РЕШЕНИЕ
№ 186
гр. Първомай, 14.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:София С. Монева
при участието на секретаря Петя Г. Монева
като разгледа докладваното от София С. Монева Гражданско дело №
20255340100024 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл. 34, във вр. с чл. 55, ал. 1, предл. 1 от Закона за
задълженията и договорите (ЗЗД).
Ищецът Р. К. М., ЕГН: **********, с адрес: *********************, процесуално
представляван по пълномощие от адв. Р. Н. Р., вписан в регистъра на Адвокатска колегия –
Пловдив, с адрес за съдебна кореспонденция: *********************, моли съда да осъди
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: ******************, със седалище и адрес на
управление: **************************************, представлявано от Г. Т. Т. в
качеството на изпълнителен директор и по процесуално пълномощие от юрисконсулт Д. К.
Н., да му заплати по банкова сметка с IBAN: ***************, сумата от 2 798, 96 лева (две
хиляди седемстотин деветдесет и осем лева и деветдесет и шест стотинки), подлежаща на
връщане като получена без основание по сключения помежду им недействителен Договор №
*********** г. за паричен заем, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 10.01.2025 г., до окончателното й издължаване.
Излагат се фактически твърдения, че по силата на Договор № *********** г. за
паричен заем ответникът отпуснал заем от 4 000, 00 лева на ищеца, който се ангажирал да
му възстанови заемната сума с лихва, а съгласно клаузата на чл. 4 – в тридневен срок от деня
на договорното обвързване да му предостави едно от следните обезпечения: 1. две
физически лица поръчители, 2. банкова гаранция или 3. одобрено от заемодателя дружество
гарант.
Заемателят сключил с „Файненшъл България“ ЕООД Договор № *********** за
1
предоставяне на гаранция, според чл. 3, ал. 1 от който се задължил да му заплати
възнаграждение.
Навежда се, че заемното съглашение е недействително на основание чл. 22 от ЗПК,
тъй като не удовлетворява императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК –
годишният процент на разходите не съответства на действително прилагания, доколкото при
формирането му би следвало, но не участва възнаграждението за учредяване на гаранция,
която се явява задължително условие за кредитирането.
Предвид горното ответникът получил без основание 2 798, 96 лева, съставляващи
разликата между общо престираните в периода от 04.12.2021 г. до 02.06.2022 г. за погасяване
на кредита 6 798, 96 лева и заетите 4 000, 00 лева, които единствени подлежали на връщане
от кредитополучателя, съгласно чл. 23 във вр. с чл. 22 от ЗПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил Отговор вх. № 1089/11.03.2025 г., с който
ответникът оспорва иска като недопустим, както и като неоснователен, по съображения че
възнаграждението за гарант е изплащано в полза на третото лице „Файненшъл България“
ЕООД, че то не участва като компонент при изчисляването на годишния процент на
разходите, който е пресметнат в съответствие с предписанията на чл. 19, ал. 2 и ал. 4 от ЗПК,
че не е предмет на заемното правоотношение и че обвързването между заемополучателя и
гаранта не е обуславяло получаването на заема, понеже в договора за отпускането му е
предвидена възможност за избор на обезпечение.
Редовно призовани, страните не участват в открито съдебно заседание, като с Молби
вх. № № 1850/02.05.2025 г. и 3773/05.09.2025 г., депозирани от пълномощника му, ищецът
поддържа исковата претенция, а ответникът с Молба вх. № 1518/08.04.2025 г., постъпила от
доверителя му, моли за нейното отхвърляне.
