№ 6550
гр. София, 30.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Павлинка П. Славова
като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело
№ 20241100512569 по описа за 2024 година
За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №12912 от 30.06.2024г., постановено по гр.дело №7431/2023г. по
описа на СРС, Г.О., 145 състав, е отхвърлен предявения от А. М. А., с ЕГН **********,
срещу МИНИСТЕРСТВО на ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, с БУЛСТАТ *********, иск по
чл.181, ал.1 ЗМВР за сумата от 4320 лв., представляваща левовата равностойност за
неосигурена храна, полагаща се на ищеца като служител в структурата на МВР, за
периода 10.02.2020г. до 10.02.2023г.. С решението е осъден А. М. А., с ЕГН
**********, да заплати на МИНИСТЕРСТВО на ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, с БУЛСТАТ
*********, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 100 лв., представляваща
разноски за производството.
Постъпила е въззивната жалба от ищеца - А. М. А., с ЕГН **********, чрез
процесуален представител адв.Ю. Б., с надлежно учредена представителна власт, с
която се обжалва изцяло решението на СРС, като са релевирани доводи за
неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, като
постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона. Поддържа се,
че СРС не е анализирал правилно събраните доказателства, тълкувал е превратно
закона и е обосновал погрешен извод, че само служителите на МВР с полицейски
функции, а не тези заемащи "административни длъжности" имат право да им бъде
осигурена безплатна храна или нейната левова равностойност. Твърди се, че
разпоредбата на чл.142, ал.4 ЗМВР, съгласно която статутът на държавните служители
по чл.142, ал.1, т.2 се урежда със ЗДСл., следва да се тълкува във връзка с чл.1 ЗМВР,
1
както и че общите разпоредби на ЗДСл. могат да намерят приложение само доколкото
липсват изрични специални правила в ЗМВР, които биха дерогирали общия закон. В
този смисъл се излага, че всички служители на МВР, независимо от категорията, в
която попадат, имат право да получават ежемесечно безплатна храна или нейната
левова равностойност. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен
акт, с който да отмени обжалваното решение на СРС и да постанови друго, с което да
уважи предявения осъдителен иск с правно основание чл.181, ал.1, пр.2, вр. чл.142,
ал.1, т.2 ЗМВР за заплащане на сумата от 4320 лв., представляваща обезщетение за
неосигурена безплатна храна за полагане на труд в качеството му на служител на МВР
за периода от 10.02.2020г. до 10.02.2023г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба в съда – 10.02.2023г., до окончателното изплащане, като
основателен и доказан. Претендира присъждане на разноски сторени пред първата
инстанция, съгласно приложен списък по чл.80 ГПК. За настоящата инстанция
претендира заплащане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 във вр. с
ал.1, т.3 ЗАдв..
Въззиваемата страна - ответник - МИНИСТЕРСТВО на ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ,
с БУЛСТАТ *********, не депозира писмен отговор в срока по чл.263, ал.1 ГПК,
подадена е молба на 29.09.2025г., в която е взето становище за неоснователност на
подадената въззивна жалба. Изложени са кратки аргументи, че обжалваното решение е
правилно и законосъобразно, постановено в съответствие със закона и събраните по
делото доказателства. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като
правилно и законосъобразно обжалваното решение. Прави възражение за
прекомерност по реда на чл.78, ал.5 ГПК по отношение на претендираните от
въззивника разноски за платено адвокатско възнаграждение.
Предявен е от А. М. А., с ЕГН **********, срещу МИНИСТЕРСТВО на
ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, с БУЛСТАТ *********, иск с правно основание чл.181, ал.1,
пр.2, вр. чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР за сумата от 4320 лв., представляваща левовата
равностойност за неосигурена храна, полагаща се на ищеца като служител в
структурата на МВР, за периода 10.02.2020г. до 10.02.2023г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба в съда – 10.02.2023г., до окончателното
изплащане.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на
чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
2
е ограничен от посоченото в жалбата.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т.1- ТР№1/09.12.2013г. по тълк.дело №1/2013г. ОСГТК на ВКС).
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но по
същество е неправилно, тъй като е постановено при неправилно тълкуване и прилагане
на материалния закон, поради което е обоснован погрешен краен извод, че държавните
служители със статут по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР притежават само част от правата, с
които се ползват останалите категории служители на ЗМВР, като сред придадените
права не е правото по чл.181, ал.1 ЗМВР за безплатна храна и нейната парична
равностойност. Приетото от първостепенния съд, че нормата на чл.181, ал.1 ЗМВР
следва да се тълкува заедно с нормата на чл.142, ал.4 ЗМВР и да се приеме, че право
на безплатна храна по чл.181, ал.1 ЗМВР имат само служителите по чл.142, ал.1, т.1 и
т.3 и ал.3 ЗМВР, сред които не попада ищецът, е неправилно и незаконосъобразно.
