РЕШЕНИЕ
№ 1352
гр. Пловдив, 01.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева Атанасова
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Румяна Ив. Андреева Атанасова Въззивно
гражданско дело № 20255300502710 по описа за 2025 година
Постъпила е въззивна жалба от Районна прокуратура - Пловдив против
решение № 822/25.02.2025 г., постановено по гр.д. № 5937/2024 г. на Районен
съд - Пловдив, ХV гр. състав, с което Районна прокуратура - Пловдив е
осъдена да заплати на В. Н. Я. с ЕГН ********** сумата от 12 293,94 лв.,
представляваща сбор от неплатени в брутен размер трудови възнаграждения,
представляващи разлика между дължимото възнаграждение в предвидения от
ЗСВ минимален размер от удвоената средномесечна заплата на заетите лица в
бюджетната сфера и действително платените му суми, както и сумата от 1
993,24 лв., представляваща сбор от обезщетения за забавено плащане в брутен
размер, върху всяка една от главниците, считано от 1-во число на следващия
месец, до датата на подаване на исковата молба в съда - 01.04.2024 г., ведно
със законна лихва върху главница от 12 293,94 лева, считано от предявяване
на исковата молба в съда - 01.04.2024 г., до окончателното изплащане.
Жалбоподателят поддържа, че така постановеното решение е неправилно.
Поддържа, че административните ръководители на органите на съдебната
власт, в частност ръководителите на районните прокуратури, имат
правомощието да разпоредят изплащането на определеното от Пленума на
ВСС на основание чл. 218, ал. 3 от ЗСВ възнаграждение, като законодателят не
е предоставил компетентност на административния ръководител на РП –
Пловдив да ревизира посочените в Таблица № 1 на Пленума на ВСС размери
на основните месечни възнаграждения, а по делото не е доказано за процесния
период да е издаден друг административен акт от Пленума на ВСС, въз основа
1
на който да бъдат определени нови размери на възнагражденията. Поддържа,
че е изпълнил задължението си да изплаща на ищеца възнаграждението,
обективирано в Таблица №1 на ВСС, а единствената предвидена в ЗСВ
предпоставка за изменение на размера на възнагражденията, съгласно чл. 218,
ал. 3 от ЗСВ е постановяване на акт на ВСС, с който да се определи размер на
магистратските възнаграждения, различен от предходния. Моли за отмяна на
решението и за постановяване на друго решение по същество, с което
предявените искове да се отхвърлят. Претендира разноски, включително и
юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна В. Н. Я., чрез адв. П. е подал отговор на
въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна. Моли за
потвърждаване на решението и за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА.
Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от лице,
имащо право на жалба и е процесуално допустима, а разгледана по същество е
неоснователна по следните съображения:
Според нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционният съд е разгледал обективно съединени искове,
предявени от В. Н. Я. срещу Районна Прокуратура - Пловдив / РП - Пловдив /
с правно основание чл. 128 вр. чл. 229 от ЗСВ и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът В. Н. Я. е основал иска си на твърдението, че през исковия
период е работил на длъжност „*******“ в РП - Пловдив. За този период
ежемесечно му е начислявано и заплащано брутно трудово възнаграждение
/БТВ/, определено на база основно месечно възнаграждение в размер под
законоустановения минимум по чл. 218, ал. 2 от ЗСВ - удвоената
средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера, съгласно данните
на Националния статистически институт /НСИ/. Счита, че основното му
месечно възнаграждение следва да е поне в този размер, т.к. той е
законоустановеният минимум за най ниската магистратска длъжност - в
