№ 259
гр. Смолян, 02.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Тоничка Д. Кисьова
Членове:Полина П. Бешкова
Ивайло Ст. Стефанов
при участието на секретаря Мара Ат. Кермедчиева
като разгледа докладваното от Полина П. Бешкова Въззивно гражданско дело
№ 20255400500385 по описа за 2025 година
Производство по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Ф. А. Б. ЕГН **********, чрез адв. Е. И.,
против решение № 71 от 28.04.2025 г. на Районен съд - Мадан по гр. д. №
511/2024 г., в частта, с която е отхвърлено възражението й за прихващане за
разликата над 1642,77 лева до общия посочен размер – 2870,63 лева, като
неоснователно и недоказано.
В останалата му част решението е влязло в сила като необжалвано.
Жалбоподателят поддържа, че решението в обжалваната му част е
неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния
и процесуалния закон и трайно установената съдебна практика на ВКС,
постановена по реда на чл.290 от ГПК. Твърди, че от събраните по делото
доказателства, включително ССЕ, се установява, че в ГПР е включена
единствено договорна лихва, но не е и неустойка за неизпълнение. Счита за
безспорно, че с включването на неустойка ГПР ще е в различен размер от
посочения в договора - основание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за
недействителност на договора, както и че с включването на възнаграждение
на поръчителство ГПР ще надхвърли 50%. Не споделя доводите, с които се
отхвърля възражението за прихващане, че следва договорите за кредит да
бъдат прогласени за недействителни, т.е., че ответницата следва да заведе
установителни искове за прогласяване на нищожността им, както и че е
следвало да ангажира доказателства, от които да се установява с влезли в сила
1
съдебни решения да са били прогласени двата договора за нищожни с оглед
уважаване на възражението за прихващане относно платената
възнаградителна лихва в размер на 905,04 лева по същия договор за кредит №
*******/07.12.2022г. и за платена възнаградителна лихва в размер на 322,82
лева по договор за кредит №*******/12.04.2023г. Акцентира върху това, че
съобразно трайната съдебна практика на ВКС и когато съдът е сезиран с иск
като процесния, той не само може, но е и длъжен да провери действителността
на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:
първо - при нарушение на добрите нрави; второ - при неравноправни клаузи
във вреда на потребителя и трето - при нарушаване на императивни правни
норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при
положение че за установяване на нищожността не се изисква събиране на
доказателства, в какъвто смисъл се цитира съдебна практика. Затова се счита,
че е следвало да се вземат предвид освен наведените доводи за
недействителност на договора за заем, а също и да се извърши проверка
налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните,
за които съдът следва да следи служебно. Припомня, че ищцовото дружество
е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Ответникът е ФЛ, което при
сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална
дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Съгласно чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води
до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност,
тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по
вид с оглед на последиците на чл. 23 ЗПК, а именно, че когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя
не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Поради изложеното се търси отмяна на решението в обжалваната му
отхвърлителна част и постановяване на друго, с което възражението за
прихващане се уважи изцяло. Претендират се разноски. Не се правят
доказателствени искания.
От страна на „К. Й.“ ООД ЕИК ******* е депозиран отговор на
въззивната жалба в законовия срок, с който същата се оспорва като
неоснователна и недоказана, а решението в обжалваната му част се счита за
правилно и законосъобразно по подробно изложени съображения. Акцентира
се върху това, че процесният договор за паричен заем № ******* от
2
19.09.2023г. вече е бил обявен за нищожен с Решение № 141/09.07.2024г. по
гр. д. № 58 по описа на PC - Мадан за 2024г. Поради това повторното му
обявяване за нищожен би довело до постановяване на решение два пъти за
едно и също нещо, което противоречи на основни правни принципи. С
исковата молба, съответно с подаденото заявление по чл. 410 ГПК, се
претендира остатъкът от главницата по предоставената в заем сума, което
съставлява чистата стойност на предоставените в заем парични средства на
заемателката Б., които същата не е върнала до момента на подаване на
заявлението, вкл. до настоящия момент. Именно поради вече обявената
нищожност на процесния договор за кредит констатацията на вещото лице в
изготвената по делото ССчЕ относно обстоятелството, че ГПР по процесния
договор за заем е реално посоченото в договора, няма значение за изхода на
спора. Набляга се и на обстоятелството, че отношенията между „К. Й.“ ООД и
Ф. Б. по договор за паричен заем № *******/07.12.2022г. и по договор за
паричен заем № *******/12.04.2023г. не са били предмет на производството
пред първата инстанция. В заявлението по чл. 410 ГПК, чието продължение се
явява първоинстанционното производство, е претендирана сума единствено
по договор за паричен заем № *******/19.09.2023г., сключен между страните.