Доводите в жалбата са изцяло основателни. Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи, следва да се добави и следното:
В конкретната хипотеза не е спорно между страните, а и се установява от
събраните по делото доказателства, че същите са били обвързани от валидно
възникнало служебно правоотношение, по силата на което и в периода от 10.02.2020г.
до 10.02.2023г. ищецът е заемал длъжността "държавен инспектор" в "Звено за
материални проверки" - МВР, с присъден ранг І младши. Следователно се налага
извода, че през посочения период въззивникът - А. М. А. е имал статут на държавен
служител по смисъла на чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР. Не се оспорва и обстоятелството, че
същият е престирал работна сила по процесното правоотношение през периода на
исковата претенция.
Основните спорни по делото въпроси са 1. дали обстоятелството, че в
процесния период ищецът е бил държавен служител по смисъла на чл.2, ал.1 ЗДСл.
означава, че статутът му се урежда единствено от ЗДСл. или ЗДСл. се прилага
единствено, доколкото в специалния ЗМВР не са предвидени изключения, касаещи
статута на лицето, заемащо служебно правоотношение и 2. кои са служителите на
МВР, на които се следва храна или левовата равностойност съобразно правната уредба
на ЗМВР /в сила от 28.11.2014г./ и подзаконовите нормативни актове относно
прилагането на ЗМВР.
Съгласно нормата на чл.169 ЗМВР /отм./, обн. ДВ бр. 17/24.02.2006 г., в сила от
01.05.2006г., действал към момента на възникване на трудовото правоотношение
между страните, служителите на МВР са: държавни служители и лица, работещи по
трудово правоотношение. В ал.3 на същия текст е предвидено, че статутът на лицата,
работещи по трудово правоотношение, се урежда при условията и по реда на КТ и на
ЗМВР.
Според разпоредбата на чл.142, ал.1 ЗМВР служителите на МВР са държавни
служители-полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на
населението /т.1/; държавни служители /т.2/ и лица, работещи на трудово
правоотношение /т.3/. Съгласно регламентираното в чл.142, ал.4 ЗМВР, статутът на
държавните служители по ал.1, т.2 се урежда със ЗДСл. и с чл.56, чл.151, ал.1 и 7,
чл.156, ал.4, чл.181, ал.3, чл.182, чл.185, ал.1, чл.186а, чл.190, ал.2, чл.191 и 233 от
3
този закон. В чл.1 ЗМВР е предвидено, че този закон урежда принципите, функциите,
дейностите, управлението и устройството на Министерството на вътрешните работи
/МВР/ и статута на служителите в него.
Съгласно §5 ПЗР от ЗМВР, обн.ДВ бр.53/27.06.2014г., служебните
правоотношения на държавните служители в МВР не се прекратяват, а се
преобразуват, считано от датата на влизане в сила на закона, като държавните
служители са назначени на длъжностите, които са заемали към момента на
преобразуване на правоотношенията. Съгласно ал.2 от същата норма до определяне
заплатите на държавните служители по реда на чл.177 на лицата по ал.1 се заплащат
възнагражденията, определени по досегашния ред. В §69, ал.1 ПЗР в сила от
01.02.2017г., е регламентирано, че служебните правоотношения на държавните
служители в МВР, за които се прилага §86 от ЗИД на ЗМВР /ДВ, бр.14 от 2015г./ и
които към датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни
служители с висше образование и притежаващи висше образование, с изключение на
тези от Медицинския институт на Министерството на вътрешните работи и на тези по
§70, ал.1, т.1, се преобразуват в служебни правоотношения по ЗДСл., считано от датата
на влизане в сила на този закон. С оглед на това служебното правоотношение на ищeца
е преобразувано, като е продължил да заема същата длъжност.
Съгласно чл.181, ал.1 ЗМВР на служителите на МВР се осигурява храна или
левовата й равностойност, а съгласно ал.2 от същата разпоредба, на държавните
служители се осигуряват работно и униформено облекло. В ал.3 /в приложимата
редакция/ е предвидено, че на служителите по чл.142, ал.1 и 3 ЗМВР, които извършват
дейности, свързани със специфичен характер на труда, за което се полага безплатна
храна, се осигурява левовата им равностойност, като размерът на сумите се определя
ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи.