Съдът, след като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
по реда на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК в контекста на наведените от страните
съображения, приема от фактическа страна следното:
Въз основа на приобщените документи и обявеното по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4
от ГПК съвпадение в твърденията на страните се установява, че по силата Договор №
*********** г. за паричен заем (л. 55 – л. 57) ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД, от
една страна като „Заемодател“, се ангажирал да предаде на ищеца в собственост сумата от 4
000, 00 лева. Последният, от друга страна като „Заемател“, се съгласил да я възстанови на
първия и да му заплати лихва от 501, 94 лева при фиксиран годишен лихвен процент от 35,
00% и годишен процент на разходите от 41, 72%, или общо 4 501, 94 лева, на 17 равни
двуседмични вноски от по 264, 82 лева в периода от 29.11.2021 г. до 11.07.2022 г., а съгласно
клаузата на чл. 4 в 3-дневен срок от датата на договорното обвързване да му предостави и
едно от следните обезпечения: 1. поръчителство на две физически лица, всяко от които
отговарящо на изискванията: да представи служебна бележка от работодател за размер на
трудово възнаграждение; нетният му осигурителен доход да е над 1 000, 00 лева; да работи
по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен
2
заем с кредитодателя; да няма неплатени осигуровки за последните две години и задължения
към други банкови и финансови институции или кредитната му история от Централния
кредитен регистър към Българска народна банка една година назад да е със статус не по-лош
от „Редовен”; и 2. банкова гаранция с бенефициер заемодателя за сумата от 4 501, 94 лева,
валидна 30 дни след крайния срок на издължаване на кредита, или 3. одобрено от
кредитодателя дружество гарант, което извършва гаранционни сделки.
Съобразно Договор № *********** г. за предоставяне на гаранция (л. 61 – л. 63)
„Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: ****************, в качеството си на вписана в
Регистъра на БНБ финансова институция с предмет на дейност гаранционни сделки по
занятие, от една страна като „Гарант”, се задължило по възлагане на ищеца, от друга като
„Потребител”, да издаде в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД като „Бенефициер”
гаранция за изпълнение на всички парични задължения на длъжника по горецитирания
кредитен контракт (в т. ч. главница, договорна лихва и евентуално начислени законна лихва
за забава, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари), като
плати изискуемите такива при поискване от кредитора, влизаща в сила, както и самият
гаранционен договор, в случай на непредставяне на първите две обезпечения по чл. 4 от
кредитната сделка в указания в текста му срок и валидна 6 месеца до по-ранното от двете
обстоятелства – крайния падеж на кредита или обявяването на предсрочната му
изискуемост. Потребителят на свой ред приел да плаща на гаранта чрез бенефициера
разсрочено ведно с погасителните вноски по заема с добавка от 2 383, 06 лева към всяка от
тях възнаграждение от 140, 18 лева, което не било включено във величината на годишния
процент на разходите по кредита.
Според заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза (л. 88 – л. 91),
което се кредитира като обективно и компетентно изготвено, и приобщените Извлечения от
сметка на ищеца IBAN NL05INGB0657882836 от 04.12.2021 г. (л. 4), 14.12.2021 г. (л. 5),
15.12.2021 г. (л. 6), 22.12.2021 г. (л. 7), 06.01.2022 г. (л. 8), 28.01.2022 г. (л. 9), 05.02.2022 г. (л.
10), 18.02.2022 г. (л. 11), 15.03.2022 г. (л. 12), 19.03.2022 г. (л. 13), 30.03.2022 г. (л. 13),
01.04.2022 г. (л. 14), 11.05.2022 г. (л. 15), 19.05.2022 г. (л. 16), 19.05.2022 г. (л. 17), 28.05.2022
г. (л. 18) и 02.06.2022 г. (л. 19), Извлечение за движенията по сметка на ответника IBAN
BG37BPBI794012E0377307 от 06.12.2021 г. до 03.06.2022 г. (л. 68), изготвено от „Юробанк
България” АД, в периода от 06.12.2021 г. до 07.06.2022 г. кредитополучателят е осъществил
19 плащания по процесния договор в общ размер на 6 798, 96 лева, с които е погасил
следните свои задължения, както следва: главница – 4 000, 00 лева, възнаградителна лихва –
486, 97 лева, и възнаграждение за поръчителство – 2 311, 99 лева.