случая „******“ съгл. чл. 163 от ЗСВ и че ОМВ за длъжността *********в РП
не може да е под този минимум. Твърди, че начисляваното му и изплатено
ОМВ е под казания минимум въз основа на решения на Пленума на ВСС,
който е определял ОМВ за заеманата от него длъжност под определения в
закона минимум за всички магистрати от районно ниво. Счита, че
разпоредбата на чл. 218, ал. 3 от ЗСВ предоставя възможност на Пленума на
ВСС да определя възнагражденията на длъжностите в съдебната власт - извън
тези по ал. 1 и ал. 2, но това не означава, че му делегира правомощия да
определя ОМВ на районните магистрати под законоустановения минимум за
най-ниската магистратска длъжност, който размер счита, че е с императивен
характер и за магистратите е аналог на минималната работна заплата. Ето
защо моли за осъждането на РП - Пловдив да му заплати сумата от 12293,94
2
лв., представляваща сбор от неплатени в брутен размер трудови
възнаграждения, представляващи разлика между дължимото възнаграждение
в предвидения от ЗСВ минимален размер от удвоената средномесечна заплата
на заетите лица в бюджетната сфера и действително платените му суми, както
и сумата от 1 993,24 лв., представляваща сбор от обезщетения за забавено
плащане върху всяка една от главниците, считано от 1-во число на следващия
месец, до датата на подаване на исковата молба в съда както и законната лихва
върху главницата от деня на предявяване на исковата молба в съда до
окончателното изплащане.
Ответникът РП - Пловдив е оспорил иска с възражението, че нормата на
чл. 218 ал. 2 от ЗСВ няма императивен характер за длъжността „*******“, а по
силата на чл. 218 ал. ал. 1 и 2 от ЗСВ възнагражденията само за най-високите /
председателите на ВАС и ВКС, главния прокурор, началника на НСлС / и за
най-ниските / младшите съдии и прокурори / магистратски длъжности се
определят по силата на закона и при настъпване на предвидените в
разпоредбата условия. Всички останали магистратски възнаграждения / сред
които и тези на районните прокурори / се определят само и единствено от
Пленума на ВСС / чл. 218 ал. 3 /. Задължението не е на РП - Пловдив, т.к. тя
действа в условия на обвързана компетентност и не може да плаща на
прокурорите от състава си възнаграждения в размери над утвърдените с
таблица № 1 на ВСС, нито има бюджет за това.
По делото няма спор, че през исковия период ищецът е изпълнявал
длъжността "*****“ в Районна прокуратура - Пловдив, както и че му е
начислявано основно месечно възнаграждение в размери по – ниски от
възнаграждението, от предвиденото в закона за най – ниската прокурорска
длъжност – *******, на основание Taблицa № 1 нa BCC съгласно чл. 218, ал. 3
от ЗСВ, където е посочено, че възнагражденията за длъжностите в органите на
съдебната власт, без тези на председатели на ВКС, ВАС, главен прокурор и
директор на НСС, както и на най – ниските съдийски, прокурорски и
следователски длъжности се определят от Пленума на ВСС.
От приетото заключение на съдебно счетоводната експертиза с вещо
лице Д. С. се установява, че за процесния период брутното месечно
възнаграждение, начислено на ищеца е в размер на общо 103 515,53 лв., а
размерът на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната
сфера за същия период възлиза на 115 809,47лв., или налице е разлика в размер
на 12293,94 лв., а обезщетението за забавено плащане, изчислено върху всяка
една от главниците, считано от 1-во число на следващия месец до датата на
подаване на исковата молба в съда е в размер на 1993,24 лв.
По делото спорният въпрос е дали пленумът на ВСС, изпълнявайки
правомощията си по чл. 218, ал.3 от ЗСВ е ограничен да определя
възнагражденията за останалите длъжности в органите на съдебната власт в
рамките между размерите, посочени в чл. 218, ал.1 и ал.2 на ЗСВ.
