Решение по адм. дело №381/2025 на Административен съд - Добрич

Производството е по реда на глава Х от АПК, във вр. с чл. 118, ал. 1 от КСО.

Образувано е по жалба на К. Н. К., [ЕГН], с постоянен адрес: град Добрич, [жк], [адрес], срещу Решение № 22/24.06.2025 г. на директора на ТП на НОИ - Добрич, с което е отхвърлена жалбата му срещу Разпореждане № 241-00-2142-3/15.05.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Добрич, с което му е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението и потвърденото с него разпореждане поради допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, противоречие с материалноправни разпоредби и несъобразяване с целта на закона. Основните възражения се свеждат до липса на мотиви, неспазване на разпоредбите на чл. 35 и чл. 36 от АПК, несъответствие с действителната фактическа обстановка и неправилно тълкуване на термина „пребиваване“ съгласно Регламент (ЕО) № 883/2004. Твърди се, че не е извършена цялостна оценка на наличната информация относно релевантните за спора факти, поради което неправилно е определен центърът на интересите на заинтересованото лице. Счита се, че мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя е в Република България, поради което именно ТП на НОИ – Добрич е компетентната институция, която следва да се произнесе по искането за отпускане на парично обезщетение за безработица по реда и при условията на действащото българско законодателство. Иска се отмяна на обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане и връщане на преписката на административния орган за ново произнасяне по същество при съобразяване указанията на съда по тълкуването и прилагането на материалния закон, както и присъждане на сторените по делото разноски.

Ответникът - директорът на ТП на НОИ - Добрич, чрез процесуалния си представител, оспорва основателността на жалбата. Твърди, че България не е държава по пребиваване съгласно § 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, поради което няма основание за отпускане на парично обезщетение за безработица по българското законодателство. Иска отхвърляне на жалбата. Прави възражение за прекомерност на платеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение.

Добричкият административен съд, като взе предвид становищата на страните и след преценка на събраните по делото доказателства, в съответствие с изискванията на чл. 168 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна :

Жалбата е подадена в срок, от легитимирано лице, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя е и основателна.

От данните по делото се установява, че със Заявление с вх. № 241-00-2142/27.12.2024 г. на ТП на НОИ – Добрич К. Н. К. е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. Жалбоподателят е декларирал, че за периода от 30.04.2024 г. до 26.12.2024 г. е упражнявал трудова дейност в Швейцария при работодател „Викинг Кетъринг“, като е приложил акт за прекратяване на правоотношението му.

С Писмо изх. № У-241-00-2142-1/30.12.2024 г. административният орган е поискал от заявителя да представи допълнителни документи, необходими за преценката на правото му на ПОБ – заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава – членка на ЕС със СЕД U002 и U004 и декларация относно определяне на пребиваването (във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004).

В определения срок К. Н. К. е представил изисканите документи, видно от справка за приети, върнати и липсващи документи с вх. № 243-00-2142-2/13.01.2025 г. В заявлението си за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи и в декларацията си относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 жалбоподателят е посочил, че през периода 2018 г. – 2024 г. е работил като сезонен работник на круизен кораб в Швейцария по срочни трудови договори. Декларирал е, че през периода на последната заетост в чужбина партньорката и детето му и преобладаващата част от роднините му са живели в България, разполага с постоянно жилище в страната, в чужбина е живял на борда на кораба, на който е работил, прибирал се е в България няколко пъти годишно през задължителните ваканции и с държавата по последна заетост го свързва само работата.

По повод на заявлението е извършена служебна проверка в регистрите на НОИ, в резултат на която е установено, че последното трудово правоотношение на жалбоподателя в България е за периода от 13.07.2006 г. до 22.09.2006 г.

На основание чл. 54г, ал. 4 от КСО административното производство е спряно с Разпореждане № 241-00-2142-1/13.01.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Добрич поради изпращане на запитване до КИ на Швейцария за удостоверяване на осигурителни периоди.

Чрез електронния обмен на социалноосигурителна информация между България и ЕС административният орган е отправил СЕД U003 искане за информация за заплатата на заявителя за периода 30.04.2024 г. – 26.12.2024 г., СЕД U001СВ – искане за осигурително досие на трансграничен работник за същия период, и СЕД Н005 – искане за информация за пребиваване.

На 03.02.2025 г. КИ на Швейцария е изпратила СЕД Х012 – изясняване на съдържанието, с което е поискала допълнителна информация, необходима за извършване на националната проверка относно мястото на пребиваване на заявителя. В искането е посочено, че за да се извърши разследването, трябва да се знае поне кантона, в който лицето е пребивавало.