При така очертаните фактически положения съдът по правилата на чл. 235, ал. 2 от
ГПК намира от правна страна следното:
Ищецът претендира връщане на сумата от 2 798, 96 лева като недължимо платена по
недействителен Договор № *********** г. за паричен заем, поради което искът му намира
материално правното си основание в чл. 34 от ЗЗД. Нормата задължава всяка от страните по
признат за нищожен договор да върне на другата всичко, което е получила от нея. Касае се за
3
частно проявление на общия състав на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 1
от ЗЗД, който гласи, че получилият нещо без основание или с оглед на неосъществено или
отпаднало такова, е длъжен да го върне.
В съответствие с чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищцовата страна е да докаже
даването на материалната ценност в изпълнение на договор и пороците, с които обосновава
неговата недействителност.
В правната теория, синтезирана от ВКС в мотивите на Тълкувателно решение №
1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, и Тълкувателно решение № 5/30.05.2022 г. по
т. д. № 5/2020 г., ОСГТК, се приема, че недействителността на сделките е родово понятие и
обхваща тези от тях, които са с недостатък, осуетяващ настъпването на желаното от страните
правно действие. Регулира се от норми от императивен порядък, установени в защита на
обществения ред и правната сигурност, като общата й уредба се съдържа в чл. 26-35 от ЗЗД.
Нищожността е най-тежкият порок на договора и е обективно състояние, което го
лишава от правни последици още от момента на сключването му, без да може да се санира.
Освен това настъпва по право и е абсолютна – отнася се за всички и всеки заинтересован
може да се позове на нея, без да е необходимо предварителното й прогласяване по съдебен
ред.
Общоважимите й основания са изброени в чл. 26, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от ЗЗД –
противоречие или заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, включително и
договаряне върху неоткрити наследства, невъзможен предмет, липса на съгласие, на
предписана от закона форма или на основание, както и привидност, а специални хипотези са
поместени и в различни други закони.
В конкретния случай валидността на договора се оспорва с фактически доводи за
допуснато нарушение от изброените в чл. 22 от ЗПК – а именно неспазване на изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Бидейки сключено от ответника в битността му на „търговец” по чл. 1, ал. 2, т. 1 от
ТЗ и във връзка с упражняваното от него занятие, процесното съглашение се квалифицира от
чл. 286, ал. 1 от ТЗ като търговска сделка. С оглед спецификата на насрещните престации и
профила на контрагентите същата се регулира от специалния ЗПК, който имплементира в
българското законодателство Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), наричана Директива 2008/48/ЕО, а
по препращане от чл. 24 от ЗПК попада в приложното поле и на чл. 143-148 от ЗЗП.
Особеният регламент на договора за потребителски кредит в ЗПК го характеризира
като формален предвид изискваната от чл. 10, ал. 1 от ЗПК за неговата действителност
писмена форма, консенсуален или реален в зависимост от това, дали за сключването му
наред със съгласуването на взаимно адресираните волеизявления е необходимо и предаване
на заетите парични средства или предмети, двустранен или едностранен, т. е. създаващ
задължения и за двете или само за едната страна, и възмезден поради обвързването на
4
кредитодателя с оглед на очаквана насрещна облага.
Като разновидност на договора по чл. 9, ал. 1 от ЗПК този за заем за потребление по
правната си същност, закрепена в чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и субсидиарно важима по
предписанието на чл. 288 от ТЗ, е неформален, реален, едностранен и безвъзмезден. При
него заемодателят предава пари или други заместими вещи в собственост на заемателя,
който се обременява да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество, а
според чл. 240, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – и да заплати лихва, ако е договорена писмено.
