка с размера на
присъденото обезщетение за неимуществени вреди, са неоснователни.
Относно иска за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от
законна лихва върху внесената като парична гаранция сума:
Според разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, държавата дължи обезщетение за всички
имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице. В
чл. 82 ЗЗД имуществените вреди са два вида - претърпени загуби и пропуснати ползи.
Пропуснатите ползи са неосъществено увеличение на имуществото, което се основава
на предположението за състоянието, в което имуществото би се намирало, ако не бяха
засегнати благата, т. е. ако вредоносното събитие не беше настъпило.
Според т. 11 на ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС обезщетението за
имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при
наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи, от което
е видно, че за да се присъди обезщетение за имуществени вреди по реда на чл. 2, т. 2
ЗОДОВ, следва да се установи причинна връзка между вредата и незаконното
8
обвинение в извършване на престъпление. Когато се претендира вреда от
неправомерно задържане на парична сума, размера на вредата се заключава само в
заплащане на законната лихва - чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ако увреденото лице претендира
вреди над законната лихва, той следва да ги докаже. В случая се претендира само
законната лихва.
След като по делото е установено, че мярката за неотклонение „парична
гаранция” се явява незаконна, поради последвалото оправдаване на ищеца и
задържането на внесената въз основа на нея сума е без правно основание. Ето защо,
неоснователни са изложените във въззивната жалба на ответника оплаквания за липса
на причинна връзка.
През периода на нейното задържане ищецът е бил в невъзможност да я използва
за задоволяване на свои нужди и да реализира доход от нея, поради което същият е
пропуснал да реализира полза, което представлява имуществена вреда, подлежаща на
обезщетяване. Установява се и причинна връзка между пропускането на ползата и
незаконното обвинение - сумата е била блокирана по мярка за неотклонение във връзка
с обвинение, за което ищецът е оправдан и тъй като се касае до парично задължение,
законът в разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД е предвидил презумцията, че в тези случаи
вредите са най-малко до размера на законната лихва, определена по реда на чл. 86, ал.
2 ЗЗД. Сумата, след оправдаването на ищеца, се явява задържана без правно основание
и след като се касае до парично задължение, правилно съдът е приел, че законът в
разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД е определил вредата като пропусната полза, в размер
на законната лихва за времето на задържането.
По иска за имуществени вреди, изразяващи се в невъзможността ищецът да
полага труд поради наложена мярка „задържане под стража“ за периода от 12.06.2014
г. до 19.09.2014 г.
В т. 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г по т. д № 3/2004 г. на ОСГК
на ВКС е прието, че обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед
особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с
незаконните актове на правозащитните органи. В решение № 54/13.06.2017 г. по гр. д.
№ 2755/2016 г. на ВКС, ІІІ ГО, е прието, че пропуснатата полза също подлежи на
обезщетяване при това условие, като приход за имуществото на пострадалия, който не
се е осъществил заради непозволеното увреждане. Приходът не трябва да е случайна, а
закономерна последица от установените по делото обстоятелства, да е обективно, а не
само субективно очакван като увеличение на имуществото и получаването му при
нормални обстоятелства да е било осуетено от незаконните действия на органите по
чл. 2 ЗОДОВ. Това означава осъществяването на прихода да е реално и сигурно
(решение № 156/29.11.2010 г. по т. д. № 142/2010 г.), като свързано с конкретните
обстоятелства. Пропуснатата полза е елемент от фактическия състав, пораждащ
9
правото на обезщетение. Поради това и при липса на изрично установена в закона
презумпция за настъпването й, пропуснатата полза не се предполага, а следва да бъде
доказана в процеса. Съгласно разясненията в ТР № 3/12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС,
установяването на пропуснатата полза при договор се основава на предположение за
състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът беше
изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му към момента на
неизпълнението. Когато пропусната полза се основава на очаквано получаване на
възнаграждение по изпълнен договор, от значение са причините за неизпълнението и
дали същото е било осуетено от незаконните действия и актове на органите по чл. 2
ЗОДОВ. Според указанията в ТР №3 /13.01.2023г. по т.д.№3/2021 на ОСГТК на ВКС
причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност,
както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от
неизпълнение на договорно задължение.
