№ 7024
гр. София, 19.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Невена Чеуз
Членове:Наталия П. Лаловска
Василена П. Мидова
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Невена Чеуз Въззивно гражданско дело №
20241100512814 по описа за 2024 година
Производството е образувано по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Същото е инициирано с въззивна жалба на З. П. Х., ответник в
първоинстанционното производство, чрез процесуален представител адв. В.
Ц. срещу решение 15 010/01.08.2024 г. на СРС, 75 състав, постановено по гр.д.
10 552/2022 г.
С обжалваното решение е признато за установено по исковете на И. П.
И. по реда на чл. 415 ал.1от ГПК вр. с чл. 232 ал.2 пр.1 от ЗЗД, че З. П. Х.
дължи сумата от 1 349, 01 лв. – част от наемната цена по договор за наем от
08.09.2020 г. за м. 09.2021 г. и сумата от 2 249, 20 лв. – наемна цена за месец
10.2021 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 28.09.2021
г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. 55 848/21 г. на СРС, 75 състав.
В жалбата са наведени възражения, че решението на СРС е
незаконосъобразно, неправилно, постановено при липса на юридическа
прецизност. Изложени са съображения за предявен от същата иск по чл. 307 от
ТЗ за изменение на сключения договор за наем, производството по който било
прекратено като процесуално недопустимо. Заявени са твърдения, че
1
Директива 93/13ЕИО следвало да намери приложение, доколкото се касаело за
потребителски договор, доколкото наемодателят сключил договора като
управляващ съдружник на АД „И. и А.“. Заявени са твърдения, че в договора
липсвало каквато и да е опция за неговото прекратяване, което било основание
за неговата нищожност. Изложени са твърдения, че облигационната връзка
между страните не била прекратена преди уговорения краен срок респ. не
било отпаднало задължението за заплащане на наема, но била отпаднала
възможността за изпълнение на същия, тъй като изпълнението му се оказало
обременително, разорително, социално и икономически неоправдано. Във
жалбата са развити съображения по повод приложението на сочената по-горе
Директива, позоваване на съдебна практика по повод същата и анализ на
понятието субективно право, съобразно българската правна теория. Заявени
са твърдения за нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави
като е анализирано съдържаните на понятието „добри нрави“ . Развити са
съображения относно нищожност на клауза за неустойка в договора. Развити
са съображения относно добросъвестното упражняване на процесуални права
от страните в процеса и от ЧСИ. Заявен е и преглед на съдебната практика на
ВКС при злоупотреба с право.
Иска се отмяна на първоинстанционото решение изцяло като се
постанови ново, с което заявените искове бъдат отхвърлени.
В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран писмен отговор от ищеца в
първоинстанционното производство И. П. И., чрез процесуален представител
адв. Д. А., в който са наведени съображения относно правилността на
обжалвания съдебен акт и искане за неговото потвърждаване.
При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК,
настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е постановен
от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма,
по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни,
поради което е валиден и допустим.
Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на
ограничения въззив е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите
към спорния предмет императивни материалноправни норми.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, намира
следното от фактическа и правна страна:
2
Предмет на производството са искове с правно основание чл. 415, ал. 1
от ГПК, вр. чл. 232 ал.2 пр.1 от ЗЗД.
Страните по делото не са формирали спор относно обстоятелството, че
са в облигационно правоотношение по повод сключен договор за наем, а и
това се установява от приетия като доказателство договор от 08.09.2020 г.
Същият е сключен за срок до 31.10.2022 г. като процесния период по делото
попада в срока на неговото действие.
За да възникне процесното задължението за заплащане на наемна цена,
наемодателят следва да е изпълнил договорното си задължение да предаде на
наемателя вещта, предмет на наемния договор и да е осигурил свободното
ползване на обекта на наема в рамките на уговорения срок. По отношение
предоставяне на ползването на имота, предмет на договора, страните отново
не са формирали спор.
Изпълнение на насрещното задължение за заплащане на уговорената по
договора наемна цена, дължима за процесния по делото период не се твърди
да е извършвано.
Въззивникът – ответник е противопоставил възражения за нищожност
на договора поради противоречието му със закона, добрите нрави и предвид
липсата на клауза, установяваща правото на предсрочно прекратяване на
срочен договор.