Чл. 10, ал. 1 от ЗПК повелява кредитната сделка да се оформи писмено на хартиен
или друг траен носител на ясен и разбираем език в еднакъв по вид, формат и размер шрифт
– не по-малък от 12, в два екземпляра, със следните реквизити, визирани в чл. 11, ал. 1 от
ЗПК: датата и мястото на сключване (т. 1); вида на предоставения кредит (т. 2); името,
единния граждански номер (личен номер или личен номер за чужденец), постоянния и
настоящия адрес на потребителя (т. 3); името/наименованието, правноорганизационната
форма, кода по БУЛСТАТ или ЕИК и адреса/седалището на кредитора (т. 4); данните по т. 3
за физически лица и по т. 4 за еднолични търговци и юридически лица – когато участва
кредитен посредник (т. 5); договорния срок (т. 6); общия размер на кредита, както и
условията за усвояването му (т. 7); стоката или услугата и нейната цена в брой – когато
кредитът е под формата на разсрочено плащане за такава или при свързани договори за
кредит (т. 8); лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния, както и периодите,
предпоставките и процедурите за промяната му (т. 9); методиката за изчисляване на
референтния лихвен процент съгласно чл. 33а от ЗПК (т. 9а); годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора, с посочване на взетите предвид допускания по определения в
Приложение № 1 към закона начин (т. 10); условията за издължаване, включително
погасителен план с информация за размера, броя, периодичността и датите на погасителните
вноски, последователността на разпределението им между различните неизплатени суми,
дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването (т. 11); информация за
правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да
получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от договорното изпълнение,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите
плащания, посочващ дължимите такива, сроковете и условията за извършването им,
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент, и допълнителните разходи, когато е приложимо (т.
12); извлечение за периодите и условията за плащане на свързаните повтарящи се или
еднократни разходи и лихвата, когато те трябва да се заплатят без главницата (т. 13); всички
разходи за откриване и обслужване на една или повече банкови сметки, предназначени за
усвояване и погасяване на кредита, освен ако откриването им не е доброволно, и за
използване на платежен инструмент, позволяващ едновременното извършване на
предоставяне на кредита и неговото погасяване, както и всички други разходи, произтичащи
5
от договора, и условията, при които могат да бъдат променяни (т. 14); приложимия при
просрочени плащания лихвен процент, изчислен към момента на сключване на договора,
начините за променянето му, както и стойността на всички разходи, които се дължат при
неизпълнение (т. 15); предупреждение за последиците за потребителя при забава на вноските
(т. 16); наличието на свързани с договора нотариални и други такси, ако има такива (т. 17);
изискуемите се обезпечения (т. 18) и застраховки (т. 19); наличието или липсата на право на
отказ на потребителя от договора, срока и условията за неговото упражняване, включително
информация за задължението му да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал.
4 и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден (т. 20); информация за правата
на потребителя по чл. 27 и чл. 28 от ЗПК и условията за упражняването им (т. 21); правото
на предсрочно погасяване на кредита, реда за неговото осъществяване и когато е
необходимо, информация за правото на кредитора на обезщетение в случаите по чл. 32 от
ЗПК, както и начина за неговото изчисляване (т. 22); реда за прекратяване на договора за
кредит (т. 23); наличието на извънсъдебни способи за решаването на спорове и за
обезщетяване на потребителите във връзка с предоставяне на потребителски кредит, както и
условията за тяхното използване (т. 24); другите клаузи (т. 25); адреса на Комисията за
защита на потребителите като контролен орган по спазване изискванията на ЗПК (т. 26) и
подписи на страните (т. 27). От чл. 11, ал. 2 от ЗПК се изисква да е подписана от тях и всяка
страница от общите условия, ако такива са приложими.
Чл. 11, ал. 1 от ЗПК имплементира насоките на чл. 10, §2 от Директива 2008/48/ЕО,
който, както многократно подчертава Европейския съд, допринася за постигане на
набелязаната в съображенията й 7 и 9 цел – пълна и наложителна хармонизация в областта
на потребителското кредитиране за осигуряване на високо и равностойно равнище на защита
на интересите на всички потребители в Европейския съюз и за улесняване изграждането на
добре функциониращ вътрешен пазар. Познаването и правилното разбиране от страна на
потребителя на данните по чл. 11, ал. 1 от ЗПК е от особена важност за него, тъй като му
позволява да прецени обхвата на договорните си задължения, да сравни офертите и да вземе
информирано решение дали да се обвърже с предлаганите условия, както и да ги съблюдава
точно (в този смисъл Решение на Съда от 21 април 2016 година по дело C-377/14).
В изпълнение на ангажимента си по чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО да създаде
ефективни и пропорционални санкции с възпиращо действие за нарушение на въвеждащите
я национални разпоредби в чл. 22 от ЗПК българският законодател е разписал, че при
неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т. 20 и ал. 2 от ЗПК, които са зададени по примера на чл.