В конкретния случай, ищецът претендира имуществени вреди за пропуснато
трудово възнаграждение, когато поради наложена мярка „задържане под стража“
ищецът не е изпълнявал трудови задължения.
По делото пред СРС е приета като доказателство справка за подадените данни в
Регистъра на осигурените лица за осигурителен доход за ищеца за месец май 2014 г.,
съгласно която ищецът е бил самоосигуряващо се лице в „Супер М.“ ООД с
осигурителен доход в размер на 420 лв. Ето защо, в пряка причинна връзка са и
вредите, които ищецът е търпял за времето, през което му е била взета мярка за
неотклонение „задържане под стража“ - 12.06.2014 г. до 19.09.2014 г., през което време
ищецът не е могъл да престира труд.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции, решението на СРС следва да се
потвърди в обжалваните части.
По частната жалба:
Предмет на въззивна проверка е и частна жалба срещу определение №
52239/29.12.2024г., постановено по гр. д. № 53204/2022г. на СРС, 162 с-в, с което е
отхвърлено искането на ищеца М. П. Х., ЕГН **********, с адрес гр. **** за
изменение на решение № 12873 от 28.06.2024 г., постановено по гражданско дело №
53204 по описа за 2022 г. на Софийски районен съд, 162-ри състав, в частта му за
разноските.
Жалбоподателят намира за неправилен извода на съда, че адвокатското
възнаграждение следва да бъде намалено под размера, предвиден в Наредбата. Счита,
че предвид броя на проведените заседания, големият обем на доказателствата и
фактическата и правна сложност, размерът на платеното възнаграждение не следва да
бъде намаляван.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е депозиран отговор на частната жалба от
10
насрещната страна.
Съдът, като прецени доводите на страните и обсъди представените по делото
доказателства, приема следното:
Жалбата е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по 1 чл. 275,
ал.1 ГПК от страна, имаща правен интерес и против подлежащ на обжалване съдебен
акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
На първо място следва да се отбележи, че съдът не е обвързан от праговете,
посочени в Наредбата за адвокатските възнаграждения. В Решения на Съда на ЕС
(напр. решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от
05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO), които
са задължителни и за националните съдилища, сочат на общ извод, че националната
юрисдикция (в случая съда) не е задължена да се съобразява с ограниченията,
наложени относно минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени
с акт на адвокатско сдружение (в случая с Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС) и забраната
съда да определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като това
ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС“.
Във всеки конкретен случай съдът следва да прецени дали минималният размер
на адвокатското възнаграждение по Наредбата отговаря на тези цели и критерии:
фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие, качество на услугата,
справедливост, и необходимост загубилата страна да понесе поне значителна част от
разноските на противната страна, направени за защита по делото. Следва да се вземе
предвид, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност за този вид дела.
Действително по делото пред СРС са проведени 3 съдебни заседания, но това е
следствие именно на направеното от процесуалния представител на ищеца искане за
издаване на удостоверение, което искане е направено едва в първото по делото
заседание. Следващото съдебно заседание отново е било отложено по искане на
адвокатът на ищеца, тъй като не се е снабдил с исканото удостоверение, а е поискал и
такова, което да му послужи пред НАП. Ето защо, с оглед фактическата и правна
сложност на делото, извършените процесуални действия и материалния интерес, съдът
намира, че правилно адвокатското възнаграждение е намалено до сумата от 1500 лв.
С оглед на изложеното, частната жалба срещу поставеното определение по реда
на чл. 248 ГПК следва да бъде оставена без уважение.
По разноските:
Процесуалният представител на въззивника М. Х. изрично заявява, че не
претендира разноски за въззивното производство, поради което съдът не дължи
произнасяне.
Воден от изложеното, съдът
11
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваните части решение № 12873 от 28.06.2024г.,
постановено по гр. д. № 53204/2022г. на СРС, 162 с-в, поправено по реда на чл. 247
ГПК с решение № 23458/29.12.2024г. по гр. д. № 53204/2022г. на СРС, 162 с-в.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба срещу определение №
52239/29.12.2024г., постановено по гр. д. № 53204/2022г. на СРС, 162 с-в.
Решението в останалата част е влязло в сила, като необжалвано.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при предпоставките на чл.
280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12