Със закона за съдебната власт е утвърден принципа, според който
магистратите от по – горестояща длъжност получават по – високо
възнаграждение от магистратите от по – долустояща длъжност. В подкрепа на
3
този извод е достатъчно да се посочат нормите на чл. 227, ал.5 и чл. 234 от
ЗСВ. Ето защо възнагражденията на останалите длъжности в органите на
съдебната власт, каквато е и процесната, не могат да бъдат по – ниски от
възнаграждението за най – ниската прокурорска длъжност. Проведено докрай
обратното разбиране – за определяне възнагражденията на останалите
длъжности в органите на съдената власт извън ограниченията на размерите
им, посочени в чл. 218, ал.1 и ал.2 от ЗСВ означава, че всяко възнаграждение
под тези размери или дори над тях е в съответствие с останалите норми от
ЗСВ, което е в очевидно противоречие с констатирания принцип за по – високо
заплащане на горестоящите длъжности спрямо долустоящите.
Другият спорен въпрос е дали съответния орган на съдебната власт, в
случая РП Пловдив, е задълженото за разликата лице в качеството на
работодател на ищцата, заемаща длъжността „*******“ в РП - Пловдив.
Според настоящата инстанция отговорът на този въпрос е положителен.
Материално - правно пасивно легитимиран да отговаря по иска е
Районна Прокуратура - Пловдив в качеството й на работодател по арг. на чл.
61 от КТ и предвид разпоредбата на чл. 229 от ЗСВ вр. § 1 т. 1 от ДР на КТ, без
оглед на обстоятелството, че възнаграждението за съответната магистратска
длъжност се определя от ВСС, от чиято компетентност е и назначаването на
магистрата - чл. 160 от ЗСВ. По своя характер магистратското възнаграждение
е такова за положен труд и макар правоотношението по заемането на
магистратската длъжност да е специфично, различно и от трудовото, и от
служебното правоотношение, магистратите полагат своя труд в съответния
орган на съдебната власт / чл. 161 от ЗСВ /, който се явява техен работодател, а
не органът по назначението - ВСС.
Правоизключващите възражения на жалбоподателя за невъзможност
самостоятелно да определя и изплаща трудовите възнаграждения на
прокурорите от състава си, за обвързаната му компетентност по прилагането
на чл. 218 от ЗСВ, както и за това, че РП - Пловдив е третостепенен
разпоредител с бюджетни средства и не може да нарушава бюджетната рамка
досежно предназначението на разпределените й средства и да ги заплаща не
по предназначението са правно ирелевантни. Задължението за плащането на
трудовото възнаграждение е за работодателя, а причините, довели до
начисляването и плащане на възнаграждение в размер под законоустановения /
решението на ВСС, обвързаността на съответния административен
ръководител с това решение / не са основание за съда за отхвърляне на иска,
след като той е установен по своето основание и размер.
В този смисъл е и Определение № 772/18.02.2025 г. на ВКС по гр.д. №
1351/2024 г., Трето г.о., ГК по аналогичен казус, според което, когато размерът
на основното възнаграждение не е съответен на изискванията на закона,
гражданският съд, разрешаващ спора, е длъжен да го приведе в съответствие с
приложимата правна норма и нито решението на ВСС, нито обвързаността на
административния ръководител на съответния орган на съдебната власт с това
решение са пречка за съда да приложи директно закона.
Предвид изложеното съдът намира обжалваното решение за правилно и
4
законосъобразно, поради което същото ще се потвърди.
С оглед изхода на спора и на основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на адвокат
адв. П. адвокатско възнаграждение в размер на 1 500лв. за оказаното на
въззиваемия безплатно процесуално представителство.
По тези съображения Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 822/25.02.2025 г., постановено по гр.д. №
5937/2024 г. на Районен съд - Пловдив, ХV гр. състав.
ОСЪЖДА Районна Прокуратура - Пловдив, с административен адрес:
**, да заплати на адвокат Т. П. П., личен адв. № ************с адрес *******
сумата 1 500 (хиляда петстотин) лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за оказаното безплатно процесуално представителство на В.
Н. Я. с ЕГН ********** във въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва пред Върховен Касационен Съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5