Противоречието със закона като порок на сделката се изразява в
нарушаване на императивна правна норма и е установим при съпоставката на
съдържанието на сделката с правилото на закона. Конкретна правна норма, за
която се твърди да е нарушена във въззивната жалба не се сочи. Такова
нарушение не може да се установи и по тълкувателен път или чрез индиции
при съобразяване постигнатите уговорки между страните по повод процесния
договор.
Естеството на добрите нрави въззивникът е изяснил в рамките на
въззивната си жалба, но не е навел никакви съображения, касателно тяхното
нарушаване. Ако се приеме, изцяло по тълкувателен път, че тяхното
нарушаване е обосновано с липсата на клауза, установяваща възможност за
предсрочно прекратяване на срочен договор следва да се посочи, че при
срочните договори за наем, ЗЗД не предвижда изрична възможност такъв
договор да бъде прекратен въз основа на едностранно изявление от наемателя
3
или наемодателя подобно на правилото в чл. 238 ЗЗД по отношение на договор
за наем без определен срок, което правило е диспозитивно. Диспозитивната
разпоредба, преценена в съвкупност с основния принцип на свобода на
договаряне по арг. на чл. 9 от ЗЗД предоставя на страните възможност да
постигнат съгласие за невъзможност срочен договор за наем да не може да се
прекратява едностранно или предсрочно, което не противоречи на добрите
нрави респ. не прави договора нищожен. Извод, с който се е съгласил и
въззивника – ответник, предвид развитите съображения във въззивната жалба.
Следващото възражение касае отпадане на възможността за изпълнение
на договора, тъй като изпълнението му се оказало обременително,
разорително, социално и икономически неоправдано. Сочените причини за
липса на реализирано изпълнение са изцяло от субективен характер и са извън
приложното поле на чл. 81 от ЗЗД. Лошата субективна преценка относно
финансовите параметри на поетото договорно задължение не е и не може да
служи като основание за лишаване от правото на изправната по договора
страна да търси изпълнение на валидно поето договорно задължение.
Позоваването във въззивната жалба на Директива 93/13/ЕИО,
преценено в съвкупност с твърдението, че имотът, предмет на договора за
наем се използва за нуждите на адвокатската практика на наемателя –
въззивник изключва по дефиниция същият да е потребител по смисъла на
сочената Директива. Този извод се подкрепя и от заявените диаметрално
противоположни твърдения в жалбата за производство по реда на чл. 307 от
ТЗ, инициирано от въззивника по повод процесния договор, тъй като този
конститутивен иск е приложим касателно търговците.
Заявените възражения касателно нищожността на клауза за неустойка
са без правно значение за крайния изход на спора, предвид обстоятелството, че
с подобен иск съдът, в рамките на настоящото производство, не е сезиран.
Теоретичните съждения относно естеството на субективното право,
отказа от него и неупражняването му не съдържат релевантни възражения,
насочени към обжалвания съдебен акт, поради което обсъждането им се явява
безпредметно. Такова се явява и обсъждането на заявените съображения
относно добросъвестното упражняване на субективни права от страните и
ЧСИ и направения преглед на съдебна практика, доколкото същото не
съдържа никакви изложени конкретни доводи, съображения или възражения,
4
насочени към постановеното от СРС съдебно решение.
При липсата на други възражения в жалбата и поради съвпадане на
крайните изводи на съда в решаващия му състав с тези на
първоинстанционния съд, постановеното решение следва да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно.
Въззиваемата страна е заявила искане за присъждане на разноски в
преклузивния по ГПК срок, съобразно приложен списък по чл. 80 от ГПК
респ. приложени доказателства, че сумата, представляваща адвокатско
възнаграждение е реално платена /стр. 28/, поради което същата в размер на
1 000 лв. се следва. Възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК въззивникът не е
заявил.
Предвид изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение 15 010/01.08.2024 г. на СРС, 75 състав,
постановено по гр.д. 10 552/2022 г.
ОСЪЖДА З. П. Х., ЕГН **********, съд. адрес: гр. София, ул.
„********, офис 131 – адв. В. Ц. да заплати на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК
на И. П. И., ЕГН ********** сумата от 1 000 лв. – разноски пред настоящата
инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5