Правоотношенията между двете страни по първите два договора са били
предмет на други съдебни дела и същите не са въведени като предмет на
настоящото дело. Уточнява се - само за яснота и макар да е извън предмета на
спора, че по отношение върнатите суми по договор за паричен заем №
*******/07.12.2022г. в отговора на исковата молба по гр. д. № 62 по описа на
PC - Мадан за 2024г. с вх. №1099/29.03.2024г. е посочен точният размер на
получената в заем сума, както и начинът, по който сумите са разпределени по
пера за погасяване на задълженията по договора, като с молба по хода на
делото процесуалният представител на ищцата е изменил исковата си
претенция в тази връзка от 50 лв. на 596,70 лв. Поради това в съдебното
решение е постановено връщане на тази сума и съответно ответното
дружество я е върнало. За останалия размер на платената неустойка
дружеството не е получило покана за връщането й, нито уведомление за
прихващането й с други суми по някой от останалите договори за заем.
Поради всичко изложено се иска потвърждаване на решението в
обжалваната му част като правилно и законосъобразно. Претендират се
разноски за настоящото производство. Не се правят доказателствени искания.
СМОЛЯНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира
следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
3
В случая решението се обжалва частично – само в отхвърлителната му
част по отношение възражението за прихващане на ответника, поради което
настоящата инстанция служебно /и без да има оплакване в този смисъл/
следва да прецени допустимостта му в тази част. Все пак обаче следва да се
посочи, че довод за недопустимост на решението се прави и в отговора на
въззивната жалба от страна на въззиваемата страна, която изрично сочи,
отношенията между страните по договор за паричен заем №
*******/07.12.2022г. и договор за паричен заем № *******/12.04.2023г. не са
били предмет на производството пред първата инстанция.
При така направената служебна проверка съдът констатира, че
решението в обжалваната му част е недопустимо по следните съображения:
Претенцията е с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 23
ЗПК, като дадената от районния съд материално правна квалификация е
погрешна – сочи се чл. 535 от ТЗ, без ищецът да е основал претенцията си на
запис на заповед нито в заповедното, нито в исковото производство, което е
продължение на заповедното и следва да е идентично по основание, за да е
допустим предявеният по реда на чл. 422 ГПК вр. чл. 415 ГПК установителен
иск. В случая петитумът на исковата молба е да се признае за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 3356,96 лв., представляваща остатък от
главница по Договор за заем № ******* от 19.09.2023 г ., за която сума е
издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 428/2024 г. по описа на РС –
Мадан, което съвпада с предмета на заповедното производство и предпоставя
допустимост на установителната претенция. Твърди се от ищеца, че по иск на
ответника е образувано гр. д. № 58 по описа на PC - Мадан за 2024 г.,
приключило с влязло в сила съдебно решение № 141 от 09.07.2024г., с което е
обявен за нищожен процесният договор за паричен заем № ******* от
19.09.2024 г. Именно поради това в настоящия процес дружеството
претендира като дължима сумата от 3356.96 лв., съставляваща остатък от