10, §2, букви „г”, „д”, „е”, „ж”, „з”, „и” и „п” от Директива 2008/48/ЕО, договорът е
недействителен, а в чл. 21, ал. 1 от ЗПК – че всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Съотнесена към очертаната нормативна рамка, конкретната фактическа обстановка
сочи, че от една страна като „Заемател“, ищецът е сключил с ответника, от друга като
„Заемодател“, формален, реален, двустранен и възмезден Договор № *********** г. за
потребителски кредит с атрибутите по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, а като „Потребител“ – Договор
6
№ *********** г. за предоставяне на гаранция с „Файненшъл България“ ЕООД в качеството
на „Гарант“.
Страните еднопосочно твърдят, а и по делото са приложени материализиращите
двете съглашения документи (л. 55 – л. 57 и л. 61 – л. 63), които потвърждават, че с първото
от тях в изискуемата се от чл. 10, ал. 1 от ЗПК писмена форма договарящите са съгласували
воля за предаването на сумата от 4 000, 00 лева в собственост от заемодателя на заемателя
със задължение на последния на 17 двуседмични вноски да я върне с лихва при фиксиран
годишен лихвен процент от 35, 00%, а с втория – потребителят да заплати на гаранта
възнаграждение от 2 383, 06 лева при същото разсрочване срещу поетата от него
отговорност за произтичащите от заемния контракт задължения.
При така дадената формулировка обаче съдържанието му не удовлетворява
предписанието на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за ясно и разбираемо посочване на годишния
процент на разходите по кредита.
По смисъла на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК и чл. 19 във вр. с чл. 3, б. „и“ от Директива
2008/48/ЕО годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), и се представя като годишен процент от общия размер на предоставения кредит,
изчислен по формула съгласно Приложение № 1 към ЗПК (Приложение I от Директива
2008/48/ЕО), като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК забранява да бъде по-висок от пет пъти законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, а водещите до надхвърляне на прага клаузи са
обявени от чл. 19, ал. 5 от ЗПК за нищожни.
Реквизитите по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК са съществена гаранция за потребителския
интерес, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите, отбелязана в
Съображения 19, 31 и 43 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО, е чрез императивни
норми да се уеднакви изчисляването му и по този начин да служи за унифициран показател
за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и
да му позволи да прецени обхвата на отговорността си. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на тази информация законодателят урежда
като порок от толкова висока степен, че в чл. 22 от ЗПК изключва валидността на
договарянето. В такава насока е трайната съдебна практика на СЕС, намерила израз в
Решения от 04.03.2004 г. по дело C-264/02, от 09.11.2016 г. по дело C-42/15 и от 21.03.2024 г.
по дело C-714/22.
§1, т. 3 от ДР на ЗПК, акцептиращ изцяло чл. 3, б. „л“ от Директива 2008/48/ЕО,
дефинира понятието „общ размер на кредита“ като максималния размер (лимит) или общата
предоставяна сума.
В „общия разход“ определението по §1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл. 3, б. „ж“ от Директива
7
2008/48/ЕО интегрира лихвата и всички други, пряко свързани с договора и известни на
кредитора разходи за потребителя – комисиони, такси с изключение на нотариалните,
възнаграждение за кредитни посредници и за допълнителни услуги и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато са задължително условие за отпускане на
заема. При калкулацията на годишния процент на разходите изрично са изключени от чл. 19,
ал. 3, т. 1 от ЗПК разноските, възникващи за заемателя при евентуална негова неизправност.
Сборът от общия размер на кредита и общите разходи формират „общата сума,
дължима от потребителя“ по терминологията на §1, т. 2 от ДР на ЗПК и чл. 3, б. „з“ от
Директива 2008/48/ЕО.
Формално по указанието на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора фигурират
дължимата се обща сума по кредита от 4 501, 94 лева (главница от 4 000, 00 лева +
договорна лихва от 501, 94 лева) и годишният процент на разходите от 41, 72%, който не
надхвърля законовия праг, но в разрез с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК информацията за
величината му не съответства на действително прилаганата спрямо потребителя.