На 20.02.2025 г. в ТП на НОИ – Добрич е приет ПД U1 от Швейцария – предоставен от заявителя.

С Заявление вх. №313-1379/16.04.2025 г. жалбоподателят е декларирал промяна в обстоятелствата поради започване на нова работа в Швейцария, считано от 21.04.2025 г. Към заявлението си е приложил и трудов договор, сключен с работодател „Викинг Кетъринг“ за срок от 21.04.2025 г. до 31.12.2025 г.

На 08.05.2025 г. е получен отговор от КИ на Швейцария, че не е в състояние да представи информация за пребиваване на жалбоподателя поради липса на достатъчно данни. В основанията към отговора е посочено, че лицето няма швейцарски адрес.

На 12.05.2025 г. с Разпореждане № 241-00-2142-2 административният орган е възобновил производството поради получаването на СЕД Н006 от КИ на Швейцария.

С Разпореждане № 241-00-2142-3 от 15.05.2025 г., издадено на основание чл. 54ж, ал. 1, във вр. чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (EО) № 883/2004, ръководителят на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Добрич е отказал отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО с мотива, че НОИ не е компетентната институция за това съгласно разпоредбите на Регламент (ЕО) № 883/2004. Изложил е съображения, че жалбоподателят не е упражнявал трудова дейност в България след 22.09.2006 г. и последните му осигурителни периоди за времето от 2017 г. до 2024 г. са в Швейцария. При прекъсване на трудовата си дейност в Швейцария през 2019 г. лицето е ползвало парично обезщетение за безработица в България за периода от 10.11.2019 г. до 10.03.2020 г. Към датата на издаване на настоящото разпореждане заявителят отново е декларирал сключен договор за работа в Швейцария. Въз основа на тези обстоятелства органът е приел, че лицето няма стабилна трудовоправна връзка с България, което е основен критерий за определяне на дадена държава като държава по пребиваване по смисъла на европейските норми. Направил е заключение, че компетентната държава за отпускане на ПОБ в случая е Швейцария, която е държавата по последна заетост.

Това разпореждане е обжалвано пред директора на ТП на НОИ – Добрич, който с Решение № 22/24.06.2025 г. го е потвърдил. Споделил е изводите на административния орган, че България не е компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване на лицето, позовавайки се на данните за осигурителните периоди на лицето в Швейцария и на определение на СЕС от 24.03.2023 г. по дело С-30/22 относно тълкуването на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. В резултат на това е приел, че правилно е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

Решението на директора на ТП на НОИ – Добрич е връчено на заявителя на 30.06.2025 г., видно от приложеното по делото известие за доставяне.

От събраните по делото писмени доказателства се установява, че жалбоподателят има българска банкова сметка и постоянен и настоящ адрес в град Добрич. Има и идеална част от апартамент в града, за който плаща необходимите данъци, такси и консумативи.

В съответствие с писмените доказателства са и показанията на разпитаните по делото свидетелки – П. К. (сестра на жалбоподателя) и Св. С. (съжителстваща с жалбоподателя). От тях става ясно, че от дълго време жалбоподателят живее на семейни начала със свидетелката С., с която имат десетгодишен син. През 2015 г. са закупили при равни дялове жилище в гр. Добрич. Първоначално двамата са работили на круизни кораби, но след като е забременяла, С. е останала в България. Понастоящем живеят заедно със сина си в общия им апартамент в град Добрич. Детето посещава училище, като жалбоподателят се грижи за него при завръщанията си в страната. Останалите близки и роднини на лицето също живеят в България. И двете свидетелки сочат единодушно, че жалбоподателят никога не е искал да се установява трайно в Швейцария. Работи в чужбина само заради заплащането и издръжката на семейството си. Няма собствено жилище или банкова сметка в Швейцария. Докато работи, живее на круизния кораб. Трудовите му договори са сезонни. Около шест месеца работи на круизния кораб, след което шест месеца е в България. Когато му изтече договорът, се прибира веднага в страната, като мястото му на кораба се заема от друг човек, който го замества. Круизният кораб плава под швейцарски флаг, но преминава през няколко държави до крайната точка и обратно. Извън сезона семейството на жалбоподателя преживява със средствата от чужбина.

Показанията на свидетелките са непротиворечиви, логични и последователни, отразяват техните лични впечатления и съвпадат с писмените доказателства по делото, поради което съдът ги кредитира като обективни и достоверни.