главница по договора за кредит, като сумата за неустойка по чл. 8 от
прогласения за нищожен договор за кредит и договорна лихва са счетоводно
отписани и не се претендират.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът от една страна излага фактически
твърдения за „процесния запис на заповед“, какъвто не е въведен като предмет
на делото - вземането се основава на прогласения за нищожен договор за
кредит, по който се търси само главницата на основание чл. 23 ЗПК. От друга
страна, излага съображения за нищожност на договора изцяло и в отделни
негови части, който въпрос обаче е преклудиран от силата на пресъдено нещо
на предходния процес между страните, с който същият договор е обявен за
изцяло нищожен и затова именно ищецът търси само чистата стойност на
кредита без лихви и разноски, каквито са специалните последици на
недействителното правоотношение, предвидени в чл. 23 ЗПК. Същевременно
с отговора на исковата молба и без да са изложени каквито и да било годни
фактически твърдения, свързани с недействителността на други договори
между страните и/или отделни техни клаузи, ответникът прави при условията
4
на евентуалност възражение за прихващане на основание чл. 103, ал. 2 от ЗЗД
със сумата от общо 2857 лева, представляваща получена без правно основание
от ищеца въз основа на нищожни договорни клаузи възнаградителна лихва в
размер на 337 лева и неустойка в размер на 2520 лева, включени във всяка
една от погасителните вноски по договор от 07.12.2022г. и договор от
12.04.2023г. Твърди, че „обстоятелствата, от които произтичат насрещните
вземания са подробно изложени в отговора на исковата молба“ – твърдение,
което не отговаря на истината, тъй като тези два договора - от 07.12.2022г. и
12.04.2023г., на чиято нищожност се основават насрещните вземания на
ответника, не са посочени никъде в отговора, още по – малко са изложени
съображения за тяхната частична или цялостна недействителност, водещи до
извод за получени без правно основание суми от ищеца за евентуалното им
прихващане с главното вземане – предмет на делото. Не се навеждат и каквито
и да било твърдения кога и в какъв размер са били платени недължимите суми
по всеки един от недействителните договори или клаузи от тях, а всяко
насрещно вземане е отделен предмет на възражението за прихващане, по
което се формира сила на пресъдено нещо на основание чл. 298, ал. 4 ГПК. Не
се твърди също някой от тези договори или клаузи от тях да са били
прогласени за нищожни в отделни искови процеси, с недължимо платените
суми по които да е евентуално възможно съдебно прихващане с ликвидно
вземане – установено от съд. По принцип с възражението за прихващане с
ликвидно /безспорно/ вземане не се променя спорният предмет, тъй като
предявеното с него вземане вече е установено с влязло в сила съдебно
решение или заповед за изпълнение и съответно за доказване на възражението
не е необходимо събиране на доказателства. Когато насрещното вземане, с
което се прихваща, е спорно /неликвидно/, негов предмет е едно спорно право,
за което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо /чл. 298, ал. 4 ГПК/.
При всички положения обаче следва волята на ответника да е надлежно
обективирана в хода на процеса в преклузивните срокове за това, за да е
възможна преценка коя е приложимата хипотеза със законните й последици.