Съгласно задължителните за органите на съдебната власт разяснения, дадени в
тълкувателно решение №1 от 27.11.2024г. по тълкувателно дело №1/2024г., ОСГК на
ВКС, държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 от Закона за Министерството на
вътрешните работи, чийто статут се урежда със Закона за държавния служител, имат
право да им се осигурява безплатна храна или заплащане на левовата равностойност
съгласно разпоредбата на чл.181, ал.1 от Закона за Министерството на вътрешните
работи. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че изричният текст на
чл.181, ал.1 от ЗМВР, имащ характер на обща разпоредба, определяща предметния
обхват на закона, предвижда, че същият урежда принципите, функциите, дейностите,
управлението и устройството на МВР и статута на служителите в него, поради което
останалите текстове на същия следва да се тълкуват с оглед и във взаимовръзка с тази
разпоредба. Ето защо и разпоредбата на чл.142, ал.4 ЗМВР, която предвижда, че ЗМВР
статутът на държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 се урежда със ЗДСл., следва да
се тълкува във връзка с чл.1 ЗМВР, чл.56, чл.151 ЗМВР и др., като общите разпоредби
относно статута на служителите на МВР следва да се прилагат по отношение на
служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР. Изключването изцяло на статута на държавните
служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР от приложното поле на този закон би
противоречало на основните принципи на управление на държавната служба в МВР.
Обстоятелството, че правният статус на държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 се
урежда и от ЗДСл., а не само в ЗМВР, не означава, че по същността си те са някаква
категория служители на държавата извън останалите, които изпълняват държавна
служба в МВР. Разпоредбата на чл.181, ал.1 ЗМВР предоставя правото на безплатна
храна на всички служители на МВР. На държавните служители в МВР, чийто статут се
4
урежда и от ЗДСл., не е отречено правото да са със статут на служители на държавна
служба в МВР, чието функциониране е свързано с упражняването на държавна власт.
Изложени са и съображения, че този извод произтича и от цялостното съдържание на
разпоредбите, уреждащи статута на държавните служители в МВР, от които е видно,
че законодателят се е стремил да съхрани придобития статут и произтичащите от него
права и да уреди последиците от възникването на правоотношенията по ЗДСл. за
попадащите в обхвата на измененията държавни служители на МВР съобразно
принципа на материална справедливост като елемент на правовата държава.
Следователно, на служителите, чиито правоотношения по силата на закона се
преобразуват в служебни такива по ЗДСл., също се дължи левова равностойност на
храната по чл.181, ал.1 ЗМВР, или изрично ЗМВР урежда, че в хипотези на
преобразуване по силата на закона на правоотношенията със служителите в такива по
чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР се дължи левова равностойност за неосигурена храна. Такова
следва да бъде разрешението и при сключването на служебно правоотношение по
чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, предвид разпоредбата на чл.181, ал.1 ЗМВР и с оглед
справедливото и равно третиране на работниците и служителите в системата на МВР.
Изложеното обосновава извод, че обстоятелството, че ищецът е имал
качеството на служител по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, поражда правото на същия да
получи от работодателя си храна или левовата равностойност, предвидени в
специалните разпоредби, уреждащи правния статут на лицата, работещи в системата
на МВР. Съгласно чл.4 Наредба №8121з-773 от 01.07.2015г. за условията и реда за
осигуряване на храна или левовата и равностойност на служителите на МВР,
служителите на МВР, на които не се осигурява храна, получават ежемесечно левовата
й равностойност, която се определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните
работи. В случая не се спори между страните, че през исковия период ищецът е
полагал труд. Не се твърди и установява да му е била осигурена храна, с оглед на
което следва да се приеме, че в негова полза е възникнало вземане за левовата й
равностойност. Последната се определя ежегодно със заповед на министъра на
вътрешните работи, каквито в случая се явяват заповед №8121з1464/31.12.2019г.,
8121з-211/20.02.2020г., 8121з-1410/30.12.2020г., 8121з1723/31.12.2021г., 8121з-
742/10.06.2022г. и 8121з-130/31.01.2023г., издадени от министъра на вътрешните
работи. В последните е посочено, че се отнасят за служителите на МВР по чл.142,
ал.1, т.1 и 3 и ал.3 ЗМВР. Доколкото обаче се достигна до извод, че ответникът дължи
левовата равностойност на неосигурена храна и на служителите по чл.142, ал.1, т.2
ЗМВР, каквото качество несъмнено има и ищецът и предвид липсата на правна уредба
относно нейния размер, то по аналогия съответно приложение следва да намерят
правилата именно на посочените подзаконови нормативни актове.
Размерът и доволствията, които се дължат на всички служители на МВР в това
число и на ищеца, се определят ежегодно със заповед на министъра на вътрешните
работи. В случая от приетите по делото заповеди с №8121з1464/31.12.2019г., 8121з-
211/20.02.2020г., 8121з-1410/30.12.2020г., 8121з1723/31.12.2021г., 8121з-
742/10.06.2022г. и 8121з-130/31.01.2023г. се установява, че размерът на полагащата се
сума за непредоставената безплатна храна за периода от 10.02.2020г. до 10.02.2023г. е
по 120 лв. месечно. Дължимото обезщетение за неосигурена храна за целия исков
период се равнява на сумата от общо 4 320 лв.. Ответникът не е доказал да е заплатил
това обезщетение.