При тази фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Оспореното решение и потвърденото с него разпореждане са издадени от компетентни административни органи, в кръга на предоставените им по закон правомощия съгласно чл. 117, ал. 3, във вр. чл. 117, ал. 1, т. 2 от КСО и чл. 54ж, ал. 1 от КСО, в необходимата писмена форма, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон.

Основният мотив за постановяване на обжалвания отказ е, че България не е компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване съгласно чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, поради което няма основание да се извършва преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство.

Не се спори между страните, че заявителят е престирал труд в полза на работодател със седалище в Конфедерация Швейцария, която е присъединена към вътрешния пазар на ЕС. Спорът е от правен характер и се свежда до това коя е компетентната държава по отпускане на парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя е била на територията на държава, която е различна от държавата – членка на ЕС, пред която е подадено искането за изплащане на парично обезщетение за безработица.

Правилата за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на ЕС са въведени с Регламент (ЕО) № 883/2004 и с Регламент (ЕО) № 987/2009 и се прилагат от Конфедерация Швейцария по силата на двустранни споразумения с ЕС. С тези регламенти са определени общите критерии и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда при прилагането на националните закони.

Не е спорно по делото, че жалбоподателят е гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, и попада в персоналния обхват на европейските правила за координация на системите за социална сигурност между държавите – членки на съюза и Швейцария съгласно чл. 2, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица по чл. 3, § 1, б. „з“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, се основава на четири основни принципа - определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

Разпоредбата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава и това законодателство се определя по реда, уреден в него самия.

Основното правило при определяне на приложимото законодателство съгласно чл. 11, § 3, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 е, че наетите лица са подчинени на законодателството на държавата, на чиято територия полагат труда си. С други думи, по отношение на обезщетенията за безработица лицата, осъществяващи дейност като заети или като самостоятелно заети в една държава, принадлежат към схемата на социална сигурност на тази държава. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в разпоредбите на чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Съгласно чл. 65, § 2 от същия регламент напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава, различна от компетентната държава и което продължава да пребивава в тази държава или се завърне в тази държава, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата по пребиваване.

Нормата на чл. 65, § 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 въвежда правилото, че безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетение в съответствие със законодателството на държавата по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.

За приложението на това правило от съществено значение се явява определянето на държавата по пребиваване по време на последната трудова заетост на жалбоподателя, като по смисъла на регламентите заинтересованото лице може да има само едно място на пребиваване.

Легалната дефиниция на термина „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Този термин е различен от понятието „престой“ по смисъла на чл. 1, § 3, б. „к“, което означава временно пребиваване. Критериите за определяне на мястото на пребиваване се извеждат от разпоредбите на чл. 11, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Тези разпоредби уреждат случаите, при които има разногласия в становищата на институциите на две или повече държави относно определяне на пребиваването на заинтересованото лице, но те следва да намерят приложение във всички случаи, в които съществува някакъв спор или съмнение относно действителното място на пребиваване на това лице. От съдържанието им е видно, че мястото на пребиваване се определя с оглед на центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват, както следва: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в частност мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане; причините, които са принудили лицето да се премести в държавата по заетост и намеренията му, които са видни от всички тези обстоятелства.

Съгласно Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, изготвен от Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, тези критерии или елементи не са изчерпателно изброени, невинаги имат еднаква тежест и значимост и между тях няма установена йерархия. Всеки отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики и особености въз основа на цялостна оценка на всички правнорелевантни факти и обстоятелства. При необходимост могат да се съобразяват и други факти.

Анализът на приложимата нормативна уредба налага извода, че под понятието „държава по постоянно пребиваване“ следва да се разбира държавата, в която работникът, макар и зает в друга държава – членка от ЕС (договаряща държава с ЕС), обичайно пребивава и където се намира обичайният център на неговите интереси. Обичайният център на интересите трябва да се определя въз основа на фактите, указващи държавата, която лицето действително е избрало като своя държава по пребиваване. Обстоятелствата, които се вземат под внимание, са от различно естество, като основният им кръг е очертан в чл. 11, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009.

Тези принципни положения са залегнали в мотивите към обжалваното решение, но са тълкувани погрешно, в противоречие със събраните доказателства и при липса на достатъчно информация за релевантните факти по спора.