В изпълнение на задължението си по чл. 4 от заемния договор до три дни от
сключването му да осигури на заемодателя едно от изброените в него обезпечения: т. 1
поръчителство на две физически лица, т. 2 банкова гаранция или т. 3 одобрено от
кредитодателя дружество гарант, заемателят е сключил с „Файненшъл България“ ЕООД
Договор № *********** г. за предоставяне на гаранция, с който се е съгласил да му заплати
за обезпечителната му услуга възнаграждение от 2 383, 06 лева.
Според чл. 1, ал. 2 и чл. 2 от договора за гаранция същата влиза в сила, както и
самият гаранционен договор, в хипотеза на непредставяне на обезпеченията по т. 1 и т. 2 от
чл. 4 от кредитната сделка в указания в текста му срок от три дни. Макар да се изтъква, че
потребителят разполага с възможността за избор на едно от трите вида обезпечения,
условията, на които трябва да отговарят първите две, са така формулирани, че в повечето
случаи са практически непостижими за кредитоискателя в дадения му за целта
изключително кратък времеви интервал от три дни.
Всичко казано, заедно с обстоятелството, че в договора за гаранция изрично е
предвидено възнаграждението за гарант да се престира на заемодателя разсрочено ведно с
погасителните вноски по заема, говори за тенденциозно предразположена обстановка,
заставяща потребителя, който всякога е в положение на по-слабата страна, както от гледна
точка на преговорните възможности, така и на степента на информираност, което го
принуждава да се съгласи с предварително формулираните от търговеца параметри, без да
може да им повлияе, да встъпи в договор за гаранция с „Файненшъл България” ЕООД.
Следователно, независимо че се дължи в полза на различен от кредитодателя субект, сумата
от 2 383, 06 лева възмездява задължителна за сключването на договора за заем допълнителна
услуга и респективно се явява пряко свързан с него и известен на кредитора разход, който по
правилата на чл. 19, ал. 1 и §1, т. 1 от ДР на ЗПК и съображение 20 от Преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО би следвало (в този смисъл Определение № 50685/30.09.2022 г. на
ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о.), но както е обявено за доказано, не е включен в общия
8
разход по кредита и респективно не е намерил отражение в универсалния показател за
неговата цена, какъвто е годишният процент на разходите. Изводът е, че договорният му
размер от 41, 72% очевидно е заблуждаващо по-нисък от реалния, което противоречи на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и съобразно чл. 22 от ЗПК води до недействителност на договора за
заем, в каквато хипотеза според чл. 23 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на
заема, без да дължи лихва или други разходи по него.
Изводът е, че кондикцията на ищеца е основателна за всичко, което е престирал над
„чистата стойност на заема“, а под „чиста стойност на заема“ се разбират предоставените на
негово разположение парични средства (в този смисъл Определение № 1369/27.05.2024 г. на
ВКС по т. д. № 333/2024 г., II т. о., и Решение на СЕС от 21.04.2016 г. по дело C-377/14),
които възлизат на 4 000, 00 лева.
Получената след приспадането им от общо платеното по договора, което
експертизата установява в размер на 6 798, 96 лева, сума от 2 798, 96 лева се равнява на
исковата и мотивира пълно уважаване на исковата претенция с присъждане и на законната
лихва от датата на съдебното завеждане на исковата молба – 10.01.2025 г., до окончателното
издължаване.
С оглед разрешението на спора на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва
да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса от 111, 96
лева за разглеждане на претенцията и разноски за изготвяне на съдебно-счетоводна
експертиза от 320, 41 лева, от чието предварително заплащане ищецът е освободен по
силата на чл. 83, ал. 2 от ГПК, а на процесуалния му пълномощник – адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2, изр. 1 от ЗА.
Нормата урежда правото на адвокат, оказал безплатна правна помощ при условията
на чл. 38, ал. 1 от ЗА, да бъде възмезден за положения труд от насрещната страна, ако в
съответното производство същата е осъдена за разноски, като възнаграждението му се
определя от съда в размер не по-нисък от заложения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа (НВАР).