Крайните изводи на двете инстанции несъвпадат, поради което обжалваното
първоинстанционно решение, вкл. и в частта на разноските, възложени в тежест на
5
въззивника-ищец и изчислени съобразно изхода на спора, като неправилно и
незаконосъобразно следва да бъде отменено на основание чл.271, ал.1 от ГПК и вместо
него да бъде постановено друго, с което се уважи изцяло предявения иск с правно
основание чл.181, ал.1, пр.2, вр. чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР за сумата от 4320 лв.,
представляваща левовата равностойност за неосигурена храна, полагаща се на ищеца
като служител в структурата на МВР, за периода 10.02.2020г. до 10.02.2023г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 10.02.2023г., до
окончателното изплащане, като основателен и доказан.
По разноските:
С оглед изхода на спора на въззивника-ищец следва да се присъдят разноски за
двете съдебни инстанции. За производството пред СРС се претендира заплащане на
разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 500 лв.,
съгласно приложен списък по чл.80 ГПК и са приложени доказателства за реалното им
плащане. В производството пред СРС в съдбено заседание не се е явил представител
на ответника и не е заявил своевременно възражение по реда на чл.78, ал.5 ГПК,
поради което направеното такова едва с подадена молба пред въззивния съд се явява
преклудирано и настоящият съд не следва да го обсъжда. Следователно ответникът
следва да бъде осъден на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати на ищеца сумата от 500
лв., сторени разноски за платено адвокатско възнаграждение за първата инстанция. За
въззивната инстанция няма доказателства за реално сторени разноски от въззивника,
поради което такива не му се дължат. Заявена е претенция от процесуалния
представител за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 във
вр. с ал.1, т.3 ЗАдв.. Следователно на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. в полза на адв.Ю.
Б., процесуален представител на въззивника - ищец - А. М. А., следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение за предоставена на страната безплатна правна
помощ за въззивното производство. При определяне на размера на дължимото
адвокатско възнаграждение съдът се съобрази със следното:
Въведеното с чл.38, ал.2 ЗАдв. правило, че съдът присъжда възнаграждение в
определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от
приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида,
количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически
бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и
представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101, §1 ДФЕС, в какъвто
смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. В тази връзка
следва да се приеме, че нормата на чл.38, ал.2 ЗАдв., препращаща към Наредба
№1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на
правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в Наредбата размери
на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при
определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези
размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на
преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да
са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди
всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл е определение
№50015 от 16.02.2024г. по т.д. №1908/2022г., Т.К., І Т.О. на ВКС.
В конкретния случай настоящият въззивен състав намира, че в полза на адв.Ю.
Б. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ на въззивника - ищец - А. М. А. на основание чл.38, ал.1, т.3, пр.2 от ЗАдв. в
размер под минималния по Наредбата. За определянето му съдът съобразява, че
6
правната помощ е за депозиране на въззивна жалба, без осъществено процесуално
представителство в съдебно заседание, при съобразяване с вида на делото, както и че
делото не се отличава с фактическа или правна сложност, поради което дължимото от
МВР възнаграждение на адв.Ю. Б. следва да се определи в размер на 400.00 лв.. Върху
така определения размер на адвокатското възнаграждение не следва да се начислява
ДДС.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение №12912 от 30.06.2024г., постановено по гр.дело
№7431/2023г. по описа на СРС, Г.О., 145 състав; и
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА МИНИСТЕРСТВО на ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, с БУЛСТАТ
*********, с адрес за призоваване: гр.София, ул."Шести септември" №29; да заплати
на А. М. А., с ЕГН **********, с адрес: град София, ж.к."********-3", бл********; на
правно основание чл.181, ал.1, пр.2, вр. чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР сумата от 4320.00 лв.
/четири хиляди триста и двадесет лева/, представляваща левовата равностойност за
неосигурена храна, полагаща се на ищеца като служител в структурата на МВР, за
периода 10.02.2020г. до 10.02.2023г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба в съда – 10.02.2023г., до окончателното й изплащане; както и на
основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 500.00 лв. /петстотин лева/, сторени разноски за
платено адвокатско възнаграждение за първата инстанция.
ОСЪЖДА МИНИСТЕРСТВО на ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, с БУЛСТАТ
*********, с адрес за призоваване: гр.София, ул."Шести септември" №29; да заплати
на адв.Ю. В. Б., от САК, с адрес: град София, бул."Витоша" №140; на основание на
основание чл.38, ал.2 ЗАдв. сумата от 400.00 лв. /четиристотин лева/, адвокатско
възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ на ищеца във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7