Така или иначе потестативното право на прихващане се осъществява чрез
изявление на прихващащия и за да породи предвидения в закона ефект –
погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото, изявлението
трябва да съдържа белезите, които индивидуализират всяко едно от тях по
страни, основание и размер. В случая, освен че липсва каквато и да било
конкретизация, изрично в отговора се сочи, че основанието за търсеното
прихващане е разпоредбата на чл. 103, ал. 2 ЗЗД, съгласно която то се допуска
и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено
преди изтичането на давността. Последното обаче изисква навеждането на
конкретни фактически твърдения, годни да се подведат под цитираната
хипотеза. Същевременно възражението за прихващане е отбранително
средство, с което разполага ответникът в защитата си срещу предявения иск и
като такова то внася допълнителен предмет на делото, съпоставим с
насрещния иск и към него изискванията за редовност са идентични на тези на
5
исковата молба. По насрещния иск съдът постановява самостоятелен
диспозитив, независим от първоначалния иск. По възражението за
прихващане съдът се произнася в диспозитива на решението само когато
възражението е основателно. С отхвърлянето на иска като погасен чрез
прихващане в решението се индивидуализират пасивното, но и активното
вземане по основание и размер. Съдът не се произнася по неоснователното
възражение за прихващане в диспозитива на решението, зачитайки
неговата характеристика на защитно средство срещу предявения иск. Това
изрично е посочено в мотивите на ТР 2/2020, с което също се прие, че първо,
при уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни
вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който
прихващането е възможно да се осъществи, т.е. когато активното вземане е
било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо, като кога е настъпила
ликвидността е без значение. Второ, при неоснователно възражение за
прихващане силата на пресъдено нещо на съдебното решение установява
несъществуването на вземането на ответника, освен ако възражението е
неоснователно поради неизискуемост или некомпенсируемост. При уважено
възражение за прихващане с вземане, което не е установено с друго влязло в
сила решение или заповед за изпълнение, силата на пресъдено нещо на
решението обхваща размера на вземането на ответника, необходим за
прихващането. При непогасена горница решението установява със сила на
пресъдено нещо фактите, които са породили вземането. Трето, при уважено
възражение за прихващане в случаите по т. 2 е допустимо в следващ процес
ответникът да заяви непогасения остатък от своето вземане. По новия иск
съдът е длъжен да зачете задължителното действие на влязлото в сила
решение относно фактите, които са породили вземането.
Несъмнено горните разрешения налагат пълна индивидуализация на
насрещното вземане по основание и размер, каквито в случая изцяло липсват.
С молба на л. 69 ответникът уточнява възражението си за прихващане, като
този път заявява, че негов предмет е сумата от общо 2 870.63 лв,
представляваща получена без правно основание от ищеца въз основа на
нищожни договорни клаузи възнаградителна лихва в размер на 905.04 лева и
неустойка в размер на 1 642.77 лева по договор за кредит № ******* от
07.12.2022г. и възнаградителна лихва в размер на 322.82 лв по договор за
кредит № ******* от 12.04.2023г, без отново да се излагат каквито и да било
годни фактически твърдения в горния смисъл: кои са нищожните клаузи и
защо, кога е извършено плащане по тях и в какъв размер.
Налага се общият извод, че направените с отговора на ответника две
възражения за прихващане с две негови насрещни вземания против ищеца
като нередовни не е следвало да бъдат приемани за съвместно разглеждане в
процеса по предявения установителен иск. Възражението за прихващане,
доколкото обективира насрещно вземане на ответника против ищеца и по него
се формира сила на пресъдено нещо, трябва да бъде редовно /да отговаря на
изискванията, на които трябва да отговаря една искова молба/. Няма
6
процесуална възможност за оставяне на възражението без движение за
отстраняване на нередовности, тъй като това ще доведе и до необосновано
забавяне на производството по иска, чийто обем се определя от волята на
ищеца. Както съдът не е длъжен да приеме за съвместно разглеждане в
процеса насрещен иск, който затруднява или забавя производството по
главния, на още по – голямо основание може да откаже да приеме за
разглеждане възражение за прихващане с неиндивидуализирано вземане,
което освен всичко друго няма нищо общо с основния иск и не касае някакво
преюдициално за спора правоотношение. Поради това искането е следвало да
бъде оставено без уважение с нарочно определение, което, доколкото не
прегражда възможността ответникът да предяви вземането си по исков ред, в
рамките на който да го уточни по основание и размер, не подлежи на
обжалване.
Колкото до доводите в жалбата, те са изцяло неотносими към предмета
на повдигнатия пред съда спор, от една страна, поради силата на пресъдено
нещо на разрешения вече спор относно недействителността на процесния
договор за кредит, в която част решението е и влязло в сила като необжалвано,
а от друга, цитираната практика на ВКС относно служебното задължение на
съда да следи за неравноправни клаузи, както и за нищожност на договора
поради накърняване на императивни правни норми, за установяването на
която не се изисква събиране на доказателства, касае онези договори и клаузи
в тях, които са надлежно наведени като предмет на делото , какъвто
очевидно не е разглежданият случай с оглед на всичко казано по – горе.