Единствените фактически основания на административния орган, за да приеме, че България не е компетентна държава по пребиваване, са, че жалбоподателят не е упражнявал трудова дейност в страната след 2006 г. и е работил в Швейцария за периода от 20.08.2017 г. до 27.12.2024 г. без прекъсване. Нито едно от тези обстоятелства само по себе си не може да доведе до такъв извод. Продължителността на трудовата заетост в чужбина не трябва да се разглежда изолирано от другите факти, свързани с положението на заетото лице - естеството на упражняваната дейност, семейните връзки, социалните контакти, жилищното състояние, интервалите на работа в чужбина, намерението на засегнатото лице/причините за преместване и т.н. Всички тези фактори са определящи, за да се направи надлежна преценка относно центъра на жизнените интереси на жалбоподателя съобразно правилата по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009.

В случая длъжностните лица в ТП на НОИ – Добрич не са направили такава цялостна преценка, с което са нарушили задълженията си по чл. 35 и чл. 36 от АПК и принципите на истинност и служебно начало, установени в чл. 7 и чл. 9 от АПК.

Съгласно съображения 10 и 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, за да се определи компетентната институция, отговорна за изплащането на обезщетението, данните на осигуреното лице и на членовете на семейството му трябва да се проверят от институциите на повече от една държава – членка, като държавите – членки следва да си сътрудничат за определяне на мястото на пребиваване на лицата, за които се прилагат настоящия регламент и Регламент (ЕО) № 883/2004. От данните по делото е видно, че в административното производство е отправено едно единствено запитване за пребиваване, като КИ на държавата по последната заетост на жалбоподателя не е дала конкретен отговор относно мястото на пребиваването му с мотива, че няма швейцарски адрес. Друго запитване относно положението на заявителя и неговото семейството не е отправено. Не са изискани допълнителни сведения и от самия жалбоподател, което е довело до неизясненост на фактическата обстановка по спора и непълнота на доказателствата.

Предвид това неправилно и необосновано решаващият орган е приел, че България не се явява държава по пребиваване в периода на трудова заетост на лицето в Швейцария. В противоречие с процесуалните правила не е извършено пълно проучване на необходимите елементи за определяне на пребиваването съобразно правилата и критериите, предвидени в Регламент (ЕО) № 987/2009 и в Наръчника. Административният орган се е съсредоточил само върху липсата на осигурителен стаж на жалбоподателя в България след 2006 г. и продължителността на трудовата му дейност в чужбина, без да изследва тяхната тежест и значимост с оглед на всички останали обстоятелства, обуславящи центъра му на живот.

Определянето на мястото на интереси на едно лице изисква наличието на определена социална интеграция чрез лични и професионални отношения, от която да произтичат трайни връзки на лицето със съответното място, като превес винаги имат личните връзки, когато личните и професионалните връзки не са концентрирани в една държава. Безспорно заявителят е работил в чужбина през продължителни периоди от време, но той е упражнявал тази дейност сезонно и само по финансови съображения. От събраните по делото гласни и писмени доказателства се установява, че лицето е наемано по срочни трудови договори за извършване на работа по речни круизни кораби, плаващи под швейцарски флаг. По време на заетостта му жалбоподателят не е имал адресна регистрация в Швейцария, а е живял на борда на кораба, където е работил. Периодично се е прибирал в България, като след прекратяването на договорите му е оставал в страната до следващата сезонна работа. Близките роднини и семейното обкръжение на жалбоподателя са в България, като той никога не е прекъсвал отношенията си с тях. Лицето притежава апартамент в гр. Добрич съвместно с приятелката си, с която от години съжителства на съпружески начала. Имат дете, което е ученик, като тримата живеят заедно в общото им жилище. Разпитаните свидетелки дават категорични показания, че жалбоподателят не е имал намерение да остава за постоянно в чужбина и само работата го е задържала в Швейцария.

Всичко това показва ясно и недвусмислено, че през периода на последната му трудова заетост лицето е запазило близките си контакти в държавата по произход и пребиваването му в нея не е било временно и инцидентно. В декларацията си заявителят изрично е посочил, че през този период партньорката му и малолетното им дете са живели в България, което означава, че престоят му в чужбина не е бил свързан със създаването на дом и по-тясна социална интеграция. Личните и социалните отношения на жалбоподателя в държавата по произход са били трайни и стабилни и са обусловили мястото на обичайното му пребиваване в България, а не в Конфедерация Швейцария.

