№ 43300
гр. София, 18.10.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в закрито заседание на
осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Частно гражданско дело
№ 20251110119584 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК.
Молителите адвокат С. С. С. и адв. М. Л. Л. са поискали с молби от 26.09.2025 г.,
допълване на разпореждане № 143767 от 16.09.2025 г. по гр.д. № 19584/2025 г., СРС, 161 с-в,
в частта на разноските. Твърдят, че въпреки прекратяването на делото и обезсилването на
издадената против доверителите им заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК съдът е пропуснал да присъди адвокатско възнаграждение на молителите за
безплатното представителство от двамата адвокати молители. Моли се за допълване на
разпореждането и на всеки един от молителите да се присъди възнаграждение от по 400 лв.
Ответникът по молбата, завител по делото, „Софийска вода“ ЕАД оспорва молбите.
Сочи, че разноски не се дължат, тъй като възражението в заповедното дело не подлежи на
мотивиране, а самото заповедно производство има само обслужващ материалноправните
отношения характер. Възнаграждение, ако бъде присъдено, следвало да бъде под
минимумите по Наредба № 1/2004 г.
Съдът, след като съобрази доводите на страните и доказателствата по делото,
намира от правна и фактическа страна следното:
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в случаите на безплатно представителство от адвокат по
ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът
има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-
нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.
Заповедното производство е приключило с обезсилване на издадената заповед на осн.
чл. 415, ал. 5 ГПК; не се е „развило“ в исково; има самостоятелен характер; дължат се
разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК, респ. възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на адвокатите,
представлявали безплатно длъжниците.
В закона липсва уредба, която да дава право на съда да допълва или изменя сам
адвокатски хонорар по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., но очевидно ще следва по аналогия на закона да се
1
приложи нормата на чл. 248, ал. 1 ГПК. Нормата на чл. 248, ал. 1 ГПК овластява съда,
постановил решение, да го измени или допълни сам в частта за разноските. Същото се
отнася и до прекратителните определения- Молбата е подадена в преклузивния срок по
същата норма и е допустима, дори без да беше представен списък на разноски по чл. 80
ГПК.
Разгледана по същество, молбата е частично основателна.
С разпореждане съдът е обезсилил заповедта и прекратил заповедното дело.
Длъжниците са защитавани безплатно от молителите на основание т. 2 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв.
– материално затруднено лице.
Както е посочено в договора за правна защита и съдействие и в чл. 38, ал. 2 ЗАдв.,
хонорарите са съобразени с минимумите по Наредба № 1/2004 г. Тези минимуми са
установени в национална правна норма. Съдът обаче има задължение да прилага правото на
Европейския съюз, което е с примат над националното. При това да го прилага служебно, а
не по възражение, каквото напр. е възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело
С-438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС
във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни и
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
2
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в
столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 7000 лв.
При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30
дни на година за почивка за адвоката), това прави около 96 лв./час.
Съдът намира, че общото време труд по делото на всеки адвокат се измерва с 1,5 часа
– 1 час за консултация с клиента и проучване на практиката и 0,5 часа за подаване на
възражението по електронен път. Така, всеки адвокат има право на по 1,5х96=144 лв.
Твърдението на молителите, че минимумите на адв. възнаграждения по Наредба №
1/2004 г. следвало да се прилагат, тъй като били пазарни, противоречат на решението на
СЕС, което приема, че не са и няма как да са съобразени с конкурентното право на ЕС
задължителни минимуми на една услуга, определяни от органи или организации на тези,
които в момента предоставят тази услуга. От уроците по икономика в първи курс на
юридическото образование освен това е добре известно, че всяко принудително ограничение
на цените ограничава и навлизането на нови участници в пазара – затова прекомерно
високите минимални адвокатски хонорари, наложени принудително с правна норма,
ограничават навлизането на нови, неопитни юристи на пазара на адвокатски услуги –
основно по линията на новоприети в колегията адвокати, като същевременно несправедливо
облагодетелстват досегашните участници на пазара – вписаните адвокати. Въпросът пък за
справедливия, непрекомерен размер на една пазарна услуга е безнадежден, като още през 16
и 17 век философите (Francisco de Vitoria, Domingo de Soto, Martín de Azpilcueta, Tomás de
Mercado, и Francisco Suárezса – Школата от Саламанка) и икономистите са се отказали да го
решават.
Доколкото съдът има законово задължение да определи в тежест на насрещната
страна по спора възнаграждение за представлявалия безплатно страната адвокат, от една
страна, а във вътрешното право действаща норма за размера понастоящем няма, всеки съд
не само е свободен, но е длъжен да реши въпроса само според собствената си преценка за
разумното, моралното и справедливото – арг. чл. 5, изр. 2 ГПК. Цитираната от молителите
съдебна практика на ВКС и на СГС обвързва само съдиите в посочените съдебни състави и
никой друг, тъй като в чл. 5, изр. 2 ГПК няма овластяване горестоящите съдебни инстанции
да обвързват долустоящите със своята преценка за разумното, моралното и справедливото.
Молителите не убеждават съда, че неговият алгоритъм принципно е грешен. Всяко
позоваване на Наредба № 1/2004 г. – в която и да е нейна редакция, вкл. най-новата, е
забранено от т. 3 на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022
г. на СЕС – защото тази Наредба е издадена и продължава да се изменя от Висшия
адвокатски съвет – в нарушение на конкурентното право.
3
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПЪЛВА по молби от 26.09.2025 г. на адв. С. С. С. и адв. М. Л. Л., на осн. чл. 248
ГПК, разпореждане № 143767 от 16.09.2025 г. по гр.д. № 19584/2025 г., СРС, 161 с-в, в
частта на разноските, като
ОСЪЖДА „Софийска вода“ АД, ЕИК *********, да заплати на адв. С. С. С., ЕГН
**********, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 144 лв., възнаграждение за безплатно
представителство по делото на ответника Й. Ч. М..
ОСЪЖДА „Софийска вода“ АД, ЕИК *********, да заплати на адв. М. Л. Л., ЕГН
**********, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 144 лв., възнаграждение за безплатно
представителство по делото на ответника Т. Ч. М..
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбите с правно основание чл. 248 ГПК от 26.09.2025
г. в останалата им част.
Определението подлежи на обжалване в едноседмичен срок пред Софийския
градски съд.
Препис от определението да се връчи на адв. С., адв. Л. и заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4