Поради това решението в обжалваната му част е недопустимо и като
такова следва да бъде обезсилено, като в случая правомощията на въззивния
съд при констатирана във въззивното производство нередовност на исковата
молба, изяснени с Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по т. д. № 1/2001 г.
на ОСГК на ВКС - т.4, са неприложими, тъй като не се касае до искова
претенция – главна или насрещна, а до възражение за прихващане, за което
каза се вече, че няма процесуална възможност да бъде оставено без движение
за отстраняване на нередовности, тъй като това би довело до необосновано
забавяне на производството по иска, чийто обем се определя от волята на
ищеца. Произнасянето на съда е недопустимо и съобразно цитираните мотиви
към т. 2 на ТР 2/2020, съгласно които по възражението за прихващане съдът
се произнася в диспозитива на решението само когато възражението е
основателно. С отхвърлянето на иска като погасен чрез прихващане в
решението се индивидуализират пасивното, но и активното вземане по
основание и размер. Съдът не се произнася по неоснователното възражение
за прихващане в диспозитива на решението, зачитайки неговата
характеристика на защитно средство срещу предявения иск. На практика в
такъв случай защитата срещу решението би била чрез обжалване на съдебния
акт в частта, с която се уважава главният иск, за който се приема, че не е
погасен чрез прихващане в уважения му обем или в случая – в
установителната му част, с която претенцията на ищеца е уважена в
7
непогасения й чрез прихващане обем поради неоснователност на
възражението за прихващане, в която част обаче решението не се обжалва.
Дори под условие да се приеме друго – че когато отхвърля възражението за
прихващане, съдът се произнася с нарочен диспозитив, за да има надлежен
предмет на обжалване, то в случая отхвърлителният диспозитив, в чиято
единствена част се обжалва решението, не съдържа никаква
индивидуализация на насрещното вземане на ответника, поради което
формирането на сила на пресъдено нещо е и практически невъзможно.
Частична индивидуализация на насрещното вземане се съдържа само в
отхвърлителната част на диспозитива по установителния иск до пълния му
предявен размер от 3356,96 лв., както следва: за сумата 1642,77 лв., като
погасен чрез прихващане с насрещно вземане на Ф. А. Б. ЕГН: **********,
дължимо от „К. Й.“ ООД на основание сключения между страните договор за
паричен заем № ******* от 07.12.2022 г. и за сумата 27,96 лв., като
неоснователен и недоказан. В тази част обаче решението е влязло в сила като
необжалвано и не подлежи на коментар, нито е допустимо влошаване
положението на жалбоподателя.
При този изход на спора и претенцията за разноски на въззиваемия -
ищец се следват направените във въззивното производство разноски, които се
установяват на сумата от 500 лв – платен адвокатски хонорар съобразно
списък на разноските на л. 35 и доказателствата за действително направен
разход в този размер. Не му се следват обаче суми по съразмерност в
първоинстанционното производство, доколкото разходите са направени във
връзка със защитата по главния иск и уважения обем на възражението за
прихващане, в които части решението е влязло в сила като необжалвано. Не се
твърдят и разграничават разноски, направени само и единствено във връзка с
отхвърлената част на нередовното възражение за прихващане, поради което
такива не се присъждат.
По тези съображения, СМОЛЯНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 71 от 28.04.2025 г. на Районен съд - Мадан по
гр. д. № 511/2024 г., в частта, с която е отхвърлено възражението на Ф. А. Б.
ЕГН ********** за прихващане за разликата над 1642,77 лева до общия
посочен размер – 2870,63 лева, като неоснователно и недоказано.
ОСЪЖДА Ф. А. Б. ЕГН ********** да заплати на „К. Й.“ ООД ЕИК
******* сумата от 500 лв – разноски във въззивното производството.
В останалата част решението е влязло в сила като необжалвано.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
8
Членове:
1._______________________
2._______________________
9