След като по време на последната трудова дейност на заявителя жизнените му интереси са били съсредоточени в страната, той попада в приложното поле на чл. 65, § 5, във вр. § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Причината за неговото оставане в чужбина през този период е била само заетостта му като сезонен работник и присъствието му на работното място не означава, че не е пребивавал в България. Нормалното пребиваване трябва да се разглежда като мястото на обичаен живот на лицето, което да изключва по всякакъв начин волята или намерението за временно пребиваване. Такъв еднозначен извод не може да се направи по отношение на престоя на жалбоподателя в чужбина, при условие че той се е връщал редовно в България и с поведението си е демонстрирал явно и последователно намерение за трайно пребиваване в страната, включително като е закупил жилище, в което се е установил заедно със семейството си. Въпросът е фактически и трябва да се разреши съобразно конкретните обстоятелства по случая и правилата на формалната логика. След цялостна оценка на всички доказателства по делото в тяхната взаимовръзка и последователност следва да се заключи, че към релевантния момент действителното място на пребиваване на жалбоподателя е било в България, където е бил постоянният център на неговите лични и имуществени интереси. Специфичното място на труд, бордът на круизния кораб, не е достатъчно за определяне на държавата на заетост като държава на пребиваване. Присъствието на лицето в Швейцария през този период се е налагало от естеството на неговата работа и не отговаря на критериите по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, като това не се опровергава от факта, че заявителят е сключил нов срочен трудов договор с швейцарския работодател.

Не е приложимо към настоящия спор цитираното в решението определение на СЕС по дело С-30/22, защото то има предвид само хипотезите, в които държавата, в която се подава заявление за получаване на обезщетение за безработица, е различна от държавата, в която лицето има завършен период на заетост и е пребивавало в нея по смисъла на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 през целия този период, а в случая през целия период на трудова заетост на жалбоподателя в чужбина местопребиваването му е било в България.

Съобразявайки центъра на интересите на лицето, съдът намира, че България е държавата по пребиваването му и именно тя е компетентната държава за изплащане на парично обезщетение за безработица. Престоят на жалбоподателя в чужбина има временен характер по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 и е лишен от всякакъв елемент на уседналост. Той е свързан единствено с полагания труд по срочните договори, поради което не е определящ за мястото на обичайно пребиваване на лицето без оглед на продължителността му.

Като е стигнал до обратните изводи, административният орган е подходил едностранчиво, тълкувайки превратно установените факти и приложимите разпоредби, с което неправилно е отказал отпускане на парично обезщетение за безработица поради недоказано място на пребиваване в България. С оглед на изложеното оспореното решение и потвърденото с него разпореждане се явяват необосновани и незаконосъобразни, издадени в противоречие с доказателствата по делото и материалния закон, поради което следва да бъдат отменени. На основание чл. 173, ал. 2 от АПК делото като преписка следва да се изпрати на административния орган за ново произнасяне по същество съобразно мотивите към настоящото решение, като в съответствие с чл. 174 от АПК следва да се определи срок за това.

При този изход на спора и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК жалбоподателят има право на разноски по делото. Общият размер на извършените от него разходи възлиза на 1210 лева, от които 10 лева държавна такса и 1200 лева адвокатско възнаграждение с ДДС. Основателно е възражението на ответника за прекомерност на претендирания от жалбоподателя адвокатски хонорар. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на ВАдвС минималният размер на възнаграждението за административни дела по КСО е в размер на 500 лева. С оглед действителната фактическа и правна сложност на делото съдът намира, че адвокатското възнаграждение е завишено и следва да бъде намалено до размер на 840 лева с ДДС. При това положение общата сума на дължимите разноски в полза на жалбоподателя възлиза на 850 лева.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2, във вр. чл. 173, ал. 2 и чл. 174 от АПК, Добричкият административен съд

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 22/24.06.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Добрич и потвърденото с него Разпореждане № 241-00-2142-3/15.05.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Добрич, с което на К. Н. К. от град Добрич, с [ЕГН], е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

ИЗПРАЩА преписката на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Добрич за ново произнасяне по Заявление с рег. № 241-00-2142/27.12.2024 г., подадено от К. Н. К., съобразно дадените в настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона, като ОПРЕДЕЛЯ 14 –дневен срок за произнасяне на органа, считано от получаване на преписката след влизане в сила на съдебния акт.

ОСЪЖДА ТП на НОИ – Добрич да заплати на К. Н. К., [ЕГН], с постоянен адрес : гр. Добрич, [жк], [адрес], сумата от 850 (осемстотин и петдесет) лева, представляваща сторени по делото разноски.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.