Ответните дружества са отговорни по чл. 78, ал. 1 от ГПК, а представеният Договор
за правна защита и съдействие от 20.12.2024 г. (л. 25), в който е удостоверено, че адв. Р. Р. е
бил ангажиран с безвъзмездно процесуално представителство на своя доверител в
хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, се явява достатъчно доказателство за нейното
осъществяване, след като опровергаващи я сведения не са приобщени (в този смисъл
Определение № 118/15.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1469/2020 г., I т. о., Определение №
162/28.04.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5096/2021 г., III г. о., Определение №
50041/27.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2701/2022 г., I г. о., Определение № 50041/15.02.2023
г. на ВКС по т. д. № 330/2022 г., I т. о., Определение № 365/17.07.2017 г. на ВКС по ч. т. д. №
894/2017 г., Определение № 163/13.06.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2266/2016 г, І г. о.,
Определение № 95/19.02.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1451/2014 г. и др.).
С Решение на СЕС (втори състав) от 25 януари 2024 година по дело C-438/22, което е
9
задължително за всички съдилища на основание чл. 633 от ГПК, е дадено следното
тълкуване на чл. 101, §1 и §2 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, §3 от ДФЕС: ако се установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, §1 от
ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да я приложи по отношение на страната,
осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато
тя не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение и
когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. СЕС е посочил също, че национална уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-
нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите
като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта” по смисъла на чл. 101, §1 от ДФЕС.
В контекста на произнасянето на СЕС ВКС константно се придържа към
становището, аргументирано в Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г., I
т. о., че поради несъответствие на НВАР с правото на ЕС регламентираните с нея размери
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда, който следва да ги прецени с оглед цената на предоставените
услуги, вземайки предвид вида на спора, интереса, естеството и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
Отчитайки, че конкретната не е висока, а правната помощ в интерес на ищеца
обхваща изготвяне на искова молба, молба за отстраняване на нередовностите й и три
писмени молби по хода на трите проведени открити съдебния заседания без участие в тях,
се преценя, че на адв. Р. Р. се полага хонорар от 200, 00 лева. С начисляване на ДДС,
съобразно §2а от Допълнителните разпоредби на НВАР, доколкото, съгласно приложеното
извлечение от базата данни на Националната агенция за приходите, довереникът е
регистриран по ЗДДС, считано от 15.04.2025 г. – се присъжда 240, 00 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: ******************, със седалище и
адрес на управление: **************************************, представлявано от Г. Т. Т.
в качеството на изпълнителен директор и по процесуално пълномощие от юрисконсулт Д. К.
Н., да заплати на:
Р. К. М., ЕГН: **********, с адрес: *********************, процесуално
представляван по пълномощие от адв. Р. Н. Р., вписан в регистъра на Адвокатска
колегия – Пловдив, с адрес за съдебна кореспонденция: *********************, по
банковата му сметка с IBAN: ******************** сумата от 2 798, 96 лева (две
10
хиляди седемстотин деветдесет и осем лева и деветдесет и шест стотинки), подлежаща
на връщане като получена без основание по сключения помежду им недействителен
Договор № *********** г. за паричен заем, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда – 10.01.2025 г., до окончателното й
издължаване;
адв. Р. Н. Р., вписан в регистъра на Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес за съдебна
кореспонденция: *********************, сумата от 240, 00 (двеста и четиридесет)
лева – адвокатско възнаграждение с начислен ДДС за процесуална защита на ищеца Р.
К. М., ЕГН: **********, с адрес: *********************;
в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд – Първомай сумата
от 111, 96 лева (сто и единадесет лева и деветдесет и шест стотинки) – държавна такса
за разглеждане на иска, и сумата от 320, 41 лева (триста и двадесет лева и четиридесет
и една стотинки) – съдебноделоводни разноски за изготвяне на съдебно-счетоводна
експертиза.
ДА СЕ ВРЪЧИ на страните препис от решението.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен срок
от връчването му.
СМ/ЕД
Съдия при Районен съд – Първомай: __________п_____________
11